Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Какво можехме да си купим с левчето преди 10 ноември 1989 г.
  • Новини

Какво можехме да си купим с левчето преди 10 ноември 1989 г.

Иван Димитров Пешев февруари 17, 2024
vsdvkdfkbvfgkblgblghnhg.png

Добрият стар лев го помним всички. Вижте на снимката как изглеждаше „добрия стар“ един лев. Какво можеше да се купи с него, преди да настъпи периода на широко прокламирания в началото на 80-те години т.нар. „разгърнат“ социализъм?. Сметнете сами при положение че: баничката бе 18 ст, чаша боза – 10 ст, приличен обяд в столова – около 1 лв, (но за студентите – от 30 до 50 ст)!

Билетите за трамвайте (доста раздрънкани наистина) бяха по 6 ст. Прочутите българси цитари „Слънце“ и „Арда“ струваха съответно 32 ст и 60 ст кутията, а кибритът – 5 ст. Тогава хората ходеха охотно на кино срещу 35 ст билета. Това бе и времето, когато едно бунгало на „Слънчев бряг“ струваше 1.20 лв на ден, а стая в хотелите – след 1 септември – се ползваше срещу 1.30 лева.

 

 

От закусвалнята в центъра на курорта можеше да си купите едрогабаритни много вкусни кебаптчета – за „без пари“ и с повечко ръчно изпечен хляб се изкарваше спокойно до вечерта, където входът за модната дискотека бе 1.50 лв, а във вариетето можеше да се попадне срещу „цели“ 5 лева!

Добавете към това спокойствието на все още девтвените дюни и доброжелюбно настроените чуджестранни туристи, които просто не знаеха как да изхарчат своите обменени в левове пари – толкова драстична бе разликата в стандартите. И все пак – живееше се добре с шише лимонада или сайдер на масата на евтините кръчми, вместо появилите се по-късно швепс, кола и т.нат. А чаща първокласен коняк „Плиска“ – не и ментето през първите години на т.нар. „преход“ – бе 50 ст!

 

Е, банани се продаваха не често в т.нар. „показни магазини“ – те бяха 2 в София, но какво от това – консумирането на такива „деликатеси“ бе прието единствено на големите празници. Накрая – заплатата на специалист – вишист бе 80 лева на месец. Направете сметка и ще видите, че тя бе достатъчна за едно сносно съществуване, включително и за един по-продължителен курорт на морския бряг…

 

Разбира се, анализът за „плюсовеите“ и „минусите“ на безвъзвратно отминалите десетилетия на 60-те и 70-те години на 20-я век може да бъде продължен и задълбочен, но това едва ли е необходимо. Новите предизвикателства изтриват постепенно носталгичните спомени за „доброто старо време“…!

 

 

А ето най-култовите коментари от мрежата:

Коментари от мрежата:

Много ще си спомняме за доброто старо време-искахте демокрация-ето Ви я! Да те управляват неуки хора-твоята съдба да се решава от циганите-също неуки хора-едно време-няма да ходят циганите на училище и ли на работа-нямаше го този лукс.

Веднага след казармата-на вторият ден младежите на работа. И сега работят – по нощни клубове и дискотеки и на другият ден -спане, готови за следващия екшън!

 

 

 

„Избивания, побоища, кланета, катастрофи и какво ли не – не ни трябва война, ние българите ще се унищожим „сами“.

Това е нашата „демокрация“. Преди си имаше ред дисциплина – болниците си бяха „болници“, образованието отлично. Не като сега – навъдили ги стотици „университети“ само и само да лапат пари-а от там излизат едни кадри – Господ да ти е на помощ!

То не било „у млякото-ами у суроватката“ – както казваше баба, но имаше мъдри думи на старите хора, а имаше и кой да ги слуша и да си взема поука.

 

Баба ми може да е вземала 28 лв. пенсия, но си имаше всичко, защото си го гледаше във градината -отглеждаха се и животни! И никой не съм виждала от възрастните хора да рови по казаните, а сега срам и позор – всеки втори. Живея във центъра на града и всеки ден ги виждам!

Първо това поколение трябва да се научи да работи – после на ред и дисциплина, и после можем да говорим за демокрация!!!!! А не като изтъркана плоча да ми говорите – за „бананите“, пък и най малко софиянци могат да се оплакват – винаги са били с привилегии – в така наречените „показни магазини“имаше всичко! Сега яжте банани, а родителите ви да измират от мизерия и нищета! Вие очи и уши нямате ли бе хора? Ако сте хора!!!

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Думите, които не трябва да изричате, за да не изплашите парите и те да бягат от вас
Next: Съседката си мие прозорците след всеки дъжд, а моите са чисти от април. Ето кой трик трябва да знаете

Последни публикации

  • Излязох в пенсия миналата година и сега гледам палавите си внуци. Предупредих сина си, Антон, и снаха ми, Десислава, да ги научат на обноски, иначе ще спра да ги гледам. Петгодишният Петър тъкмо беше изсипал кутия
  • Студената светлина на телефона прорязваше ранната утрин. Беше съобщение в семейния чат. Групата, иронично наречена „Сплотените“, която отдавна служеше само за размяна на банални поздрави за рождени дни и пасивна агресия, прикрита зад емотикони.
  • Шефът ми, Мартин, непрекъснато ми се оплакваше от семейството си — дори извън работно време. Вечерни обаждания. Съобщения в седем сутринта в неделя. Беше постоянен поток от недоволство, който се изливаше в собствения ми живот, замърсявайки оскъдното ми свободно време.
  • Свекър ми, Стефан, години наред се подиграваше на свекърва ми, Лидия, с „шеги“, които всъщност бяха жестоки. Бяха като малки, отровни стрелички, изстрелвани с усмивка на лице. Всички се смееха. Нервно
  • Обожавам снаха си като част от семейството. Лилия беше тиха, умна, светлина в понякога твърде мрачния, амбициозен свят на моя съпруг Ивайло и сина ни Пламен. Тя беше крехкото равновесие, от което се нуждаехме
  • Лилия нахлу в кабинета на мениджъра, без да почука. Дървената врата се блъсна с тътен в стената, но мъжът зад махагоновото бюро дори не вдигна поглед. Той бавно подписваше някакъв документ, сякаш нейното нахлуване беше просто лек повей на вятъра.
  • Занесох пържолата с лют сос на мама на служебното събиране. Беше петък вечер, от онези лепкави, летни вечери, в които въздухът е тежък от обещания за буря и неизказани думи
  • Всичко започна, както започват толкова много неща в нашия дигитален век – с плъзгане надясно. Бях в онзи странен период на живота си, малко след тридесетте, в който апартаментът ми беше единственото сигурно нещо
  • Бебето ни тъкмо започна да пълзи, затова спряхме да носим външни обувки вкъщи. Малкият Мартин изследваше света с длани и колене, а аз бях обсебена от мисълта за чистотата на пода, който той опитваше да оближе при всяка възможност
  • Сестра ми скоро се омъжва. Годеникът ѝ каза, че „ще създам драма“, и ме отписаха от списъка с гости. Но вече ѝ бях обещал помощ с разходите по сватбата. Сега не спира да ми пише за парите. Отказах да платя
  • Баща ми ме е отгледал. Кирил. Този факт беше толкова фундаментален, колкото и въздухът, който дишах. Но аз обичах и двамата си родители. Тази сложна аритметика на сърцето беше моят постоянен спътник
  • Съпругата ми и аз си лежахме на дивана, гледахме MasterChef както обикновено. Вечерта беше тиха, само приглушените звуци от телевизора нарушаваха спокойствието на апартамента ни. Ани беше свила крака под себе си
  • Четиридесет години. Точно толкова се бяха изнизали, откакто Маргарита за пръв път прекрачи прага на голямата административна сграда в центъра на града. Четиридесет години, в които всеки ден беше почти копие на предишния
  • Родителите на съпруга ми, Мартин, се държаха с нашия дом като с техния. Не беше просто въпрос на гостоприемство; беше въпрос на собственост. Те имаха ключ. Отначало това изглеждаше като мил жест, гаранция за „ако се случи нещо“. Но „нещо“ се случваше всеки ден.
  • След десет години брак открих, че съпругата ми ми изневерява — с моя собствен брат.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Излязох в пенсия миналата година и сега гледам палавите си внуци. Предупредих сина си, Антон, и снаха ми, Десислава, да ги научат на обноски, иначе ще спра да ги гледам. Петгодишният Петър тъкмо беше изсипал кутия
  • Студената светлина на телефона прорязваше ранната утрин. Беше съобщение в семейния чат. Групата, иронично наречена „Сплотените“, която отдавна служеше само за размяна на банални поздрави за рождени дни и пасивна агресия, прикрита зад емотикони.
  • Шефът ми, Мартин, непрекъснато ми се оплакваше от семейството си — дори извън работно време. Вечерни обаждания. Съобщения в седем сутринта в неделя. Беше постоянен поток от недоволство, който се изливаше в собствения ми живот, замърсявайки оскъдното ми свободно време.
  • Свекър ми, Стефан, години наред се подиграваше на свекърва ми, Лидия, с „шеги“, които всъщност бяха жестоки. Бяха като малки, отровни стрелички, изстрелвани с усмивка на лице. Всички се смееха. Нервно
  • Обожавам снаха си като част от семейството. Лилия беше тиха, умна, светлина в понякога твърде мрачния, амбициозен свят на моя съпруг Ивайло и сина ни Пламен. Тя беше крехкото равновесие, от което се нуждаехме
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.