Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Жителите на наше село умират по списък отпреди 30 години
  • Новини

Жителите на наше село умират по списък отпреди 30 години

Иван Димитров Пешев юли 8, 2023
asrirqwirkqwkrkwrw.png

Вижте повече оферти от нашите рекламодатели:

Ловешкото село Български извор е белязано от зловеща мистерия, а обитателите му тръпнат за животите си след смъртта на седмина мъже от един и същи випуск.

„Всичко започна през 1979 г. Тогава бяхме в трети клас и дружинната ръководителка в училище „Васил Левски“ предложи да поставим списък с имената си в бутилка, която да заровим в корените на брезичка“, връща се назад в годините Румяна, жителка на Български извор.

 

Пъхнали листа в шише с олио, защото то запазвало написаното дълго време. Класът им не бил първият в учителската инициатива да се напълни дворът с дръвчета, посадени от деца чавдарчета, преди да станат пионерчета.

 

Началото поставили момчетата и момичетата от набор 1968 г. с обща снимка в бутилка, която закопали също в корените на бреза. Румяна припомня, че поредицата смъртни случаи на момчета от класа тръгнала от Николай Начев, разказва ретро.бг.

Едва 10-годишен, бил блъснат от уазка и загинал на място. „Бяхме твърде малки, за да осъзнаем трагичността на загубата“, казва жената.

 

След 8 години Ахил Ангелов се пребил с мотор. Плакали безутешно, но още не съзрявали прокоба в ненавременната му кончина. През 1995 г. и Свилен Нейков, на 26 г., се преселил в отвъдното. Станал жертва на пътен инцидент след кавга с жена си. Ядосан, палнал колата, но не стигнал далече.

 

Блъснал се в мантинела в местността Родинец. В злокобния списък на мъртвите Альоша Костадинов влязъл през 2003 г. След прощаването с Альоша решили да направят курбан, да омилостивят тъмните сили, чиято намеса започнали да подозират. Повикали свещеник да изпълни ритуала, както си му е редът. Принесли в жертва риба.

През следващите две години пекли агне, но най-лошото не спряло. Само дето вместо през 8 почнали да измират през 4 г. Следващият – Стоян Николов, си отишъл твърде нелепо през 2007 г. Отбил колата си в аварийното платно близо до Ябланица, когато отзад го връхлетял автомобил.

 

След неговата кончина някой от оцелелите съученици се сетил за оня списък, заровен в бутилка. Попитали отчето какво да сторят, пък той ги посъветвал да го изкопаят, изгорят и да пуснат пепелта в течаща вода.

 

Две години по-късно прокобата не секнела. Красимир Борисов полетял от скелето на строителен обект в София.

 

Последен (засега) се споминал Марин Маринов през 2012 г. Той всъщност е единственият, отишъл си от болест – покосил го инфаркт. Румяна и всички от випуск 1969-а обаче мислят, че само изглежда така. Защото той бил човекът, който извадил злокобната бутилка със списъка след разкопаването.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Мистериозни неща се случват в българско село, жителите нямат обяснение
Next: Знаете ли какво означават номерата на лепенките на бананите и ябълките

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.