И до днес чувам как тапата от шампанското изхвръкна онази новогодишна нощ. Домът беше шумен и уютен, брокатът се лепеше по всичко, смехът отекваше в стаите, а от кухнята се носеше аромат на печено бри.
Казвам се Клеър и бях прекарала целия ден между служебни писма, вечеря и децата ни, Харпър и Оуен. Съпругът ми Логан беше необичайно мълчалив през цялата вечер, но реших, че е просто празничен стрес.
Малко след полунощ забелязах малка, елегантна кутия на плота. На нея беше изписано името на Логан с почерк, който не познавах.
От кого е това, попитах.
Той се вцепени. Ръката му трепереше.
От Вивиан, прошепна.
Вивиан. Любовта му от гимназията. Момичето, което преди години беше разбило сърцето му, избирайки пари и сигурност вместо него. Мислех, че тази глава от живота му е отдавна затворена, но изражението му казваше друго.
Той отвори кутията.
Вътре имаше снимка. Вивиан стоеше до момче на около петнайсет години. И двамата гледаха в обектива така, сякаш някой ги е принудил. Момчето не се усмихваше. Очите му бяха тъмни и странно познати.
Стомахът ми се сви. Логан пребледня до бяло.
Боже мой, прошепна той.
Логан, какво има, попитах, едва си поемах въздух.
Той преглътна тежко, очите му се насълзиха.
Трябва да тръгвам, каза изведнъж, с неочаквана решителност.
Да тръгваш сега. Новогодишна нощ е, изрекох и почувствах как паниката ме удря като студена вода.
Той коленичи и целуна първо Харпър, после Оуен.
Обичам ви всички. Скоро ще обясня. Обещавам. Надявам се да ми простиш, когато разбереш истината.
И си тръгна.
Вратата се затвори тихо, сякаш домът сам се срамуваше от това, което се случва. Аз останах на място, с шампанското в ръка и с изкуствена усмивка, която не можех да сваля от лицето си пред децата. Харпър танцуваше с малка хартиена корона на главата, Оуен тропаше с крака, а аз се опитвах да дишам нормално, докато вътре в мен нещо се късаше.
Когато останах сама, взех снимката и я приближих до светлината. Момчето. Очите. Носът. Линията на устните. Сякаш гледах Логан, само че по-млад, по-мрачен и… по-наранен.
Снимката миришеше на скъп парфюм и на нещо друго. На страх.
На гърба имаше кратък надпис, написан с красиви, уверени букви.
Той е твой. Ако искаш истината, ела сам. И не казвай на никого.
Подпис: Вивиан.
Ръцете ми се разтрепериха така, че едва не изпуснах снимката. Погледнах към прозореца, към тъмното навън, сякаш там можеше да има отговор. После се обърнах към стаята, където децата вече се прозяваха.
Тази нощ трябваше да е начало. Вместо това беше разлом.
И още преди да дойде утрото, разбрах нещо, което не исках да призная.
Истината има цена. И ние току що бяхме получили сметката.
Глава втора
Шест месеца тишина
Първите два дни звънях, докато гласът ми не стана дрезгав. Писах му. Оставях съобщения. После започнах да се будя посред нощ с усещането, че някой стои в коридора. Че Логан ще влезе и ще каже, че всичко е било грешка, че не е могъл да ми каже, защото е искал да ме защити.
На третия ден телефонът му вече не звънеше. Беше изключен.
На петия ден майка ми дойде и мълчаливо започна да мие чиниите. Не ме попита нищо. Това беше най-жестокото, защото означаваше, че и тя не знае как да ме утеши.
На седмия ден банката изпрати напомняне за вноската по жилищния кредит. Нищо драматично, просто автоматично писмо, но в онзи момент се почувствах като човек, който се държи на ръба на скала, докато под него някой започва да реже въжето.
Логан беше поел част от плащанията. Не защото аз не можех, а защото така бяхме решили, когато купихме дома. Двама партньори. Двама възрастни. Двама родители.
Сега бях сама.
Опитах да съм силна пред Харпър и Оуен. Харпър питаше по-рядко, но очите ѝ ме следяха внимателно, сякаш беше пораснала за една седмица. Оуен питаше всеки ден.
Къде е татко. Защо не се връща. Той не ни ли обича.
Първия път казах, че е по работа.
Втория път казах, че има спешна задача.
Третия път не можах да кажа нищо. Само го прегърнах, а той се разплака в рамото ми.
Нощем разглеждах снимката отново и отново. Търсех лъжа. Търсех следа, че съм си въобразила. Но всяка линия на лицето на момчето ми крещеше едно и също.
Той е твой.
Една вечер, когато бях изтощена до болка, някой почука на вратата. Неочаквано, кратко и настоятелно. Сърцето ми се качи в гърлото. Мислех, че е Логан.
Отворих и видях жена на около четиресет, с тъмна коса, прибрана стегнато назад, и очи като лед.
Клеър, каза тя, сякаш ме познаваше отдавна.
Коя сте вие, попитах, като се опитвах да държа гласа си равен.
Казвам се Джулия. Аз съм адвокат.
Тези две думи ме удариха като шамар. Адвокат. Значи нещо се е случило. Нещо официално. Нещо, което вече не е само в нашата кухня и в нашите сълзи.
Джулия извади визитка и я подаде. Не я погледнах. Гледах лицето ѝ, опитвах се да разбера дали носи новини или заплаха.
Не се плашете, каза тя. Не съм тук да ви взема дома. Дойдох да ви предупредя.
Да ме предупредите за какво.
За Логан. И за това, което може да се стовари върху вас, ако не сте внимателна.
Усетих как коленете ми омекват.
Влезте, прошепнах.
Докато тя сядаше на дивана, аз чувах как Харпър и Оуен дишат в стаята си. Спяха, но сънят им беше крехък. Както и моят.
Джулия извади папка. Тежка. Пълна.
Има съдебно дело, каза тя. Не срещу вас. Поне не още. Но името ви е вътре.
И тогава разбрах, че тишината не е просто липса на звук.
Тишината е маскировка.
И нещо огромно се движеше под нея.
Глава трета
Истината започва с лъжа
Джулия отвори папката, без излишни думи, и ми подаде първия лист. Очите ми се плъзнаха по редовете. Думите бяха студени, точни, безмилостни. Говореха за пари, договори, подписани споразумения, обезпечения.
Имаше и едно име, което не бях очаквала да видя.
Карсън.
Кой е Карсън, попитах.
Джулия ме погледна внимателно.
Бизнес партньорът на Логан. Или поне беше. Сега твърди, че Логан му дължи крупна сума. И че дългът трябва да бъде покрит, дори ако това означава да се посегне на общото ви имущество.
Не, прошепнах. Не. Логан не би ме поставил в такава опасност. Той… той…
Той си тръгна в новогодишната нощ, довърши вместо мен Джулия. Без обяснение. Шест месеца без звук. Това не е поведение на човек, който контролира ситуацията.
Стиснах листа. Пръстите ми изтръпнаха.
Тук пише, че има подпис под гаранция, казах. Това е неговият подпис ли е.
Джулия се наведе.
Твърдят, че е. Но има нещо странно. Датата е седмица преди Нова година.
Седмица преди… Значи, когато все още вечеряхме заедно. Когато той ми каза, че всичко е наред. Когато ме целуна по челото и обеща, че след празниците ще си вземем кратка почивка само двамата.
Споменът ме изгори.
Защо ми казвате това сега, попитах.
Защото имаме време да се защитим, каза Джулия. Но трябва да знаете всичко. Логан не е изчезнал просто заради една снимка. Той е избягал от нещо. Или се е хвърлил в нещо, което го е погълнало.
Сетих се за надписа на гърба. Ела сам. И не казвай на никого.
Сякаш някой беше планирал тази тишина. Сякаш някой беше дръпнал конците така, че аз да остана в дома с децата и с кредита, а Логан да изчезне точно когато бурята тръгне към нас.
Джулия извади втори лист.
Има и още, каза тя. Някой е подал искане за ограничителна мярка срещу Логан.
Ограничителна мярка. Думата ми се стори нереална. Като от чужд живот.
Кой, изрекох.
Името е Вивиан, каза Джулия тихо.
Всичко в мен се стегна. Вивиан не беше просто миналото на Логан. Беше настоящето, което се опитваше да ме удуши.
Какво пише, попитах, като се насилвах да гледам.
Че Логан я е притискал. Че е заплашвал да ѝ вземе сина. Че е настоявал за срещи. Че тя се страхува.
Изсмях се кратко, истерично, и веднага ми се доплака.
Това е лъжа, казах. Логан може да е много неща, но не и…
Не знаете, прекъсна ме Джулия. Не знаете какво се е случило през тези шест месеца. Хората се променят. Понякога заради вина. Понякога заради страх. Понякога заради тайна, която не могат да носят сами.
Вина. Страх. Тайна.
Снимката лежеше на масата. Момчето гледаше в мен, сякаш знаеше, че аз съм човекът, който трябва да плати за греховете на други.
Как се казва момчето, попитах, без да знам откъде идва въпросът.
Джулия прелисти документите.
Итън, каза тя.
Итън.
Името остана в устата ми като горчива хапка.
Къде е Логан, попитах накрая. Можете ли да го намерите.
Мога да опитам, каза Джулия. Но има нещо, което трябва да решите, Клеър.
Какво.
Дали ще го защитите. Или ще защитите себе си и децата.
Погледнах към затворената врата на детската стая. Към тишината, която беше станала част от стените.
И за първи път си позволих да изрека това, което ме ядеше отвътре.
А ако Логан не заслужава защита.
Джулия не отговори. Само ме гледаше така, сякаш знаеше, че истинският ад не е в документите.
Истинският ад е в сърцето, когато любовта се сблъска с предателството.
И тогава телефонът ми иззвъня.
Непознат номер.
Вдигнах.
Клеър, каза мъжки глас, пресипнал и изтощен.
Логан.
Светът ми се завъртя.
Трябва да говорим, каза той. Но не по телефона. Опасно е.
Опасно, повторих, сякаш думата беше чужда.
Слушай ме, Клеър. Не знаеш какво е това. Не знаеш в какво ни забърках.
Нас, казах. Ти говориш за нас, след шест месеца мълчание.
Моля те, прошепна той. Само веднъж. Само ме изслушай. Утре. На едно място, където няма да ни намерят.
Кои, изкрещях почти без глас.
Но линията прекъсна.
Джулия се изправи бавно.
Ето защо дойдох, каза тя. Защото това не е семейна драма. Това е война.
А аз стоях в средата на нашия дом, с телефона в ръка и с усещането, че стените вече не ни пазят.
Глава четвърта
Срещата, която можеше да ме разруши
На следващия ден не спах. Не защото не можех, а защото всяка минута сън ми изглеждаше като риск. Харпър и Оуен закусиха мълчаливо. Харпър ме наблюдаваше. Оуен се опитваше да се държи като обикновено, но въпросите стояха зад очите му.
Кога ще се върне татко.
Не му обещах нищо. Не излъгах. Само казах, че ще разбера.
Джулия настоя да дойде с мен. Аз отказах. Не защото не ѝ вярвах. А защото част от мен все още искаше да види Логан сам. Такъв, какъвто го помнех. Човека, който ми подаде ръка, когато бях уморена. Човека, който държеше Харпър в ръцете си, когато се роди, и плака от щастие.
Срещнахме се на място, което не беше дом, не беше работа, не беше нищо познато. Празно, студено, с мирис на прах. Логан дойде пеша, с качулка на главата, с брада, която му стоеше като чуждо лице.
Когато го видях, вместо гняв, първо почувствах ужас. Той изглеждаше като човек, който е изгубил битка, за която аз дори не съм знаела, че съществува.
Клеър, каза и направи крачка към мен.
Спрях го с поглед.
Не ме докосвай, прошепнах. Не още.
Той кимна. Очите му бяха кухи, но в тях имаше и нещо друго. Решение. Отчаяние. Вина.
Знам, каза. Знам какво ти причиних.
Шест месеца, казах. Шест месеца, Логан. Харпър спря да те споменава. Оуен заспиваше с тениската ти, защото миришеше на теб. А аз… аз плащах вноските и се чудех дали не си умрял. После се чудех дали не си жив и просто не ти пука.
Той затвори очи.
Пука ми, прошепна. Повече, отколкото можеш да си представиш.
Тогава кажи, изсъсках. Кажи ми истината.
Той извади от вътрешния си джоб снимката. Същата. Сгъната по краищата, носена, мачкана.
Когато я видях, всичко отново се върна.
Той е мой, каза Логан, почти без звук. Итън. Синът ми.
Думите паднаха между нас и се счупиха.
Не, казах. Не. Това не може да е…
Може, прекъсна ме той. Вивиан го е крила. Петнайсет години. И точно сега реши да ми го хвърли в лицето.
Защо сега, попитах, като усещах как гневът ми търси изход.
Защото е притисната, каза Логан. Защото някой я държи за гърлото. И защото аз бях единственият, който можеше да я спаси. Или поне така си мислех.
Спаси я, повторих. Ти изостави нас, за да спасиш нея.
Той се разтресе.
Не заради нея, изрече. Заради него. Заради Итън. Той е невинен. И е в опасност.
Каква опасност, настоях.
Логан погледна настрани, сякаш думите го боляха.
Вивиан е омъжена, каза. За Блейк.
Не го познавам.
Той не иска да го познаваш, каза Логан горчиво. Блейк е богат. Влиятелен. И безмилостен. Вивиан не е просто жена в неговия дом. Тя е негова собственост.
Стиснах юмруци.
И какво общо имаш ти с това.
Логан преглътна.
Преди Нова година Вивиан се свърза с мен. Не директно. Чрез човек. Тя каза, че Итън е мой, че Блейк не знае, че ако разбере, ще унищожи всичко. Че има доказателства. Че има… медицински документи. И снимки.
Аз се засмях сухо.
И ти повярва.
Не само повярвах, каза той. Видях го. Видях Итън. Преди онази нощ. Срещнах го тайно. Той ме погледна и каза нещо, което ме разби.
Какво, прошепнах, против волята си.
Той каза, че знае, че не е на мястото си, прошепна Логан. Че се чувства като гост в собствената си кожа. Че майка му плаче нощем. Че един мъж крещи зад затворени врати. Че той се учи да мълчи, за да оцелява.
И ти си тръгна, казах. За да го спасиш.
Да, каза Логан. И защото… защото аз бях причинил това, без да знам. Оставих Вивиан. Мислех, че е избрала живота си. Мислех, че е щастлива. А тя… тя е била в клетка.
Значи ти си герой, изрекох с отрова. А аз каква съм. Жената, която чака.
Логан поклати глава.
Не съм герой. Аз съм глупак, каза. И направих най-лошото. Реших да те пазя, като ти крия истината. Но истината не се крие. Истината расте в тъмното и се превръща в чудовище.
Точно така, казах. Чудовище.
Той направи крачка назад, сякаш ударен.
Клеър, има нещо още по-лошо, каза.
Какво може да е по-лошо.
Той извади друг лист. Показваше ми го с треперещи ръце.
Това е договор, каза. Подписах го, за да изтегля заем. Голям. За да платя на човек, който държеше Вивиан. И който заплаши да дойде при теб.
Заем, повторих. Ти си взел заем.
Да, каза той. Върху бъдещи приходи. И върху… върху нашия дом. Карсън ми каза, че е единственият начин да го направя бързо. Че ще го покрие после. Че е временна мярка.
Карсън, прошепнах. Значи Карсън е в това.
Логан затвори очи.
Карсън ме продаде, каза. Взе парите. Прехвърли вината върху мен. А човекът, на когото платих… се оказа човек на Блейк. Всичко е било капан.
Почувствах как въздухът ми свършва.
Ти си подписал, без да ми кажеш. Заставил си дома ни.
Знам, каза той. И затова… затова се върнах. Не можех да те оставя да платиш. Не можех повече да мълча.
Сърцето ми биеше като лудо.
И защо не се върна по-рано.
Защото ме следяха, каза Логан. Защото ако се приближех до вас, щях да ви изложа. Вивиан… Вивиан изчезна. Итън изчезна. А аз… аз се опитвах да ги намеря. Опитвах да спра Блейк. Опитвах да извадя доказателства срещу Карсън.
Доказателства, повторих. За какво.
Логан ме погледна.
Карсън не е просто алчен, каза. Той е престъпник. И е свързан с хора, които не се спират пред нищо.
В този момент телефонът му иззвъня. Той погледна екрана и пребледня още повече. Не от умора. От чист страх.
Трябва да тръгвам, прошепна.
Не, казах. Няма да изчезнеш пак.
Той хвана ръцете ми за секунда, бързо, отчаяно.
Клеър, слушай ме. Върнах се с едно искане. Само едно.
Какво, изрекох, и думата се разцепи в гърлото ми.
Ако нещо ми се случи, каза той, ти трябва да вземеш Итън. Да го защитиш. Да го заведеш при Джулия. И да не вярваш на никого. Дори на…
Гласът му се прекъсна, защото отвън се чу шум. Тежки стъпки. Врата, която се блъсна някъде. Металически звук.
Логан ме дръпна зад една колона.
Не дишай, прошепна.
И тогава видях сенки. Мъже. Двама. Трети. Движат се като хора, които не търсят разговор.
Сърцето ми се качи в ушите.
Логан беше довел опасността до мен.
И ако някога съм мислела, че най-лошото е изневярата, онази секунда ме научи на друго.
Най-лошото е когато любовта те постави на прицел.
Глава пета
Момчето от снимката
Излязохме по друг изход. Не знам как, не знам откъде Логан имаше сили. Дишаше тежко, но мислеше ясно. В един миг беше до мен, в следващия ме бутна напред, после заключи врата, после ме изведе към място, където можехме да се слеем с хората.
Едва когато се озовахме далеч, се осмелих да го погледна отново.
Това ли е животът ти през последните шест месеца, прошепнах. Бягаш, криеш се, гледаш зад гърба си.
Логан не отговори веднага.
Това е животът на Итън, каза. И на Вивиан. А сега и нашият, защото аз бях глупав и повярвах, че мога да се справя сам.
И къде е Итън, попитах.
Логан сведе глава.
Не знам, каза. Но имам следа. Един човек ми помогна. Нейтън.
Кой е Нейтън.
Приятел от университета, каза Логан. Някога учехме заедно. Той стана преподавател. Умен е. И има достъп до… места, където Блейк не очаква да го търсят.
Чух думата университет и тя ме удари с друго чувство. В нашия живот университетът беше бъдеще. Сега беше бойно поле.
Тръгнах към колата си като на автопилот. Логан не се качи при мен. Остана на разстояние, сякаш самият той се страхуваше да бъде твърде близо.
Ще се върнеш ли у дома, попитах, без да знам дали го искам.
Не мога, каза. Не още. Но ще ти кажа всичко. Днес. Ако не ме спрат.
И тогава, в най-обикновения момент, той ме погледна така, както ме гледаше преди години, когато ми предложи брак. Сякаш аз бях домът, който се опитва да намери.
Прости ми, прошепна.
Не казах, че прощавам. Не можех. Но казах друго, по-страшно.
Ако Итън е твой син, той е част от нашата история, казах. И няма да позволя да го използват като оръжие.
Логан затвори очи, сякаш това му тежеше и го спасяваше едновременно.
И точно тогава получих съобщение от непознат номер. Само една снимка.
Беше Итън.
Но не беше същата снимка от кутията. Тази беше направена отблизо. Лицето му беше по-наранено. На устната му имаше следа от удар. В очите му имаше нещо, което ме накара да изстина.
Под снимката имаше текст.
Ако искаш да ги видиш живи, донеси документите. Сама.
Документите, прошепнах.
Логан се наведе и прочете.
Лицето му се изкриви.
Това е Блейк, каза. Той най-после разбра. И сега иска да си върне собствеността.
Собствеността, повторих, и усетих как гняв и отвращение се смесват.
Не, каза Логан. Не собствеността. Иска да си върне контрола. И ще мине през всеки, за да го направи.
Тогава да отидем при Джулия, казах твърдо.
Логан поклати глава.
Джулия вече е в опасност. Карсън знае за нея. Знае, че тя се движи по документите. Знае, че може да открие фалшивия подпис.
Фалшив, повторих. Значи подписът под гаранцията не е негов.
Не изцяло, каза Логан. Има подправяне. Има натиск. Има капан.
Стиснах телефона си.
А какво искат от мен.
Логан ме погледна и изрече бавно, сякаш всяка дума е нож.
Искат да подпишеш отказ. Да се откажеш от дома. Да прехвърлиш всичко на фирмата на Карсън, за да покриеш дълга, който той създаде. И искат да мълчим.
Замръзнах, но си спомних, че не трябва да мисля като жертва.
Аз не съм вещ, казах. И домът ми не е монета.
Логан се усмихна тъжно.
Точно затова се върнах, каза. Защото имаш гръбнак. А аз… аз почти го изгубих.
Той пое дълбоко въздух.
Клеър, трябва да ти кажа нещо за Вивиан, прошепна. Нещо, което ще те нарани. Но ако не го чуеш от мен, ще го чуеш от тях.
Кажи, изрекох.
Логан се поколеба. После каза:
Вивиан не ме потърси само заради Итън. Потърси ме, защото беше бременна и втория път.
Светът се наклони.
Втори път, прошепнах.
Логан затвори очи.
Имаше бебе, каза. Но… не оцеля. И тя ме мрази за това. Мрази ме, че не бях там. Мрази ме, че я оставих при Блейк. И затова, когато се появи шанс да ме унищожи, тя… тя не се поколеба.
Ти казваш, че тя е направила това нарочно, прошепнах.
Не знам, каза Логан. Понякога мисля, че да. Понякога мисля, че просто се дави и хваща каквото може. Истината е, че Вивиан е едновременно жертва и… опасност.
Тази мисъл ме накара да потръпна.
Итън е между тях, казах. Между твоето минало и нашето настояще.
Да, каза Логан. И ако не го извадим, всички ще потънем.
Погледнах към небето. Беше сиво. Тежко. Нямаше празничен блясък. Нямаше надежда, която да пада отгоре като конфети.
Имаше само избор.
И аз вече знаех, че няма да избера лесния.
Ще го намерим, казах. Ще намерим Итън.
И когато го изрекох, сякаш чух как някъде дълбоко в мен нещо се затваря.
Врата към стария ми живот.
И се отваря друга.
Към война, в която ще се науча коя съм наистина.
Глава шеста
Вивиан, която не познавах
Два дни по-късно получих писмо. Не по електронен път. Истинско. В плик. Оставено под вратата, сякаш някой е бил достатъчно близо, за да докосне дома ми, и достатъчно уверен, че няма да бъде спрян.
Ръцете ми се разтрепериха, когато го отворих.
Вътре имаше лист, изписан с почерка от кутията.
Клеър,
Не знам какво ти е казал Логан. Вероятно е разказал себе си като спасител. Той винаги е умеел да изглежда като човек, който страда благородно.
Истината е, че когато бях на осемнайсет, го обичах. После разбрах, че любовта не плаща сметки и не спасява майки, които се разболяват, и не купува сигурност. Направих избор.
Сега плащам за него.
Блейк не е просто съпруг. Той е клетка. Неговите приятели са ключове, неговите врагове са ножове.
Итън не е защитен. Той е заложник.
А Логан… Логан е искрата, която може да запали всичко.
Ако искаш да спасиш семейството си, дръж го далеч от себе си. Ако искаш да спасиш децата си, не се опитвай да бъдеш смела. Смелостта е лукс за хора, които не са взели заем за живот.
И още нещо.
Ако мислиш, че аз съм единствената жена в неговата тайна, грешиш.
Вивиан.
Седях на пода в коридора, докато буквите плуваха пред очите ми.
Не единствената жена.
Какво означаваше това. Нова изневяра. Нова лъжа. Или просто опит да ме счупи.
В този момент Харпър излезе от стаята си. Косата ѝ беше разрошена, в ръката си държеше тетрадка.
Мамо, каза тихо. Ти плачеш ли.
Не, излъгах автоматично. После си спомних, че обещах да не лъжа повече. Поне не на нея.
Да, прошепнах. Плача.
Харпър се приближи и седна до мен. Не ме прегърна веднага. Просто седна и гледаше писмото.
Татко ли е, попита.
Поклатих глава.
Не точно, казах. Но е за татко.
Тя преглътна.
Той ще се върне ли, прошепна.
Погледнах лицето ѝ и видях в него себе си, само че по-млада и без защитите, които възрастните си изграждат.
Той вече се върна, казах. Но не и у дома.
Харпър замълча.
После каза:
В училище една приятелка ми каза, че когато баща ѝ изчезнал, майка ѝ се разболяла от тъга.
Стиснах ръката ѝ.
Аз няма да се разболея, казах. Аз ще се боря.
Тя ме погледна сериозно, по-възрастно, отколкото би трябвало.
Тогава не го прави сама, каза.
Думите на детето ми ме удариха точно там, където бях най-слаба.
Не го прави сама.
Вдигнах телефона и набрах Джулия.
Трябва да се срещнем, казах. Веднага.
А после набрах и друг номер. Номер, който Логан ми беше дал, но аз не бях използвала.
Нейтън.
Той вдигна след второто позвъняване.
Клеър, каза. Знам коя си.
Знаеш ли къде е Итън, попитах директно.
Мълчание. После:
Имам подозрение. Но трябва да разбереш нещо. Итън не е просто момче, което някой е скрил. Той е доказателство. Ако излезе наяве, рухват договори, рухват бракове, рухват империи. И когато империи падат, те затрупват хората отдолу.
Тогава нека затрупат онези, които са ги построили, казах.
Нейтън въздъхна.
Логан има нужда от теб повече, отколкото признава, каза. Но ти имаш нужда от истината. И аз ще ти помогна. Ако си готова да видиш как изглежда истината, когато е мръсна.
Готова съм, казах.
И за първи път от шест месеца усетих нещо, което не беше страх.
Беше ясна, студена решимост.
Няма връщане назад.
Глава седма
Кредитът, който се превърна в примка
Джулия ни посрещна в малка кантора, без излишен лукс. Имаше само книги, папки и мирис на кафе, което е изстинало отдавна. Тя не задаваше въпроси за чувствата ми. Адвокатите знаят, че чувствата са слабост в съдебната зала.
Тя разгледа писмото от Вивиан и поклати глава.
Това е натиск, каза. Психологически натиск. Опитва се да те раздели от Логан.
А тя пише, че не е единствената жена, казах. Какво означава това.
Джулия се облегна назад.
Може да означава много, каза. Но най-често означава едно. Някой има интерес да ти внуши, че мъжът ти е безнадежден. Ако повярваш, ще се откажеш. А ако се откажеш, те печелят.
Кои, попитах.
Карсън. Блейк. И всеки, който е поел от парите им, каза Джулия.
Тя извади други документи.
Ето истинският проблем, каза. Заради онзи заем, който Логан е подписал, те могат да поискат обезпечение. А обезпечението е част от дома ви.
Усетих как гърлото ми се стяга.
Но аз съм съсобственик, казах. Не могат да ми го вземат просто така.
Не могат лесно, каза Джулия. Но могат да те влачат по съдилища, да те изтощят, да те накарат да се предадеш. Могат да запорират сметки. Могат да те притиснат, докато започнеш да правиш грешки.
Грешки като да подпиша отказ, прошепнах.
Точно така, каза Джулия. Има само един начин да се защитим. Трябва да докажем, че договорът е подписан под измама или натиск. Трябва да докажем връзката на Карсън с Блейк. Трябва ни свидетел. Трябва ни доказателство.
Нейтън беше дошъл с мен. Стоеше в ъгъла, тих, наблюдателен, с очи на човек, който е виждал как системите смилат хора.
Имам нещо, каза той.
Джулия се обърна към него.
Какво.
Нейтън извади малка флаш памет и я постави на масата. Джулия я погледна подозрително.
Какво е това, попитах.
Записи, каза Нейтън. Разговори. Между Карсън и човек, който работи за Блейк. В тях има числа. Суми. И едно име. Итън.
Сърцето ми прескочи.
Как си го получил, попитах.
Нейтън не се усмихна.
Има студенти, каза. Млади хора, които мислят, че са невидими. Някои от тях работят като стажанти там, където не би трябвало да попадат. Понякога носят информация, за да се почувстват силни. Понякога, защото ги е страх.
Итън ли, попитах.
Нейтън кимна бавно.
Итън учи в подготвителна програма към университета, каза. Умен е. Но е сам. И някой е решил да го използва.
Джулия взе флаш паметта и я прибра.
Това може да ни даде шанс, каза тя. Но ако тези хора разберат, че го имаме, ще стане по-опасно.
По-опасно от какво, избухнах. От това да ми вземат дома. От това да ми отнемат децата. От това да ме унищожат.
Джулия ме погледна твърдо.
По-опасно от това да те накарат да изчезнеш, каза.
Настъпи тишина.
Не тишина като празнота. А тишина като предупреждение.
Аз вдишах бавно.
Добре, казах. Тогава ще действаме умно.
Нейтън вдигна поглед.
И смело, добави той.
Не, казах. Не смело. Разумно. Смелостта понякога е просто глупост с красиви думи. Аз имам деца. Аз трябва да се прибера при тях.
Джулия кимна.
Ще изготвя защитни мерки, каза. Временно разпореждане за имуществото. Запитване към банката. И ще започнем процедура срещу Карсън. Но трябва и Логан.
Логан, повторих. Той е като сянка.
Джулия се наведе напред.
Той трябва да подпише показания. И да признае всичко. Дори нещата, които го правят виновен. Иначе ще го смачкат.
Нейтън въздъхна.
Той ще го направи, каза. Въпросът е дали ще оцелее дотогава.
Тогава ще го пазим, казах, без да мисля.
Джулия ме погледна.
Това ли избираш, Клеър. Да го пазиш, след като те остави.
Погледнах към ръцете си. Представих си Харпър и Оуен. Представих си Итън, сам, наранен, използван. Представих си Логан, който се разпада, но все пак се връща, за да поиска помощ.
Истината има цена.
И аз вече я плащах.
Да, казах. Избирам да пазя. Но не защото той го заслужава. А защото децата заслужават баща. И защото Итън заслужава шанс да не стане чудовище, създадено от чужда жестокост.
Джулия се изправи.
Тогава започваме, каза тя.
И в този миг телефонът ми отново иззвъня.
Този път беше съобщение.
Снимка на входната ми врата.
Някой беше стоял там.
И беше искал да знам, че може да се приближи, когато поиска.
Под снимката имаше текст.
Изборът ти има последици.
Усетих как студ минава по гръбнака ми.
Войната вече беше пред прага ми.
Глава осма
Скритият живот на Логан
Логан се появи у дома през нощта. Не почука. Влезе тихо с ключа, който все още имаше, и аз го чух само защото майчинският страх е като аларма.
Станах и отидох в кухнята, държейки в ръка не нож, а нещо по-силно.
Телефонът. И готовността да крещя.
Логан стоеше до масата. Беше свалил качулката. Лицето му беше по-бледо, очите му червени.
Клеър, прошепна.
Не приближавай, казах. Децата спят.
Знам, каза. Не дойдох да ги будя. Дойдох да ти дам това.
Той постави на масата тънка папка. Аз не я докоснах веднага.
Какво е, попитах.
Всичко, което криех, каза. Документи за заема. Разписки. Разговори. И… нещо за Вивиан.
Погледнах папката, после него.
Защо сега, прошепнах. Защо не дойде по-рано и не ми каза. Защо ме остави да се давя.
Логан преглътна.
Защото мислех, че ако не знаеш, няма да могат да те притиснат, каза. Грешах. Те пак те намериха.
Да, казах. Намериха ме.
Той ме погледна така, сякаш думите ми го режат.
Клеър, не съм спал спокойно от онази нощ, каза. Всеки ден си повтарям лицата на Харпър и Оуен. И всеки ден си казвам, че съм чудовище. Но после си спомням Итън. И си казвам, че ако не го извадя, той ще стане като Блейк. Или като Карсън. Или по-лошо.
Аз поех въздух.
Джулия знае, казах.
Логан потрепна.
Джулия, повтори. Значи вече си в това.
Аз съм в това, откакто ти си тръгна, казах тихо.
Той кимна. После извади от джоба си малка сгъната хартия.
Има едно искане, което трябва да повторя, каза. Не защото ми е лесно. А защото е единственият начин.
Какво, прошепнах.
Ако се наложи, каза Логан, ти трябва да станеш законен настойник на Итън.
Стиснах устни.
Настойник, повторих. Това е… голямо.
Знам, каза. Но ако Блейк го държи, ще го унищожи. А Вивиан… Вивиан вече не може да го пази.
Защо, попитах.
Логан се поколеба.
Вивиан е болна, каза. И има още нещо. Тя е подписала документ, с който Блейк може да вземе всичко. Ако тя изчезне, Итън остава без защита.
Изчезне, повторих. Какво значи това. Ти говориш така, сякаш…
Той не довърши. Само погледна към прозореца, сякаш очаква някой да изскочи от тъмното.
Те са способни на всичко, прошепна.
Усетих как страхът ми се превръща в ярост.
Тогава защо си тук, казах. Ако те следят, ти носиш опасност.
Защото не мога повече да живея без да кажа истината, каза Логан. И защото утре може да е късно.
Той отвори папката и ми показа снимки. Не на Итън. На документи. На подписи. На банкови преводи. На срещи, записани в бележник.
И едно нещо, което ме накара да се вцепеня.
Снимка на мен.
Снимка, направена отдалеч. Аз, с Харпър и Оуен пред дома. Денем. Някой беше наблюдавал.
Логан изрече тихо:
Карсън ги прати. Той иска да те уплаши, за да подпишеш.
Аз стиснах снимката, докато пръстите ми побеляха.
Няма да подпиша, казах.
Логан кимна.
Затова трябва да обърнем играта, каза.
Как, попитах.
Логан се наведе напред.
Ще дадем на Блейк това, което иска да чуе, каза. Ще се престорим, че се страхуваме. Ще насрочим среща. Ще им дадем празни документи, които изглеждат истински. А Джулия ще подаде иск срещу Карсън в същия ден, в който той мисли, че печели.
Ти говориш като човек, който планира, казах, и усетих как гневът ми се смесва с неволно уважение.
Аз се научих да планирам, каза Логан. В тези шест месеца научих повече за хората, отколкото за целия си живот. Научих, че богатството не прави човек силен. Прави го гладен. И че когато гладен човек няма морал, той не вижда хората. Вижда само препятствия.
И аз ли бях препятствие, изрекох.
Логан ме погледна болезнено.
Ти си съвестта ми, каза. И най-голямата ми вина.
Тези думи ме удариха.
Исках да го ударя. Исках да го прегърна. Исках да го изгоня.
Но преди да направя което и да е, се чу слаб звук от коридора.
Скърцане.
Оуен.
Той стоеше на прага, с разрошена коса и с очи, пълни със сън и страх.
Татко, прошепна.
Логан се разпадна на място. Клекна, протегна ръце.
Ела, шампионе, прошепна, но гласът му се счупи.
Оуен пристъпи, после се втурна и се хвърли в ръцете му.
Ти си дойде, хлипаше детето. Аз мислех, че ти… че ти…
Логан го притисна към себе си.
Тук съм, прошепна. Тук съм.
Аз стоях и гледах. Сълзите ми се стичаха тихо, защото не исках Оуен да ме види разкъсана.
Но Харпър се появи след него. Тя не тичаше. Тя вървеше бавно, като човек, който не иска да бъде излъган.
Татко, каза тя.
Логан вдигна глава и срещна погледа ѝ.
Знам, прошепна той. Знам, че съм те предал.
Харпър не плака. Просто каза:
Ако си тръгнеш пак, няма да ти простя.
Логан кимна, без да се оправдава.
Няма да си тръгна, каза. Не без да се боря.
И точно тогава разбрах, че каквото и да стане, вече не е само между мен и Логан.
В играта бяха замесени деца.
А когато децата са в играта, войната става лична.
И никой не излиза невредим.
Глава девета
Съдът, в който се съди и любовта
Джулия подаде документите още сутринта. Започнаха процедури. Запори. Искания. Всичко това звучеше като сухи думи, но зад тях стоеше реална опасност. Да изгубим дома. Да изгубим спестяванията. Да изгубим спокойствието.
Логан се криеше, но вече не далеч. Беше близо, достатъчно близо, за да види децата, но не толкова, че да доведе следене към вратата.
Нейтън продължаваше да ни снабдява с информация. Казваше, че Итън е държан на място, където постоянно има движение от млади хора. Място, където присъствието му може да се прикрие като нормално. Не каза къде. Само каза, че трябва да бъдем търпеливи.
Търпението ми беше като тънка нишка.
Междувременно Карсън не остана тих. Той изпрати писмо. Официално, надменно, с тон на човек, който вярва, че законът е негова играчка.
В него пишеше, че Логан е нарушил договор, че фирмата е претърпяла загуби, че дългът трябва да бъде покрит, и че ако не се постигне споразумение, ще има последствия.
Последствията не бяха само финансови. Аз го усещах. Всеки път, когато кола спираше близо до дома ни. Всеки път, когато непознат поглед се задържаше твърде дълго.
Една вечер, когато се връщах от магазина, видях мъж да стои до пощенската кутия. Беше висок, с поддържана брада, с дрехи, които крещяха пари.
Той се обърна към мен и се усмихна.
Клеър, каза.
Спрях. Държах торбите така, сякаш са щит.
Кой сте вие, попитах.
Името ми е Блейк, каза той спокойно. Съпругът на Вивиан.
Сърцето ми заби.
Какво правите тук, изсъсках.
Идвам да поговорим, каза Блейк. Като възрастни. Като хора, които не искат да се наранят.
Не ме заплашвайте, казах.
Блейк се усмихна по-широко.
Заплахите са за бедните, каза. Аз правя предложения.
Какво предложение, изрекох.
Той пристъпи по-близо, но не прекалено. Знаеше границите. Знаеше как да изглежда цивилизован.
Вие сте добра жена, Клеър, каза. Грижите се за децата си. Плащате кредита. Държите дома си чист. Не искате проблеми. Аз мога да ви дам това, което искате. Спокойствие.
Искам мъжът ми да се върне честно, казах.
Блейк наклони глава.
Мъжът ви, повтори, сякаш думата е смешна. Логан. Този, който ми се бърка в брака. Този, който претендира за момчето, което аз съм отгледал. Този, който лъже и бяга.
Той се наведе леко.
Къде е той, Клеър.
Не знам, казах.
Лъжа, прошепна Блейк. Но не е най-лошата лъжа. Най-лошата лъжа е тази, която разказвате на себе си. Че Логан е жертва. Че Вивиан е жертва. Че момчето е жертва.
И какво е тогава, попитах.
Блейк се усмихна като човек, който се наслаждава на собствената си власт.
Те са мое имущество, каза. И някой се опитва да ми го открадне.
Тези думи ме накараха да се разтреперя от отвращение.
Той вдигна ръка, сякаш ме успокоява.
Спокойно, каза. Не съм тук да ви плаша. Ако Логан се предаде, ако подпише, ако признае, че всичко е било грешка, аз ще ви оставя на мира. Ще оставя и децата ви. Дори ще ви помогна. Мога да уредя кредита ви. Мога да направя така, че да не се тревожите повече.
Аз го гледах и усетих как в мен нещо се запалва.
Вие мислите, че всичко се купува, казах.
Блейк сви рамене.
Всичко се продава, каза. Въпросът е на каква цена.
Той извади визитка и я пъхна в торбата ми, сякаш оставя бакшиш.
Помислете, каза. И кажете на Логан, че времето му свършва.
После се обърна и си тръгна спокойно, сякаш току-що е поздравил съсед.
Аз стоях, с торбите, с визитката, и с усещането, че домът ми вече е сцена.
Когато влязох вътре, Логан беше там. Беше се промъкнал да види децата.
Погледна лицето ми и веднага разбра.
Той идва, прошепна.
Да, казах. Блейк.
Логан затвори очи.
Трябва да ускорим, каза. Иначе…
Иначе какво, попитах, въпреки че знаех.
Иначе ще вземе Итън и ще го превърне в оръжие срещу всички ни, каза Логан.
Аз стиснах ръката му.
Тогава ще го извадим първи, казах.
Логан ме погледна.
Готова ли си да видиш момчето, което е мой син, но не е твое дете, да влезе в дома ти.
Погледнах към коридора, където бяха детските стаи.
Не, казах честно. Не съм готова. Но ще го направя.
Защото доброто не е това, което ти е удобно.
Доброто е това, което правиш, когато никой няма да те похвали.
И когато се страхуваш до смърт.
Глава десета
Предателството, което носеше усмивка
Два дни преди първото съдебно заседание Джулия ми се обади. Гласът ѝ беше напрегнат.
Клеър, каза. Някой е пробил в офиса ми.
Какво, прошепнах.
Нищо не е откраднато очевидно, каза тя. Това е лошото. Значи са търсили конкретно. Търсили са флаш паметта. Търсили са записите.
Тя млъкна за секунда.
Има и още. Някой е подал сигнал, че ти укриваш Логан. Че той е опасен. Че може да нарани Вивиан.
Вивиан, повторих. Тя дори не е тук.
Точно, каза Джулия. Затова е удобно. Никой не може да я разпита. Никой не може да чуе истината от нея.
Усетих как кръвта ми застива.
Къде е Вивиан, попитах.
Джулия въздъхна.
Имаме данни, че е в частна клиника. Под чуждо име.
Под чуждо име, повторих.
Да, каза Джулия. Блейк е направил така. И знаеш ли кое е най-страшното.
Какво.
Че документите за настойничеството на Итън вече са подготвени. От адвокати на Блейк. Ако Вивиан подпише, Итън остава негов, завинаги.
Тогава трябва да стигнем до Вивиан, казах.
Не е толкова просто, каза Джулия. Но… Нейтън има човек вътре.
В този момент Нейтън ми писа съобщение.
Тази нощ. Трябва да дойдеш. Сама не. Но тихо.
Сърцето ми заби.
Логан не искаше да ме въвлича, но аз вече бях вътре.
Същата вечер, докато Харпър и Оуен спяха при майка ми, аз тръгнах с Логан и Нейтън. Джулия беше на телефона, готова да се включи, ако нещо се обърка.
Стигнахме до място, което приличаше на обикновена сграда. Нямаше табели. Нямаше шум. Само охрана и камери.
Нейтън говори с млад мъж на входа, стажант, който изглеждаше като човек, който е на ръба на паника. Очите му се стрелкаха.
Това е Марк, прошепна Нейтън. Помага ни.
Марк кимна и ни пусна през странична врата.
Вътре миришеше на лекарства и на пари.
Стаята на Вивиан беше накрая на коридора. Когато влязохме, тя лежеше на легло, бледа, по-слаба, отколкото я помнех от снимките. Очите ѝ се отвориха и се впиха в Логан.
Ти, прошепна тя. Ти доведе и нея.
Вивиан, каза Логан тихо. Трябва да говорим.
Вивиан се засмя сухо.
Говорим, повтори. Шест месеца ти говориш само със себе си. Сега искаш разговор.
Аз пристъпих напред.
Аз съм Клеър, казах. И не съм тук да те съдя. Тук съм заради Итън.
Вивиан ме погледна и за миг в очите ѝ проблесна нещо като вина. После пак се затвори.
Итън, прошепна. Моят син.
И негов, каза Логан.
Вивиан се изсмя.
Негов, повтори. Той е бил твой само в една нощ. После изчезна. Аз останах. Аз подписвах. Аз живеех с чудовище.
Логан сведе глава.
Знам, прошепна.
Вивиан се обърна към мен.
И ти ли си като него, Клеър, попита. Ще ми кажеш ли, че разбираш. Ще ми кажеш ли, че трябва да простя. Че трябва да бъда добра.
Не, казах тихо. Аз няма да ти кажа това. Аз ще ти кажа, че ако подпишеш на Блейк, ще убиеш сина си по-бавно, но сигурно.
Вивиан потрепна.
Той ще го вземе така или иначе, прошепна. Той има пари. Има хора. Има всичко.
Не, казах. Не всичко. Няма съвест.
Вивиан ме гледаше. После очите ѝ се насълзиха.
Има една сделка, прошепна тя. Блейк ми каза, че ако подпиша, ще остави Итън да учи. Ще му даде бъдеще. Ще ми позволи да… да си отида спокойно.
Логан се хвърли напред.
Той те лъже, каза. Той не дава бъдеще. Той купува послушание.
Вивиан избухна.
Ти какво знаеш, изкрещя тихо. Ти не беше там, когато той заключваше вратата. Ти не беше там, когато ми казваше, че ако проговоря, ще ти прати снимки, ще те унищожи, ще унищожи и нея.
Тя посочи мен.
Ти не беше там, когато той ме караше да се усмихвам пред хората, докато вътре умирах. Ти не беше там, когато… когато разбрах, че съм бременна от теб и че той ще ме накаже.
Логан се разплака. Не като театър. Истински. Болезнено.
Прости ми, прошепна.
Вивиан поклати глава.
Няма прошка, каза. Има само последствия.
Тя вдигна ръка и ни показа папка на нощното шкафче.
Това са документите, каза. За Итън. За настойничество. За откази. За прехвърляне. Ако ги вземете, Блейк ще разбере.
Тогава ще ги вземем, казах.
Вивиан ме погледна.
Защо, прошепна. Защо ти. Защо не го мразиш.
Аз преглътнах.
Мразя го, казах. Мразя това, което направи. Но ако се оставя омразата да ме води, ще стана като Блейк. А аз имам деца, които гледат какво правя.
Вивиан затвори очи.
Има още нещо, прошепна. Карсън. Той работи с Блейк. Те направиха план. Да вземат фирмата на Логан. Да го унищожат. Да го направят виновен за всичко. И ако не стане, да…
Тя не довърши. Само направи жест с пръсти, който не оставя съмнение.
Логан стисна зъби.
Значи Итън е примамка, прошепна.
Вивиан кимна.
Да. И аз… аз бях част от това. Защото бях отчаяна. Защото ми обещаха, че ще спрат. Че ще оставят детето ми. Аз… аз им дадох информация за вас.
Погледнах я и почувствах как нещо се отдръпва в мен.
Ти си им дала, прошепнах.
Да, каза тя и заплака. Аз съм виновна. Но не искам да умра като тяхна марионетка. Искам поне едно добро нещо да направя.
Тя посочи документите.
Вземете ги. И вземете и това.
Извади малък плик. Вътре имаше снимка. Не на Итън. На Карсън. С Блейк. И още един мъж, когото не познавах. Мъж с хладни очи и белег на брадичката.
Кой е този, попитах.
Вивиан прошепна:
Саймън. Човекът, който върши мръсната работа.
Логан пребледня.
Саймън ме следи, прошепна той.
Нейтън се напрегна.
Трябва да тръгваме, каза. Сега.
Но преди да излезем, Вивиан хвана ръката ми. Стисна я с последна сила.
Клеър, прошепна. Ако спасиш Итън, не му казвай, че съм била слаба. Кажи му, че поне в края съм се опитала.
Аз кимнах, без да знам как да дишам.
Излязохме тихо. Марк ни изпрати до страничната врата, но лицето му беше бяло.
Те знаят, прошепна той. Видях охраната да получава обаждане.
Нейтън изруга тихо.
Бягайте, каза.
И точно тогава чухме стъпки зад нас. Бързи. Решителни.
Логан хвана ръката ми.
Тичай, прошепна.
Аз тичах.
За пръв път в живота си тичах така, сякаш не бягам от хора.
А бягам от съдба, която някой друг е написал за мен.
И отказвам да я изживея.
Глава единайсета
Когато капанът щракне
Стигнахме до колата, но не бяхме сами. В тъмното, на няколко метра, стоеше мъжът от снимката. Саймън. Не го бях виждала преди, но знаех, че е той, защото има хора, които излъчват насилие като миризма.
Той не тичаше. Не крещеше. Просто стоеше и гледаше.
Логан се изправи пред мен.
Не, прошепнах. Не се прави на герой.
Не е геройство, каза Логан. Това е дълг.
Саймън се усмихна.
Логан, каза. Винаги си бил драматичен. Дай документите.
Нейтън извади телефона си и започна да снима.
Саймън го погледна.
Спри, каза спокойно.
Нейтън не спря.
Саймън направи крачка и за миг всичко се случи прекалено бързо. Логан се хвърли, Нейтън се отдръпна, аз изкрещях без звук.
Но Саймън не удари. Той просто извади пистолет.
Застинах.
Дай документите, повтори.
Логан вдигна ръце.
Добре, каза. Само не…
Саймън го прекъсна.
Не ме интересува семейството ти, каза. Не ме интересува моралът ти. Интересува ме само да свърша работа.
Аз преглътнах и направих нещо, което не мислех, че мога.
Пристъпих напред.
Вземи ги, казах и извадих папката от чантата си.
Логан ме погледна ужасен.
Клеър, прошепна.
Тихо, казах.
Саймън протегна ръка.
Аз му подадох папката.
Той я отвори. Очите му пробягаха по листовете. И за миг видях промяна. Лека. Но достатъчна.
Това е… не е всичко, изрече той.
Не, казах спокойно. Не е.
Саймън вдигна поглед.
Къде е останалото.
В съда, казах.
Той се напрегна.
Лъжа, каза.
Не, казах. Джулия вече е подала иск. Доказателствата са там. Записите. Снимките. Ако ме убиеш, ако убиеш Логан, това няма да изчезне. Само ще стане по-голямо.
Саймън се засмя.
Ти мислиш, че съдът е сила, каза.
Не, казах. Мисля, че истината е сила. И тя вече не е само при вас.
В този момент се чу звук на сирени в далечината. Нейтън беше натиснал скрит бутон на телефона си. Беше изпратил сигнал.
Саймън погледна към тъмното, после към нас.
Ще ви намеря, каза тихо. И тогава няма да има сделки.
Той се обърна и изчезна, бърз и безшумен.
Аз паднах на седалката на колата и започнах да треперя. Логан ме хвана за раменете.
Добре ли си, прошепна.
Аз го ударих по гърдите. Не силно. Но достатъчно, за да излезе болката.
Не, изрекох. Не съм добре. Но съм жива. И няма да позволя да ни превърнат в пепел.
Логан ме прегърна. За пръв път от онази новогодишна нощ не се дръпнах. Не защото всичко беше простено, а защото в този миг и двамата бяхме еднакво на ръба.
Нейтън се качи отпред.
Това беше само началото, каза. Блейк няма да се откаже.
Аз изтрих сълзите си.
Тогава и ние няма да се откажем, казах.
И погледнах към нощта, сякаш можех да видя края.
Трябваше ми нещо повече от сила.
Трябваше ми план.
И трябваше ми Итън.
Глава дванайсета
Итън
Намерихме го там, където Нейтън подозираше. Сред млади хора. Сред шум и движение. Място, което изглеждаше нормално, ако не знаеш какво да търсиш.
Итън стоеше сам, с раница на рамо, с лице, което се опитва да изглежда спокойно. Но очите му издаваха всичко. Гледаха настрани, следяха, очакваха удар.
Когато Логан го видя, замръзна.
Итън, прошепна.
Момчето се обърна и за секунда лицето му се смръщи, сякаш не вярва на очите си. После гневът му избухна като пламък.
Ти, изсъска Итън и се приближи. Ти си причината за всичко.
Логан не се защити.
Да, каза. Аз съм причината, че ти съществуваш. И аз съм причината, че не бях там. Не знаех. Но това не ме извинява.
Итън стисна юмруци.
Не ми говори като баща, каза. Ти не си ми баща. Блейк е. Поне той беше там.
Логан потрепна, но не се отдръпна.
Блейк те използва, каза. Той те държи, защото си му нужен.
Итън се засмя сухо.
Всички ме използват, каза. Майка ми ме използва, за да оцелее. Блейк ме използва, за да изглежда силен. Ти ме използваш, за да изкупиш вина.
Тези думи ме удариха, защото бяха истински. И защото идваха от дете, което е станало мъж твърде рано.
Аз пристъпих напред.
Итън, казах. Аз съм Клеър.
Той ме погледна. Очите му се присвиха.
Ти си жената, която той избра, каза. Жената, която има неговите истински деца.
В гласа му имаше отрова, но и болка.
Аз преглътнах.
Да, казах. Имам Харпър и Оуен. И те не са ти врагове. Нито аз. Не съм дошла да ти взема нищо. Дошла съм да ти дам избор.
Итън се засмя, но този смях беше кух.
Избор, повтори. Аз никога не съм имал избор.
Тогава го вземи сега, казах. Тръгни с нас. Или остани и бъди собственост. Но знай едно. Ако останеш, няма да си свободен. А ако тръгнеш, ще е трудно. Ще има съд. Ще има хора, които ще те търсят. Ще има страх.
Итън ме гледаше така, сякаш търси лъжа.
Аз добавих тихо:
Но ще има и шанс да бъдеш себе си.
Той преглътна. Ръката му трепна към раницата. После се отпусна.
Къде е майка ми, попита.
Логан сведе глава.
В клиника, каза. Тя е… зле. Но ти остави нещо за теб.
Итън се вцепени.
Какво.
Логан извади малкия плик, който Вивиан ми беше дала, и го подаде.
Итън го отвори с треперещи пръсти. Вътре имаше малка бележка.
Не видях какво пише, но видях как лицето му се разпада. Очите му се насълзиха, устните му се разтрепериха, а после той стисна бележката и я пъхна в джоба си като най-ценното.
Тя… тя каза ли нещо, прошепна.
Аз кимнах.
Каза ми да не ти казвам, че е била слаба, казах. Каза ми да ти кажа, че в края се е опитала.
Итън затвори очи. Дишаше тежко. После ги отвори и погледна Логан.
Ако тръгна с вас, каза, няма да ми обещаваш приказки. Няма да ми казваш, че всичко ще е добре. Защото няма.
Логан кимна.
Няма, каза. Но ще бъда там. И ще поема последствията. И ако някой иска да те вземе, ще трябва първо да мине през мен.
Итън ме погледна.
А ти, каза. Ти защо го правиш.
Аз поех дълбоко въздух.
Защото ако оставя едно дете да бъде унищожено, за да ми е по-лесно, ще се мразя завинаги, казах. И защото Харпър и Оуен трябва да видят, че семейството не е само кръв. Семейството е избор.
Итън замълча. После кимна.
Добре, каза. Тръгвам. Но ако ме излъжете, ако ме използвате, ако ме предадете…
Няма да го направим, казах.
Итън вдигна раницата си.
Тогава да видим кой всъщност сте, каза.
И тръгна с нас.
В този момент усетих нещо странно.
Не победа.
По-скоро началото на истинския изпит.
Защото да спасиш някого е едно.
Но да го приемеш в дома си, когато той носи болка, гняв и минало, което може да те изгори, е друго.
А аз вече бях обещала.
И обещанията, дадени в страх, са най-тежките.
Глава тринайсета
Един подпис, който можеше да ни спаси
Съдебният ден дойде като буря. В коридорите имаше хора, които изглеждаха спокойно, но очите им бяха остри. Карсън беше там. Усмихнат. С костюм, който струваше повече от колата ми. До него стоеше адвокат, мъж с гладка прическа и празен поглед.
Блейк също беше там. Не изглеждаше ядосан. Изглеждаше уверен.
А когато уверен човек губи контрол, той става най-опасен.
Джулия беше до нас, със стегнати устни и папка, пълна с доказателства.
Логан стоеше изправен. Не се криеше. Итън беше зад него, леко встрани, като човек, който не вярва на никого, но е готов да се бори.
Аз държах ръцете си скрити, защото трепереха.
Съдията започна да слуша. Карсън говореше за нарушени договори, за измама, за предателство. Правеше Логан да изглежда като мошеник. Като човек, който е разрушил фирма и семейство.
Блейк говореше за настойничество. За грижа. За това как той е отгледал Итън, как момчето е част от неговия дом, как Логан е непознат.
Итън стисна челюстта си, но не говореше. Все още.
Джулия извади записите. Пусна ги.
Гласът на Карсън прозвуча в залата. Хладен. Практичен.
Ще го смачкаме. Ще вземем къщата. А момчето ще е нашият ключ.
После глас, който всички разпознаха, защото беше като мед и нож едновременно.
Блейк.
Не ме интересува момчето. Интересува ме да не изглеждам слаб.
Залата замлъкна. Даже Карсън пребледня.
Джулия вдигна снимката, която Вивиан ни беше дала. Карсън, Блейк и Саймън.
А после Логан стана.
Признавам, каза той. Признавам, че подписах заем без знанието на съпругата си. Признавам, че бях глупав. Признавам, че ме използваха. Но не съм измамник. Аз съм човек, който се опита да спаси дете.
Карсън се засмя.
Дете, повтори. Ти просто искаш да вземеш момчето, за да изчистиш съвестта си.
Тогава Итън стана.
Всички погледи се обърнаха към него.
Аз… започна той и гласът му беше твърд, въпреки че виждах как пръстите му треперят.
Аз не съм вещ, каза. Не съм договор. Не съм ключ. Аз съм човек.
Той погледна Блейк.
Ти ме отгледа, каза. Да. Но не от любов. От гордост. От нужда да изглеждаш като победител.
Блейк се усмихна.
Не бъди неблагодарен, каза тихо.
Итън се засмя горчиво.
Неблагодарен, повтори. За какво. За страха. За ударите по майка ми. За това, че ме караше да мълча. За това, че ме наричаше твой, докато аз се чувствах като пленник.
Залата шумна. Съдията почука.
Итън продължи, гледайки към Джулия.
Искам настойничество да бъде дадено на Клеър, каза. Не на Логан. Не на Блейк. На нея.
Погледнах го, шокирана.
Итън, прошепнах.
Той ме погледна. В очите му имаше болка и сила.
Ти ми каза истината, каза. Без да ми обещаваш, че ще е лесно. Това е повече, отколкото някой е правил за мен.
Блейк се изсмя.
Това е смешно, каза. Тя не ти е нищо.
Итън се обърна към него.
Тя е човек, каза. И това е достатъчно.
Съдията поиска допълнителни документи. Джулия ги подаде. Настойничество. Временно, докато се разследва.
И тогава дойде моментът, който щеше да реши всичко.
Подписът.
Трябваше да подпиша, за да приема правната отговорност. За момче, което не познавах истински. За живот, който щеше да стане още по-труден. да добавя към кредитите и страховете си още една тежест.
Логан ме погледна. Не ме молеше. Не смееше. Просто чакаше.
Итън също гледаше. Не с надежда. С очакване за разочарование, което е научил да приема като нормално.
Аз взех химикалката.
Ръката ми трепереше.
Помислих за Харпър. За Оуен. За това как ще им обясня, че семейството се разширява не само с радост, а понякога и с болка.
Помислих за Вивиан. За думите ѝ. За опита ѝ да направи едно добро нещо.
Помислих за себе си. За жената, която беше до шампанското и броката, и която мислеше, че животът ѝ е подреден.
После подписах.
Клеър.
Съдията кимна.
Временно настойничество, каза. Докато се разследва. И докато се установят фактите.
Блейк стана рязко, лицето му се изкриви.
Това няма да остане така, каза.
Джулия го погледна хладно.
О, ще остане, каза. Защото сега имаме доказателства за изнудване, измама и заплахи. И този път няма да можете да купите тишината.
Карсън пребледня. За пръв път усетих, че маската му пада.
Съдът приключи за деня, но аз знаех, че войната не е свършила.
Обаче нещо се беше променило.
Ние вече не бяхме разпръснати и уплашени.
Бяхме заедно.
И това беше опасно за тях.
И спасяващо за нас.