Наскоро си купих къща.
Звучи просто, нали? Като изречение, което казваш на колега, докато чакаш асансьора. Но зад тези четири думи се криеше истинска одисея. Години на спестяване, на лишения, на работа до късно вечер. Война с банки, с брокери, с майстори. Ипотечен кредит, който се извисяваше над бъдещето ми като тъмна планина, която трябваше да изкачвам през следващите тридесет години.
Къщата не беше имение. Беше малка, на ръба на предградията, с двор, който тепърва трябваше да се бори с бурените. Но беше моя. Беше моето светилище, моят въздух, моята котва. Всяка стена, миришеща на прясна боя, беше свидетелство за моята независимост.
Майка ми, Маргарита, се пенсионира миналата седмица.
Тя се появи на вратата на новата ми къща в събота сутрин, преди още да бях разопаковала кухненските кашони. Носеше саксия с мушкато и онзи измъчен, но решителен поглед, който познавах толкова добре.
„Анна, прекрасно е“, каза тя, оглеждайки празната дневна. Гласът ѝ беше твърде ентусиазиран, почти фалшив. „Толкова много място.“
Знаех какво следва. Усещах го с всяка фибра на съществото си.
Прекарахме час в неловко обикаляне. Аз сочех къде ще бъде диванът, тя кимаше. Аз ѝ обяснявах за проблемите с водопровода, тя цъкаше с език. Накрая, когато стигнахме до втората спалня – стаята, която бях определила за свой кабинет, моето лично пространство за работа – тя спря.
Стаята беше малка, но слънчева.
„Значи, тук ще е“, каза тя, по-скоро на себе си.
„Тук ще е кабинетът ми, мамо. Знаеш, че работя предимно от вкъщи.“
Тя бавно се обърна към мен. Мушкатото в ръцете ѝ леко потреперваше. „Анна, миличка. Аз… сега се пенсионирах. Знаеш каква е пенсията. Апартаментът ми е стар, тесен…“
Сърцето ми започна да бие тежко в гърдите. „Мамо, недей…“
„Искам да се нанеса в свободната ти спалня.“
Изстреля го. Като куршум, право в тишината на новата ми къща.
Обичам я. Наистина я обичам. Тя ме е отгледала сама, след като баща ми… е, след като баща ми си тръгна. Работила е на две места, за да имам аз и сестра ми Ива всичко. Но тази любов беше тежка, изискваща, често задушаваща.
Поех си дълбоко дъх. Миризмата на латекс изпълни дробовете ми. „Мамо. Аз… не.“
Тишина. Дори прахът във въздуха сякаш спря да се движи.
„Какво?“
„Не мога. Нуждая се от тази стая. Нуждая се от… пространството си. Току-що се измъкнах от гарсониерата. Едва дишам от този кредит. Имам нужда да съм сама, за да мога да работя и да го изплащам.“
Лицето ѝ се промени. Ентусиазмът изчезна, заменен от маска на студено разочарование, която познавах от дете. Това беше лицето, което казваше: „Ти ме провали.“
„Аз съм ти майка.“
„И точно затова знаеш колко години работих за това. Павел също ще се нанася скоро. Това е… това е нашият старт.“
„Павел. Разбира се. Значи за Павел има място, а за майка ти, която ти е дала живот, няма един ъгъл?“
Тя се разстрои. Сълзите започнаха да се стичат бавно, преднамерено. Това беше емоционален инструмент, който тя владееше до съвършенство. Усетих как моята решителност започва да се пропуква.
Затова ѝ предложих компромис. Бързо, преди да съм отстъпила.
„Виж“, казах аз, хващайки ръцете ѝ (тя отдръпна тази с мушкатото). „Разбирам, че ти е трудно. Разбирам за пенсията. Мога да ти помогна. Ще седнем, ще отворя компютъра. Ще потърсим достъпна жилищна общност за хора над петдесет и пет. Има прекрасни места! С организация, със социален живот… ще ти помогна финансово с наема, колкото мога.“
Това беше грешка. Огромна, колосална грешка.
Сълзите спряха моментално. Погледът ѝ стана твърд като стомана. Тя остави саксията с мушкато на голия паркет с глух, тежък звук.
„Жилищна общност. Ти… ти ме пращаш в старчески дом.“
„Не е старчески дом, мамо! Това са модерни…“
„Искаш да се отървеш от мен. След всичко, което съм направила.“
Тя се обърна и тръгна към входната врата. Бронята ѝ от обида беше непробиваема. Аз тръгнах след нея, оплитайки се в празни кашони.
„Мамо, не е така! Опитвам се да бъда разумна!“
Тя спря на прага, с ръка на дръжката, и се извърна към мен. Слънцето осветяваше бръчките около очите ѝ, бръчки, които сякаш аз бях издълбала там.
Тогава тя каза, че съм…
„…същата като баща си.“
И затръшна вратата.
Глава 2
Думите ѝ увиснаха във въздуха, по-тежки и по-трайни от миризмата на боя. „Същата като баща си.“
Върнах се бавно в празната дневна и седнах на пода, облегната на стената. Мушкатото, забравено на паркета, изглеждаше нелепо, яркочервен укор.
Баща ми.
За мен той беше мъглява фигура, почти митологична. Беше си тръгнал, когато бях на осем, а Ива – едва на три. Всичко, което знаех за него, беше филтрирано през разказите на Маргарита. Той беше безотговорният. Егоистът. Мъжът, който избра свободата пред семейството си. Мъжът, който ни остави да се оправяме сами.
А сега, според майка ми, аз бях същата като него. Защото отказах да превърна единствения си личен успех – тази къща, купена с толкова кръв и пот – в приют за нейните нужди.
Усетих как гняв, горещ и остър, се надига в мен. Гняв към нея, за емоционалното изнудване. Гняв към него, затова че изобщо е съществувал и ми е оставил това съмнително наследство. И гняв към себе си, затова че се чувствах виновна.
Телефонът ми извибрира. Беше Павел. Моят годеник, моята скала. Човекът, с когото заедно бяхме планирали тази къща, макар че по-голямата част от ипотечния кредит беше на мое име, тъй като неговият малък бизнес с консултации все още се бореше да излезе на повърхност.
„Как мина?“ – гласеше съобщението.
„Катастрофално“, написах аз. „Тя ме намрази.“
„Ще ѝ мине. Утре ще говоря с нея. Обича те.“
„Каза, че съм като баща ми.“
Три точки се появиха и изчезнаха няколко пъти. Накрая той написа: „Това е подло. Не ѝ обръщай внимание. Идвам след час с пица и вино.“
Опитах се да се усмихна, но не се получи. Обичах Павел. Той беше мил, уравновесен и ме подкрепяше. Но понякога неговият спокоен оптимизъм не можеше да пробие стените на сложната крепост, която представляваше моето семейство.
Отидох до прозореца. Бурените в двора чакаха. Кашоните в къщата чакаха. А ипотеката течеше.
Точно тогава телефонът иззвъня отново. Този път беше Ива.
По-малката ми сестра. Студентка в университета, вечно разкъсвана между лоялността към мен и пълната си емоционална зависимост от майка ни.
„Ало?“ – казах предпазливо.
„Ани, какво си направила?“ – гласът ѝ беше писклив, на ръба на плача. „Мама ми се обади. Тя е съсипана! Как можа?“
„Ива, не е толкова просто. Тя искаше да се нанесе при мен. В кабинета ми.“
„И какво от това? Жената е сама! Пенсионира се! А ти си купи огромна къща…“
„Не е огромна, Ива! И е купена с огромен заем! Ти не знаеш…“
„Знам само, че ти имаш всичко, а тя няма нищо! Имаш къща, имаш Павел… а сега я изхвърляш на улицата!“
„Никой не я изхвърля на улицата! Предложих ѝ помощ да си намери…“
„Да я пратиш в старчески дом! Чух, да! Ти си безсърдечна! Мама беше права! Ти мислиш само за себе си!“
Линията прекъсна.
Стоях със слушалката в ръка, оглушала от тишината. Сега бях не само егоист, но и безсърдечна. Бях предала и двете. В рамките на един следобед бях обявена за престъпник от най-близките си хора.
Вдигнах мушкатото от пода. Поне то не ме съдеше. Занесох го в кухнята и го полях. Докато водата попиваше в сухата пръст, взех решение. Нямаше да се предам. Това беше моят живот. Моята къща. Моето бъдеще.
Но докато сипвах вино по-късно, докато с Павел седяхме на пода и ядяхме пица от кашона, думите на майка ми се въртяха в главата ми.
„Същата като баща си.“
Дали? Дали в стремежа си да избягам от нейната задушаваща обич, аз всъщност не се превръщах в него – човекът, който бяга?
Глава 3
Следващите няколко седмици бяха ледени.
Маргарита не ми вдигаше телефона. Всеки мой опит за контакт се посрещаше или с гласова поща, или с кратко, рязко съобщение от Ива, че „мама не е добре и не иска да говори“. Сестра ми, от своя страна, отговаряше на обажданията ми само за да ми съобщи колко е разочарована и как моят „егоизъм“ се отразява на ученето ѝ. Тя учеше право в университета – иронията не ми убягваше – и очевидно се упражняваше в обвинителни речи върху мен.
Павел се опитваше да посредничи. Беше отишъл до апартамента на Маргарита с цветя, но тя дори не му беше отворила. „Трябва ѝ време, Анна. Просто ѝ дай време“, повтаряше той, докато сглобявахме рафтовете за книги в моя – все още мой – кабинет.
Но аз познавах майка си. Това не беше просто мълчание, с което да изчакаш. Това беше тактическа война. Тя прегрупираше силите си.
И тогава, един четвъртък, бомбата падна.
Бяхме на вечеря с Павел в малък ресторант, опитвайки се да отпразнуваме първия месец в къщата. Телефонът ми изсветна. Беше Ива.
„Трябва да говоря с теб“, казах на Павел и излязох навън. Въздухът беше хладен.
„Какво има, Ива? Мама добре ли е?“
„Да, да, добре е. По-добре от всякога, всъщност“, изсъска тя. В гласа ѝ имаше нова, непозната нотка – смесица от завист и злоба.
„Какво искаш да кажеш?“
„Искам да кажа, че докато ти си се стискаше за твоята „свободна спалня“, мама си намери някой. Някой, който я оценява.“
Сърцето ми подскочи. „Какво? Какъв някой? Да не се е върнала на работа?“
Ива се изсмя. Беше неприятен, дрезгав смях. „Работа? Не, Ани. Мама си има… приятел. Богат приятел.“
Светът около мен се стесни. „Ива, говориш глупости. На какво се дължи това?“
„Казвам ти истината! Казва се Пламен. Някакъв бизнесмен. Води я по ресторанти. Купил ѝ е нови дрехи. И знаеш ли какво? Говорили са да се премести при него. В неговия огромен апартамент в центъра. Така че, поздравления! Вече не се налага да я мислиш. Освободи се от бремето.“
Тя затвори.
Върнах се в ресторанта. Павел ме гледаше въпросително.
„Майка ми си има приятел“, казах аз, а думите прозвучаха кухо дори на мен самата.
„Това… това е страхотно, нали?“ – каза той предпазливо. – „Това решава проблема.“
„Да. Да, предполагам“, отвърнах аз и се взрях в чинията си.
Но не беше страхотно. Беше ужасяващо. Маргарита беше скромна жена. Целият ѝ живот беше преминал между работата в библиотеката и апартамента ни. Тя не „излизаше по ресторанти“. Тя не познаваше „бизнесмени“ на име Пламен.
През следващите дни се опитах да се свържа с нея с нова, по-истерична спешност. Сега не ставаше въпрос за вина; ставаше въпрос за страх. Но тя все така не отговаряше.
Започнах да ровя.
Това беше мръсно, но трябваше да го направя. Една вечер, докато Павел работеше до късно по „важен проект“, аз седнах пред компютъра си. Името беше Пламен. Ива не беше споменала фамилия. Но колко ли бизнесмени на име Пламен можеше да познава майка ми?
Оказа се, че не е трудно да го намеря. Маргарита, в пристъп на новооткрита дигитална грамотност, беше започнала да „харесва“ публикации в социалните мрежи. Намерих профила ѝ. И там, в новите ѝ „приятели“, беше той. Пламен.
Профилът му беше публичен. Лъскави костюми. Скъпи коли. Снимки от екзотични дестинации. И няколко доста нелицеприятни статии, които изскочиха при по-задълбочено търсене. Статии за спорни сделки с имоти, за внезапни фалити на фирми, за… съдебни дела.
Това не беше богат приятел. Това беше хищник.
А майка ми, ранена, обидена и отчаяна за малко внимание след моя отказ, беше идеалната плячка.
В същия момент получих известие от банката си. Вноската по ипотечния кредит беше изтеглена. Огромна сума, която ме остави на ръба на финансовия ми лимит за месеца.
Погледнах към празния стол на Павел. Той все още работеше. Напоследък все работеше до късно. Стресът от къщата, от майка ми, а сега и от този Пламен… усещах как стените, които толкова много обичах, започват да се затварят около мен.
Глава 4
Паниката има остър, метален вкус.
Знаех, че трябва да говоря с Маргарита, но тя беше изградила Велика китайска стена около себе си. Ива беше нейният бодил, а Пламен – новият ѝ пазач.
Нямах избор. Отидох до стария ѝ апартамент.
Кварталът беше същият – сив, уморен, пропит с миризмата на стари гозби. Почуках на вратата. Никакъв отговор. Почуках отново, по-силно, с юмрук.
„Мамо! Знам, че си вътре! Моля те, отвори!“
Чух шум. Стъпки. Веригата на вратата изскърца. Вратата се отвори на десетина сантиметра.
Лицето на Маргарита се показа в пролуката. Беше… различна.
Имаше нова прическа, с няколко тона по-светла и в модерен, остър стил, който изобщо не ѝ отиваше. Носеше копринена блуза в крещящ цвят. И беше гримирана. Силно.
„Какво искаш, Анна?“ – гласът ѝ беше студен.
„Искам да поговорим. Притеснявам се за теб.“
Тя се изсмя. Беше дрезгав, непознат смях. „Притесняваш се? Сега ли? Когато вече не съм ти на тежест, реши да се притесняваш?“
„Мамо, моля те. Кой е този Пламен?“
При споменаването на името му, тя се изпъна. Отвори вратата малко по-широко, но не достатъчно, за да вляза.
„Пламен е прекрасен човек. Той ме уважава. Той ме цени. За разлика от някои хора.“
„Той е измамник, мамо! Проверих го! Има статии…“
„Лъжи! Завист! Хората винаги говорят срещу успешните мъже. Ти не го познаваш. Той е джентълмен. Той се грижи за мен.“
„Как се грижи? Като ти купува дрехи ли? Мамо, това не е реално!“
Тя ме изгледа с такова презрение, че ми се прииска да се смаля. „Ти какво знаеш за реалността, Анна? Ти, с твоята нова къща и твоя… Павел. Ти, която затвори вратата на собствената си майка. Пламен ми предложи нещо, което ти никога не ми даде – сигурност.“
„Сигурност? Той е затънал в съдебни дела! Моля те, не подписвай нищо. Не му давай пари…“
„Пари ли? Какви пари? Жалката ми пенсия ли?“ – тя отново се изсмя. – „Не се притеснявай за мен, Анна. Аз съм добре. Всъщност, местим се. Пламен намери невероятно място за двама ни. Така че, свободната ти спалня може да си остане свободна.“
Тя започна да затваря вратата.
„Мамо, почакай! Ти… ти го познаваш ли от преди?“ – изстрелях въпроса в последния момент, една ужасна, внезапна мисъл.
Тя замръзна. Ръката ѝ на вратата спря.
„Какво те интересува?“
„Просто… имам усещане. Той ли е?“
Тя не попита „Кой?“. И това беше целият отговор, от който се нуждаех.
„Ти не знаеш нищо за живота ми, Анна. Нищо за това какво съм жертвала“, прошепна тя, а в гласа ѝ вече нямаше гняв, само бездънна умора.
„Той ли е причината татко да си тръгне?“
Мълчание.
„Ти… ти си имала връзка с него? Още тогава?“
„Баща ти беше… сложен човек“, каза тя уклончиво.
„Не! Не ми говори за него! Говори ми за теб! Каза, че съм същата като него, но през цялото това време… ти си била тази. Ти си имала скрит живот!“
Ударих я. Думите бяха шамар. Видях го в очите ѝ.
Вратата се затръшна пред лицето ми. Веригата изтрака.
Останах в коридора, дишайки тежко. Ръцете ми трепереха.
Тайна. През цялото време е имало тайна. Баща ми не просто си е тръгнал. Маргарита не е била просто жертва. А Пламен… Пламен не беше нов играч. Той беше призрак от миналото, дошъл да събере дълговете си.
И тогава осъзнах нещо още по-ужасно. Не ставаше въпрос за романтика. Не и след толкова години. Ставаше въпрос за нещо друго. Нещо, свързано с миналото, с пари, с предателство.
И майка ми беше точно в центъра му.
Върнах се вкъщи като в просъница. Павел беше там. Седеше на кухненската маса, заобиколен от разхвърляни листове и празна чаша за кафе. Изглеждаше блед и изтощен.
„Анна, къде беше? Звъня ти от час.“
„При майка ми. Павел, мисля, че тя е в огромна беда.“
И му разказах. За Пламен. За миналото. За скрития живот.
Той слушаше, търкайки очи. Когато свърших, той въздъхна тежко.
„Анна, скъпа. Знам, че си притеснена. Но… не мислиш ли, че малко преувеличаваш? Тя е възрастен човек. Може би просто е срещнала някого. Може би историята с баща ти… си я измисляш, за да оправдаеш… знаеш.“
„Да оправдая какво? Че не я искам в къщата си ли?“
„Не! Искам да кажа… ти си под огромен стрес. Ипотеката, работата, Ива… Може би просто търсиш драма.“
Погледнах го. Мъжът, когото смятах за моя скала.
„Ти не ми вярваш.“
„Вярвам, че си разстроена. Виж, аз също имам проблеми. Бизнесът… не върви. Един голям клиент се отказа. Имахме… имахме нужда от малък заем, за да покрием разходите.“
Стомахът ми се сви. „Какъв заем, Павел? Говорихме за това. Казахме, че няма да теглим повече заеми.“
„Това е бизнес заем. Трябваше да го направя, за да спася фирмата. Не се притеснявай, ще го върна, преди да усетиш.“
„Как си го получил? Банката ни отказа за по-голяма ипотека.“
Той не ме погледна. Зарови се в листата пред себе си. „Намерих начин. Просто… не се тревожи за това. Ще се погрижа за моя проблем, ти се погрижи за твоя.“
Студенина плъзна по гърба ми, по-ледена от всяко мълчание на майка ми.
„Какъв начин, Павел?“
Той вдигна глава. Очите му бяха празни. „Използвах къщата като обезпечение. Частично. Само за малка сума.“
Къщата. Моята къща.
„Ти… ти си заложил къщата ми? Без да ми кажеш?“
„Технически е и моя! И аз живея тук! И беше… беше само временно! Ще го оправя!“
Стоях на прага на собствената си кухня, в собствената си къща, и изведнъж се почувствах като най-големия глупак на света. Бях обсадена. Отвън – от майка ми и нейния сенчест любовник. Отвътре – от мъжа, на когото вярвах, и неговите финансови тайни.
Всички искаха парче от мен. А аз вече нямах какво да дам.
Глава 5
Нощта беше дълга.
Павел спа на дивана. Аз лежах в леглото, взирайки се в тавана на новата си спалня, и слушах как къщата диша. Скърцане, пукане… звуци на улягане. Или може би звуци на разпад.
Бях предадена. От Павел. Може би дори повече, отколкото от майка ми. Нейните манипулации ми бяха познати. Но неговата тиха, рационална лъжа… тя болеше. Той беше използвал моя подпис, моето доверие, за да заложи моя труд. Бизнес заемът, в който той се беше забъркал, сега беше вързан директно за моята ипотека. Ако той се провалеше, банката щеше да дойде за мен. За къщата.
На сутринта в кухнята цареше арктически студ.
„Трябва да видя документите, Павел“, казах аз, без предисловия. Гласът ми беше равен, без треперене. „Искам да видя всеки документ, който си подписал, използвайки тази къща.“
Той изглеждаше състарен с десет години. „Анна, не е нужно. Аз…“
„Нужно е. Или ми ги показваш сега, или отивам при адвокат.“
Думата „адвокат“ промени всичко. Той отиде до чантата си и извади папка. Хвърли я на масата.
Беше по-зле, отколкото си мислех. Заемът не беше „малък“. Беше значителна сума. И лихвата беше… хищническа. Това не беше банков заем. Беше от фирма за бързи кредити, прикрита зад лъскава корпоративна фасада.
„Ти си луд“, прошепнах аз, прелиствайки страниците. „Това ще ни съсипе.“
„Щеше да съсипе мен!“, изкрещя той, а от спокойния му тон нямаше и следа. „Аз също имам живот, Анна! Имам кариера! Не всичко се върти около теб и твоята майка! Мислех, че тази къща е наша, но ти постоянно я наричаш твоя!“
„Защото аз я изплащам! Защото моите спестявания са в нея! Ти какво даде, Павел? Освен обещания?“
Той се отдръпна, сякаш го бях ударила.
„Значи е така“, каза той тихо. „Добре. Ще си събера нещата. Очевидно тук съм само наемател.“
Той тръгна към спалнята. Аз не го спрях.
Има моменти в живота, в които се чувстваш като зрител на собствената си катастрофа. Стоях в кухнята, слушах как той отваря и затваря гардероби, и единственото, за което можех да мисля, беше: „Какво ще правя сега?“
Тогава телефонът ми иззвъня. Беше Ива. Вече бях готова за нов пристъп на истерия.
Но гласът ѝ трепереше. И не от гняв. От страх.
„Ани? Ани, моля те… нещо се случи.“
„Ива, какво има? Павел си тръгва, не ми…“
„Не, не, не Павел! Мама! Аз… аз съм в апартамента ѝ. Тя… тя плаче. Има някакви хора тук. Ани, те… те описват нещата!“
„Какво? Какви хора? Ива, говори бавно!“
„Някакви… съдебни изпълнители. Казват, че мама е подписала… че е гарант по някакъв огромен заем. Заем на името на Пламен! Но той е изчезнал! А тя е подписала! Ани, тя казва, че не е знаела… те ще вземат апартамента!“
Кръвта ми се смрази.
„Остани там. Не мърдай. Идвам.“
Тръшнах телефона. Павел излезе от спалнята със сак в ръка.
„Трябва да тръгна“, казах аз, грабвайки ключовете си.
„Аз също“, каза той.
Погледите ни се срещнаха. Двама непознати в къща, пълна с кашони.
„Майка ми. Загазила е. Много.“
Той се поколеба. Видях частица от стария Павел да се бори с обидата. „Какво…“
„Няма време. Онези статии за Пламен… били са истина. Вкарал я е в схема. Взел е заем на нейно име. Апартаментът ѝ… мисля, че го губи. Сега.“
Той остави сака. „По дяволите. По дяволите!“
„Той е изчезнал. Оставил я е да се оправя.“
Павел прокара ръка през косата си. „Добре. Добре. Аз… ще дойда с теб. Ти не можеш да се справиш с това сама. Но, Анна… след това. След като това свърши… ние трябва да…“
„Знам“, прекъснах го аз. „След това ще говорим. Сега, да вървим.“
Глава 6
Картината в апартамента на майка ми беше по-лоша от всичко, което си бях представяла.
Вратата беше широко отворена. Двама мъже в евтини костюми описваха методично вещи. Единият лепеше стикери по мебелите, другият записваше в папка.
Ива седеше свита на дивана (все още без стикер) и плачеше тихо.
Маргарита стоеше по средата на стаята. Беше снощната копринена блуза, но сега беше измачкана и изцапана. Гримът ѝ се беше разтекъл. Тя не плачеше. Просто гледаше в една точка, абсолютно изгубена.
„Какво става тук?“ – извиках аз, а гласът ми проехтя в малката стая. Павел беше точно зад мен.
Мъжът с папката вдигна глава. „Вие коя сте?“
„Аз съм дъщеря ѝ. Разкарайте се от апартамента ѝ.“
„Не и докато не си свършим работата, госпожице. Имаме заповед. Г-жа Маргарита е поръчител по необслужван бизнес кредит на стойност…“ – той погледна в папката – „…достатъчна, за да покрие стойността на това жилище. И тъй като основният длъжник, г-н Пламен, е… в неизвестност, ние се обръщаме към гаранта.“
„Тя не е знаела какво подписва! Той я е измамил!“
Мъжът се усмихна уморено. „Госпожице, ако получавах по левче всеки път, когато чуя това… Подписът е тук. Нотариално заверен. Тя е гарантирала с единственото си жилище.“
Обърнах се към майка си. Тя трепереше.
„Мамо? Какво си подписала? Мислех, че просто… излизате.“
Тя вдигна поглед. Очите ѝ бяха празни. „Той каза… каза, че е формалност. За новия ни апартамент. Каза, че трябва да докажем… доход. Аз… аз му вярвах, Анна. Той беше… той беше всичко, което баща ти не беше. Той ме забелязваше.“
„Той те измами, мамо. Той те използва.“
„Аз…“ – тя се огледа в стаята, в която беше прекарала тридесет години. – „Аз нямам къде да отида.“
Тогава погледът ѝ се спря върху мен. Бавно, мъчително, в очите ѝ се върна живот. Но не беше надежда. Беше очакване.
Тя не каза нищо. Ива не каза нищо. Павел не каза нищо.
Всички чакаха аз да кажа нещо.
Стоях там, разкъсвана. От едната страна беше ипотеката ми, моят застрашен дом, моят партньор-предател. От другата – майка ми, доведена до просешка тояга от собствената си глупост и отчаяна нужда от любов, и сестра ми, чието бъдеще в университета сега изглеждаше абсолютно невъзможно.
„Добре“, казах аз. Гласът ми беше дрезгав. Обърнах се към мъжете. „Спрете. Спрете да описвате. Колко е дългът?“
Мъжът повдигна вежда. „Повече, отколкото имате в джоба си, госпожице.“
„Колко?“
Той назова сума. Беше абсурдна. Беше достатъчна, за да купи още един такъв апартамент.
Павел изпъшка до мен. „Анна, недей… не можем.“
„Има ли начин да се спре това? Сега?“ – попитах, игнорирайки го.
„Пълно изплащане на дълга. Или споразумение. Но ще ви трябва адвокат. И то бързо.“
Адвокат. Разбира се. Ива, която учеше за адвокат, сега ридаеше на дивана. Иронията беше жестока.
„Вземете си нещата“, казах на Маргарита и Ива. „Вземете най-важното. Дрехи. Документи. Идвате с мен.“
Маргарита ме погледна невярващо. „Къде?“
Въпросът увисна във въздуха. Къде?
Поех си дълбоко дъх. Миризмата на прах и стар паркет ме блъсна.
„В моята къща.“
Обърнах се към Павел. „Ти… ти можеш ли да…“
Той кимна, вече поел инициативата. „Ще говоря с тези господа. Ще се опитам да спечеля време. Поне до утре. Ти ги изведи оттук.“
Докато събирах ридаещата си сестра и вцепенената си майка, погледът ми попадна на саксия на перваза. Беше мушкато. Яркочервено. Точно като онова, което тя ми донесе.
Този път тя не го беше донесла като подарък. Беше го донесла като бреме.
Когато излязохме от апартамента, Павел все още говореше с мъжете. Чух думи като „разсрочване“, „неоснователно обогатяване“ и „измама“. Не знаех дали разбира от това, или просто импровизира, но бях благодарна.
В колата Маргарита седеше на задната седалка, свита до Ива. Те не говореха. Аз карах към новата си къща. Към моето светилище.
Което сега, съвсем официално, се беше превърнало в спасителен център.
Когато пристигнахме, къщата изглеждаше тиха. Моят кабинет, слънчевата стая на втория етаж, чакаше.
„Мамо“, казах аз, отваряйки вратата. „Това е твоята стая.“
Тя не ме погледна. Просто влезе, седна на ръба на леглото, което бях предвидила за гости (ако някога имах такива), и се взря в стената.
Аз затворих вратата.
Свободната спалня вече не беше свободна.
Глава 7
Животът в къщата се превърна в тихо чистилище.
Маргарита прекарваше дните си в спалнята за гости. Тя отказваше да излезе. Ядеше оскъдно, не говореше и само гледаше през прозореца. Беше изпаднала в дълбока, мълчалива депресия, подхранвана от срам и шок.
Ива, от друга страна, беше като оголен нерв. Тя трябваше да прекъсне семестъра си в университета, тъй като Маргарита вече не можеше да плаща таксата ѝ, а аз, с два заема (моя и на Павел) и още двама души за хранене, просто нямах възможност. Ива ме обвиняваше. Тихо, но постоянно. С погледи. С тръшкане на врати. С въздишките си, докато миеше чиниите. Аз бях съсипала бъдещето ѝ, защото не бях предвидила, че майка ни ще бъде измамена от любовник-фантом.
А Павел… Павел се върна.
След онази сутрин, той остана. Сакът му така и не стигна до колата. Той пое ролята на стоик. Спеше в хола, на дивана, който най-накрая бяхме купили. Прекарваше дните си в отчаяни телефонни разговори, опитвайки се да спаси бизнеса си, а вечерите – в разговори с адвокати, опитвайки се да спаси апартамента на майка ми.
Да, наехме адвокат. Казваше се Огнян. Беше скъп, педантичен мъж с очила без рамки, който не ни даваше фалшиви надежди.
„Ситуацията е тежка“, каза той на първата ни среща в офиса си, който миришеше на скъпа дървесина и стари книги. Аз, Павел и Ива (която настоя да дойде, за да „наблюдава“) седяхме на неудобни столове.
„Майка ви е подписала. Това е факт. Можем да се опитаме да докажем измама и злоупотреба с доверие, но това е дълъг, много дълъг процес. Пламен е изчезнал, вероятно от страната. Фирмата, отпуснала кредита, е действала законно. Те имат нейния подпис върху ипотеката на апартамента ѝ.“
„Значи, губим го?“ – попитах аз.
„Не е задължително. Можем да се опитаме да преговаряме. Да изкупим дълга. Или да обявим майка ви в несъстоятелност, но тогава тя губи всичко, така или иначе. Най-добрият вариант е да се споразумеем. Да платим част от сумата, за да оттеглят иска си.“
„Каква част?“ – попита Павел.
Огнян написа число на един лист и го плъзна по масата.
Беше колкото половината от моята ипотека.
„Нямаме тези пари“, казах аз.
„Тогава ще загубите апартамента. А след като го продадат, ако не покрие дълга, те ще продължат да я преследват за разликата. Доживот.“
Ива избухна в сълзи. „Това не е честно! Тя е жертва!“
„Правото рядко се интересува от „честно“, млада госпожице“, каза Огнян студено. „То се интересува от подписи.“
Излязохме от офиса като ударени. Напрежението между мен и Павел беше толangОчевидно, трябва да се върна на работа в офиса, вместо да работя от вкъщи. Кабинетът ми вече е спалня. Тишината, от която се нуждаех, за да работя, беше заменена от тихото скърцане на майка ми по коридора и ядосаното потропване на Ива от кухнята.
Парите станаха основна тема. И липсата им.
Една вечер Павел ме чакаше в кухнята. Изглеждаше победен.
„Говорих с банката. За моя заем.“
„И?“ – попитах, страхувайки се от отговора.
„Те са… непреклонни. Искат си парите. Бизнесът не може да генерира толкова бързо. Анна… те ще активират клаузата. Тази за къщата.“
„Какво? Но ти каза, че е само частична…“
„Лъжецът, който ми уреди заема, ме е подвел. Обезпечението е за цялата къща. Ако не платя до края на месеца… ще започнат процедура по отнемане.“
Краката ми се подкосиха. Седнах.
„Значи… ще загубим къщата. Заради твоя заем.“
„Или…“ – той ме погледна, а в очите му имаше отчаяние, което ме уплаши.
„Или какво, Павел?“
„Или ще я продадем. Бързо. Преди те да я вземат. Ще изплатим моя заем. Ще изплатим дълга на майка ти. И… и ще видим какво ще остане.“
Да я продам. Къщата, за която се борих. Къщата, която беше причината за всичко това.
„Ти искаш да продам къщата си, за да платя твоите дългове и дълговете на нейния любовник?“
„Искам да се спасим, Анна! Всички сме в една лодка! Аз, ти, майка ти, сестра ти! Тази къща… тя не е дом. Тя е проклятие! Откакто влязохме в нея, всичко се разпада!“
Той беше прав.
В този момент вратата на спалнята за гости се отвори. Маргарита стоеше на прага. Беше облечена с палтото си.
„Мамо? Къде отиваш?“
Тя ме погледна. За първи път от седмици в очите ѝ имаше яснота.
„Чух всичко. Аз… аз ви съсипах. Съсипах теб, както съсипах и баща ти.“
„Какво… какво искаш да кажеш?“
Тя седна на масата, срещу мен и Павел. Ива, привлечена от гласовете, също се появи. Цялото ми разбито семейство, събрано в кухнята на прокълнатата къща.
„Пламен…“ – започна тя. – „Той не беше просто любовник. Той беше отмъщение. Баща ти… той не просто си тръгна. Аз го изгоних. Защото той направи същото, което Павел направи. Но в много по-голям мащаб.“
Гледах я, без да разбирам.
„Баща ти беше комарджия. Имаше скрит живот. Не с друга жена… по-лошо. С дългове. Той беше заложил апартамента. Нашия дом. Загубихме всичко. Аз го изгоних. И се заклех, че никога повече няма да бъда бедна. Работих. Спестявах. Върнах си апартамента. Но омразата… тя остана.“
Тя погледна към Павел. „Ти си точно като него. С добри намерения, но слаб.“
После погледна към мен. „А ти… ти си точно като мен. Опитваш се да държиш всичко под контрол, докато не се счупиш. Когато Пламен се появи отново… аз видях шанс. Не за любов. За пари. Мислех, че мога да го контролирам. Че мога да взема това, което животът ми дължи. Но той… той беше по-добър в играта.“
Тя въздъхна. „Той не е избягал. Той е в града. Знам къде е.“
Глава 8
Настъпи тишина, толкова плътна, че можеше да се разреже с нож.
„Какво?“ – каза Павел. – „Ти знаеш къде е?“
„Той не е глупав“, каза Маргарита, а в гласа ѝ имаше горчивина. „Той не бяга. Той се крие. Има апартамент, който използва за… такива случаи. Мислеше, че съм твърде глупава, за да го забележа.“
Ива се хвана за главата. „И ти си мълчала? Докато онези хора идваха? Докато Ани мисли да продаде къщата?“
„А какво да кажа? Че съм била любовница на измамник и съм знаела за скривалището му ли? Аз бях съучастник, Ива! Дори и да не съм подписвала с ясното съзнание, аз му позволих. Позволих му, защото бях ядосана на Анна.“
Тя се обърна към мен. „Бях бясна, че ти имаш всичко. Къща. Мъж. Бъдеще. А аз… аз остарявах сама. Той ми каза това, което исках да чуя. А аз се престорих, че му вярвам.“
„Това променя ли нещо?“ – попитах Огнян, адвоката. Бях му се обадила веднага.
„Може би. Ако го намерим. Ако го притиснем. Ако той подпише самопризнания, че я е подвел… може да опитаме да анулираме договора за заем. Но това е огромен риск. Той може просто да изчезне отново.“
„Трябва да опитаме“, каза Павел. „Това е единственият ни шанс.“
„Кой ще отиде?“ – попитах. „Ако види някой от нас…“
„Аз ще отида“, каза Маргарита.
Всички я погледнахме.
„Аз го вкарах в живота ни. Аз ще го изкарам.“
Планът беше отчаян. И вероятно незаконен. Огнян ни посъветва строго да не правим нищо, а да оставим полицията. Но ние знаехме, че полицията ще отнеме месеци. Ние имахме дни.
Павел беше категорично против. „Той е опасен, Маргарита! Не можеш да отидеш сама!“
„Няма да съм сама“, каза тя. „Аз ще вляза. Вие ще чакате отвън. Ще взема телефона си. Ще запиша всичко. Искам само да си признае. Че ме е измамил. Това е всичко, от което Огнян се нуждае.“
„Това е лудост“, прошепнах аз.
„Това е единственият ни ход“, отвърна тя.
На следващата вечер се озовахме пред лъскава, но анонимна кооперация в центъра. Апартаментът, за който Маргарита говореше.
Павел паркира колата напречно на улицата, давайки ни изглед към входа. Аз седях до него. Ива и Маргарита бяха на задната седалка.
„Мамо, моля те…“ – започна Ива.
„Всичко ще е наред“, каза Маргарита. Тя пъхна телефона в джоба си, с включен запис. „Ще вляза, ще говоря с него. Ще му кажа, че… че съм готова да избягам с него. Че имам още спестявания. Глупакът ще повярва. Винаги е бил алчен.“
Тя излезе от колата.
Гледахме я как пресича улицата. Фигура, твърде крехка за задачата, която си беше поставила. Тя влезе във входа.
Минутите се точеха като часове.
„Тя не трябваше да прави това“, каза Павел, барабанейки с пръсти по волана. „Трябваше да се обадим в полицията.“
„И да кажем какво? Че майка ми е имала гадже-измамник? Щяха да ни се изсмеят“, отвърнах аз.
Ива плачеше беззвучно отзад.
Десет минути. Петнадесет.
„Трябва да се кача“, каза Павел.
„Не! Чакай! Тя каза да чакаме!“
В този момент телефонът ми иззвъня. Беше Маргарита.
Вдигнах. „Мамо?“
Чух само писък. Нейният писък. И след това мъжки глас, който крещеше: „Ти, мръснице! Ти си ме записвала!“
Звук от борба. Удар. И след това тишина.
„Мамо! МАМО!“
„Той я хвана!“, изкрещях аз.
Павел изскочи от колата. Аз бях точно зад него. Тичахме към входа, без да мислим. Ива крещеше името ѝ от колата.
Вратата на апартамента беше открехната.
Влязохме.
Апартаментът беше преобърнат. Очевидно Пламен се беше готвил да бяга.
Маргарита лежеше на пода в коридора. Телефонът ѝ беше разбит до нея. Тя стенеше, държейки се за главата.
Пламен стоеше над нея, с куфар в ръка.
„Вие!“, изръмжа той, виждайки ни. „Разкарайте се от пътя ми!“
Той блъсна Павел, който се опита да го спре. Павел залитна, но ме бутна зад себе си.
„Ти я удари!“, извика Павел.
„Тя си го заслужи! Всички вие! Паразити!“
Пламен се опита да избута Павел от вратата. Започна борба. Беше грозно, отчаяно. Павел не беше боец, но беше по-млад. Той го блъсна обратно в стаята. Пламен падна върху масата, събаряйки лаптоп и купчина документи.
Точно тогава в коридора се чуха тежки стъпки.
„Полиция! Не мърдайте!“
Ива. Умната, уплашена Ива. Докато ние тичахме нагоре, тя се беше обадила на полицията.
Пламен замръзна. Павел се изправи, дишайки тежко.
Аз се втурнах към майка ми. Тя беше в съзнание, с порязана вежда, но жива.
„Записът…“ – прошепна тя. – „Счупи телефона, но записът…“
Тя стискаше малка SD карта в ръката си. Беше успяла да я извади.
Глава 9
Последствията бяха бързи и брутални.
Пламен беше арестуван. Записът, макар и придобит по съмнителен начин, беше достатъчен. Не за да го вкарат в затвора за измама (това щеше да отнеме години), а за да го сплашат.
Огнян, нашият адвокат, се оказа гений на покварата. Той използва записа, обвинението за нападение над Маргарита и заплахата от пълномащабно разследване на всичките дела на Пламен, за да го принуди да сключи споразумение.
Пламен, изправен пред избора да загуби всичко или да загуби много, избра второто. Той се съгласи да анулира поръчителството на Маргарита и да покрие всички съдебни разходи. Апартаментът ѝ беше спасен.
Седяхме в офиса на Огнян. Маргарита, с малка лепенка на веждата, подписваше документите. Ива държеше ръката ѝ. Аз и Павел стояхме отзад.
Когато излязохме на слънце, се чувствахме като оцелели след корабокрушение.
„Е“, каза Маргарита, примигвайки. „Мисля, че е време да се прибера у дома. В моя дом.“
Ива я прегърна. „Ще дойда с теб, мамо.“
„Не. Ти ще се върнеш в университета“, казах аз.
Ива ме погледна изненадано.
„Как? Нямаме пари…“
„Ще намерим. Павел?“
Павел ме погледна. Бяхме на ръба. Апартаментът на майка ми беше спасен, но нашият проблем оставаше. Заемът му. И къщата.
„Ще продам къщата“, казах аз.
Тишина.
„Анна, не“, каза Павел. „Аз… ще намеря начин. Ще работя на две места. Ще…“
„Не, Павел. Ти беше прав. Тази къща не е дом. Тя е бреме. Тя е символ на всичко, което сбъркахме. Аз се опитвах да купя независимост, а си купих затвор. Ти се опита да купиш успех, а си купи дълг. А мама…“
Маргарита наведе глава. „Аз се опитах да се вкопча в миналото.“
„Ще я продадем“, казах аз по-твърдо. „Ще изплатим твоя заем, Павел. Ще платим таксата на Ива за следващата година. И с каквото остане…“
„Какво ще правиш ти?“ – попита Маргарита, а в гласа ѝ за първи път чух истинска, не користна, загриженост.
Усмихнах се. Беше тъжна усмивка. „Ще си намеря гарсониера. Като за начало. Там, откъдето започнах. Но този път… ще е различно.“
Павел пристъпи към мен. „Анна. Аз… аз те обичам. Знам, че…“
„Аз също те обичам, Павел. Но не знам дали мога да ти вярвам. Не и сега. Трябва да… трябва и двамата да се научим да стоим на краката си, преди да се опитаме да ходим заедно.“
Той кимна. Разбираше. Или поне се преструваше, че разбира.
„Ще ти помогна с продажбата“, каза той. „Дължа ти поне това.“
Глава 10
Продажбата на къщата беше изненадващо лесна. Сякаш самата тя искаше да се отърве от нас. Купи я младо семейство с блестящи очи, което говореше за „потенциал“ и „кабинети“. Аз само кимах.
Разпределихме парите. Беше като на бойно поле след битката – преброяване на оцелелите.
Заемът на Павел беше изплатен. Той ми върна ключовете от… всъщност, нямаше ключове за връщане. Ние нямахме общ дом. Той отиде да живее при приятел. Бизнесът му беше оцелял, но едва-едва. Връзката ни… беше в кома.
Таксата на Ива беше платена. Тя се върна в университета, но този път беше различна. По-тиха. По-мъдра. Беше започнала работа в библиотеката на университета.
Маргарита се върна в своя апартамент. Сама.
Аз си наех малък апартамент. Една стая, кухня и балкон. Наех го. Не го купих.
Една събота, месец по-късно, някой почука на вратата.
Беше Маргарита. Носеше саксия с мушкато.
Сърцето ми се сви. „О, не…“
Тя се засмя. Беше истински смях. „Спокойно. Просто… просто ти го нося. За балкона. Не искам да се нанасям.“
Аз се отдръпнах, за да влезе.
Тя огледа малката стая. Беше скромно. Но беше мое.
„Харесва ми“, каза тя. „Уютно е.“
„Да. Уютно е.“
Седнахме на малката маса. Мълчахме известно време.
„Ива мина вчера“, каза тя. „Справя се добре. Харесва ѝ работата.“
„Радвам се.“
„Павел… той звънна. Пита как съм.“
„Това е мило от него.“
Още мълчание.
„Аз… аз ти дължа извинение, Анна. Не за Пламен. Не за къщата. А за баща ти.“
Вдигнах поглед.
„Ти не си като него. И аз не съм жертва. Бяхме просто… двама души, които не знаеха как да обичат, без да нараняват. Аз ти казах, че си като него, защото ме беше страх. Страх, че ще ме оставиш. Точно както той ме остави. И с думите си, аз почти те принудих да го направиш.“
Сълзи се насъбраха в очите ми. „Аз те оставих, мамо. Отказах ти. Когато имаше нужда от мен.“
„Имаше право. Това беше твоята къща. Аз нямах право да искам. Бях… бях егоист.“
Тя протегна ръка през масата. Аз я поех. Ръката ѝ беше топла.
„Ще вечеряш ли с мен тази вечер?“ – попита тя. – „Сготвих леща.“
Усмихнах се. „С удоволствие, мамо.“
Докато вървяхме към нейния апартамент, слънцето залязваше. Вече не бях собственик на къща. Бях наемател с разбито сърце и сложно семейство. Но за първи път от много време насам, усещах, че дишам свободно. Ипотеката я нямаше. Но по-важното – и вината я нямаше.
Знаех, че нищо не е поправено завинаги. Че Павел ще звъни отново. Че Ива ще има нужда от пари. Че Маргарита винаги ще бъде Маргарита.
Но сега знаех, че мога да кажа „не“.
И знаех, че мога да кажа „да“.
И че и в двата случая, това не ме правеше същата като баща ми. Правеше ме просто Анна.