Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Зазидана в моста кърмачка плаче с глас край Струма
  • Новини

Зазидана в моста кърмачка плаче с глас край Струма

Иван Димитров Пешев април 23, 2023
asgalsykasyiasoy.png

Вижте повече оферти от нашите рекламодатели:

Една страховита легенда за вградена в мост над река Струма майка кърмачка, която нощем „плаче“, битува в село Невестино, област Кюстендил.

Това е Кадин, или „невестин“ мост, изграден през 1470 г. 545-годишният мост е дълъг 100 метра и свързва двата края на общинския център Невестино, намиращ се на 10 км източно от Кюстендил. Местните казват, че чували женски рев, идващ от него, редовно и вече даже не ги плашел.

Срещу моста е и скулптурата на вградената в моста Струма невеста. Скулптурата е дело на Мите Чудомиров. Струма невеста държи пред пазвата си традиционните за региона ябълки. Нещо като копие на картината на Владимир Димитров-Майстора.

Горката невеста, станала жертва на жестоко за онези времена поверие, гледа към моста, в който е зазидана сянката ѝ. А зазидаш ли сянката на един човек, той започва да линее и умира, казват българските поверия.

На южния край на моста има надпис на турски език. Според него мостът е построен по заповед на Исак паша по времето на султан Мехмед II.

„По високото разпореждане на Исак паша, един от най-великите везири и благородни началници, който върши добрини с чисто душевно подбуждение, за да получи горе от Създателя съответното възмездие, заповядва да се построи в тази страна този свещен мост за безплатно минаване на пътници. Нека всевишният Бог изпълни живота му с радост и веселие. Година 874“, гласи надписът.

Годината на градежа е според пророка Мохамед, но по нашето летоброене мостът е построен в 1470 г. За издигането му има две легенди. Първата е зловеща, но характерна за онези времена, когато хората се опитвали да омилостивят разрушителната сила на природата. Хората вярвали, че когато строят храм, мост или друго съоръжение, което да обединява всички, трябва да бъде поднесена жертва. Нещо като дух – покровител.
!

Вграждането на човешка жертва ставало, като майсторите оставяли дупка в строежа и като минел някой, го бутали и зазиждали, а в по-късни времена взимали мярка от човек и вграждали сянката му. Вярвало се, че този, чиято сянка била вградена, започвал да линее, да отслабва и умирал.

Така решили и майсторите на Кадин мост, които според местните хора били трима братя. Работата им не вървяла, природата била против тях; което успявали да изградят през деня, реката го отнасяла през нощта. Те решили да жертват една от жените си и се договорили да бъде тази, която дойде първа на строежа да донесе хляб и вода. Но типично по български двамата по-големи братя, решили да предупредят жените си да не бързат да дойдат.

Не казали обаче на най-малкия. Така първа дошла Струма невеста, жената на майстор Мануил, и затова тя била зазидана. Тя дошла с рожбата си на строежа. Старите хора още вярват, че и днес нощем се чува гласът ѝ да проплаква, а млякото от гърдите на жената се вкаменило.

Мнозина вярват, че ако кърмачка няма мляко, тя идва и отчупва парче от моста. След като натърка с него гърдите си, млякото ѝ идвало. Според друга фолклорна легенда причина за построяването на Кадин мост е една българска девойка, която с красотата и добрината си трогнала османски владетел в тежките робски времена.

Мостът бил сватбен подарък от султан Мурад, който бил тръгнал на военен поход към Босна и на това място срещнал сватбари, повечето се уплашили и избягали, но не и невестата. Тя се поклонила на султана и му поднесла дар. Тогава султанът я попитал какво да ѝ подари в замяна, а тя си пожелала мост да свърже двата бряга на реката, за да може да посещава старата си майка.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Мъж не успява да затвори след разговор с годеницата си, тя чува, че той е син на втория й баща
Next: Голям човек е! 70-годишен ветеран без крака посадил 17 000 дървета

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.