Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Йорданка Христова потъна в траур, неутешима е
  • Новини

Йорданка Христова потъна в траур, неутешима е

Иван Димитров Пешев февруари 12, 2024
sfbvsfdkvkfbkfdkbfkb.png

Йорданка Христова не може да си намери място от мъка, а причината е загубата на най-добрата й приятелка – дъщерята на големия композитор Йосиф Цанков – Сия, с която били като сестри.

 

Известно е, че именно маестрото е автор на някои от най-емблематичните шлагери от репертоара на голямата ни певица, за която обаче творчеството и приятелството са вървели ръка за ръка. Затова и сега е направо неутешима.

 

Приятелството на Сия и Йорданка Христова датира още от младите им години. Още оттогава двете усетили, че се допълват прекрасно във всичко и станали по-близки от биологични роднини.

 

Дъщерята на Йосиф Цанков си е отишла от този свят на 83-годишна възраст, като почти до края на живота си тя работеше като рентгенов лаборант. Като ученичка Сия вземала уроци по пиано, но по желание на майка си Таня Калфова се насочва към различна от музикалната сфера.

 

„Разделихме се със Сия Цанкова. Скъпа моя приятелка, дъщеря на Йосиф Цанков, Патриарха на моята музика, представителка на най-изстрадалото, достойно, духовно и истински красиво поколение, на което се крепеше нашата разлюляна действителност… За щастие ни остави наследство! Ще ни липсваш! Светъл път на голямата ти душа!“, написа Йорданка Христова във фейсбук профила си в памет на своята приятелка, като сподели и снимки от поклонението ѝ.

 

 

Сия със сина си Велислав

Дъщерята на Йосиф Цанков си е отишла от този свят на 83-годишна възраст. Почти до края на живота си тя работеше като рентгенов лаборант. Като ученичка Сия вземала уроци по пиано, но по желание на майка си Таня Калфова се насочва към различна от музикалната сфера.

 

„Баща ми Йосиф Цанков беше изключителен мелодик и майстор на българското танго. Такива танга, каквито написа, няма досега. Веднъж в разговор големият композитор и много добър приятел Тончо Русев каза: „Сийче, представяш ли си, ако Йожи не беше роден в България?“. Прав е, но татко не признаваше друга страна. А е имало реална възможност. През 1945 г. външният министър на България му предложил да стане културен аташе в Швейцария. Татко отказал: „Не, много благодаря. Славеят пее само в гнездото си“, разказвала е в интервюта приживе Сия Цанкова.

 

 

Майка ѝ и баща ѝ остават една от най-известните светски двойки от миналия век. „Двамата от сой – той висок, добре развит, тя много красива, с бяла кожа, тънка талия, с две различни очи – синьо и зелено. Написал е песен за нея „Две сини очи“. Душко Романов – братовчед на майка ми и главен архитект на София до 1965 г., ги запознава.

 

Определят си среща в култовото заведение „Под липите“. Майка е с година по-голяма и когато разбира това, се фръцва: „Нямам намерение да правя детска градина“. Татко се почувствал много нещастен, тогава написва прочутия шлагер „Под липите съм самичък“.

 

Когато решават да се женят, баща му настоява татко да се дипломира като юрист. Сключват брак през 1940“, споделяла е още Сия, която бе омъжена и горда майка на син Велислав, който е наследил таланта на дядо си и е един от най-добрите тромбонисти у нас.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Урок по география: Знаете ли кой е най-големият каньон в Европа и втори в света
Next: Почина голяма фигура на българската спортна журналистика

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.