Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Един български таксиметров шофьор разказа: Пристигнах на адреса, а там беше
  • Новини

Един български таксиметров шофьор разказа: Пристигнах на адреса, а там беше

Иван Димитров Пешев март 21, 2023
bhahashaosodias.png

Вижте повече оферти от нашите рекламодатели:

Тази история не оставя никой безразличен! Само за часове е събрала хиляди споделяния и коментари!

Ако сметнеш, че си струва, сподели я и ти:

„Пристигнах на адреса и натиснах клаксона. След като почаках няколко минути го натиснах отново. Това беше последният курс за смяната ми и си помислих просто да си тръгна, но вместо това отбих и паркирах колата. Слязох, отидох до вратата и почуках. „Само минутка“, отговори крехък, слаб гласец на възрастна жена. Зад вратата се чуваше как някой влачи нещо по пода.

След дълга пауза вратата се отвори. Дребна жена на около деветдесет години се изправи пред мен. Беше облечена в рокля с шарки и носеше кръгла, плоска шапчица без козирка, със закачен къс воал на нея. Като извадена от някой филм през 1940-та.

До нея имаше малък, обикновен куфар. Апартаментът изглеждаше сякаш никой не беше живял в него от години. Всички мебели бяха с покривало. Нямаше часовници по стените, нито фигурки, дрънкулки или дори съдове по рафтовете. В ъгъла имаше кашонче, пълно със снимки и стъкларии.

„Ще занесете ли чантата ми до колата?“ – попита тя. Занесох куфарчето до таксито, после се върнах да помогна на жената.

Тя пое ръката ми и заедно закрачихме бавно по тротоара. Продължаваше отново и отново да ми благодари за моята учтивост. „За нищо“ – отвърнах й аз – „Просто се опитвам да се отнасям с пътниците си така, както бих искал да се отнасят с майка ми.“

„О, ти си такова добро момче!“ – отвърна тя. Когато се качихме в таксито тя ми даде адрес и после попита – „Може ли да минеш през центъра?“

„Това не е най-краткият път“ – отговорих бързо..

„О, аз нямам нищо против това“ – допълни тя – „Аз не бързам, тъй като съм на път за хоспис.“

Погледнах в огледалото за обратно виждане – очите й проблясваха, пълни със сълзи. Тя продължи с мек глас: „Не остана никой от семейството ми… и докторът казва, че не ми остава много време.“

Тихо се присегнах, изключих брояча и попитах: „По кой път искате да минем?“

 

В следващите два часа пътувахме през града. Тя ми показа сградата, където едно време е работила като асансьорен оператор.

Карахме през квартала, в който тя и съпругът й са живели когато са били младоженци. Помоли ме да отбия пред склад за мебели, който едно време е бил бална зала, където е ходила да танцува като момиче.

Понякога ме молеше да намаля покрай някоя определена сграда или място и дълго време стоеше, вглеждайки се в тъмното, без да казва нищо. Когато слънцето докосна хоризонта, тя внезапно каза: „Уморена съм. Вече може да отидем.“

Пътувахме, обгърнати в тишина, към адреса, който ми беше дала. Беше ниска сграда, като малък санаториум с път, минаващ покрай вход с две колони. Две сестри дойдоха до таксито веднага щом отбихме.
Те бяха загрижени и напрегнати, следяха всяко едно нейно движение.Явно очакваха пристигането й.

Отворих багажника и отнесох малкото куфарче до вратата. Жената вече беше настанена в инвалидна количка.

„Колко ви дължа?“ – попита тя, присягайки се към чантичката си.

„Николко.“ – казах аз.

„Но вие трябва да си припечелвате хляба!“ – отвърна тя.

Отговорих й, че ще го направя, има и други пътници. След това, без да се замисля се наведох и я прегърнах. Тя също ме прегърна силно.

„Вие дадохте на една възрастна жена малък момент на радост. Благодаря ви!“ – каза ми бързичко тя.

Стиснах силно ръката й, а след това си тръгнах. Вървях през бледата сутрешна светлина. Зад мен се затвори врата. Това беше звукът от затварянето на един живот…

Не взех повече пътници тази смяна. Карах безцелно и някак изгубено по пътя. До края на деня почти не продумах. Ами ако тази жена беше случила на нервен шофьор или на нетърпелив, който бърза да приключи смяната си? Какво ако бях отказал да поема този курс или бях натиснал клаксона само веднъж, а след това си бях тръгнал?

Като цяло, мисля, че не съм правил нещо по-важно през живота си. Всички си мислим, че нашият живот се осмисля около велики моменти. Но великите моменти често ни намират неподготвени и са все красиво опаковани в онова, което другите смятат за нещо мъничко и незначително.“

(Иван Георгиев)

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Всички го обичаме, но това е най-опасното мезе: Този зеленчук не бива да се хапва със силен алкохол
Next: Две момичета изчезнаха в София и Варна, семействата са безутешни. Едното дете е с диагноза

Последни публикации

  • Със съпруга ми, Мартин, сме женени от четири години. Четири години, които се усещаха едновременно като миг и като цяла вечност. Нашият малък апартамент, за който изплащахме ипотечен кредит с общи усилия, беше нашето гнездо, нашата крепост. Или поне така си мислех.
  • Думите пулсираха в съзнанието ми в ритъма на болничния монитор, който тихо отчиташе ударите на собственото ми сърце. Изтощена съм. Това не беше обикновена умора
  • Празнотата, която остави, беше по-дълбока от гроб. Беше тишина там, където преди имаше смях. Беше студена страна на леглото. Беше стол, който оставаше празен на вечеря. Децата, Мартин и Дария, бяха твърде малки
  • След като синът ми се роди, казах на родителите си, че съм избрала името Кристиян.
  • В пристъп на гняв взех любимите златни обеци на свекърва ми – онези, с които винаги се хвалеше – и ги хвърлих в коша.
  • Получих дисциплинарна забележка, защото си тръгнах в 17:30 – края на работното ми време. Хартийката лежеше на бюрото ми, бяла и оскърбителна, сякаш лично ме обвиняваше в предателство.
  • Винаги съм изпращал част от заплатата си на родителите си. Това беше моето неписано задължение, кодексът, по който бях възпитан. Когато бях сам, беше лесно. Дори когато срещнах Мира, беше лесно. Но сега… сега всичко беше различно.
  • Имам едно непоклатимо правило, гравирано в основите на съществуването ми: никога не давам и не заемам пари на семейството. Това е принцип, изкован от болка и разочарование, които видях като дете; стена, която издигнах, за да защитя собствения си
  • Докато снаха ми посягаше за второ парче пай, се пошегувах: Внимавай, мила! С това темпо следващия път ще ти трябва по-голям стол!
  • Сестра ми и аз сме двуяйчни близнаци. Поне така ни бяха казали. Аз, Лилия, винаги бях по-организираната, може би малко по-скучната. Студентка по право, трети курс, с вече изтеглен ипотечен кредит за малка гарсониера
  • Всяка година прекарваме ваканцията си на море — традиция, която много ценя. Това беше моята котва, моят малък остров на спокойствие в бурния живот, който водехме. Семейството, събрано на едно място, далеч от шума на големия град, далеч от напрежението в офиса на Кирил и моите собствени тихи тревоги.
  • Леля ми Лилия, винаги е била моят идол. Тя беше онази жена, която успя да избяга от сивотата на квартала, в който двете с майка ми бяхме останали. Лилия се издигна, омъжи се за богат мъж и започна работа в една от онези компании, чиито имена се изписват със златни букви по лъскавите списания – световноизвестна луксозна марка.
  • Преместих се в къщата на покойния си баща, Стефан, веднага след погребението. Беше странно. Въздухът беше тежък, просмукан със спомени, които не усещах като свои. Стефан никога не беше топъл човек, по-скоро фигура
  • Винаги готвя. Това беше моята роля, моята функция, моята неизказана присъда. Аз бях Магдалена. За дъщеря си Деница и зет си Пламен аз бях не просто майка и тъща
  • Сърцето ми биеше в особен, приглушен ритъм – ритъмът на подредения живот. Бракът ми беше точно такъв, уреден. Договор между две семейства, скрепен с подписи и хладни усмивки
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Със съпруга ми, Мартин, сме женени от четири години. Четири години, които се усещаха едновременно като миг и като цяла вечност. Нашият малък апартамент, за който изплащахме ипотечен кредит с общи усилия, беше нашето гнездо, нашата крепост. Или поне така си мислех.
  • Думите пулсираха в съзнанието ми в ритъма на болничния монитор, който тихо отчиташе ударите на собственото ми сърце. Изтощена съм. Това не беше обикновена умора
  • Празнотата, която остави, беше по-дълбока от гроб. Беше тишина там, където преди имаше смях. Беше студена страна на леглото. Беше стол, който оставаше празен на вечеря. Децата, Мартин и Дария, бяха твърде малки
  • След като синът ми се роди, казах на родителите си, че съм избрала името Кристиян.
  • В пристъп на гняв взех любимите златни обеци на свекърва ми – онези, с които винаги се хвалеше – и ги хвърлих в коша.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.