Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Изгубено куче седяло тъжно в приют 2 години, докато изведнъж не видяло стопанина си
  • Новини

Изгубено куче седяло тъжно в приют 2 години, докато изведнъж не видяло стопанина си

Иван Димитров Пешев януари 27, 2023
kilckhedsa.png

Тъжно куче седяло 2 години в приют, докато изведнъж усетило познатата миризма на стопанина си.

Когато Пакита била доведена в приют за кучета в Аржентина, на персонала било казано, че е намерена на улицата. Била уплашена и напълно сама. Кучето останало в приюта за животни 2 години. Служителите не успели да намерят собственика му или някой, който го е познавал.

За съжаление, Пакита била много депресирана и затворена и изглеждала много самотна. Шансовете тя да намери ново семейство намалявали всеки ден. Докато по-младите кучета лесно намирали нови стопани, Пакита продължавала да чака.

На свой ред доброволците от приюта Arca Animal направили всичко възможно, за да намерят дом за Пакита. Решили да я снимат и да я пуснат във фейсбук, за да засилят интереса на потенциалните собственици.

Не изпускай тези оферти:

Това обаче не била лесна задача. Пакита винаги гледала в пода или обръщала глава, когато се опитвали да я снимат. В крайна сметка те успели да направят снимка, която била достатъчно добра, за да бъде публикувана онлайн.

„Почти веднага получихме съобщение от жена, която казва, че това е кучето на сина й и че той я търси!“ казва Силвия, една от доброволките в приюта.

Жената казала, че синът й Ариел Навейра смятал, че никога повече няма да види Пакита. На следващия ден Ариел дошъл в приюта, за да се увери, че това наистина е неговото куче. Очевидно Пакита също трябвало да се увери, че Ариел е нейният истински стопанин.

Момента, който всички са чакали

Когато служителите на приюта довели Пакита при Ариел, тя се почувствала несигурна. Скрила се зад един от тях и започна да души предпазливо. В крайна сметка тя усетила позната миризма и можете сами да видите точния момент, в който осъзнава кой е Ариел. ю

Този момент е много трогателен. Пакита явно е невероятно щастлива – скача върху Ариел и го облизва.

Пакита е толкова щастлива, че е невъзможно да не се усмихнеш, докато я гледаш. Толкова е хубаво, че тези двамата отново са заедно!

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Майката забранила бабата да изкъпе бебето след раждането – Никой не е очаквал тази причина!
Next: Тя намери цели късове злато на пътя, но късметът й не трая дълго! Ето какво нещастие я сполетя, заради златото!

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.