Глава първа
Елена стоеше в коридора, притиснала корема си с две ръце, сякаш можеше да задържи не само детето, а и света си да не се разпадне. Дишаше на къси глътки, опитваше се да говори спокойно, но думите ѝ се чупеха като тънък лед.
Пламен крачеше напред-назад, стиснал челюст, с онзи поглед, който не допуска възражение, а само капитулация.
— Не искам това дете — изръмжа той. — Никога не съм го искал.
Елена пребледня. Не като от умора, а като от удар, който не оставя видими следи, но смазва отвътре.
— Но ние планирахме… ти каза… — прошепна тя.
— Нищо не съм казал. Събери си нещата и изчезвай. Това е моят дом.
Тази фраза го изстреля към нея като нож. Не само защото я изрече. А защото прозвуча като присъда, която отдавна е чакала да бъде подписана.
Елена се хвана за стената, за да не падне. Беше се учила да брои. Не пари, а дни. Дни до момента, в който ще му каже. Дни до първия ритник. Дни до онзи миг, в който той ще се усмихне и ще се престори, че е щастлив.
Но вместо това, лицето му се изкриви от ярост, а в очите му имаше нещо чуждо.
— Пламен, не можеш… ние плащахме за къщата заедно — опита се тя. — Аз превеждах половината. Имам извлечения. Имам…
— Имаш нищо. Документите са на мое име.
Елена направи крачка към него, сякаш думите му можеха да се променят, ако застане по-близо. Но Пламен се дръпна, сякаш тя вече е чужда, вече е опасна.
— Вече не живееш в моя дом — повтори той, по-тихо. По-страшно.
Тогава Елена разбра, че няма да ѝ позволи да се сбогува. Нито с къщата. Нито с живота, който е вярвала, че имат. Нито с човека, за когото е мислела, че познава.
Пламен се обърна, отвори гардероба и започна да дърпа дрехи. Не внимателно. Не човешки. Хвърляше ги в куфара така, сякаш изхвърля боклук. После взе втори. Трети. Всяка дреха падаше като доказателство, че вече няма място за нея.
Елена стоеше неподвижно. Само коремът ѝ се движеше от дишането, като тихо напомняне, че има още един човек в тази стая. Невидим, но истински.
Когато куфарите се затвориха с щракване, Пламен ги изнесе. Не я погледна. Не попита как се чувства. Не попита дали има болка. Не попита нищо.
Вкара ги в багажника, почти със замах. После отвори вратата на колата и кимна към седалката като към място за пратка.
Елена се качи. Нямаше къде да отиде. А и беше прекалено шокирана, за да се съпротивлява.
Колата потегли. Прозорците отразяваха лицето ѝ като призрак.
Пътуването беше кратко. И дълго. Кратко, защото времето сякаш се сви. Дълго, защото всяка секунда беше натежала от унижение.
Пред входа на хотел Пламен спря. Не слезе. Не ѝ помогна да извади куфарите. Само отвори багажника.
Елена слезе бавно, превита, с ръка върху корема.
— Моля… не прави това… аз съм бременна… — гласът ѝ трепереше.
Пламен се наведе през прозореца, погледна я за миг, сякаш преценяваше нея, не думите ѝ.
— Ти си проблем — каза той. — А аз решавам проблемите.
После затвори вратата. Колата тръгна. Светлините ѝ отминаха като студено „сбогом“.
Елена остана пред хотела, с куфари до краката, с ръка върху корема, с един въпрос в главата си: кога точно се случи това. Кога човекът, който ѝ обещаваше дом, започна да повтаря „това е моят дом“, сякаш тя никога не е била част от него.
И докато влизаше вътре, тя още не знаеше, че истинският ужас не е това, че е изгонена.
Истинският ужас тепърва щеше да срещне Пламен.
Глава втора
Когато Пламен се върна, беше тъмно. Не онзи уютен мрак, в който домът те чака. А плътен, тежък мрак, който сякаш се лепи по стъклата.
Паркира, излезе и заключи колата с рязко натискане, все едно затваряше врата върху миналото си.
Ключът влезе в ключалката. Завъртя.
Вратата се открехна.
Пламен замръзна на прага. Не, не замръзна. Спря. Рязко. Сякаш невидима ръка го хвана за гърлото.
Вътре миришеше на… нищо. Не на готвено, не на парфюм, не на дом. На празнота. На проветряване. На място, което е отворено дълго време.
Той пристъпи. Подът изскърца по-силно от обикновено.
Лампите не светеха.
— Елена? — извика той по навик, после се изсмя сам на себе си. — Няма те. Нали това искаше.
Но думите му звучаха глупаво в тъмното.
Пламен протегна ръка към ключа за осветлението.
Щрак.
Нищо.
Той щракна пак. Пак.
Нищо.
— Какво… — прошепна и се насочи към кухнята, вече раздразнен.
В кухнята чекмеджетата бяха отворени. Не едно. Всички.
Шкафовете зееха. Някои бяха накриво, сякаш някой ги е дърпал с нерви, не с ръце.
На масата имаше разпилени документи. Сметки. Разписки. Банкови писма.
Пламен се приближи и видя надписа на едно от писмата. Не беше за ток. Не беше за вода.
Беше за просрочие.
Сърцето му прескочи. После удари силно, като шамар отвътре.
— Това не е възможно… — прошепна той.
Той знаеше за писмата. Знаеше, че идват. Но ги прибираше, скриваше ги, хвърляше ги в чекмеджето на бюрото си, далече от очите на Елена.
А сега бяха на масата. Като обвинение. Като заплаха.
Пламен тръгна към кабинета си и в този миг чу нещо.
Не глас. Не стъпки.
Тихо, почти незабележимо… капене.
Кап.
Кап.
Кап.
Пламен се обърна, сърцето му вече биеше на пресекулки. Погледът му падна към пода. От коридора към спалнята имаше тънка следа. Не вода. Не съвсем.
Тъмна, размазана линия.
Той пристъпи, без да иска. Стъпалото му се залепи.
— Какво е това… — изрече, но гласът му беше празен.
Когато стигна до спалнята, вратата беше полуотворена.
Той я бутна.
Вътре беше разхвърляно. Чаршафите на леглото бяха изтръгнати. Гардеробът — отворен. А на стената, до огледалото, имаше залепен лист.
Пламен пристъпи и видя написано с дебел, треперещ почерк:
„ЗНАМ ВСИЧКО.“
Под това — още един ред:
„Ти не решаваш проблемите. Ти ги създаваш.“
Пламен почувства как гърлото му пресъхва. Пръстите му се свиха, сякаш могат да смачкат листа и така да смачкат и истината.
Но не можеше.
Той дръпна листа и отзад падна снимка. Една снимка, която той беше виждал. Но никога не беше искал да гледа.
Снимка от прегледа. Малка, черно-бяла.
И върху нея — надраскано с нещо остро, безжалостно — беше прерязано името му.
Пламен се обърна към гардероба.
Вътрешната каса… беше отворена.
Той се хвърли към нея, коленичи, прерови рафта.
Папката я нямаше.
Папката с договорите. С заемите. С подписите.
Папката, която никой не трябваше да вижда.
Пламен усети как паниката се надига като гореща вълна. В този миг чу още един звук, който не принадлежеше на къщата.
Телефонът му иззвъня.
На екрана светна името: Иво.
Пламен отговори.
— Какво направи? — изсъска Иво вместо поздрав.
— Какво съм направил?
— Не се прави. Някой е влизал при мен. Нещата ги няма. И ако това е твоята жена…
Пламен се изправи като ударен.
— Не ми говори за нея.
— Не ми пука какво мислиш. Ако документите излязат, всички изгаряме. Всички. Чуваш ли ме?
Пламен почувства студ, който не идваше от стаята, а от думата „всички“.
— Никой не е влизал — излъга той. — Аз съм… аз съм се прибрал сега.
Иво се засмя сухо.
— Значи си последният глупак на света. Или някой те е изпреварил.
Линията прекъсна.
Пламен остана с телефона в ръка. Във въздуха имаше тишина, която не прилича на тишина.
Той се обърна към коридора.
И тогава видя нещо, което го накара да отстъпи.
На пода, до вратата на стаята, която беше мислил за склад, имаше мокра следа. И малка червена точка.
Като пръстов отпечатък.
Като предупреждение.
Пламен пристъпи към вратата.
Дръпна дръжката.
Заключено.
Но той знаеше, че никога не я заключва.
Никога.
И точно тогава, от другата страна, нещо изстърга по дървото.
Не силно. Не ясно.
Достатъчно, за да го накара да направи крачка назад.
Глава трета
Елена седеше на леглото в хотелската стая и гледаше стената, сякаш там има отговори. Стаята беше чиста, но студена. Не защото климатикът работеше. А защото нищо в нея не принадлежеше на нея.
Куфарите стояха до вратата като свидетели.
Телефонът ѝ вибрираше от пропуснати обаждания. Тя го обърна с екрана надолу.
Не беше готова да чуе гласа му. Не и сега. Не и след „това е моят дом“.
Елена пое дълбоко въздух и положи ръка върху корема си.
— Тук съм — прошепна. — И ти си тук. Ще се справим.
Но дори докато го казваше, в нея се търкаляше страх. Не само от самота. А от това, което знаеше.
Тя беше видяла писмата. Беше намерила договори с нейно име. Не едно. Не два.
Подписи, които не бяха нейни.
Преди седмица беше влязла в кабинета му, за да вземе папка за счетоводството си. Случайно. Или не съвсем. Беше усетила, че нещо не е наред. Че парите изчезват, че сметките са странни, че той се нервира, когато тя пита.
И тогава папката се отвори. И тя видя.
Заем. Обезпечен с имота. После друг заем. После „поръчител“.
Нейното име.
Нейното лично число за идентификация.
И подпис, който имитира нейния.
Елена беше седнала на стола и беше гледала документите дълго, дълго, докато вътре в нея не се роди нещо по-страшно от страх — решимост.
Беше направила копия. Беше снимала. Беше изпратила на себе си. На друг телефон. На друго място.
И беше решила, че ще говори с адвокат.
Сега, в хотелската стая, тя отвори чантата си и извади малка папка. Не дебела. Но достатъчна.
Отвори я и погледна първата страница.
Един от договорите беше за „жилищен кредит“. Думите бяха написани официално, но тежаха като камъни.
„Солидарен длъжник: Елена.“
Елена стисна папката, сякаш може да я пречупи.
Тогава на вратата се почука.
Елена подскочи.
Почукването се повтори. По-тихо. По-учтиво.
— Елена? — чу се женски глас.
Тя се приближи и погледна през шпионката.
На коридора стоеше Милена — администраторката, която я беше настанила. Лицето ѝ беше напрегнато.
Елена отвори.
— Добре ли сте? — попита Милена. — Извинявайте… не искам да ви притеснявам, но… долу има човек, който пита за вас.
Елена се вкамени.
— Пламен?
Милена поклати глава.
— Не. Не е той. Мъж е. Каза, че се казва Виктор. И че е… че е важно.
Елена усети как кръвта ѝ отива към ушите. Виктор.
Това име беше като сянка в живота ѝ. Беше го чувала като малка — шепнато от хора, които мислят, че децата не разбират.
Беше го виждала в документи от приюта. В една бележка, която беше изгорила, но думата остана в главата ѝ.
Виктор.
— Не познавам такъв — излъга тя, но гласът ѝ я предаде.
Милена се поколеба.
— Той… има вид на човек, който не приема „не“. И каза да ви предам, че знае защо сте тук. И че ако не го видите, скоро ще дойдат други.
Елена почувства как кожата ѝ настръхва.
— Какви други?
Милена преглътна.
— Не знам. Но… аз бих го изслушала. Поне пет минути.
Елена затвори вратата и се облегна на нея. Не искаше да отваря още една врата в живота си. Но нещо в думите „скоро ще дойдат други“ я разтресе.
Тя взе палтото си, прибра папката в чантата и излезе.
Във фоайето стоеше мъж, който не приличаше на човек, който моли. Приличаше на човек, който решава.
Когато я видя, той не се усмихна.
Само кимна.
— Елена.
Тя го гледаше като човек, който гледа призрак, но не смее да каже, че го вижда.
— Кой сте?
Мъжът извади от вътрешния джоб плик. Подаде ѝ го.
— Човек, който трябваше да е в живота ти отдавна. И човек, който може да те спаси сега.
Елена не пое плика.
— Не искам спасители.
— Не искаш. Но ти трябват. Особено когато онзи, който те е изгонил, не знае какво го чака.
Елена се стегна.
— Какво го чака?
Виктор я погледна право в очите.
— Истината, която ти вече държиш в чантата си. И хората, които няма да позволят тя да излезе.
Глава четвърта
Пламен стоеше пред заключената врата, с ключовете в ръка. Пробва първия. Нищо. Втория. Нищо.
Вратата не беше просто заключена. Беше сменена.
Като че ли докато него го нямаше, някой беше решил да му покаже какво означава „това е моят дом“.
Пламен стисна ключовете и се огледа. Тъмният коридор изглеждаше по-тесен, по-дълъг.
После видя, че до вратата, на пода, има нещо малко.
Плик.
Бял, чист, поставен внимателно, сякаш е подарък.
Пламен го взе и го разкъса.
Вътре имаше една единствена бележка:
„Когато изгониш бременна жена, изгонваш и бъдещето си.“
Пламен стисна бележката и я смачка.
— Тя го прави — изсъска. — Тя!
Той тръгна към телефона си, набра сестра си.
— Ралица — изръмжа, щом тя вдигна. — Трябва да дойдеш.
— Сега? — гласът ѝ звучеше сънен, но в него имаше любопитство.
— Някой е влизал. Касата е отворена. Документите ги няма. Вратата на склада е… сменена.
Настъпи тишина. После Ралица прошепна:
— Казах ти, че тя не е чиста.
— Не ми говори глупости. Просто дойди.
Когато затвори, Пламен се обърна към кухнята. И тогава го удари нова мисъл.
Токът.
Той отиде до таблото. Отвори го.
Всички предпазители бяха свалени.
Не случайно. Не от авария.
Някой беше изключил къщата.
Пламен включи главния. Лампите премигнаха. После всичко светна.
И тогава той видя тъмната линия на пода по-ясно.
Не беше вода.
Беше засъхнала течност, тъмна, лепкава.
Пламен преглътна. Направи крачка към склада. Вратата стоеше като подигравка.
Той се засили и я удари с рамо.
Дървото изскърца, но не поддаде.
Още веднъж.
Още веднъж.
Накрая се чу пукване.
Вратата се открехна.
Пламен надникна.
Вътре миришеше на метал и прах. Но и на нещо друго — на остра химия, която боде носа.
Той влезе.
И видя, че помещението не е склад.
Беше стая, която той не помнеше така.
На пода имаше отворен куфар. Не негов. Чужд.
Вътре — ръкавици, инструменти, пакети с документи, запечатани в пликове.
И една камера, обърната към входа.
Пламен застина.
Камерата мигаше.
Записваше.
Той направи крачка назад. После още една.
Сърцето му блъскаше като лудо. Тук някой беше работил. Тук някой беше подготвял нещо.
И точно тогава, от къщата се чу глас.
— Пламен!
Беше Ралица. Беше дошла по-бързо, отколкото той очакваше.
Пламен излезе от стаята и затвори вратата след себе си, сякаш може да заключи и страха.
Ралица беше в коридора, с разрошена коса, в палто, без грим. Но очите ѝ блестяха.
— Какво става?
Пламен не ѝ отговори веднага. Погледът му беше като на човек, който се опитва да събере части от пъзел, но частите режат пръстите.
— Тя… тя е взела папката — каза той. — И е оставила бележки. И… има камера в склада.
Ралица се усмихна странно.
— Камера? Е, значи най-после ще видиш истината. Тя ти прави постановка, Пламен. За да те изкара чудовище.
Пламен стисна зъби.
— Аз не съм чудовище.
Ралица го погледна остро.
— Не ли? Изгони бременната си жена посред нощ. Ако това не е чудовище, кое е?
Думите ѝ го удариха по-силно от всички бележки.
Пламен не отговори. За първи път се усъмни, че това, което е направил, може да има цена, която не се плаща с пари.
И тогава телефонът му отново иззвъня.
Този път беше непознат номер.
Пламен отговори.
— Господин Пламен? — прозвуча мъжки глас, сух и професионален. — Обаждам се от банка. Има спешен въпрос, свързан с кредита ви. Трябва да се видим утре. И ви предупреждавам… ако няма решение, ще започнем процедура.
Пламен усети как земята се отдръпва под краката му.
— Не можете! — избухна той. — Аз… аз ще платя.
— Очакваме документите. И подписите. Всички подписи.
Линията прекъсна.
Пламен гледаше телефона си, сякаш той е виновен. После прошепна:
— Подписите…
Ралица се приближи.
— Какви подписи?
Пламен не искаше да казва. Но мълчанието вече беше безполезно.
— На Елена.
Ралица се засмя тихо.
— Значи ти не само я изгони. Ти си я вързал. И сега тя държи ножа.
Пламен се обърна към тъмната линия на пода и към думите „Знам всичко“.
Сега те звучаха по-страшно.
Глава пета
Виктор седеше срещу Елена във фоайето на хотела. Не се оглеждаше. Не нервничеше. Той беше от хората, които карат стаята да се нагоди към тях, не обратното.
Елена държеше чантата си в скута като щит.
— Не ви познавам — повтори тя.
Виктор кимна, сякаш е очаквал това.
— Познаваш ме повече, отколкото мислиш. Поне като име. И като сянка.
Елена преглътна.
— Защо сте тук?
Виктор се наведе леко напред.
— Защото Пламен не е просто мъж, който се изплаши от бременността. Пламен е човек, който се дави в дългове. И когато човек се дави, той дърпа и другите надолу. Особено най-близките.
Елена стисна чантата.
— Аз вече видях.
Виктор повдигна вежда.
— Значи си намерила документите.
Елена не отговори. Но очите ѝ казаха всичко.
Виктор въздъхна и за миг лицето му омекна.
— Знам, че не искаш да ми вярваш. И не трябва. Но можеш да провериш.
Той извади телефон и показа снимка. Не на документи. Не на банкови отчети.
Снимка на жена — млада, с усмивка, която приличаше на Елена.
Елена почувства как нещо я стяга в гърдите.
— Коя е тя?
Виктор не откъсваше поглед.
— Майка ти.
Елена остана без въздух.
— Това е… невъзможно.
— Възможно е. Просто ти го отнеха. Отнеха ти името. Отнеха ти истината.
Елена поклати глава.
— Аз не искам тази истина. Аз искам да съм в безопасност.
Виктор се облегна.
— Точно затова съм тук. Безопасността ти зависи от две неща. Първо — какво ще направиш с документите. Второ — дали ще оцелееш достатъчно дълго, за да го направиш.
Елена пребледня още повече.
— Заплашвате ме?
— Не. Предупреждавам те.
Той се огледа и сниши глас.
— Пламен не е сам. Иво — партньорът му — има свои хора. И когато такива хора усетят опасност, те не се занимават с разводи. Те се занимават с изчезвания. С натиск. С лъжи.
Елена почувства как в корема ѝ се появи болезнено стягане. Инстинктивно притисна ръка.
Виктор забеляза и лицето му се промени.
— Добре ли си?
Елена пое въздух.
— Ще съм.
Виктор кимна, сякаш решението му вече е взето.
— Ще имаш адвокат. Най-добрия. И защита.
Елена се изсмя горчиво.
— Защо? Защото сте… кой?
Виктор замълча за миг. После каза тихо:
— Защото си моя дъщеря.
Думите паднаха върху Елена като тежък капак. Тя не знаеше дали да се разсмее, да заплаче или да стане и да избяга.
— Не… — прошепна тя.
— Знам как звучи. Но нямаме време за шок.
Елена се вкопчи в чантата.
— Ако това е истина, защо чак сега?
Виктор се загледа в ръцете си. За първи път изглеждаше като човек, не като стена.
— Защото някога направих избор. Грешен. Оставих майка ти, когато тя имаше нужда от мен. После се опитах да поправя. Но беше късно. Ти вече беше изчезнала от живота ми.
Елена усети гняв, който я стопли за миг.
— И сега искате да поправите, когато аз съм на улицата?
Виктор вдигна очи.
— Сега искам да те спася, защото ако не го направя, ще живея с още една вина. И защото… това дете в теб няма вина за нашите грешки.
Елена почувства как сълзите се надигат.
— Пламен каза, че не иска детето.
Виктор се усмихна без радост.
— Тогава ще се научи, че не всичко е по желание. Особено когато се намесва законът.
Елена притисна устни.
— Аз не искам да го унищожа.
Виктор кимна.
— Вече не става въпрос какво искаш. Въпросът е какво трябва. За да оцелееш. За да защитиш себе си и детето.
Елена затвори очи за миг. После ги отвори.
— Добре. Какво правим?
Виктор извади визитка и я плъзна към нея.
На нея пишеше едно име: Десислава.
— Утре сутрин ще се срещнеш с нея. Тази нощ няма да си сама. Ще има човек в коридора. Не охрана, не заплаха. Просто… защита.
Елена сграбчи визитката.
— Ако лъжете…
Виктор се изправи.
— Ако лъжа, ще ме мразиш. Ако не лъжа… пак може да ме мразиш. Но ще си жива.
Глава шеста
На следващата сутрин Пламен изглеждаше като човек, който не е спал, а е воювал със стените.
Ралица седеше в кухнята и пиеше кафе, но кафето не я успокояваше. Майка им, Цвета, беше дошла и стоеше до прозореца, със скръстени ръце, готова да раздава присъди.
— Казах ти — повтори Цвета за трети път. — Жена, която идва с празни ръце, си тръгва с пълни. Тя те е използвала.
Пламен удари с юмрук по масата.
— Млъкни!
Цвета се обърна бавно, обидена.
— Не ми говори така. Аз те предупредих.
Ралица се усмихна накриво.
— Не е само тя. Иво е бесен. Банките звънят. А ако утре дойдат да описват…
Пламен не искаше да слуша. В главата му се въртеше само едно: папката я няма.
Той беше уверен, че я е скрил. Беше уверен, че никой не знае къде е. Но Елена беше живяла тук. Тя беше гледала как той прибира ключовете. Как заключва. Как оставя бележките си.
Той беше подценил жена си.
А това, странно, го ядосваше повече от всичко.
Телефонът му иззвъня. Този път беше Иво отново.
— Намери ли я? — изсъска Иво.
— Не — отвърна Пламен през зъби.
— Тогава я направи да върне документите.
— Как?
— Както можеш. С думи. С пари. С натиск. Не ми пука.
Пламен затвори, без да отговори.
Цвета се приближи.
— Ще отида при нея — каза тя. — Ще ѝ кажа какво я чака. Ще се уплаши. Бременна е. Такива са слаби.
Пламен я погледна така, че тя се дръпна.
— Не. Никой няма да я плаши.
Ралица се изсмя.
— Тогава какво? Ще ѝ се молиш?
Пламен не отговори. Защото в този миг разбираше, че няма ход, който да е безопасен.
А после телефонът му отново иззвъня. Непознат номер.
— Господин Пламен — прозвуча женски глас. Спокоен. Хладен. — Казвам се Десислава. Аз съм адвокатът на Елена.
Пламен усети как кръвта му се качва в лицето.
— Какъв адвокат? Тя няма…
— Има. И има доказателства. За фалшифицирани подписи. За кредити на нейно име. За психически натиск. За незаконно изгонване.
Пламен се засмя нервно.
— Тя лъже.
— Чудесно. Тогава няма от какво да се страхувате.
Десислава говореше като човек, който вече е спечелил, но оставя другия да се удари сам.
— Има предложение — продължи тя. — Днес, следобед, среща на неутрално място. Без роднини. Без партньори. Само вие и Елена. И аз.
Пламен стисна телефона.
— Защо да дойда?
— Защото ако не дойдете, утре ще подадем жалби. И ще поискаме запор на сметки. И ще уведомим банката, че подписите са спорни.
Пламен преглътна.
— Това ще ме унищожи.
— Вие започнахте процеса, когато изгонихте бременна жена и казахте „това е моят дом“. Законът не обича такива изречения.
Линията прекъсна.
Пламен остана със слушалката в ръка.
Цвета се приближи и попита тихо:
— Какво каза?
Пламен прошепна:
— Че тя има адвокат.
Ралица се усмихна, но усмивката ѝ беше студена.
— Значи някой стои зад нея.
Цвета пребледня.
— Кой?
Пламен не знаеше. Но усещането, че не е господар на собствения си живот, започваше да го задушава.
Глава седма
Елена седеше в малък кабинет, където всичко беше подредено така, че да изглежда спокойно. Но спокойствието беше като маска.
Десислава беше срещу нея, с куп документи, с химикал и с поглед, който не пропуска детайли.
— Първо — каза Десислава, — трябва да разбереш, че той ще отрича. Ще се преструва на жертва. Ще говори за това, че си емоционална, че си бременна, че си нестабилна.
Елена преглътна.
— Аз не съм нестабилна.
— Знам. Но той ще се опита да те направи такава пред всички.
Десислава посочи документите.
— Това са твоите доказателства. Снимките. Извлеченията. Писмата от банката. Това е силата ти.
Елена стисна ръцете си.
— Аз искам само да защитя детето.
Десислава кимна.
— Ще го направим. Но трябва да си готова за натиск.
Елена въздъхна.
— Натиск от него?
— От него. От семейството му. И от хората, с които е вързан финансово.
Елена вдигна поглед.
— Като Иво?
Десислава се усмихна леко.
— Значи знаеш и за партньора.
— Чух името му. Пламен говореше по телефона през нощта. Мислеше, че спя.
Десислава сложи химикала.
— Добре. Това означава, че има повече от развод тук. Има бизнес. Дългове. Вероятно договори, които не са чисти.
Елена се сви.
— Аз не искам да влизам в това.
Десислава наклони глава.
— Ти вече си вътре. С подписа ти. Или с подпис, който прилича на твоя.
Елена извади от чантата си папка. Подаде я.
Десислава прегледа страниците. Очите ѝ станаха още по-сериозни.
— Това е сериозно.
Елена прошепна:
— Колко сериозно?
Десислава се облегна.
— Сериозно дотам, че ако не действаме правилно, можеш да останеш с дългове за цял живот. Или да бъдеш обвинена, че си участвала.
Елена пребледня.
— Аз не съм участвала!
— Затова ще докажем. Но трябва да сме бързи.
Елена сведе поглед.
— А Пламен?
Десислава замълча за миг.
— Пламен ще се опита да те върне. Не защото те обича. А защото му трябваш. За подпис. За прикритие. За контрол.
Елена усети как нещо в нея се надига.
— Той каза, че не иска детето.
— Тогава ще му обясним, че законът не пита какво иска.
Десислава подреди документите.
— Следобед ще се срещнем. Ще говориш малко. Аз ще водя.
Елена кимна.
— Добре.
Тогава Десислава каза тихо, сякаш мимоходом:
— И още нещо. Този човек, който се е свързал с теб… Виктор. Нека не го обсъждаме пред Пламен.
Елена се стресна.
— Откъде знаете?
— Защото такива хора не идват без причина. И защото когато се появи Виктор, другите започват да се движат.
Елена почувства студ.
— Кои други?
Десислава погледна към прозореца.
— Онези, които не обичат истината да излиза.
Глава осма
Срещата беше в малко заведение, тихо, с отделен кът. Не беше луксозно. Беше неутрално. И точно това го правеше напрегнато.
Пламен пристигна първи. Не защото беше точен, а защото не можеше да чака.
Седеше и стискаше чашата с вода, без да пие. Погледът му следеше вратата.
Когато Елена влезе, времето сякаш се пречупи.
Тя изглеждаше по-слаба. Но не и по-слаба като човек, който се предава. По-слаба като човек, който е станал по-остър.
До нея беше Десислава.
Пламен се изправи.
— Елена…
Елена не го погледна.
Десислава седна и постави папка на масата.
— Да започнем.
Пламен се опита да се усмихне.
— Това е абсурд. Тя е моя жена. Няма нужда от адвокати.
Десислава го погледна без капка емоция.
— Тя вече не е в дома ви. По ваша заповед.
Пламен стисна челюст.
— Аз… ние се скарахме. Тя преувеличава.
Елена най-накрая го погледна. Очите ѝ бяха сухи.
— Ти ме изгони с куфарите. Каза „това е моят дом“. И каза „не искам това дете“.
Пламен отвори уста, но думите не излязоха.
Десислава отвори папката.
— Ето какво имаме. Кредитни документи на името на Елена. Подписи, които тя не е полагала. Сметки, които показват преводи от нейна страна за покупката на имота.
Пламен пребледня.
— Тя е плащала, защото е живяла там. Това не значи, че…
— Значи, че има принос — прекъсна го Десислава. — И значи, че има права. И значи, че вашето „това е моят дом“ няма юридическа стойност, която да ви спаси.
Пламен се наклони към Елена, вече по-тихо.
— Елена, кажи ми какво искаш. Пари? Ще ти дам. Само…
— Само какво? — попита тя.
— Само… върни ми папката.
Елена замълча. И в това мълчание имаше повече шум от всички викове.
— Значи ти знаеш, че съм я взела — каза тя тихо.
Пламен се напрегна.
— Аз… просто предполагам.
Десислава се намеси:
— Ние не сме тук, за да говорим за папки. Ние сме тук, за да договорим условия. Елена ще получи достъп до дома си за личните си вещи, в присъствието на свидетел. Ще се подаде искане за временна защита. И ще се започне процедура по делба на придобитото по време на брака.
Пламен удари с длан по масата.
— Не! Това ще ме съсипе!
Елена се стресна, но се овладя.
— Ти вече ме съсипа.
Пламен се наведе напред, гласът му стана тих, опасен.
— Ти не разбираш. Ако направиш това, не само аз ще пострадам. Има хора…
Десислава го погледна.
— Заплашвате ли я?
Пламен се изправи рязко.
— Не.
Елена го гледаше, сякаш виждаше някого за първи път.
— Пламен, ти си взел кредити на мое име.
Пламен отмести поглед.
— Това беше… временно. Трябваше да затворя дупка. Само за малко.
Елена изведнъж се засмя. Но смехът ѝ беше кратък, без радост.
— Само за малко. А ако ти не можеш да платиш? Аз ще плащам. Аз и детето.
Пламен прошепна:
— Аз ще платя.
Елена се наведе напред.
— Ти не можеш да платиш, Пламен. Ако можеше, нямаше да крадеш подписа ми.
Пламен рязко стана.
— Ще говорим у дома.
Елена се изправи също.
— Аз няма да стъпя в „твоя дом“ без адвокат.
Пламен стисна юмруци.
Десислава затвори папката.
— Срещата приключи. Ако искате да избегнете най-лошото, спрете с натиска. И спрете да се държите сякаш тя е ваш предмет.
Пламен се обърна към Елена за последен поглед.
В този поглед имаше страх. Не от нея.
От това, че тя вече не се страхува от него.
Глава девета
Нощта донесе ново почукване. Този път не на врата, а на живота.
Елена беше в стаята си, когато телефонът ѝ иззвъня. Непознат номер.
Тя се поколеба. После отговори.
— Елена — чу се мъжки глас, мек, но напрегнат. — Аз съм Никола.
Елена замръзна.
— Никола?
— Да. Аз… не знам дали ме помниш. Ние… ние сме роднини.
Елена почувства как стомахът ѝ се свива.
— Кой ти даде този номер?
— Виктор. Той каза, че трябва да ти звънна. И че не трябва да се плашиш.
Елена затвори очи.
— Къде си?
— В университета. Имам… имам проблем.
Елена усети как тревогата се изкачва като стълба.
— Какъв проблем?
Никола преглътна.
— Взех заем. За жилище. Малко жилище. Мислех, че ще се справя. Работя, уча, но… доходите паднаха. И започнаха да ми звънят. И днес… днес двама мъже дойдоха. Попитаха за мен. Казаха името на Пламен.
Елена се изправи рязко.
— Пламен?
— Да. Те казаха, че ако не върна това, което „вашето семейство“ дължи, ще стане лошо. Аз не разбирам. Аз не съм…
Елена почувства студена ярост.
— Никола, слушай ме. Не говори с никого повече. Не се прибирай сам. Остани там, където има хора.
— Аз… аз се страхувам.
Елена притисна ръка към корема си.
— И аз. Но ще се справим. Ще ти помогна.
Никола замълча.
— Ти… ти наистина ли си…
Елена усети как гласът ѝ се пречупва.
— Да. Аз съм Елена.
И в този момент тя разбра, че не е сама. Но това не я успокои.
Защото ако хората вече стигат до Никола, значи играта е станала по-голяма. И по-опасна.
Глава десета
Пламен не издържа.
На следващия ден отиде до хотела.
Не се обади. Не предупреди. Просто се появи, като буря, която вярва, че всички врати са за нея.
Милена го видя и пребледня.
— Господине, не можете…
Пламен не я слушаше. Погледът му търсеше Елена.
Във фоайето стоеше човек. Не охранител в униформа. Просто мъж с тъмно яке, с поглед, който не пита.
Пламен се приближи.
— Къде е Елена?
Мъжът не мигна.
— Не е тук за вас.
Пламен се изсмя.
— Тя ми е жена.
— Тя е бременна жена, която вие изгонихте.
Пламен се стресна, че непознатият знае.
— Кой си ти?
— Човек, който ще се обади, ако не си тръгнете.
Пламен се наведе.
— Не ме заплашвай.
Мъжът се усмихна леко.
— Вие сте този, който заплашва. С присъствие. С натиск. С „моят дом“. С „не искам това дете“.
Пламен замръзна. Думите му се връщаха като ехо, но вече не звучаха властно. Звучаха жалко.
Тогава от стълбите слезе Елена. Беше с палто, с чанта, със спокойствие, което изглеждаше невъзможно.
Пламен направи крачка към нея.
— Елена… моля те. Трябва да поговорим.
Елена го погледна.
— Ние говорихме. Ти говори. Аз слушах. Сега е мой ред.
Пламен преглътна.
— Ако излезе това… ако банката разбере… ако…
Елена повдигна вежди.
— Ако истината излезе?
Пламен сведе глас.
— Аз бях притиснат. Иво… хората му…
Елена се приближи на безопасно разстояние.
— Значи има хора.
Пламен не отговори. Но мълчанието му беше признание.
Елена прошепна:
— И заради тях ти ме изгони?
Пламен избухна:
— Не! Аз… аз се уплаших. За себе си. За всичко. И ти се появи с това дете и…
Елена го прекъсна:
— Детето не се „появи“. Ние го направихме. Или поне аз мислех, че сме „ние“.
Пламен затвори очи за миг.
— Елена, аз ще оправя всичко.
— Ти не можеш да оправиш с лъжа.
Тогава Пламен изведнъж каза нещо, което не очакваше да каже:
— Не ме оставяй да падна.
Елена го гледаше дълго. После тихо отвърна:
— Ти вече падна. Аз просто няма да падна с теб.
И се обърна. Тръгна към изхода.
Пламен протегна ръка, сякаш да я спре. Но мъжът с тъмното яке пристъпи и застана между тях.
Пламен отдръпна ръката си.
Тогава усети нещо, което не беше изпитвал отдавна.
Безсилие.
Глава единадесета
Иво се появи вечерта. Не в дома на Пламен. Не на работа.
Появи се там, където Пламен беше най-уязвим — пред входа, когато се прибираше сам.
— Е, герой — каза Иво, усмихнат. — Изгони ли я? Добре. А сега върни документите.
Пламен се стегна.
— Не са у мен.
Иво пристъпи по-близо, твърде близо.
— Тогава къде са?
Пламен се опита да изглежда спокоен.
— Тя ги е взела. Тя има адвокат. И някой я пази.
Иво присви очи.
— Някой я пази?
— Да.
Иво се засмя тихо.
— Пламен, ти си тъп, ако мислиш, че някой ще я пази вечно. Въпросът е дали ти ще си жив, докато тя реши какво да прави.
Пламен усети как сърцето му се свива.
— Какво искаш?
Иво се наведе и прошепна:
— Искам да ми върнеш спокойствието. А ако не можеш… ще го взема сам.
Пламен стегна юмруци.
— Не я докосвай.
Иво се усмихна.
— А, значи вече ти пука? Късно.
Той се отдръпна, сякаш вече е казал всичко.
— И още нещо. Утре идва човек да види документите. Не от банката. Оттам, където не задават много въпроси. Ако не сме готови, ще имаме проблем, който не се решава с адвокати.
Пламен остана сам, с усещането, че въздухът е станал по-тънък.
Глава дванадесета
Десислава подаде молба за защита. Подаде жалба за фалшификация. Подаде искане за временни мерки.
Съдът реагира бързо.
Не защото светът е справедлив. А защото доказателствата бяха ясни.
Елена седеше в коридора на сградата, стискаше ръката на Никола. Той беше дошъл при нея, с раница, с уморени очи.
— Аз никога не съм искал да те натоварвам — прошепна Никола.
Елена го погледна.
— Семейството не е товар, Никола. Семейството е… причина да се бориш.
Никола преглътна.
— Аз… аз не знам как да се боря. В университета ме учат на теория. А тук…
Елена се усмихна тъжно.
— Тук е живот.
Тогава се появи Виктор. Спря до тях.
Никола го погледна с уважение и страх.
Елена не го погледна.
— Тук ли си, за да контролираш? — попита тя тихо.
Виктор въздъхна.
— Тук съм, за да помогна.
Елена прошепна:
— Помощта не изтрива миналото.
Виктор кимна.
— Знам.
В този миг се отвори вратата и излезе Десислава.
— Влизаме.
Елена се изправи. Коремът ѝ беше тежък, но в гръбнака ѝ имаше сила.
В залата Пламен стоеше отсреща. До него — адвокат, който изглеждаше уморен още преди да започне.
Цвета и Ралица бяха на задната редица, с погледи като стрели.
Когато Елена влезе, Цвета прошепна нещо, което не се чу, но се усети — презрението има звук, дори когато е без думи.
Елена седна. Десислава започна да говори.
Когато извади документите и посочи разликата в подписите, Пламен пребледня. Когато показа банковите преводи на Елена към общите разходи, Ралица се размърда нервно. Когато спомена изгонването и психическия натиск, Цвета стисна устни.
Съдията слушаше внимателно.
Пламен се изправи, когато дойде редът му.
— Това… това е недоразумение — каза той. — Аз не съм искал да я нараня. Аз… бях стресиран.
Десислава се изсмя леко.
— Стресът не подписва вместо друг човек.
Пламен погледна към Елена.
— Елена, кажи им, че не съм чудовище.
Елена се изправи бавно.
— Ти не си чудовище по рождение — каза тя тихо. — Но изборите ти те правят такъв.
Пламен затвори очи.
Елена продължи:
— Аз не искам отмъщение. Аз искам справедливост. И безопасност. За мен. За детето. И за Никола, който няма нищо общо с вашите дългове.
Съдията я погледна.
— Дългове?
Пламен рязко вдигна глава.
— Не… няма дългове…
Десислава се наведе към съдийката и подаде още един документ.
— Има. Има уведомления. Има просрочия. И има кредит, който заплашва да погълне и двете страни.
Съдията прегледа.
Тишината в залата стана тежка.
Пламен се сви.
За първи път думата „закон“ не беше абстрактна. Беше въже.
Глава тринадесета
Решението излезе.
Временна защита за Елена.
Достъп до имота за лични вещи — в присъствието на свидетел.
Започване на проверка за подписите.
И предупреждение към Пламен да не се доближава без разрешение.
Цвета избухна още в коридора.
— Тя те унищожава! — изкрещя на Пламен. — Тази… тази…
Ралица я хвана за ръката.
— Мамо, тихо. Не тук.
Пламен стоеше, гледаше пода, сякаш там има дупка, в която да изчезне.
И точно тогава Иво се появи.
Не беше в залата. Но беше там, където може да бъде видян.
Елена го видя. Погледите им се срещнаха.
Иво се усмихна. Само за миг. Достатъчно, за да я разтресе.
Виктор пристъпи напред и застана между тях.
Иво спря. Усмивката му изчезна. Очите му станаха внимателни.
Той погледна Виктор. После — Елена. После се обърна и си тръгна.
Десислава прошепна на Елена:
— Виждаш ли? Когато един хищник срещне друг, започва да мисли.
Елена стисна ръката на Никола.
— А Пламен?
Десислава въздъхна.
— Пламен е в средата. И когато някой е в средата, обикновено го мачкат.
Елена погледна към Пламен. Той стоеше сам, въпреки майка си и сестра си.
За миг Елена почувства нещо, което мразеше да усеща.
Съжаление.
После си спомни куфарите. Хотела. „Това е моят дом.“
И съжалението се превърна в граница.
Глава четиринадесета
Няколко дни по-късно Елена, Десислава и свидетел влязоха в къщата.
Пламен беше там. По закон трябваше да е в друга стая. Но тя усещаше присъствието му като тежест.
Вътре миришеше на студено.
Елена вървеше из коридора и виждаше следи от онази нощ. Разхвърляното. Отворените чекмеджета.
Тя отвори гардероба си. Взе дрехи. Взе документи. Взе малката кутия, в която държеше снимки от началото им.
И тогава видя нещо, което беше скрито зад една рамка.
Малък пакет. Увито внимателно. Поставено като тайна.
Елена го отвори.
Вътре имаше ключ. И бележка.
„Ако стане лошо, отвори склада.“
Елена пребледня. Бележката беше с почерка на Пламен.
Тя погледна към Десислава.
— Той е писал това.
Десислава се стегна.
— Значи Пламен е знаел, че „ще стане лошо“. И е планирал.
Елена стисна ключа.
— Искам да видя склада.
Десислава поклати глава.
— Не тук. Не без полиция. Ако там има нещо, което не трябва да е там…
Елена преглътна.
— Но той ме изгони. За да…
Тя не довърши.
Защото вече разбираше. Пламен я беше изгонил, за да спаси себе си. Но може би… и за да я държи далече от нещо, което можеше да я унищожи.
Десислава прошепна:
— Ще го направим правилно. Ще подадем сигнал. И ще отворим склада с разрешение.
Елена кимна.
В този момент Пламен излезе от стаята, в която беше стоял.
В очите му имаше умора.
— Взе ли си всичко? — попита той.
Елена не отговори.
Пламен гледаше ключа в ръката ѝ. Лицето му се промени.
— Не го прави — каза тихо.
Елена го погледна.
— Защо?
Пламен преглътна.
— Защото ако го отвориш, няма връщане.
Елена прошепна:
— Няма връщане от деня, в който ме изгони.
Пламен затвори очи.
— Тогава… тогава поне ме изслушай.
Елена стоеше неподвижно. Десислава се приближи.
— Говорете — каза Десислава. — Но помнете, че всичко може да се използва.
Пламен се засмя горчиво.
— Нека. Аз вече нямам какво да губя.
И за първи път от началото на тази история, Пламен каза истината без викове.
— Иво не е просто партньор. Иво е човек, който държи други хора. И когато аз започнах да губя пари… той ми даде „решение“. Лесни сделки. Бързи пари. После дойдоха заемите. После подписите. После… страхът.
Елена слушаше и чувстваше как гневът ѝ се превръща в лед.
— А аз? — попита тя. — Аз бях какво?
Пламен я погледна.
— Ти беше спасителна жилетка. За подпис. За прикритие. И… — гласът му се пречупи — и ти беше човек, който може да ме види такъв, какъвто съм. А аз не исках да ме видиш.
Елена стисна ключа.
— И детето?
Пламен затвори очи.
— Аз се уплаших. Когато разбрах, че ще има дете, аз видях бъдеще. И видях, че в това бъдеще аз съм човек, който може да отиде в затвор. И тогава… тогава казах най-страшното. Казах „не искам това дете“, за да избягам от собствената си вина.
Елена го гледаше. В този миг той не беше силен. Не беше господар.
Беше човек, който се е срутил.
Но това не изтриваше болката.
Елена прошепна:
— Късно е.
Пламен кимна.
— Знам.
И точно тогава отвън се чу звук. Спиране на автомобил. После втори.
Пламен пребледня.
— Те са тук — прошепна.
Десислава се обърна рязко.
— Кои?
Пламен хвърли поглед към прозореца.
— Хората на Иво.
Глава петнадесета
Елена усети как паниката се опитва да я смачка. Но детето в корема ѝ сякаш я върна в реалността със слаб, болезнен натиск.
— Излизаме — каза Десислава рязко.
Свидетелят вече беше на телефона.
Пламен стоеше като закован.
— Не трябва да сте тук — прошепна той. — Ако ви видят…
Елена го погледна.
— Ако ме видят? А когато ме изгони, мислеше ли за това?
Пламен потрепери.
— Не. И… това беше грешка.
Десислава хвана Елена за лакътя.
— Навън. Сега.
Те тръгнаха към входната врата. Но преди да стигнат, се чу почукване. Не любезно. Не учтиво.
Силно. Твърдо.
После дръжката се натисна.
— Отворете — чу се глас. — Знаем, че сте вътре.
Пламен направи крачка назад.
Елена усети как сърцето ѝ бие в ушите.
Десислава погледна Пламен.
— Вие ще отворите. И ще кажете, че тук има адвокат и свидетел. И че ако опитат нещо, това ще е престъпление.
Пламен се изсмя без радост.
— За тях престъпленията са обикновен ден.
Почукването се повтори. По-силно.
Елена стисна ключа в ръката си.
— Пламен — каза тя тихо. — Това ли е ужасът, който ме чакаше?
Пламен я погледна, очите му бяха мокри.
— Ужасът беше това, което аз допуснах.
Тогава телефонът на Десислава иззвъня.
— Полицията е на път — каза тя, без да сваля поглед от вратата. — Задръжте ги да говорят. Нищо друго.
Пламен се приближи до вратата и я отвори на верига.
В процепа се появи лице. Мъж, гладко избръснат, усмихнат, с очи, които не се усмихваха.
— Пламен — каза той. — Иво те поздравява.
Пламен се опита да звучи спокоен.
— Тук има адвокат. И свидетел. Ако направите нещо…
Мъжът наклони глава.
— Ние не правим „нещо“. Ние просто взимаме това, което ни принадлежи.
Пламен преглътна.
— Нищо не ви принадлежи тук.
Мъжът се усмихна по-широко.
— Тогава защо трепериш?
Елена усети как Десислава се приближи зад Пламен.
— Вие сте заснети — каза Десислава. — И сте предупредени. Махнете се.
Мъжът погледна към нея.
— Адвокатка. Чудесно. По-лесно ще стане, когато се обясняваш защо си била там.
Елена се стресна. Той знаеше как да се играе с думи.
В този момент отвън се чу сирена.
Мъжът мигна. После се отдръпна.
— Това не свършва тук — каза той тихо.
И изчезна от погледа.
Пламен затвори вратата. Ръцете му трепереха.
Елена стоеше неподвижно, дишаше трудно.
Десислава прошепна:
— Сега вече няма връщане.
Елена погледна ключа.
— Аз и без това не искам връщане.
Глава шестнадесета
Складът беше отворен с полиция.
Елена стоеше настрани, Десислава до нея, Виктор на няколко крачки назад, Никола — блед, но решен да остане.
Пламен стоеше като обвиняем още преди да го обвинят.
Ключът влезе в ключалката. Завъртя се.
Вратата се отвори.
Вътре имаше куфар. Камера. Пликове.
И… папката.
Папката, която Пламен беше казал, че я няма.
Десислава вдигна вежди.
— Значи тя не е била взета.
Пламен пребледня.
— Не… това… аз…
Полицай влезе, огледа, извади ръкавици, започна да проверява пликовете.
В тях имаше договори. Копия. Разписки. Бележки.
И един списък с имена. Не само Пламен и Иво. Още хора. Още фирми.
Елена почувства как въздухът ѝ се свива.
— Това е… по-голямо — прошепна тя.
Десислава кимна.
— Да.
Полицаят излезе и каза:
— Това отива за проверка. И ще има разследване.
Пламен стисна устни.
— Аз не съм… аз не съм всичко това.
Десислава го погледна.
— Но сте част.
Елена се обърна към Пламен.
— Ти беше готов да ме изгониш, за да запазиш това в тайна.
Пламен не можеше да я погледне.
— Аз… мислех, че ако не знаеш, ще си в безопасност.
Елена горчиво се усмихна.
— Когато човек лъже „за да предпази“, той всъщност пази себе си.
Пламен прошепна:
— Да.
В този миг Елена усети ритник в корема си. Силен, ясен.
Сякаш детето казваше: „Аз съм тук. Не забравяй.“
Елена положи ръка и пое дъх.
— Достатъчно — каза тя. — Аз искам край.
Десислава се обърна към полицията.
— Искаме допълнителна защита. Искаме и да се провери връзката на Иво с натиск върху студент.
Никола пребледня.
Полицаят кимна.
— Ще го направим.
Виктор се приближи до Елена и каза тихо:
— Сега започва истинската битка. Но ти вече не си сама.
Елена го погледна за миг. После отвърна:
— Аз не искам да ми обещаваш. Искам да стоиш. И да не изчезваш.
Виктор кимна, очите му омекнаха.
— Ще стоя.
Пламен гледаше тази сцена като човек, който разбира, че е загубил не просто жена си. Загубил е правото да бъде център.
И точно тогава телефонът му иззвъня.
Иво.
Пламен погледна екрана. Пръстът му трепереше.
Елена го видя.
— Отговори — каза тя тихо. — И кажи истината.
Пламен пое дъх и натисна.
— Иво.
— Ти ли ме предаде? — изрева Иво.
Пламен затвори очи.
— Не. Аз просто… спрях да лъжа.
Иво се засмя. После гласът му стана нисък.
— Тогава ще платиш.
Пламен отвори очи и погледна Елена.
— Аз вече плащам.
И затвори.
Глава седемнадесета
Разследването започна. Иво беше извикан. После още хора. Писма, проверки, разпити.
Пламен седеше в малък апартамент под наем, защото къщата вече беше под контрол на процедурата.
Той беше изгубил много. Но странно — не това го болеше най-много.
Болеше го, че една вечер каза „не искам това дете“, и така направи себе си човек, който може да бъде запомнен с най-лошото си изречение.
Елена беше в защитено място. Не защото се криеше. А защото животът ѝ беше ценен за някого. За детето. За Никола. За… дори за Виктор, който се появяваше всеки ден, без да настоява за нищо, просто да бъде там.
Никола продължаваше да учи. Но вече не беше сам. Виктор уреди преразглеждане на кредита му, без показност, без унижение. Десислава издейства временни мерки.
Елена все още имаше страх. Но страхът вече не беше господар. Беше сигнал.
Един ден Пламен поиска среща. Законно. В присъствието на Десислава.
Елена се съгласи. Не защото искаше да го види. А защото искаше да затвори кръга.
Седнаха в кабинет.
Пламен изглеждаше по-слаб. По-смирен.
— Аз ще свидетелствам — каза той тихо. — Срещу Иво. Срещу схемите. Срещу всичко.
Десислава повдигна вежди.
— Знаете какво означава това.
Пламен кимна.
— Знам. Но това е единственият начин да направя нещо правилно. Поне веднъж.
Елена го гледаше.
— Защо?
Пламен преглътна.
— Защото разбрах, че „моят дом“ не е дом, ако в него има страх. И защото… аз не искам детето ми да расте с история, в която баща му е избягал.
Елена усети как гърлото ѝ се стяга, но не позволи на сълзите да излязат.
— Ти вече избяга.
Пламен прошепна:
— Да. И това е най-големият ми срам.
Елена замълча дълго. После каза:
— Аз няма да се върна при теб.
Пламен кимна, без спор.
— Не искам да те връщам. Искам… да не те нараня повече.
Елена погледна към корема си.
— Това не отменя миналото.
— Не — каза Пламен. — Но може да спре бъдещето да бъде още по-лошо.
Десислава записа нещо.
— Добре. Ще оформим.
Елена се изправи.
Пламен също.
И тогава той каза тихо, без театър:
— Съжалявам.
Елена го погледна. В очите му нямаше манипулация. Имаше умора и истина.
Тя не каза „простено“. Не каза „никога“. Не каза нищо излишно.
Само каза:
— Пази се. И този път не бягай.
Глава осемнадесета
Мина време.
Истината бавно излиза наяве. Не като гръм. Като поредица от стъпки, всяка от които носи тежест.
Иво беше изправен пред съд. Не само заради Пламен. А заради документите, свидетелите, следите, които вече не можеха да бъдат изтрити.
Пламен свидетелства. Гласът му трепереше, но не се счупи. За първи път той не се криеше зад „временно“ и „само за малко“.
Елена роди.
Не в разкош. Не в приказка. В спокойствие, извоювано с болка.
Когато държеше детето си, тя почувства нещо, което не беше просто радост. Беше победа. Не над Пламен. Не над Иво. А над страха.
Никола стоеше до нея, със сълзи в очите, и прошепна:
— Аз мислех, че няма да имам семейство.
Елена го погледна и се усмихна.
— Семейството понякога идва късно. Но когато дойде, е истинско.
Виктор стоеше настрани, не нахален, не властен. Просто човек, който се учи да бъде баща, без да изисква.
Елена го погледна.
— Благодаря — каза тя тихо.
Виктор преглътна.
— Аз не заслужавам.
— Не говорим за заслужаване — отвърна Елена. — Говорим за избори. Днес ти избра да останеш.
Виктор кимна.
Елена се обърна към прозореца. Светът навън беше същият. Хората бързаха. Животът не спира за чужди драми.
Но вътре в нея нещо беше различно.
Тя си спомни онази нощ. Куфарите. Хотела. Ръката върху корема. Думите „не искам това дете“.
И си спомни какво се случи после. Бележките. Камерата. Складът. Съдът. Истината.
Ужасът, който го чакаше, не беше чудовище под леглото. Беше последица.
Беше това, че когато изгониш бременна жена, изгонваш и бъдещето си.
Пламен не беше в залата, когато Елена роди. Но беше изпратил писмо. Без молби, без натиск. Само няколко реда:
„Няма да ти искам нищо. Само ще бъда по-добър човек, за да може детето да има баща, който не се крие от собствените си грешки.“
Елена прочете и затвори очи.
Тя не знаеше какъв ще бъде Пламен. Не вярваше на чудеса.
Но вярваше на едно.
Че тя вече няма да бъде жена, която някой изгонва с куфарите на улицата и си мисли, че е победил.
Защото истинската победа е да избереш себе си. Да избереш детето си. Да избереш да не мълчиш.
И когато вечерта падна, Елена положи ръка върху малката ръчичка на бебето и прошепна:
— Никой няма да те изгони от живота ми. Никой.
Това беше краят на една история, започнала с изречението „това е моят дом“.
И началото на друга, в която домът вече не беше документ.
Домът беше истина.