Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Жоро Хаджиев: Духове на отдавна починали хора обитават изоставени села
  • Новини

Жоро Хаджиев: Духове на отдавна починали хора обитават изоставени села

Иван Димитров Пешев юли 19, 2022
jroohadjieeiev.jpg

Настръхваща история разказа фотографа Жоро Хаджиев в „Ничия земя“, който обикаля изоставени най-вече планински села с порутени къщи, но застинали във времето и запазили спомени от обитателите си.

Чрез обектива му ставаме свидетели на отдавна минали времена, забравени места, в които човешки крак не е стъпвал дълги години. Точно по такива места се раждат легенди за свръх естествени същества, които ги обитават, като самодиви и призраци, души и сенки на отдавна отишли си хора, но фотографа казва, че не е суеверен и не се плаши от такива истории.

Въпреки това споделя, че се е срещал с тях и разказа една история, която кара косите да настръхнат.

Когато ходиш по тези места усещаш ли духовете на хората, които са живели там, запита Даниела Тренчева.

Да, определено е така, потвърди Жоро Хаджиев, те присъстват във всичко, което е останало. Една такава история имам. Тя е свързана с едно малко селце Рачовци. Когато и да отида там са ми се мяркали сенки, които преминават между гробищата и къщите, не знам как точно да го определя. С един мой колега влязохме в една къща, полуразрушена, на една лавица видяхме играчки. Той видя една от тях и си спомни, че като малък е имал същата.

Аз имам принципи да не пипам нищо от местата където ходя, но не го спрях да я вземе, продължи разказа фотографа. Може би месец след това ме срещна жена на улицата, която не познавам.

„Искам да ти кажа нещо, спря ме тя, с твой приятел сте взели нещо от една къща и трябва да го върнете, защото ще се случат неприятности на твоя приятел.

Тази играчка е на починало дете.“ Обадих му се и му разказах за думите на непозната жена. Аз бях изумен от къде знае и не попитах дори коя е. Той върна играчката и аз я занесох в къщата. Влязох, оставих я и при последната крачка преди прага подът се срути. Спаси ме една счупена греда, нещо като че ли ме съхрани, завърши страховития си разказ фотографа.

Той вярва, че всяко място пази духа на обитателите си, защото ги сънува, те го връщат обратно.

Кадри видео Нова ТВ

Вижте нашите специални оферти и няма да съжалявате:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Предаваме на живо от Старосел, където кметът помете с кола 6-годишно детенце, борят се за живота му
Next: Онкодиетолог разкри: Евтините колбаси, медът и ядките хранят рака

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.