Когато бях на пет години, забравих, че трябва да донесем нещо за „покажи и разкажи“. Бях на ръба да се разплача. Татко спря колата, изскочи навън и нагази в поточе, облечен в пълен бизнес костюм. Откъсна букет от дребни бели цветя, които растяха накуп край водата, и ги вдигна като трофей, сякаш току що бе спечелил най голямата битка на света.
Водата стигаше до глезените му, обувките му потъваха в калта, но лицето му не трепна. Само веждите му се смръщиха, така както го правеха, когато решаваше проблеми. Погледна ме през отворената врата, протегна букета и каза тихо:
„Надя, запомни. Когато ти се струва, че нямаш нищо, гледай по внимателно. Винаги има нещо. Само трябва да го вземеш.“
Букетът миришеше на мокра трева и на утро. Когато го занесох в детската градина, всички гледаха цветята, а аз гледах ръцете на татко. Бяха чисти. Все едно не бе нагазил никъде.
Тогава не знаех, че точно това ще стане неговият навик. Да влиза до глезените в калта и после да излиза с чисти ръце. Да намира „нещо“, когато уж няма нищо. Да взема.
Само че години по късно, когато бях вече голяма, започнах да се питам: какво точно взема татко и от кого.
Глава втора
Вечерта, когато навърших двайсет и две, у дома миришеше на печено и на скъпа свещ, която майка ми палеше само за важни случаи. Мария беше усмихната, но усмивката ѝ беше като залепена. Тя се въртеше около масата, оправяше салфетки, изправяше чаши, подреждаше прибори, които така или иначе бяха подредени.
Татко, Георги, седеше на дивана и говореше по телефона с онзи тон, който не допуска възражение. Не крещеше. Не му се налагаше. Гласът му беше гладък, уверен, но под него имаше стомана.
„Ще стане. Казах, че ще стане. В понеделник ми носиш документите.“
После затвори, усмихна се към мен, сякаш телефонът не беше съществувал, и ми подаде малка кутия.
Вътре имаше часовник. Не най скъпият, който бях виждала, но достатъчно скъп, за да се почувствам неудобно.
„За да помниш времето“, каза той.
Майка ми се засмя на глас, но смехът ѝ излезе кратък, изсечен.
„Твоят баща винаги мисли за бъдещето.“
Аз кимнах, но в гърлото ми заседна нещо. Бях в университета, учех право, мечтаех за честност, за яснота, за правила. А вкъщи правилата бяха други. Вкъщи бъдещето се купуваше с поглед и с подпис.
Когато седнахме да вечеряме, Георги вдигна чашата си.
„За Надя. За това, че е умна. За това, че ще стигне по далеч от всички.“
Майка ми го гледаше, сякаш чакаше да добави още нещо. Нещо, което да я успокои. Но той не добави.
И тогава чух едно почти незабележимо звънване. Телефонът му. Съобщение. Той хвърли поглед, пръстите му се стегнаха, после се отпуснаха.
„Извинете ме“, каза и стана.
Тръгна към коридора, към кабинета си, където държеше документите, които никой не трябваше да пипа. Вратата се затвори.
Майка ми продължи да яде, но вилицата ѝ трепереше.
„Нищо ли не ти каза?“, попита тя толкова тихо, че първо си помислих, че си въобразявам.
„Какво да ми каже?“
Тя преглътна.
„Че утре… че утре може да има проблем.“
„Какъв проблем?“
Мария остави вилицата. Усмивката ѝ се стопи и за миг видях истинското ѝ лице. Уморено. Напрегнато. С очи, които не бяха спали.
„Дългът не прощава“, каза тя, сякаш повтаряше чужда фраза, която я беше преследвала.
„Какъв дълг?“
Тя ме погледна, а после отмести очи към вратата на кабинета.
„Надя… ти не знаеш всичко за баща си.“
Глава трета
На следващия ден, още преди да изляза за университета, някой почука. Не беше нормално почукване, а удари, равни и тежки.
Георги отвори. На прага стоеше мъж, висок, с късо подстригана коса и очи, които не питаха. До него беше жена, по млада от майка ми, с безупречно палто и усмивка, която не стигаше до очите.
„Георги“, каза мъжът. „Трябва да говорим.“
„Сега не е моментът“, отговори татко и се опита да затвори.
Мъжът сложи длан на вратата.
„Моментът е точно сега.“
Майка ми излезе от кухнята, пребледня така, сякаш някой беше дръпнал светлината от нея.
„Кой е това?“, прошепна тя.
Жената направи крачка напред, погледна майка ми внимателно, почти любопитно.
„Аз съм Яна“, каза тя. „А той е Тодор. Ние сме… как да го кажа… хората, които държат обещанията да се изпълняват.“
Въздухът в коридора се сгъсти. Аз стоях на стълбите, с чанта на рамо, и чувствах как нещо в мен се свива.
„Нямате работа тук“, каза Георги с онзи тон, който обикновено караше хората да отстъпват.
Тодор се усмихна.
„Имаме. И още как.“
Той извади папка. Не я размаха. Не заплаши. Просто я държеше като доказателство, че реалността може да се побере в няколко листа.
„Договор“, каза той. „Подпис. Срок. И нещо много важно. Клауза.“
Георги протегна ръка да вземе папката, но Яна го изпревари. Отвори я и прочете на глас част от текста, сякаш се наслаждаваше.
„При неизпълнение… обезпечението преминава…“
Майка ми издаде звук, който не беше нито въздишка, нито вик.
„Какво обезпечение?“
Яна вдигна поглед към Мария.
„Домът.“
Това беше думата, която преряза коридора. Домът. Не къщата. Не имотът. Домът.
Георги пристъпи към тях, затвори папката и я дръпна от ръцете на Яна.
„Ще ви платя“, каза той.
„Кога?“, попита Тодор.
„Скоро.“
„Това не е дата.“
„Не ме притискай.“
Тодор се наведе леко напред.
„Не ти даваме въздух, Георги. Даваме ти време. А ти го пропиляваш.“
После погледна към мен. Очите му ме измериха, сякаш преценяваха стойността ми.
„Това ли е дъщеря ти?“
Георги застана така, че да ме закрие.
„Не я намесвайте.“
Яна се усмихна.
„Всичко е свързано. Всичко има цена.“
Те си тръгнаха, но коридорът остана пълен с тяхното присъствие. Майка ми се хвана за стената. Татко се обърна към нея и за първи път видях страх в очите му. Много добре скрит, но там.
„Мария…“
„Не“, прекъсна го тя. Гласът ѝ беше остър. „Не ми казвай Мария. Кажи ми истината.“
Той отвори уста, после я затвори.
И тогава разбрах, че истината не е нещо, което той дава. Истината е нещо, което се взема.
Глава четвърта
В университета не чух почти нищо от лекциите. Думите на преподавателя се сипеха като дъжд по прозорец. Аз гледах тетрадката си, но в главата ми беше само „обезпечението“.
Следобед ме настигна Николай, колега от курса. Той беше от онези хора, които винаги изглеждат малко прекалено спокойни, сякаш светът не може да ги докосне.
„Надя, добре ли си?“, попита.
„Да“, излъгах.
Той не настоя. Само вървеше до мен.
„Знам един човек“, каза след малко. „Адвокат. Много добър. Ако имате проблем…“
Спрях.
„Защо мислиш, че имам проблем?“
Николай се усмихна тъжно.
„Защото гледаш, сякаш някой ти е дръпнал пода.“
Тези думи ме удариха по силно, отколкото очаквах. И изведнъж, без да искам, изрекох:
„Имаме… дело. Или ще имаме. Не знам.“
„С кого?“
„С хора, които не искат да говорим“, казах. „И с баща ми, който не иска да казва.“
Николай кимна.
„Тогава ти трябва човек, който да говори вместо него. Или срещу него.“
Вечерта, когато се прибрах, майка ми беше в кухнята. Ръцете ѝ бяха мокри, сякаш току що бе мила чинии, но мивката беше празна.
„Къде е татко?“, попитах.
„В кабинета“, отвърна тя. „Пак.“
Влязох тихо. Вратата беше притворена. Чух гласа му. Не по телефона, а сякаш говореше на някого, който беше там. Но когато бутнах вратата, той беше сам.
На бюрото му имаше документи, разпръснати като пепел. Някои бяха с печати. Някои с подписи. Някои с думи, които разбирах прекалено добре.
Кредит. Ипотека. Поръчител.
„Какво е това?“, попитах.
Георги вдигна глава. За миг в очите му проблесна нещо като вина. После го скри.
„Нищо, Надя. Не се тревожи.“
„Домът е обезпечение“, казах. „Това не е нищо.“
Той се изправи. Погледът му стана твърд.
„Не се намесвай.“
„Аз живея тук“, отвърнах. „Майка ми живее тук. Това е нашият дом.“
Той направи крачка към мен.
„Аз построих този дом.“
„С какво?“, попитах. „С честност или с кал до глезените?“
Лицето му се стегна.
„Не говори така.“
„Тогава говори ти“, казах. „Кой е Тодор? Коя е Яна? Защо майка ми знае фрази като „дългът не прощава“?“
Той се обърна към прозореца, сякаш там имаше спасение.
„Направих грешка“, каза тихо.
„Една?“, попитах.
Той не отговори.
В този момент телефонът му звънна. Той погледна екрана и пребледня, сякаш някой беше изсипал ледена вода върху него.
„Кой е?“, попитах.
Той преглътна.
„Адвокат“, каза. „И не е нашият.“
Тогава разбрах, че не просто дългът идва. Идва война.
Глава пета
На следващата сутрин Мария ме събуди рано. Очите ѝ бяха подути, сякаш цяла нощ е плакала, но не ми каза.
„Идва човек“, прошепна тя. „Не знам дали е добре да си тук, но не искам да си сама навън.“
„Кой човек?“
Тя поклати глава.
„Някой, който знае повече от нас.“
Когато звънецът иззвъня, Мария се стресна така, сякаш ток премина през нея. Отвори с две ръце, като че ли вратата беше тежка.
На прага стоеше мъж на средна възраст, подреден, с тънка кожена чанта. Очите му бяха внимателни. Устните му бяха твърде спокойни.
„Добър ден“, каза. „Аз съм Драгомир.“
Само едно име. Но то прозвуча като печат.
Георги се появи зад нас. Лицето му беше безизразно.
„Не съм те викал.“
Драгомир се усмихна леко.
„Не винаги ни викат. Понякога просто идваме, когато трябва.“
Влезе. Не чакаше покана.
Седна в хола, отвори чантата си и извади папка, по тънка от тази на Тодор. Но от нея лъхаше нещо по страшно. Закон.
„Представлявам лица, които имат интерес“, каза. „И интересът им е да се избегне шум.“
Мария стоеше права, стискайки ръцете си.
„Какъв интерес?“, попитах аз.
Драгомир ме погледна, сякаш се изненада, че говоря.
„Ти си Надя“, каза. „Ти учиш право. Това е добре. Ще разбереш.“
Той отвори папката и плъзна един лист към Георги.
„Покана за доброволно изпълнение“, каза спокойно. „И уведомление за предстоящо обезпечително производство.“
Тези думи бяха като студено желязо.
Георги погледна листа, после го остави, сякаш изгаряше.
„Няма да се стигне дотам.“
„Има две възможности“, каза Драгомир. „Първата е да платиш. Втората е да се стигне дотам. Трети път няма.“
Мария прошепна:
„Колко?“
Драгомир не погледна към нея, а към Георги.
„Сумата е… значителна.“
Георги се засмя сухо.
„Значителна. Чудесна дума.“
Драгомир не се засмя.
„Срокът е кратък.“
В този миг Георги удари с длан по масата. Не силно, но достатъчно да накара чашите да потреперят.
„Добре“, каза. „Ще ви дам отговор.“
Драгомир затвори папката.
„Не отговор. Плащане.“
Когато той си тръгна, Мария се свлече на стола и най сетне заплака. Тихо, като че ли се страхуваше да не я чуят.
Аз стоях до прозореца и гледах как Драгомир се отдалечава.
„Кой го е изпратил?“, попитах.
Георги не отговори веднага. После каза:
„Хората, които мислех, че са ми приятели.“
„И какво ще направиш?“
Той ме погледна. В погледа му имаше нещо старо, познато. Онзи мъж, който нагази в поточето и откъсна цветя.
„Ще намеря нещо“, каза. „Винаги намирам.“
Но за първи път не звучеше уверено. Звучеше отчаяно.
Глава шеста
Вечерта Николай ме заведе в малко кафене, където никой не слушаше, а ако слушаше, не показваше. Там ме чакаше адвокатът, за когото беше говорил.
Казваше се Радослав. Беше млад, но лицето му беше уморено. Очите му гледаха така, сякаш вече са видели твърде много чужди трагедии.
„Надя“, каза той, „разкажи ми всичко, което знаеш. И всичко, което не знаеш, но подозираш.“
Аз се засмях горчиво.
„Подозирам, че живея в къща, която може да не е наша утре.“
Радослав кимна, без изненада.
„Случва се.“
„Татко има дълг“, казах. „Има хора, които идват у дома. И има документи.“
„Имаш ли достъп до тях?“, попита той.
„Не. Но мога да се добера.“
Николай ме погледна тревожно.
„Надя…“
„Нямаме време“, казах. „Дългът не прощава.“
Радослав се наведе напред.
„Точно така. Но законът понякога прощава. Ако го използваш правилно.“
Тези думи ме ужилиха. В университета ни учеха, че законът е рамка, справедливост, ред. А той говореше за него като за инструмент. Като за ключ.
„Какво да направя?“, попитах.
„Първо“, каза Радослав, „трябва да разбереш кой точно е кредиторът и какво е обезпечението. Второ, трябва да провериш има ли нарушения. Трето, трябва да си готова за най лошото.“
„Какво е най лошото?“
Той ме погледна право.
„Че баща ти не просто е взел пари. Че е дал нещо в замяна. Нещо, което не се пише в договорите.“
Сърцето ми се сви.
„Какво може да е това?“
Радослав замълча, сякаш избираше думи.
„Тайна“, каза. „А тайните са най скъпата валута.“
Когато се прибрах, Георги беше излязъл. Мария седеше в тъмното. На масата пред нея имаше снимка. Стара снимка, пожълтяла по краищата. На нея Георги държеше бебе. До него стоеше жена. Не беше Мария.
„Какво е това?“, прошепнах.
Мария вдигна поглед. Очите ѝ бяха сухи.
„Това“, каза тя, „е причината дългът да ни намери.“
Взех снимката. Жената беше красива, с дълга коса и усмивка, която изглеждаше истинска. Бебето беше момиче.
„Коя е тя?“
Мария преглътна трудно.
„Казва се Десислава“, каза. „И не е просто минало.“
Аз се обърнах към майка ми.
„Татко има… друго дете?“
Мария не отговори с думи. Само кимна.
Снимката в ръцете ми натежа, сякаш беше камък.
„Колко години?“, попитах.
Мария затвори очи.
„Почти колкото теб.“
Тогава светът ми се разцепи, без звук. И в цепнатината се появи едно име, което не познавах, но вече мразех.
Десислава.
Глава седма
Георги се прибра късно. Миришеше на студ и на цигари, въпреки че никога не пушеше у дома. Очите му бяха зачервени, но походката му беше твърда.
Мария стоеше до масата със снимката.
„Кажи ѝ“, каза тя. „Кажи ѝ, Георги. Аз вече не мога.“
Той видя снимката. Лицето му се изкриви за миг, сякаш го удариха.
„Откъде я взе?“
„Не е важно откъде“, каза Мария. „Важно е защо я има.“
Аз стоях между тях, като мост, който всеки момент ще се срути.
„Искам истината“, казах. „Цялата.“
Георги се отпусна на стола, сякаш внезапно го напусна силата.
„Преди години“, започна той, „направих глупост.“
Мария изсумтя.
„Не я наричай глупост.“
Той я погледна остро, после отново към мен.
„Бях… гладен за успех“, каза. „И гладен за… внимание. Десислава работеше при нас. В офиса.“
Аз усетих как ме облива топлина от срам, макар да не бях направила нищо.
„Тя забременя“, каза той. „Аз не знаех какво да правя.“
„И какво направи?“, попитах тихо.
„Платих“, каза той. „Платих ѝ да мълчи. Да си тръгне. Да не руши.“
Мария се изсмя, но смехът ѝ беше празен.
„Платил. Както винаги.“
Георги стисна зъби.
„Исках да запазя семейството си.“
„С лъжа“, каза Мария. „С години лъжа.“
Аз не можех да си поема дъх.
„Тя къде е?“, попитах.
Георги замълча.
„Кажи!“, изкрещя Мария.
„Не знам“, каза Георги. „Поне така мислех. Докато не се появи Тодор.“
„Тодор я познава?“, попитах.
„Тодор… е брат ѝ“, каза Георги.
Тази дума падна като чук.
„Той иска пари“, продължи Георги. „И не само пари. Иска… признание. Иска да му дам част от бизнеса. Иска да подпиша, че съм баща на детето. Че ще поема отговорност.“
Мария се наведе напред.
„И защо не го направиш?“, попита тя. „Защо не излезеш и не кажеш истината?“
Георги удари по масата отново, този път по силно.
„Защото ще унищожи всичко!“
„Всичко вече е унищожено“, каза Мария тихо. „Само още не си го разбрал.“
Аз стоях и гледах баща си, човекът, който ме беше учил, че винаги има нещо. И изведнъж разбрах, че понякога това „нещо“ е чужд живот, притиснат и купен.
„Има ли още?“, попитах. „Още тайни?“
Георги ме погледна. За миг в очите му проблесна страх.
„Не“, каза той. „Само това.“
Но начинът, по който го каза, ме накара да не му вярвам.
Глава осма
Сутринта майка ми не стана от леглото. Чух я да диша тежко, сякаш всяко вдишване беше решение. Георги беше излязъл рано. В кухнята остави бележка.
„Ще оправя всичко.“
Думите изглеждаха като присъда.
Аз отидох в кабинета му. Вратата беше заключена, но аз знаех къде държи резервния ключ. Това беше първото ми предателство. Първото ми „вземане“.
Документите бяха в шкафа, под куп папки с невинни надписи. Намерих договора. Намерих ипотеката. Намерих подписа му. И намерих още нещо.
Писмо. В плик. Без адрес. Само с моето име.
Надя.
Ръцете ми трепереха, когато го отворих.
Вътре имаше един лист. Почеркът беше на Георги.
„Ако четеш това, значи вече не мога да задържа истината далеч от теб. Има неща, които не съм казал на никого. Не защото съм силен, а защото съм страхлив.“
Спрях. Дъхът ми заседна.
„Бизнесът, който виждаш, не започна честно. Започна с заем, който не можех да върна. Тогава направих сделка. Не с банка. С човек. Човек, който не прощава.“
Очите ми пареха.
„Тодор е само началото. Зад него има други. Има хора, които искат не просто пари, а да ме държат. Затова подписах. Затова заложих дома. Затова мълчах. Защото мислех, че ако мълча, ще ви спася.“
Стиснах листа.
„А най страшното е, че не съм сигурен дали изобщо заслужавам да ви спася.“
Прочетох до края, но последните редове ме убиха:
„Ако някога чуеш името Стефан, бягай. Не спорѝ. Не се доказвай. Не вярвай на обещания. Стефан не дава време. Стефан взема.“
Листът падна от ръцете ми.
Стефан.
Още едно име. Още една врата, която се отваря към тъмното.
В този момент чух ключ в ключалката. Прибрах писмото в джоба си и едва успях да затворя шкафа.
Вратата се отвори. Не беше Георги.
Беше Яна.
Тя влезе, сякаш това беше нейният дом.
„Здравей, Надя“, каза спокойно. „Нека си говорим като възрастни.“
Глава девета
„Как влезе?“, попитах, опитвайки се гласът ми да не трепери.
Яна вдигна рамене.
„Когато една врата се заключва с тайни, винаги има ключове наоколо.“
Тя огледа кабинета. Сякаш търсеше нещо, което ѝ принадлежи.
„Къде е Георги?“, попита.
„Няма го.“
Яна се усмихна.
„Знам. Затова съм тук.“
Седна на стола срещу бюрото, кръстоса крака, като човек, който няма намерение да бърза.
„Ти си умна“, каза тя. „Университет. Право. Това е полезно. Можеш да разбереш, че някои неща не се решават с морал.“
„Ти нямаш морал“, казах.
Яна се засмя тихо.
„Моралът е лукс. А луксът се плаща.“
Тя се наведе напред.
„Кажи ми“, прошепна, „Георги каза ли ти за Десислава?“
Стиснах челюстта си.
„Защо ти пука?“
„Защото“, каза Яна, „Десислава не е просто жена. Тя е врата.“
„Към какво?“
Яна се усмихна още по широко.
„Към наследство. Към дял. Към власт. И към срам.“
В този миг усетих, че тя не е тук само за да ме заплаши. Тя беше тук, за да ме използва.
„Какво искаш от мен?“, попитах.
„Искам да помогнеш на баща си да направи правилното“, каза Яна. „Да подпише. Да признае. Да прехвърли.“
„Да прехвърли какво?“
„Част от бизнеса“, каза Яна. „И част от имотите. И да не се прави, че всичко е било случайно.“
Стиснах юмруци.
„Ако не го направи?“
Яна наклони глава.
„Тогава домът ви става чужд. Майка ти остава без нищо. А ти…“
Тя ме погледна бавно, сякаш се наслаждаваше.
„Ти ще видиш как изглежда законът, когато е срещу теб.“
В този миг чух стъпки в коридора. Майка ми. Мария се появи на прага, бледа, но изправена.
„Махай се“, каза тя.
Яна се обърна към нея, усмивката ѝ беше хладна.
„Мария. Най сетне. Сигурно е трудно да живееш до човек, който има два живота.“
Мария не трепна.
„Махай се“, повтори тя. „И не идвай повече.“
Яна се изправи.
„Ще дойда“, каза. „Защото това вече не е ваш дом. Това е обезпечение.“
Тя мина покрай Мария, толкова близо, че раменете им почти се докоснаха, и прошепна:
„Истината идва. И боли.“
Когато вратата се затвори, Мария се свлече до стената. Аз се хвърлих до нея.
„Мамо“, прошепнах.
Тя ме хвана за ръката толкова силно, че ме заболя.
„Не се бой“, каза, но гласът ѝ трепереше. „Само… не им вярвай. На никого.“
Тогава телефонът ми иззвъня. Николай.
Вдигнах.
„Надя“, каза той бързо. „Радослав иска да те види веднага. Има нещо. Нещо голямо.“
„Какво?“
Николай замълча за секунда.
„Името Стефан“, каза. „Появи се. И не е случайно.“
Глава десета
Срещнахме се с Радослав в офиса му. Беше малък, но подреден. Миришеше на хартия и на кафе, което е стояло твърде дълго.
Радослав хвърли един поглед към лицето ми и въздъхна.
„Вече си видяла Яна, нали?“
„Да.“
„Тя е опасна“, каза той. „Не защото крещи. А защото мисли.“
„И какво става със Стефан?“, попитах.
Радослав извади папка и я отвори. Вътре имаше разпечатки, справки, копия.
„Стефан е човек, който се появява в много дела“, каза. „Не стои отпред. Не подписва. Но е там.“
„Кой е той?“
Радослав се поколеба.
„Наричат го инвеститор“, каза накрая. „Но всъщност е човек, който дава пари на отчаяни хора и после ги държи на каишка.“
„Това е незаконно“, казах.
„Често“, отвърна Радослав. „Но доказването е трудно. Особено когато хората мълчат.“
Аз си спомних писмото в джоба си. Ръката ми се сви около него, сякаш беше последната ми опора.
„Какво общо има с баща ми?“, попитах.
Радослав ме погледна с онзи поглед, който адвокатите имат, когато трябва да кажат нещо тежко, но не искат да го хвърлят като камък.
„Георги е подписвал договори, които не са само за пари“, каза.
„Какво значи това?“
„Значи“, каза Радослав, „че има вероятност част от бизнеса му да е прехвърлен на подставени лица. Има вероятност да има скрити съдружници. Има вероятност… домът ви да е заложен повече от веднъж.“
Светът ми се завъртя.
„Това възможно ли е?“
„Възможно е, ако има фалшиви подписи или ако има пълномощни“, каза Радослав. „И ако някой е бил принуден.“
Аз си представих баща ми, който винаги изглеждаше непобедим. И го видях като човек, който стои пред маса и подписва, защото няма избор.
„Какво мога да направя?“, прошепнах.
Радослав се наведе.
„Ти учиш право. Знаеш какво значи доказателство. Трябва ни достъп до документите. Трябва ни копие от всичко. И трябва да разберем къде е Десислава.“
„Защо?“, попитах.
„Защото“, каза Радослав, „ако тя наистина е сестра на Тодор и ако има претенции, тя е ключ. Ако тя е готова да говори, може да се разплете. Но ако тя мълчи…“
Той остави изречението да увисне.
Николай се изкашля.
„Може би аз мога да помогна“, каза тихо.
Радослав го погледна изненадано.
„Как?“
Николай преглътна.
„Преди време“, каза, „работих като стажант в една кантора. Там имаше клиентка. Казваше се Десислава.“
Сърцето ми спря.
„Ти я познаваш?“, прошепнах.
Николай кимна.
„Не близко. Но я помня. И помня, че не беше сама. Имаше дъщеря. И едно момиче…“
Той ме погледна.
„Момиче, което приличаше на теб.“
В този миг въздухът в стаята изчезна. Аз не можех да преглътна. Не можех да говоря. Само една мисъл се въртеше в главата ми като нож.
Аз имам сестра.
И тя може би е по близо, отколкото мисля.
Глава единайсета
Прибрах се у дома и заварих Георги в хола. Сам. Майка ми беше в спалнята, чувах тихото ѝ движение, сякаш се страхуваше да влезе при него.
Георги ме погледна. Очите му бяха тъмни.
„Къде беше?“, попита.
„Търсех истината“, отвърнах.
Той се изсмя без радост.
„Истината не се търси. Истината идва сама. И когато дойде, не можеш да я върнеш.“
„Яна дойде“, казах.
Лицето му се стегна.
„Какво ти каза?“
„Че домът ни вече е обезпечение“, казах. „Че трябва да подпишеш. Че трябва да признаеш.“
Георги стана рязко.
„Не ѝ вярвай.“
„А на кого да вярвам?“, изкрещях. „На теб?“
Той ме погледна така, сякаш думите ми го удариха.
„Аз съм ти баща“, каза тихо.
„И все пак ме лъга“, отвърнах. „Цял живот.“
Георги преглътна.
„Исках да те пазя.“
„От какво?“, попитах. „От това, че имам сестра? От това, че домът ни е заложен? От това, че има човек на име Стефан, който взема?“
Лицето му пребледня.
„Кой ти каза за Стефан?“
Не отговорих. Само извадих писмото от джоба си и го хвърлих на масата.
Георги го взе, прочете първите редове и затвори очи.
„Ти си ровила в кабинета ми“, каза.
„Да“, отвърнах. „Защото ти не говориш.“
Той се отпусна на стола.
„Стефан ме спаси“, прошепна.
„Не“, казах. „Стефан те купи.“
Той ме погледна. В очите му имаше умора, която никога не бях виждала.
„Тогава бях млад“, каза. „Исках да имам всичко. Исках да докажа, че мога. Взех пари. После още. После… вече не можех да спра.“
„А мама?“, попитах. „Тя знаеше ли?“
Георги замълча.
„Тя усещаше“, каза. „Но не знаеше всичко.“
От спалнята се чу гласът на Мария.
„Знаех достатъчно“, каза тя и излезе.
Беше облечена, с прибрана коса, с лице, което беше взело решение.
„Достатъчно, за да се мразя“, добави тя. „Достатъчно, за да се срамувам. Достатъчно, за да се страхувам.“
Георги се изправи.
„Мария…“
„Не“, каза тя. „Стига.“
Тя се обърна към мен.
„Надя, събирай си нещата“, каза.
„Какво?“
„Тръгваме“, каза Мария. „Няма да чакам да ни изхвърлят. Няма да стоя тук и да гледам как чужди хора ни броят живота.“
Георги направи крачка към нас.
„Не можете да си тръгнете“, каза.
Мария го погледна право.
„Вече си тръгнах преди години“, каза. „Само тялото ми е било тук.“
Аз гледах баща си. И видях как властта му се руши пред очите ми. Не от Тодор. Не от Яна. А от една жена, която най сетне беше спряла да се страхува.
И точно тогава звънецът отново иззвъня.
Този път, когато Георги отвори, на прага стоеше непознат мъж. Висок, с тъмно палто. Очите му бяха студени като метал.
„Георги“, каза той спокойно. „Аз съм Стефан.“
Думите му бяха тихи. Но в тях имаше край.
„Дойде време“, добави той. „Да платиш. По един или друг начин.“
Глава дванайсета
Стефан влезе без покана. Не погледна към мен, нито към Мария. Погледна само към Георги, сякаш ние не съществуваме.
„Седни“, каза му.
Георги седна. И това беше най страшното. Баща ми, човекът, който никога не се подчиняваше, седна като ученик.
Мария се приближи до мен и хвана ръката ми. Усетих как трепери, но стоеше изправена.
„Това е семеен дом“, каза тя. „Нямате право да идвате така.“
Стефан се усмихна леко.
„Правото е въпрос на документи“, каза. „А документите…“
Той погледна към Георги.
„Георги знае как се правят.“
Георги стисна зъби.
„Какво искаш?“
Стефан извади от вътрешния джоб на палтото си един плик и го хвърли на масата.
„Подпис“, каза. „И прехвърляне. И една малка услуга.“
„Каква услуга?“, попитах аз, без да се сдържа.
Стефан най сетне ме погледна. Очите му бяха празни.
„Ти си Надя“, каза. „Бъдещият юрист.“
Не беше въпрос. Беше оценка.
„Услугата е проста“, продължи той. „Ти ще убедиш майка си да подпише отказ от претенции. И ще убедиш баща си да не прави сцени. И всички ще продължат.“
Мария се засмя, но в смеха ѝ имаше болка.
„Да продължат как?“, попита тя. „Да дишат чужд въздух?“
Стефан наклони глава.
„Да дишат какъвто въздух им се даде“, каза.
Тези думи ме накараха да настръхна. Аз извадих телефона си.
„Ще се обадя на полиция“, казах.
Стефан не помръдна.
„Обади се“, каза. „Докато говориш, адвокатът ми ще подаде молба. Документите вече са готови. И тогава, Надя, ще видиш как институциите се движат по бавно от страха.“
Радослав беше прав. Законът може да бъде инструмент. Но инструментът може да бъде и срещу теб.
Георги прошепна:
„Остави ги. Вземи мен.“
Стефан се усмихна.
„Ти не си достатъчен“, каза. „Ти си изчерпан. Аз искам всичко, което може още да произвеждаш. И искам да няма шум. Разбираш ли?“
Георги пребледня.
Аз усетих как нещо в мен се надига. Не страх. Гняв.
„Няма да подпишем нищо“, казах.
Стефан ме погледна като човек, който гледа муха.
„Ще подпишете“, каза. „Въпросът е дали ще подпишете сега или след като останете на улицата.“
Той се обърна към Георги.
„Имаш три дни“, каза. „После не говорим. После вземам.“
И си тръгна.
Вратата се затвори. Но сякаш той остави част от себе си вътре. Въздухът беше тежък. Мария седна на стола и хвана главата си.
„Три дни“, прошепна тя.
Аз погледнах Георги.
„Какво ще правим?“
Георги мълча дълго. После каза:
„Ще намеря Десислава.“
Мария вдигна глава рязко.
„Защо?“
„Защото“, каза Георги, „тя е единственият човек, който може да обърне това.“
Аз почувствах как стомахът ми се свива.
„А ако тя не иска?“, попитах.
Георги ме погледна.
„Тогава“, каза, „ще изгубим всичко.“
И за първи път в живота си видях баща ми без защитата му. Гол. Уплашен. Човек, който е стигнал края на своето „винаги намирам“.
А аз разбрах, че сега е моят ред да намеря нещо.
Дори да е истина, която боли.
Глава тринайсета
Николай ни помогна. Не с пари. Не с връзки. А с адрес, изкопан от спомени и стари разговори. Каза, че Десислава някога е оставила телефон за контакт в кантората, но после го е сменила. Останал е само един бележник. И в него една следа.
Не беше място. Беше само посока. И име на квартал без име, улица без табела, вход с изтрит номер. Живот, който се е научил да не се намира.
Отидох сама. Не казах на Мария. Не казах на Георги. Казах си, че го правя, за да ги пазя. Но истината беше по грозна.
Исках да я видя. Исках да видя жената, която е живяла паралелно с нашия дом. Исках да видя сестра си, ако наистина я има.
Сърцето ми биеше до болка, когато натиснах звънеца.
Вратата се отвори бавно. На прага стоеше жена. По възраст около майка ми. Очите ѝ бяха уморени, но горди.
„Да?“, попита тя.
„Десислава?“, прошепнах.
Жената се стегна. Погледът ѝ стана остър.
„Коя си ти?“
„Надя“, казах. „Дъщеря на Георги.“
Тишината падна като камък.
Десислава не извика. Не затвори. Само ме гледаше, сякаш пред нея стоеше призрак.
„Знаех, че този ден ще дойде“, каза накрая.
„Мога ли да вляза?“
Тя се отдръпна. Вътре миришеше на чай и на книги. На скромност. На живот, който не се е хвалил.
В хола имаше момиче. Седеше на масата с учебници. Пишеше. Косата ѝ беше тъмна, лицето ѝ беше съсредоточено.
Тя вдигна глава и ме погледна. И аз почувствах удар, сякаш някой ме блъсна.
Приличаше на мен. Не като близнак, а като отразена версия. Същите очи. Същата линия на устните. Същата брадичка.
„Коя е тя?“, попита момичето.
Десислава преглътна.
„Това е Надя“, каза. „Тя… е твоя сестра.“
Момичето пребледня. Ръката ѝ се сви около химикала.
„Какво?“
Аз не можех да говоря. Само стоях и се опитвах да дишам.
„Казвам се Ива“, каза момичето след миг. Гласът ѝ трепереше, но беше твърд. „И ти защо си тук?“
Въпросът беше като нож. Защо съм тук. За истината. За спасение. За дом. За дълг.
„Защото“, казах тихо, „човек на име Стефан идва да вземе всичко. И Георги казва, че ти можеш да обърнеш това.“
Ива се изсмя горчиво.
„Георги“, повтори тя. „Така ли го наричаш?“
„Той е баща ми“, казах.
„Той е никой“, каза Ива.
Десислава се намеси тихо.
„Ива…“
„Не“, прекъсна я момичето. „Ти години наред ми казваше, че нямаме нужда от него. Че сме се справили. Че той ни е оставил пари, но не и себе си. И сега изведнъж… изведнъж трябва да го спасявам?“
Аз пристъпих напред.
„Не искам да те използвам“, казах. „Аз… дори не знаех за теб до вчера.“
Ива ме гледаше. В очите ѝ имаше болка. И гняв. И нещо като страх.
„Тогава защо си тук?“, попита отново.
Аз поех дъх.
„Защото“, казах, „ако домът ми стане чужд, майка ми ще остане без нищо. А аз… аз може би ще разбера твърде късно, че съм имала сестра, която никога не съм опознала.“
Думите увиснаха. Десислава затвори очи.
„Стефан“, прошепна тя. „Значи той пак е тук.“
Аз я погледнах.
„Ти го познаваш?“
Десислава отново отвори очи. В тях имаше стар страх.
„Познавах го“, каза. „Той беше причината Георги да има пари. И причината аз да загубя спокойствието си.“
Ива ме гледаше все така.
„Аз съм студентка“, каза внезапно. „Имам кредит за жилище. Опитвам се да живея нормално. И ти идваш с това…“
Тя махна с ръка към невидимата буря.
„Искаш да ме хвърлиш обратно в калта.“
Аз прошепнах:
„Не. Искам да излезем от нея.“
Ива се изправи.
„Тогава ми кажи всичко“, каза тя. „Без лъжи. Без украси. Всичко.“
Това беше моментът. Моментът, в който истината не беше просто болка. Беше шанс.
И аз започнах да разказвам.
Глава четиринайсета
Разказах им всичко, което знаех. За Тодор. За Яна. За Драгомир. За писмото. За трите дни. За майка ми, която се разпада и се държи едновременно. За Георги, който за първи път изглежда безсилен.
Десислава слушаше като човек, който вече е чувал тази песен, но всеки път боли по нов начин.
Ива слушаше като човек, който не иска да слуша, но няма избор. Очите ѝ понякога се пълнеха със сълзи, после ги преглъщаше. Челюстта ѝ се стягаше.
Когато свърших, Ива се обърна към майка си.
„Ти знаеше, че ще се случи?“, попита.
Десислава кимна бавно.
„Знаех, че Стефан не забравя“, каза. „Само не знаех кога ще реши да удари.“
Ива стисна юмруци.
„И какво ще правим?“, попита.
Аз преглътнах.
„Трябва да говориш“, казах. „Да кажеш истината. Ако има дело, ако има документи…“
Десислава ме прекъсна.
„Не е толкова просто“, каза. „Стефан има хора. Има начини. Има закон, който може да изглежда чист, докато те души.“
Ива се обърна към мен.
„Ти учиш право“, каза. „Кажи ми. Какво може да се направи?“
Аз си спомних думите на Радослав. Доказателство. Нарушения. Най лошото.
„Може да се оспори“, казах. „Може да се атакува. Може да се намерят пропуски. Но трябва да имаме смелост. И трябва да знаем кой държи нишките.“
Десислава стана и отиде до шкаф. Извади кутия. Отвори я. Вътре имаше стари писма, договори, разписки.
„Ето“, каза тя и ми подаде една разписка. „Това е подписът на Стефан. Истинският. Той веднъж направи грешка и подписа.“
Аз взех листа. Ръцете ми трепереха.
„Това може да помогне“, прошепнах.
Ива се приближи.
„Искаш да го използваш срещу него?“, попита.
„Да“, казах.
Ива замълча. После каза:
„Аз не искам да спасявам Георги.“
Думите ѝ бяха ясни. Без омекотяване.
„Разбирам“, казах.
„Но“, продължи тя, „искам да спася майка си. Искам да спася себе си. И ако той падне, а ние паднем с него, това не е справедливо.“
Тя ме погледна право.
„Ще го направя“, каза. „Ще говоря. Но при едно условие.“
„Какво условие?“, попитах.
Ива пое дъх.
„Ти ще бъдеш честна с мен“, каза. „И ако след всичко това Георги се измъкне и пак започне да лъже… ти ще застанеш срещу него. Не като дъщеря. А като човек.“
Тези думи ме удариха по силно от всичко.
„Можеш ли?“, попита Ива.
Аз усетих как се разкъсвам между кръв и истина. Между детето, което държи букет, и жената, която държи доказателство.
„Мога“, казах. И не знаех дали лъжа.
Десислава въздъхна.
„Тогава“, каза тя, „ще отидем при адвокат.“
Аз кимнах.
„Радослав“, казах. „Той е добър.“
Ива се усмихна едва забележимо.
„Добре“, каза. „Но да знаеш. Ако ме предадете…“
Тя не довърши.
Не беше нужно. В очите ѝ видях същото, което виждах в очите на баща ми, когато нагази в поточето.
Решение.
И усещането, че след това няма връщане.
Глава петнайсета
Когато доведох Ива и Десислава при Радослав, той не показа изненада. Само кимна, сякаш още вчера беше видял тази картина в съня си.
„Добре дошли“, каза спокойно. „Седнете. Това ще е дълго.“
Ива седна, но ръцете ѝ бяха сключени като заключалка.
Десислава постави кутията с документите на бюрото.
Радослав ги прегледа бързо, очите му се стрелкаха. Когато видя разписката с подписа, веждите му се повдигнаха.
„Това“, каза, „е важно.“
Аз усетих как в мен се появява малка искра. Малка, но жива.
„Какво правим?“, попита Ива.
Радослав се облегна назад.
„Първо“, каза, „започваме дело. Не само за дълга. А за начина, по който е възникнал. За принуда. За злоупотреба. За прикрити договори.“
„А домът?“, попитах.
„Ще искаме спиране“, каза той. „Ще искаме обезпечение в наша полза. Ще се борим.“
Десислава прошепна:
„Той ще отвърне.“
„Да“, каза Радослав. „Стефан винаги отвръща.“
Ива го погледна.
„Може ли да ни унищожи?“, попита.
Радослав не я залъга.
„Може да се опита“, каза. „Но ако излезете на светло, ако говорите, ако не се криете… тогава той губи едно от най силните си оръжия.“
„Кое?“, попитах.
„Тишината“, каза Радослав.
Тези думи ме накараха да преглътна. Тишината беше нашият дом години наред. Тишината беше това, което Георги купуваше с пари и с погледи. Тишината беше това, което майка ми преглъщаше с хляба си.
Радослав затвори папката.
„Но има още нещо“, каза. „Трябва да сте готови, че Георги може да се обърне срещу вас.“
Десислава се засмя горчиво.
„Той винаги е бил срещу нас.“
Аз почувствах как думите ме режат.
„Той е баща ми“, казах тихо.
Ива ме погледна, без злоба, но без милост.
„И мой“, каза тя. „Само че ти си го имала.“
Тези думи останаха между нас като стена.
Николай, който беше с нас, се изкашля.
„Надя“, каза тихо, „трябва да ти кажа нещо.“
Погледнах го.
Той не ме гледаше в очите.
„Яна ми се обади“, каза. „Преди час. Знаеше, че съм с теб. Знаеше… всичко.“
Кръвта ми изстина.
„Как?“, прошепнах.
Николай преглътна.
„Защото“, каза, „аз… аз съм работил за хората на Стефан преди. Не директно. Само като куриер. Само документи. Само подписи. Казвах си, че е временно. Че е за пари. Че няма да ме докосне.“
Той вдигна глава. Очите му бяха пълни с вина.
„И после срещнах теб“, каза. „И спрях. Но явно… не съм спрял достатъчно.“
Стаята се стегна. Радослав се изправи.
„Това е сериозно“, каза.
Ива се изсмя, но смехът ѝ беше студен.
„Ето го“, каза. „Предателството. Винаги идва отвътре.“
Николай пребледня.
„Не исках…“
Аз усетих как светът ми отново се клати. Човекът, който ме беше подал ръка, който беше казал, че ще помогне, носеше в себе си нишка към Стефан.
„Защо ми казваш сега?“, попитах.
Николай ме погледна отчаяно.
„Защото“, каза, „Яна каза, че ако не направя това, което искат, ще извадят неща за мен. И ще те повлекат. Ива. Десислава. Всички.“
Тишината се разпадна. И в нея се появи избор.
Радослав се наведе към Николай.
„Какво искат?“, попита.
Николай затвори очи.
„Искат… списъка“, каза. „С документите. Искат да знаят какво имаме. Искат да знаят как ще ги ударим. Искат да сме слепи, преди да сме тръгнали.“
Аз го гледах. И разбрах, че това е моментът, в който историята ни се решава. Не в съд, не в договор, а в човешка слабост.
Ива се приближи до Николай.
„Ще ни предадеш ли?“, попита го тихо.
Николай потрепери.
„Не“, каза. „Затова ви казвам.“
Мария не беше тук, но усетих гласа ѝ в главата си.
„Не им вярвай. На никого.“
Аз поех дъх.
„Ще играем умно“, казах.
Всички се обърнаха към мен.
„Ще им дадем това, което очакват“, продължих. „Но не истинското. Ще им дадем примамка. И ще ги накараме да се покажат.“
Радослав ме погледна внимателно.
„Това е риск“, каза.
„Да“, отвърнах. „Но всичко вече е риск.“
Ива ме гледаше. В очите ѝ имаше искра. Не доверие. Но признание.
„Добре“, каза. „Нека ги накараме да дойдат.“
И тогава, за първи път, не бяхме само жертви. Бяхме хора, които правят ход.
А когато човек прави ход, някой друг започва да се страхува.
Глава шеснайсета
Тази нощ не спах. Въртях се, слушах тишината и си представях стъпки в коридора. В три сутринта телефонът ми иззвъня. Скочих.
Беше Георги.
„Къде си?“, попита.
Гласът му беше пресипнал.
„Не е важно“, казах.
„Важно е“, каза той. „Стефан се върна. Не лично. Изпрати хора.“
Сърцето ми се сви.
„Какви хора?“
„Дойдоха при Мария“, каза Георги. „Опитаха се да я уплашат. Казаха ѝ, че ако продължи да се инати, ще…“
Той замълча.
„Какво?“, прошепнах.
„Ще я направят да подпише“, каза Георги.
Усетих как гневът ме залива.
„Къде е майка ми?“, попитах.
„В спалнята“, каза той. „Не говори. Само гледа. Надя… аз…“
„Късно е“, казах. „Късно е за „аз“.“
Георги пое дъх, сякаш ще каже нещо, което никога не е казвал.
„Страх ме е“, прошепна.
Тази фраза ме удари по силно от всичко. Баща ми, който винаги е бил камък, каза, че го е страх.
„И мене ме е страх“, казах. „Но ще действаме.“
„Как?“, попита той.
Аз затворих очи и си представих Ива. Десислава. Радослав. Николай. И си представих как Стефан се усмихва, сигурен, че всички сме предвидими.
„Ще го изкараме на светло“, казах. „И ти ще направиш нещо, което никога не си правил.“
„Какво?“
„Ще признаеш“, казах. „Пред всички. Пред закон. Пред майка ми. Пред мен. Пред Ива.“
Тишина.
„Надя…“, прошепна той.
„И ако не го направиш“, добавих, „тогава ще те оставя. И ще застана срещу теб. Както обещах.“
Дъхът му се прекъсна.
„Добре“, каза накрая. „Добре. Ще призная.“
Затворих телефона и седнах в тъмното.
Това не беше победа. Това беше началото на война, която щеше да изгори всички ни.
Но поне вече нямаше да горим в тишина.
И в онзи миг си спомних букета от поточето. Малките бели цветя. Мириса на мокра трева. И гласа на баща ми:
„Когато ти се струва, че нямаш нищо, гледай по внимателно.“
Тогава не разбирах, че понякога „нещото“ не е букет. Понякога „нещото“ е смелост.
А смелостта се къса от място, което боли.
Продължението започваше точно там.