Ключът изстина в дланта ми още преди да го пъхна в ключалката. Металът сякаш помнеше чужди пръсти, чужда бързина, чужда вина.
Завъртях внимателно. Вратата към тавана изскърца, после се отвори с онзи тежък звук, който не е просто дърво. Това беше звук на тайна, държана твърде дълго.
Стълбите нагоре бяха тесни. Прахът се вдигна като мъгла и полепна по миглите ми. Миришеше на стари вълнени одеяла, на ябълки, забравени в щайга, на сухи билки и на нещо друго, по остро, като страх.
Крачката ми пропадна в едно разклатено стъпало и сърцето ми подскочи. Не от болка, а от усещането, че къщата е жива и ме наблюдава.
Долу Павел искаше да тръгваме. Павел искаше да продадем. Павел искаше пари, не спомени.
А аз исках само да си поема дъх.
Когато стъпих на таванския под, вратата зад мен се затвори от само себе си, или поне така ми се стори. Тишината беше плътна. Само вятърът докосваше керемидите, а някъде в ъгъла тънко потропваше нещо метално, като капка по ламарина.
Пред мен се очертаха силуети на стари сандъци и куфари. Имаше стол с облегалка, върху който висеше забравена жилетка. Имаше дървена витрина без вратичка, пълна с чаши, които никой не използваше. Имаше рамка с избледняла снимка, обърната с лицето надолу, сякаш някой не е искал очите да го гледат.
Направих крачка, после още една. Прахът скърцаше под обувките ми. Светлината от малкия прозорец прорязваше въздуха на тънък лъч, който сякаш сочеше точно към един единствен сандък.
Сандъкът беше по различен. Не като останалите, не от онези, в които баба прибираше зимни дрехи. Този беше тежък, с метални ъгли и стара катарама. До него, на пода, лежеше смачкано парче хартия.
Навеждайки се, видях отпечатък от обувка в праха. Пресен. Ясно очертан.
Някой беше идвал тук.
Някой освен мен.
Пребледнях.
Пръстите ми се протегнаха към катарамата. Ключът в ръката ми беше същият, който леля Катерина ми даде, но ключалката изглеждаше като на сейф. Невъзможно, казах си. Баба никога не би държала сейф на тавана.
А после ключът влезе така лесно, сякаш ме е чакал.
Завъртях.
Капакът се повдигна със сух стон. Отвътре миришеше на мастило, на стара кожа и на лавандула.
И на предателство.
Първото, което видях, беше тетрадка. С дебели корици, завързана с връв. Върху корицата имаше само една дума, написана с почерка на баба.
Мира.
Глава втора
Седнах на пода, без да ми пука за праха по дрехите. Пръстите ми трепереха, когато развързах връвта. Връзката се отпусна като въздишка.
Тетрадката започваше не с поздрав, не с обяснение, а с удар.
„Ако четеш това, значи не съм успяла да те защитя докрай.“
Прочетох реда два пъти, докато смисълът пробие през мен като студена вода.
„Той идваше, когато те нямаше. Говореше тихо, но думите му бяха като нож.“
Той.
Никой не беше назован, но аз вече знаех. Павел. Павел със стъпките си, прекалено уверени за тази къща. Павел, който каза, че са ни нужни пари, не спомени.
Преглътнах. Буквите се размазаха за миг, после се избистриха.
„Той искаше да подпиша. Казваше, че така ще ти е по лесно, че ще уредиш всичко бързо, че така се прави. Казваше, че те обича. Аз гледах ръцете му и виждах как лъже.“
Сърцето ми заби в ушите. Таванът сякаш се наклони. Хванах се за тетрадката, сякаш можеше да ме задържи.
„Не му вярвай, дете. Не на думите. Гледай действията му.“
Под тетрадката имаше плик. Пликът беше пожълтял, но запечатан. На него беше изписано същото, с търпеливата ръка на баба.
Само за Мира.
Откъснах внимателно края. Вътре имаше снимка.
Павел стоеше на прага на тази къща, усмихнат. Ръката му беше върху рамото на жена. Жена с къса коса, с изправена стойка и с поглед, който не беше на гост. Той беше прекалено близо до нея, прекалено спокоен.
Отзад, на гърба на снимката, с чужд почерк, беше написано:
„Не е само къщата.“
Не чух стъпките си, когато станах. Не чух и собственото си дишане. Чух само онова вътрешно пукане, когато нещо в теб се пречупва и после никога не се връща по стария начин.
Рових по дъното на сандъка. Намерих документи, вързани с ластик. Нотариални листове. Договор. Пълномощно. Ксерокопие на лична карта. И подпис.
Подписът беше на баба.
Но подписът изглеждаше като карикатура. Твърде гладък. Твърде уверен. Не беше нейният.
До документите имаше разписка от банка. Сумата беше голяма. До нея, с червено химикалче, баба беше написала:
„Вземал е назаем на мое име.“
Седнах пак. Прочетох разписката, после пак. На мое име. На име на баба. С обезпечение.
Обезпечение, което можеше да бъде само едно.
Къщата.
„Няма връщане назад“, прошепнах, без да искам.
В този момент отдолу изскърца дъска.
Замръзнах.
Не, не можех да си позволя да се уплаша. Не и сега.
Изскърца отново. После чух как някой отваря входната врата.
Павел не трябваше да е тук. Павел трябваше да е тръгнал.
Стиснах тетрадката и плика. Вгледах се в тъмния ъгъл на тавана, където светлината не стигаше.
И видях още нещо.
В стената имаше малка вратичка, почти скрита зад парче стар плат. На нея имаше метална халка, а прахът около халката беше размазан от пръсти.
Някой е отварял и това.
Долу стъпките се приближиха.
И тогава чух гласа му, като леден дъх по шията ми.
„Мира, тук ли си.“
Глава трета
Не отговорих. Дишах бавно, докато сърцето ми блъскаше, сякаш искаше да излезе през ребрата.
„Мира“, повтори Павел. Този път по спокойно. Прекалено спокойно.
Събрах документите в скута си, после ги подпъхнах в чантата. Тетрадката притиснах към гърдите си. Снимката пъхнах между страниците, сякаш можеше да се скрие там от очите му.
Вратата на тавана изскърца отдолу. После стъпките му започнаха да се качват.
Не. Не сега. Не тук.
Погледът ми се залепи за малката вратичка в стената. Ако там имаше още, ако баба е оставила още, трябваше да го взема преди Павел да го направи.
Пресякох тавана на пръсти, колкото можех тихо. Дървото все пак издаваше звук. Къщата не пазеше тайните безвъзмездно.
Хванах халката. Студена. Дръпнах.
Вратичката се отвори, а от вътре повя въздух, по хладен от таванския. Тъмна ниша. Вътре имаше кутия, обвита в плат.
Стъпките на Павел стигнаха до горната площадка.
„Какво правиш“, чу се гласът му.
Дръпнах кутията и затворих вратичката. Точно когато се обърнах, Павел вече беше в тавана.
Погледът му обходи помещението. После се спря върху отворения сандък.
Очите му се присвиха. Усмивката му се появи, но не стигна до очите.
„Не знаех, че баба ти е държала всичко това тук“, каза той и пристъпи напред.
Аз се изправих между него и сандъка. Дланите ми бяха влажни, но гласът ми излезе твърд.
„Тръгна ли си или не.“
„Върнах се за теб“, каза Павел. „Ти не отговаряше. Притесних се.“
Думата притесних се прозвуча фалшиво. Павел не беше човек, който се притеснява. Павел беше човек, който планира.
„Леля Катерина каза, че ще си хвана такси“, добавих, за да го видя как реагира.
За миг лицето му трепна, почти незабележимо. После пак усмивка.
„А, леля Катерина. Много говори тя“, каза той. „Хайде, да не се мотаме. Трябва да уредим продажбата.“
Продажбата. Отново същата дума, която вече ми звучеше като присъда.
Погледнах го право в очите.
„Ти идвал ли си тук, когато аз не съм била“, попитах.
Тишината се стегна. Вятърът се удари в керемидите, сякаш и той чака отговор.
„Какво означава това“, каза Павел, като прекалено бързо.
„Означава точно това“, казах. „Идвал ли си.“
Той издиша, театрално.
„Разбира се. Да помогна на баба ти. Тя ме молеше. Носех ѝ лекарства, оправях разни неща. Какво толкова.“
„Без да ми кажеш.“
„Не исках да те тревожа“, каза Павел и пристъпи още една крачка, сякаш търсеше да ме притисне.
Точно тогава видях ръката му. Пръстите му бяха леко ожулени, а нокътят на палеца беше счупен.
Сякаш е дърпал нещо метално.
Сякаш е отварял вратичка.
Стиснах кутията зад гърба си, за да не я види.
„Късно е“, каза Павел, и в гласа му вече имаше нетърпение. „Слез. Стига глупости.“
Глупости. Всичко, което не беше удобно за него, беше глупост.
„Ще слезна“, казах тихо. „Но преди това искам да видя документите за къщата. Всичко, което ти си подготвил.“
Очите му светнаха, но не от радост.
„Защо.“
„Защото така.“
Павел се засмя. Смехът му беше кратък, без топлина.
„Мира, ти си в траур. Не мислиш ясно. Остави ме да се погрижа.“
„Не“, казах. Една проста дума, но в нея имаше години мълчание.
Павел пристъпи още по близо. Усетих мириса му, познат, а изведнъж чужд. Усетих и опасността, която се криеше зад тази познатост.
„Слушай“, каза той тихо. „Нужни са ни пари, не спомени. Ти знаеш това. Имаме кредит за жилището. Имаме сметки. Имаме бъдеще. И не ми пречи.“
Кредитът. Да. Кредитът, който бяхме взели, за да купим нашето място. Аз вярвах, че е за нашето бъдеще.
А той, изглежда, беше решил да го плати с чуждото минало.
„Аз ще реша какво ми е нужно“, казах.
И тогава Павел протегна ръка към сандъка.
Инстинктивно го спрях.
Докосването ни беше като искра. Той стисна китката ми. Прекалено силно.
„Пусни“, прошепнах.
„Ще ме накараш ли да ставам лош“, каза той, и най страшното беше, че го каза спокойно.
Точно тогава отдолу се чу тропане по входната врата. Силен, настойчив звук.
Павел се дръпна, сякаш нищо не е било. Усмивката му пак се появи.
„Кой ли е“, каза той.
Аз не казах нищо. Само усетих, че в гърдите ми се появява искрица надежда.
Тропането се повтори.
И после глас, който познах.
Леля Катерина.
„Мира. Отвори. Важно е.“
Глава четвърта
Павел тръгна пръв надолу, сякаш къщата му принадлежеше. Аз вървях след него, с кутията притисната под якето, с тетрадката в чантата и със снимката като парче лед между страниците.
На долния етаж леля Катерина стоеше на прага, обвита в шал, с очи, които прескачаха от Павел към мен.
„О, лельо Катерина“, каза Павел, прекалено любезно. „Какво ви води.“
Тя не му отговори веднага. Загледа се в мен и чак тогава каза:
„Ти сама ли си, Мира.“
„Не“, отвърнах аз и погледнах Павел. „Не съм.“
Леля Катерина стисна устни. После, като че ли се реши.
„Мира, трябва да поговорим насаме.“
Павел се засмя.
„Е, какво толкова тайно ще говорите“, каза той. „Аз съм ѝ мъжът.“
„Точно затова“, прошепна леля Катерина и очите ѝ се насълзиха. „Точно затова.“
Павел направи крачка към нея.
„Вие не се месете“, каза той вече по грубо. „Стига сте плашили жена ми.“
Леля Катерина се стресна, но не отстъпи.
„Аз не плаша. Аз предупреждавам“, каза тя. „И ако ти имаш съвест, Павел, няма да стоиш тук.“
В този момент видях как лицето му се промени. За секунда маската му падна и на мястото ѝ се показа нещо твърдо, студено.
„Какво точно знаете“, попита той.
Леля Катерина преглътна.
„Достатъчно“, каза тя.
Павел се обърна към мен.
„Мира, да вървим“, каза той, сякаш говореше на дете. „Тази жена е объркана.“
„Не“, казах аз. „Няма да вървим.“
Той замръзна.
„Какво.“
„Ще говорим насаме“, повторих думите на леля Катерина.
Павел се засмя отново, но този път смехът му беше опасен.
„Няма да ме гониш от къщата“, каза той.
„Това не е твоята къща“, казах.
Думите увиснаха. Леля Катерина се прекръсти. Павел ме гледаше, сякаш ме вижда за първи път.
„Добре“, каза той тихо. „Говорете си. Аз ще почакам отвън.“
И излезе, без да хлопне, без да вдига шум. Това беше по страшно от вик.
Леля Катерина затвори вратата и се облегна на нея, сякаш краката ѝ се подкосяваха.
„Мира“, каза тя. „Не знам как да го кажа, без да те нараня. Баба ти не беше спокойна последния месец. Той идваше често. Нощем. Виждах светлина от тавана.“
„Тавана“, прошепнах.
„Да“, каза леля Катерина. „И не идваше сам. Понякога с него имаше една жена. Млада. С къса коса. Влизаха тихо, а после излизаха като откраднали нещо.“
Снимката. Жената.
„Баба ти ми каза да ти дам ключа“, продължи леля Катерина. „Каза ми, че ако нещо се случи, ти трябва да го намериш. И че не бива да вярваш на думите му.“
Усетих как в гърлото ми се надига горчивина.
„Защо не ми каза по рано“, попитах.
„Опитах“, прошепна леля Катерина. „Ти винаги бързаше. А и той винаги беше до теб. Гледаше ме, така, сякаш ако кажа нещо, ще ми се случи нещо.“
Тишината се разпростря между нас.
„Мира“, каза тя, и гласът ѝ трепереше. „Баба ти се страхуваше. Каза, че е подписала нещо. Че е била притисната. Че той е говорил за кредити, за съд, за това, че ще останете на улицата.“
Кредити. Съд.
„Той ни каза, че кредитът е под контрол“, прошепнах, но думите ми прозвучаха глупаво дори за мен.
Леля Катерина ме хвана за ръката.
„Той е опасен, Мира. Не знам докъде може да стигне. Само знам, че баба ти плака, след като той си тръгна. А аз никога не бях виждала баба ти да плаче така.“
Пребледнях отново и ме заболя от самото пребледняване, сякаш кръвта ми се отказваше да живее в мен.
„Какво да правя“, попитах, почти без глас.
Леля Катерина се наведе по близо.
„Събери всичко, което баба ти е оставила“, прошепна тя. „И говори с адвокат. Истината излиза наяве, но трябва някой да я извади.“
Точно тогава отвън се чу звук на кола. Не на такси. По тежък. По уверен.
Леля Катерина се стресна.
„Той не е сам“, каза тя.
Приближих се до прозореца и надникнах между пердетата.
На улицата, пред портата, беше спряла тъмна кола. От нея слезе мъж с костюм, висок, с ръце в джобовете, с походка на човек, който е свикнал да купува чужди решения.
Павел се приближи до него и двамата си стиснаха ръцете.
После мъжът погледна към къщата.
И се усмихна.
Глава пета
Павел влезе след минута, този път не сам. Мъжът с костюма беше до него.
„Мира“, каза Павел, като че ли нищо не е било. „Запознай се с Даниел. Приятел. Бизнесмен. Дойде да ни помогне.“
Даниел протегна ръка към мен. Уханието му беше на скъп парфюм и на самоувереност.
„Съжалявам за загубата“, каза той гладко. „Но животът продължава. И понякога трябва да вземаме практични решения.“
Практични решения. Думите му бяха като монета, хвърлена на масата.
Не подадох ръка.
„Какво прави тук“, попитах.
Павел се намръщи.
„Даниел има интерес към имота“, каза той. „Ще предложи добра цена. Нали искаме да се оправим.“
Леля Катерина се намеси, преди да успея да кажа каквото и да е.
„Не е моментът“, каза тя. „Оставете момичето да си поеме въздух.“
Даниел се усмихна, но усмивката му беше студена.
„Винаги е моментът, когато става дума за пари“, каза той. „Особено ако има кредити.“
Сърцето ми се сви.
„Откъде знаете за кредитите“, попитах.
Павел рязко се изкашля.
„Говорили сме“, каза той. „Даниел е човек, който разбира от финанси.“
„Той разбира от натиск“, прошепна леля Катерина, но Павел я изгледа така, че тя замлъкна.
Даниел направи крачка към мен, без да бърза.
„Мира“, каза той, сякаш сме приятели. „Има начини да се решат нещата цивилизовано. Подписвате, получавате парите и си тръгвате. Иначе става сложно. Съд, такси, нерви. Няма смисъл.“
Съд. Такси. Нерви.
Баба беше писала същите думи. Той е говорил за кредити, за съд.
„Не“, казах. „Няма да подписвам нищо днес.“
Павел изсумтя.
„Не започвай“, каза той тихо, но предупреждаващо.
Даниел вдигна вежда.
„Тогава ще дойдем пак“, каза той. „С документи. Със свидетели. С адвокат, ако трябва. Вие решавате.“
Той се обърна към Павел.
„Обади ми се“, каза Даниел и излезе.
Павел го изпрати с поглед, после се обърна към мен. Лицето му вече не играеше на любезност.
„Какво правиш“, прошепна той. „Разваляш всичко.“
„Какво всичко“, попитах. „Всичко, което си подготвил зад гърба ми.“
Той пристъпи към мен и за момент в очите му видях страх. Не страх от мен. Страх от това, че губи контрол.
„Ти не разбираш“, каза той. „Аз се опитвам да ни спася.“
„Като вземаш назаем на името на баба ми“, изтървах аз.
Думите паднаха като камък.
Павел застина. Леля Катерина ахна.
„Какво говориш“, каза Павел, но гласът му се пречупи. Твърде бързо. Твърде рязко.
Аз го гледах. Не мигнах.
„Знам“, казах. „И повече няма да ме лъжеш.“
Павел преглътна. После се усмихна отново, но усмивката му беше грозна.
„Значи си ровила“, каза той. „Така ли. Добре. Щом искаш да знаеш, ще знаеш. Да, взех. За нас. За нашия кредит. За да не ни вземат жилището. Ти искаше ново начало. Аз го направих възможно.“
„На гърба на баба ми“, казах.
„Тя щеше да умре така или иначе“, изрече Павел, сякаш говореше за сезон, не за човек.
Леля Катерина изхълца.
Аз усетих как в мен нещо се втвърдява.
„Излез“, казах. „Сега.“
„Няма да изляза“, каза Павел. „Ти си ми жена. И ще направиш това, което трябва.“
Той протегна ръка към чантата ми.
И тогава разбрах, че ако остана сама с него, ще загубя всичко, което баба ми е оставила. Не само документи. Себе си.
„Лельо Катерина“, казах бързо. „Моля ви, отидете до съседите и кажете, че ако чуят шум, да се обадят.“
Павел се изсмя.
„Заплашваш ме със съседи“, каза той.
„Не“, казах. „Заплашвам те с истината.“
Извадих телефона си и набрах номер, който не бях набирала отдавна. Номерът на човек, който някога ми беше помогнал с документ за кредита. Адвокат. Стар познат на баба. Иво.
Той вдигна след второто позвъняване.
„Мира“, чу се гласът му. „Какво се е случило.“
„Имам нужда от вас“, казах. „Сега. В къщата. Има документи. Има заем. И има мъжът ми.“
От другата страна настъпи кратка тишина, после Иво каза:
„Не пипайте нищо повече. Пазете каквото имате. И не оставайте сама. Идвам.“
Затворих.
Павел се изсмя отново, но този път смехът му беше нервен.
„Адвокат“, каза той. „Сериозно ли. Ще правиш сцени.“
„Няма връщане назад“, казах.
И за първи път Павел не успя да отговори веднага.
Глава шеста
Иво дойде по бързо, отколкото очаквах. Не дойде с паника, а с онзи спокоен вид на човек, който е виждал как животът се разпада и знае как се събира от парчетата.
Беше висок, с уморени очи и с папка под мишница, сякаш е носил тази папка цял живот.
Павел го посрещна с престорена учтивост.
„Иво“, каза той. „Какъв сюрприз. Мира явно се е превъзбудила от траура.“
Иво не му подаде ръка.
„Мира“, каза той и ме погледна право. „Покажи ми каквото имаш.“
Дадох му тетрадката, копията и разписката, които бях извадила. Не показах кутията от нишата. Още не. Тя беше като последен куршум. Не се вади без нужда.
Иво прочете бързо, но внимателно. Веждите му се свиха.
„Това е сериозно“, каза той.
Павел се намеси.
„Сериозно е, че сме затънали“, каза Павел. „Ти можеш да го потвърдиш. Кредитът за жилището е тежък. Лихвите растат. Мира не разбира. Аз се опитвам да ни спася.“
Иво го погледна спокойно.
„Не е въпросът дали сте затънали“, каза той. „Въпросът е какво сте направили, за да се измъкнете.“
Павел стисна челюст.
Иво обърна документите към светлината. Погледна подписа, после вдигна очи към мен.
„Баба ти е подписвала ли е нещо пред нотариус“, попита.
„Не знам“, казах. „Тя не ми каза.“
Павел рязко каза:
„Тя подписа, за да помогне. Доброволно.“
Иво поклати глава.
„Ще проверим“, каза той. „Има регистър. Има архив. Ако има пълномощно, ако има ипотека, ще го видим.“
Павел пребледня, но бързо се овладя.
„И какво“, каза той. „Дори да има, всичко е законно. Тя подписа.“
Иво затвори папката си с тих звук.
„Законно не означава честно“, каза той. „А честното в съда често тежи повече, отколкото мислите. Особено ако има натиск.“
Леля Катерина стоеше настрани и стискаше шалчето си, сякаш се държи за него, за да не падне.
Иво ме погледна отново.
„Ще останеш ли тук тази нощ“, попита тихо.
Павел се изсмя.
„Разбира се, че ще остане с мен“, каза той.
Аз поех въздух.
„Не“, казах. „Ще остана тук сама. Или с леля Катерина. Павел няма да остане.“
Павел се изстреля към мен.
„Ти полудя“, каза той.
Иво вдигна ръка.
„Павел“, каза спокойно. „Ще излезеш. Сега. Това е имот на починалата. Докато не се уреди наследството, ти нямаш право да притискаш наследника. Ако не излезеш, ще повикам полиция.“
Павел се спря. Очите му блеснаха.
„Полиция“, повтори той, като че ли вкусва думата.
Той ме погледна.
„Ти това ли искаш“, попита. „Да ме унизиш. Да ме направиш престъпник.“
„Аз искам истината“, казах.
Павел се засмя, кратко и горчиво.
„Добре“, каза. „Ще си тръгна. Но утре ще съжаляваш. Даниел няма да чака. Банката няма да чака. А ти ще останеш с една стара къща и с куп спомени, които не плащат сметки.“
Той излезе. Този път хлопна. Къщата потрепери.
Останахме аз, леля Катерина и Иво.
Иво ми каза тихо:
„Ще стане по лошо, преди да стане по добро.“
Аз кимнах.
„Знам“, прошепнах. „Баба ми го е знаела.“
Когато останах сама по късно, качих се пак на тавана. Седнах до сандъка и извадих кутията, която бях взела от нишата.
Кутията беше тежка. Отворих я.
Вътре имаше писма. Много писма. Всяко с различен почерк, но всички на български, без чужди надписи. Имаше и един документ, сгънат на четири, запечатан с восък.
На восъка имаше отпечатък на малко цвете.
Като знак.
Разгънах документа.
Беше завещание.
Но не такова, каквото очаквах.
„Всичко, което е мое, оставям на Мира, с условие да не продава къщата, докато не открие истината за Павел.“
Ръцете ми изтръпнаха.
Под това имаше още редове.
„И ако се опита да ме принуди, ако се опита да те уплаши, в кутията има доказателство, което ще го унищожи.“
Доказателство.
Погледът ми падна върху най горното писмо. На него беше написано име.
Джейн.
С български букви, но звучеше чуждо. Американско име.
Отвън вятърът се усили. Прозорецът на тавана затропа.
Аз притиснах писмата към себе си и прошепнах:
„Истината излиза наяве.“
И тогава телефонът ми вибрира.
Съобщение от непознат номер.
„Не я пипай. Това не е твоя работа. Ако продължиш, ще загубиш повече от къщата.“
Глава седма
Сутринта миришеше на студен чай и на безсънна нощ. Леля Катерина беше донесла хляб и сирене, но аз почти не можех да преглъщам.
Иво дойде рано. Носеше новини.
„Проверихме“, каза той. „Има вписана ипотека.“
Думите му паднаха тежко.
„Ипотека“, повторих аз.
„Да“, каза Иво. „Учредена е преди два месеца. На името на баба ти. С обезпечение къщата. Сумата е голяма.“
Гърлото ми се стегна.
„Тя не би…“, започнах.
„Подписът изглежда като неин“, каза Иво внимателно. „Но има начини. Има натиск. Има и пълномощно, с което се е представил друг човек. Това ще го оспорваме.“
„Друг човек“, прошепнах.
Иво кимна.
„Жена“, каза. „Служителят е отбелязал, че е дошла една жена, която е представила баба ти. Или поне е казала, че е тя.“
Снимката. Жената. Джейн.
Усетих как кръвта ми се отдръпва от лицето.
„Трябва да я намерим“, казах.
Иво ме погледна строго.
„Първо трябва да се защитиш“, каза той. „Павел може да направи ход. Може да подаде иск. Може да извади документ, че баба ти му е обещала къщата. Може да лъже. И ще го направи.“
„Той вече лъже“, казах.
Иво отвори папката си.
„Трябва ти свидетел“, каза той. „Леля Катерина може да свидетелства за посещенията. Но ще ни трябва и нещо по твърдо. Доказателство. Писмо. Запис. Нещо, което да покаже натиск или измама.“
Аз се сетих за кутията и писмата, но още не бях готова да кажа всичко. Не защото не му вярвах, а защото в мен още имаше страх, че ако кажа, ще стане истинско.
„Имам още“, казах тихо. „Но първо искам да знам какво да правя с нашия кредит. Ако Павел е вземал и от други места…“
Иво въздъхна.
„Трябва да проверим и вашето жилище“, каза. „Има ли просрочие. Има ли допълнителни заеми. Ако е вземал без твоето знание, това също е престъпление.“
Думата престъпление висеше между нас.
Точно тогава се почука. Не като леля Катерина. Кратко, делово.
Отворих.
На прага стоеше момиче. Млада, с раница, с очи, които изглеждаха по зрели от годините ѝ. Косата ѝ беше прибрана, но кичури падаха по лицето ѝ, сякаш цяла нощ е тичала.
„Търся Мира“, каза тя.
„Аз съм“, отвърнах.
Момичето преглътна.
„Аз съм Лия“, каза. „Баба… баба ми каза да ви намеря, ако нещо стане. Аз… учa в университета. Тя ми помагаше. Плащаше таксата. И… има нещо, което трябва да ви кажа.“
Лия влезе и погледна Иво, после мен.
„Вчера ме потърсиха“, каза тя. „Двама мъже. Казаха, че имам задължение. Че името ми е в договор. Че съм поръчител. Но аз не съм подписвала.“
„Поръчител“, повторих аз, и в мен се надигна гняв.
Лия кимна и очите ѝ се напълниха със сълзи.
„Казаха, че ако не платя, ще ме съдят“, прошепна. „Аз имам кредит за жилище. Малко жилище. Взех го, защото вярвах, че ще се справя. Работя вечер. Уча. И сега… аз ще загубя всичко. Не разбирам. Аз никога не бих…“
Тя не довърши. Раменете ѝ се разтрепериха.
Иво стана.
„Спокойно“, каза той. „Ще го проверим. Дай ми каквото имаш. Съобщения. Имена. Номер.“
Лия извади телефона си. Показа пропуснати обаждания, груби съобщения, заплахи.
Погледнах я и видях в нея не просто студентка. Видях още една жертва на Павел.
„Кой ви каза да ме намерите“, попитах.
Лия избърса сълзите си.
„Баба“, каза. „Тя ми каза, че ако тя си отиде, вие ще останете сама срещу хора, които не ви мислят добро. Каза, че аз трябва да ви дам едно нещо.“
Тя бръкна в раницата си и извади малък плик.
Пликът беше запечатан.
На него пишеше:
„Мира, ако Павел започне да те притиска, отвори това. Истината боли, но спасява.“
Пръстите ми се стегнаха около плика.
„Няма връщане назад“, прошепнах отново.
Отворих.
Вътре имаше малка флашка.
И бележка.
„На нея е записът.“
Записът.
Сърцето ми блъсна в гърдите.
Иво протегна ръка.
„Ще го пуснем на компютър“, каза.
Аз кимнах, но в този момент телефонът ми отново вибрира. Този път номерът беше познат.
Павел.
Вдигнах, преди да се уплаша.
„Какво искаш“, попитах.
От другата страна гласът му беше тих.
„Мира“, каза той. „Даниел каза, че си викнала адвокат. Това не е добро. Ти ме караш да правя неща, които не искам.“
„Като какво“, попитах.
Кратка пауза.
„Като да те спра“, прошепна Павел.
И затвори.
Глава осма
Пуснахме записа в стаята на баба, където все още миришеше на лавандулов сапун. Сякаш тя беше там, седнала на леглото, слушаща с нас.
Гласът ѝ излезе първи, слаб, но разпознаваем.
„Не мога“, казваше тя. „Не мога да подпиша това.“
После, като нож, се чу гласът на Павел.
„Ще подпишеш“, казваше той. „Иначе ще я разорим. Ти искаш ли Мира да остане на улицата. Искаш ли да ѝ вземат жилището. Искаш ли да я видиш как плаче.“
Стиснах зъби.
Баба плачеше в записа.
„Не ме заплашвай“, казваше тя. „Ти си мъжът ѝ.“
„Точно затова“, отвръщаше Павел. „Аз решавам. А ти си стара. Ти не разбираш. Подписвай и не говори.“
После се чу друг глас. Женски. Студен.
„Дайте химикалката“, каза жената. „Няма време. Всичко трябва да е готово.“
Баба прошепна:
„Коя е тя.“
Павел каза:
„Това не те интересува.“
Записът прекъсна с шум. После тишина.
Лия плачеше без звук. Леля Катерина се прекръсти отново. Иво стоеше неподвижен, но виждах как в него се надига ярост.
„Това е достатъчно“, каза Иво. „Това е доказателство за натиск. И ако жената е участвала в представяне пред банка или нотариус, това е още по тежко.“
Аз държах ръцете си в скута, за да не започна да треперя. Но треперенето беше вътре.
„Къде е Павел сега“, попита Иво.
„Не знам“, казах.
Иво ме погледна.
„Трябва да подадем сигнал“, каза. „И да поискаме ограничителна мярка. И да обезпечим наследството. Ако той се опита да влезе и да вземе документите, ще стане опасно.“
Лия вдигна очи.
„Той ме заплаши“, прошепна тя. „Веднъж. Когато баба беше в болница. Дойде при мен и каза, че ако говоря, няма да завърша университета. Каза, че може да направи така, че да ме изгонят.“
Гняв ме заля като гореща вълна.
„Той няма да решава повече“, казах.
В този момент отново се почука на вратата. Този път бавно, като човек, който знае, че ще му отворят.
Отворих и се сблъсках с непозната жена. Къса коса. Изправена стойка.
Същата от снимката.
Очите ѝ се спряха върху мен и се усмихна леко, без радост.
„Мира“, каза тя. „Най после.“
„Коя си ти“, попитах.
Тя погледна към стаята, към Иво, към Лия, към леля Катерина. После отново към мен.
„Аз съм Джейн“, каза спокойно. „Идвам да си взема това, което ми принадлежи.“
Сърцето ми се обърна.
„Нищо не ти принадлежи тук“, казах.
Джейн се усмихна по широко.
„О, напротив“, каза. „Баба ти ми остави нещо. И ако не ми го дадеш доброволно, ще го поискам по друг начин. Съдът обича документи. Аз имам документи.“
Иво пристъпи напред.
„Аз съм адвокат Иво“, каза. „Всичко, което имате, го представете официално. Иначе ви моля да напуснете.“
Джейн го погледна.
„Адвокат“, повтори тя. „Добре. Тогава ще говорим по вашите правила. Но да знаете. Павел не е единственият, който може да бъде опасен.“
Тя се обърна към мен, приближи се на една крачка и прошепна така, че само аз да чуя:
„Не е само къщата.“
После излезе.
Останахме в тишина.
Иво каза:
„Тази жена е ключ. Трябва да разберем какво иска.“
Аз стиснах тетрадката на баба и казах:
„Тя знае. И Павел знае. И някой от тях е готов да разруши всичко, за да го получи.“
Лия прошепна:
„А ние.“
Аз я погледнах.
„Ние ще стоим“, казах. „И ще извадим истината. Дори да боли.“