Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Историята на Милан е доказателство, че черната магия съществува
  • Новини

Историята на Милан е доказателство, че черната магия съществува

Иван Димитров Пешев юли 24, 2023
segewgewyyyy.png

Историята на Милан е доказателство, че черната магия съществува: Тортата за сватбата им е баена на гробището, още по-голям шок е кой го е направил!

След една година работа като сервитьор в известен ресторант, Милан мислил, че е видял всичко, но после, една обикновена сватба променила всичко. Гробарят, който копаел гробовете, дошъл на веселбата и помолил домакина да хвърли тортата.

– Гостите влезли в залата и седнали, след което дошли младоженецът и булката. Един колега се приближи до мен и ми каза, че един гробар търси домакина на веселбата. Не исках да притеснявам младоженците, затова се отправих към бащата на младоженеца. Казах му за какво става въпрос и мъжът ме погледна и тръгна към вратата. Аз тръгнах след него, инстинктивно, ако му потрябвам – казва сервитьорът.

Пред ресторантът стоеше мъж в стари дрехи, той не изглеждаше като гост на сватба. Той притисна едната си ръка към другата и изглеждаше стресирано. Той се извини няколко пъти на домакина и след като бащата на младоженеца показа нетърпение, гробарят започна да обяснява. Първо каза, че копае гробове и така видял какво се е случило.

– Последвах една жена дотук, хубаво облечена. Влезе носейки една торта за вашата сватба. Не бих ви безпокоил, ако не бях видял преди това на гроба същата торта – тихо започнал гробарят, докато очите на бащата на младоженеца се ококорили.

Сервитьорът Милан, който станал свидетел на случката, казва, че гробарят започнал да говори, а ръцете му треперели.

– Тази жена дойде на гробището, хубаво облечена и с торта в ръцете си. Веднага привлече вниманието ми. Тя отиде до един гроб, остави тортата на земята, а после каза нещо, след това хвърли земя от гроба през тортата три пъти. Мислех, че жали за някой, чийто рожден ден е днес, така че е донесла торта на гроба му. Но тя не остави тортата там, взе я и си тръгна. После разбрах какво означава това. Чакаше я мъж в кола. Качих се в колата и тръгнах след тях, затова стигнах до тук – каза гробарят.

– Домакине извинявай, но тази жена баеше на тортата на гроба и я донесе тук. И двамата знаем какво означава това – казал гробарят.

Той започнал да обяснява как изглежда жената, която донесла тортата. След няколко думи домакинът се хванал за главата и казал, това са кумът и кумата.

Сервитьорът, който присъствал на сцената, казал, че бащата на младоженеца се втурнал в залата, хванал кумът и кумата и ги изхвърлил от ресторанта, без да обясни на никого какво се е случило. Той заповядал на сервитьора да изхвърли тортата и повикал гробаря на веселбата.

Вижте тези специални оферти и няма да съжалявате:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Пиеш чаша преди сън, а на сутринта коремчето го няма: Чудна напитка изчиства всичко излишно
Next: Разрухата на един легендарен ресторант

Последни публикации

  • Със съпруга ми се скарахме жестоко онази вечер. Не беше като другите пъти. Не беше за дреболии, за неизмити чинии или забравена сметка. Това беше нещо дълбоко, гнило, нещо, което бе тлеело под повърхността на нашия
  • Веднъж бившият ми шеф ми се обади и започна да ми се кара, че не съм подготвила някакви документи и материали. Помислих, че е набрал грешен номер, и му казах: ‘Напуснах преди два месеца.’
  • Издържах. Това беше думата, която определяше живота ми. Не „живеех“, не „обичах“, а „издържах“. Десет години. Една декада от мълчание, студени вечери и натрапчивия, сладникав аромат на чужд парфюм, просмукан в ризите на Мартин. Десет години, в които се бях превърнала в пазител на една фасада – фасадата на „стабилното семейство“.
  • Беше влажно и горещо лято, от онези, в които асфалтът лепне по сандалите, а въздухът стои неподвижен, тежък от миризма на липи и прах. Бях на пет. Пет години са странна възраст – достатъчно голям, за да разбираш тона на гласовете
  • Със съпруга ми, Мартин, сме женени от четири години. Четири години, които се усещаха едновременно като миг и като цяла вечност. Нашият малък апартамент, за който изплащахме ипотечен кредит с общи усилия, беше нашето гнездо, нашата крепост. Или поне така си мислех.
  • Думите пулсираха в съзнанието ми в ритъма на болничния монитор, който тихо отчиташе ударите на собственото ми сърце. Изтощена съм. Това не беше обикновена умора
  • Празнотата, която остави, беше по-дълбока от гроб. Беше тишина там, където преди имаше смях. Беше студена страна на леглото. Беше стол, който оставаше празен на вечеря. Децата, Мартин и Дария, бяха твърде малки
  • След като синът ми се роди, казах на родителите си, че съм избрала името Кристиян.
  • В пристъп на гняв взех любимите златни обеци на свекърва ми – онези, с които винаги се хвалеше – и ги хвърлих в коша.
  • Получих дисциплинарна забележка, защото си тръгнах в 17:30 – края на работното ми време. Хартийката лежеше на бюрото ми, бяла и оскърбителна, сякаш лично ме обвиняваше в предателство.
  • Винаги съм изпращал част от заплатата си на родителите си. Това беше моето неписано задължение, кодексът, по който бях възпитан. Когато бях сам, беше лесно. Дори когато срещнах Мира, беше лесно. Но сега… сега всичко беше различно.
  • Имам едно непоклатимо правило, гравирано в основите на съществуването ми: никога не давам и не заемам пари на семейството. Това е принцип, изкован от болка и разочарование, които видях като дете; стена, която издигнах, за да защитя собствения си
  • Докато снаха ми посягаше за второ парче пай, се пошегувах: Внимавай, мила! С това темпо следващия път ще ти трябва по-голям стол!
  • Сестра ми и аз сме двуяйчни близнаци. Поне така ни бяха казали. Аз, Лилия, винаги бях по-организираната, може би малко по-скучната. Студентка по право, трети курс, с вече изтеглен ипотечен кредит за малка гарсониера
  • Всяка година прекарваме ваканцията си на море — традиция, която много ценя. Това беше моята котва, моят малък остров на спокойствие в бурния живот, който водехме. Семейството, събрано на едно място, далеч от шума на големия град, далеч от напрежението в офиса на Кирил и моите собствени тихи тревоги.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Със съпруга ми се скарахме жестоко онази вечер. Не беше като другите пъти. Не беше за дреболии, за неизмити чинии или забравена сметка. Това беше нещо дълбоко, гнило, нещо, което бе тлеело под повърхността на нашия
  • Веднъж бившият ми шеф ми се обади и започна да ми се кара, че не съм подготвила някакви документи и материали. Помислих, че е набрал грешен номер, и му казах: ‘Напуснах преди два месеца.’
  • Издържах. Това беше думата, която определяше живота ми. Не „живеех“, не „обичах“, а „издържах“. Десет години. Една декада от мълчание, студени вечери и натрапчивия, сладникав аромат на чужд парфюм, просмукан в ризите на Мартин. Десет години, в които се бях превърнала в пазител на една фасада – фасадата на „стабилното семейство“.
  • Беше влажно и горещо лято, от онези, в които асфалтът лепне по сандалите, а въздухът стои неподвижен, тежък от миризма на липи и прах. Бях на пет. Пет години са странна възраст – достатъчно голям, за да разбираш тона на гласовете
  • Със съпруга ми, Мартин, сме женени от четири години. Четири години, които се усещаха едновременно като миг и като цяла вечност. Нашият малък апартамент, за който изплащахме ипотечен кредит с общи усилия, беше нашето гнездо, нашата крепост. Или поне така си мислех.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.