Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Йорданка Христова потъна в траур, неутешима е
  • Новини

Йорданка Христова потъна в траур, неутешима е

Иван Димитров Пешев февруари 12, 2024
sfbvsfdkvkfbkfdkbfkb.png

Йорданка Христова не може да си намери място от мъка, а причината е загубата на най-добрата й приятелка – дъщерята на големия композитор Йосиф Цанков – Сия, с която били като сестри.

 

Известно е, че именно маестрото е автор на някои от най-емблематичните шлагери от репертоара на голямата ни певица, за която обаче творчеството и приятелството са вървели ръка за ръка. Затова и сега е направо неутешима.

 

Приятелството на Сия и Йорданка Христова датира още от младите им години. Още оттогава двете усетили, че се допълват прекрасно във всичко и станали по-близки от биологични роднини.

 

Дъщерята на Йосиф Цанков си е отишла от този свят на 83-годишна възраст, като почти до края на живота си тя работеше като рентгенов лаборант. Като ученичка Сия вземала уроци по пиано, но по желание на майка си Таня Калфова се насочва към различна от музикалната сфера.

 

„Разделихме се със Сия Цанкова. Скъпа моя приятелка, дъщеря на Йосиф Цанков, Патриарха на моята музика, представителка на най-изстрадалото, достойно, духовно и истински красиво поколение, на което се крепеше нашата разлюляна действителност… За щастие ни остави наследство! Ще ни липсваш! Светъл път на голямата ти душа!“, написа Йорданка Христова във фейсбук профила си в памет на своята приятелка, като сподели и снимки от поклонението ѝ.

 

 

Сия със сина си Велислав

Дъщерята на Йосиф Цанков си е отишла от този свят на 83-годишна възраст. Почти до края на живота си тя работеше като рентгенов лаборант. Като ученичка Сия вземала уроци по пиано, но по желание на майка си Таня Калфова се насочва към различна от музикалната сфера.

 

„Баща ми Йосиф Цанков беше изключителен мелодик и майстор на българското танго. Такива танга, каквито написа, няма досега. Веднъж в разговор големият композитор и много добър приятел Тончо Русев каза: „Сийче, представяш ли си, ако Йожи не беше роден в България?“. Прав е, но татко не признаваше друга страна. А е имало реална възможност. През 1945 г. външният министър на България му предложил да стане културен аташе в Швейцария. Татко отказал: „Не, много благодаря. Славеят пее само в гнездото си“, разказвала е в интервюта приживе Сия Цанкова.

 

 

Майка ѝ и баща ѝ остават една от най-известните светски двойки от миналия век. „Двамата от сой – той висок, добре развит, тя много красива, с бяла кожа, тънка талия, с две различни очи – синьо и зелено. Написал е песен за нея „Две сини очи“. Душко Романов – братовчед на майка ми и главен архитект на София до 1965 г., ги запознава.

 

Определят си среща в култовото заведение „Под липите“. Майка е с година по-голяма и когато разбира това, се фръцва: „Нямам намерение да правя детска градина“. Татко се почувствал много нещастен, тогава написва прочутия шлагер „Под липите съм самичък“.

 

Когато решават да се женят, баща му настоява татко да се дипломира като юрист. Сключват брак през 1940“, споделяла е още Сия, която бе омъжена и горда майка на син Велислав, който е наследил таланта на дядо си и е един от най-добрите тромбонисти у нас.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Урок по география: Знаете ли кой е най-големият каньон в Европа и втори в света
Next: Почина голяма фигура на българската спортна журналистика

Последни публикации

  • Тази мисъл беше като постоянен, нисък тътен в съзнанието ми, докато стоях под сивия, навъсен чадър на небето, слушайки как буците пръст удрят по капака на евтиния ковчег. Дъждът беше ситен, но пронизващ, точно като скръбта
  • Нямахме много пари. Тази фраза беше като приспивна песен в нашия дом, повтаряна толкова често, че почти беше изгубила смисъла си, превръщайки се в обикновен фонов шум. Но мракът беше реален.
  • Звучи просто, нали? Като изречение, което казваш на колега, докато чакаш асансьора. Но зад тези четири думи се криеше истинска одисея
  • Нашата бавачка е невероятна с момичетата ни. Диана. Дори името ѝ звучеше меко, успокояващо. Помогна ми толкова много през последните, тежки месеци от бременността ми с Мила, а след раждането беше буквално моят спасителен пояс
  • Със съпруга ми се скарахме жестоко онази вечер. Не беше като другите пъти. Не беше за дреболии, за неизмити чинии или забравена сметка. Това беше нещо дълбоко, гнило, нещо, което бе тлеело под повърхността на нашия
  • Веднъж бившият ми шеф ми се обади и започна да ми се кара, че не съм подготвила някакви документи и материали. Помислих, че е набрал грешен номер, и му казах: ‘Напуснах преди два месеца.’
  • Издържах. Това беше думата, която определяше живота ми. Не „живеех“, не „обичах“, а „издържах“. Десет години. Една декада от мълчание, студени вечери и натрапчивия, сладникав аромат на чужд парфюм, просмукан в ризите на Мартин. Десет години, в които се бях превърнала в пазител на една фасада – фасадата на „стабилното семейство“.
  • Беше влажно и горещо лято, от онези, в които асфалтът лепне по сандалите, а въздухът стои неподвижен, тежък от миризма на липи и прах. Бях на пет. Пет години са странна възраст – достатъчно голям, за да разбираш тона на гласовете
  • Със съпруга ми, Мартин, сме женени от четири години. Четири години, които се усещаха едновременно като миг и като цяла вечност. Нашият малък апартамент, за който изплащахме ипотечен кредит с общи усилия, беше нашето гнездо, нашата крепост. Или поне така си мислех.
  • Думите пулсираха в съзнанието ми в ритъма на болничния монитор, който тихо отчиташе ударите на собственото ми сърце. Изтощена съм. Това не беше обикновена умора
  • Празнотата, която остави, беше по-дълбока от гроб. Беше тишина там, където преди имаше смях. Беше студена страна на леглото. Беше стол, който оставаше празен на вечеря. Децата, Мартин и Дария, бяха твърде малки
  • След като синът ми се роди, казах на родителите си, че съм избрала името Кристиян.
  • В пристъп на гняв взех любимите златни обеци на свекърва ми – онези, с които винаги се хвалеше – и ги хвърлих в коша.
  • Получих дисциплинарна забележка, защото си тръгнах в 17:30 – края на работното ми време. Хартийката лежеше на бюрото ми, бяла и оскърбителна, сякаш лично ме обвиняваше в предателство.
  • Винаги съм изпращал част от заплатата си на родителите си. Това беше моето неписано задължение, кодексът, по който бях възпитан. Когато бях сам, беше лесно. Дори когато срещнах Мира, беше лесно. Но сега… сега всичко беше различно.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Тази мисъл беше като постоянен, нисък тътен в съзнанието ми, докато стоях под сивия, навъсен чадър на небето, слушайки как буците пръст удрят по капака на евтиния ковчег. Дъждът беше ситен, но пронизващ, точно като скръбта
  • Нямахме много пари. Тази фраза беше като приспивна песен в нашия дом, повтаряна толкова често, че почти беше изгубила смисъла си, превръщайки се в обикновен фонов шум. Но мракът беше реален.
  • Звучи просто, нали? Като изречение, което казваш на колега, докато чакаш асансьора. Но зад тези четири думи се криеше истинска одисея
  • Нашата бавачка е невероятна с момичетата ни. Диана. Дори името ѝ звучеше меко, успокояващо. Помогна ми толкова много през последните, тежки месеци от бременността ми с Мила, а след раждането беше буквално моят спасителен пояс
  • Със съпруга ми се скарахме жестоко онази вечер. Не беше като другите пъти. Не беше за дреболии, за неизмити чинии или забравена сметка. Това беше нещо дълбоко, гнило, нещо, което бе тлеело под повърхността на нашия
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.