Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Историк: България плаща за своето Освобождение на Русия 32 тона злато
  • Новини

Историк: България плаща за своето Освобождение на Русия 32 тона злато

Иван Димитров Пешев март 4, 2024
sfdvsdfvfgbkfdgkbgfbkgf.png

„Не бих отишла на Шипка. Бих отишла на връх Свети Никола, където да се поклоня
на падналите опълченци и руски воини, които са не само руснаци, а и украинци,
финландци, както знаем“. Това заяви историкът проф. Евелина Келбечева в ефира
на NOVA.

 

„България плаща за своето Освобождение на руснаците. Документите са публикувани
в архива на  Руския окупационен фонд. Сумата е определена чрез чл. 2 на Берлинския договор
– 10 618 200 рубли и 40 копейки. Това означава, че калкулацията е много добре направена.
Те се равняват на 89 690 златни лева“, каза историкът.

 

Тези пари сега означават 32 тона злато, поясни тя и допълни, че България взима
външни заеми, за да погаси този дълг. В същото време изплаща пожизнени пенсии за всички руснаци, които искат да останат тук след войната.
„Плащаме на Русия окупационен дълг“, повтори тя.

 

„За мен Трети март е най-абсурдната дата да бъде празник на България. Въпросът
е много по-широк и по-дълбок. Самата дата – 3-ти март, е датата на сключване на
един предварителен договор между Османската и Руската империя. Руснаците, които
слагат подписа си под този договор, който не е ратифициран от Великите сили, знаят,
че това е един огромен блъф. От 1876-та, след това и 1877 г. има тайни споразумения
между Руската империя и Австро-Унгария.

 

Те се споразумяват никога да не допуснат голяма славянска държава на Балканите,
камо ли такава, която да бъде доминирана от Русия по това време“, заяви историкът.

„Никой не отрича, че руснаци са умирали по нашите земи, но не е вярна мантрата
за освобождение и за малките братя християни, които да бъдат покровителствани“,
обясни Евелина Келбечева. В България имаме 400 паметника на падналите чуждестранни
воини за нашата свобода, допълни тя.

 

„Ние се вмъкваме в коридора за контрол на проливите, което е в интерес на Русия“,
каза историкът Келбечева.

„Може би договорът в Сан Стефано е дипломатически блъф, който Руската империя
слага на масата, знаейки, че няма да бъде приет. Фактът, че руснаците не организират
временно управление в Македония, означава, че те много добре знаят, че България
ще бъде разпарчетосана. България е окупирана от Руската армия, която издържаме
тук и чак Берлинският договор намалява срока на окупацията“, допълни историкът
Евелина Келбечева.

 

„Забравяме великите думи на Апостола, който казва: „Този, който ни освободи,
той ще ни пороби“, каза тя и допълни, че Левски е отхвърлил целия контрол на Русия върху българското освободително движение.

 

Тя разясни и ролята на граф Николай Игнатиев. „Граф Игнатиев започва атака срещу
движението за Българската православна църква, което води до признаването на българската
нация. Може би това е най-големият успех на националната идея. Това не е включено
в учебниците, допълни историкът. Тя каза за тенденцията, че има отказ откритията
на историците да влязат в учебниците на децата.

 

„Истината е казана. Академичната историография си е свършила работата. Някои
медии отразяват постиженията на българските историци, но обществото няма истинското
и дълбоко знание за цялата убийствена политика на руската империя“, допълни проф.
Евелина Келбечева.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Левът с нов рекорд от 17,32 лири: Десетки хиляди българи избраха Турция за почивните дни
Next: На 3 март Лора Крумова се пръсна от смях от гледката на Шипка

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.