Когато татко почина, сякаш земята се срина под мен. Той беше всичко за мен — моята опора, моят фар в бурното море на живота, единственият, който истински ме разбираше и чиято безрезервна любов усещах като физическа прегръдка дори когато беше далеч. Райко беше човек с голямо сърце, но и с голямо състояние, натрупано с десетилетия неуморен труд в строителния бизнес. Аз бях плод на първата му любов, на онзи чист и неподправен съюз с майка ми, която си отиде твърде рано и остави в душите ни празнина, която така и не се запълни.
След години на самота, той срещна Десислава. В началото се опитвах да я приема. Исках баща ми да е щастлив. Исках да повярвам, че в нейно лице и в това на дъщеря ѝ Лилия, мога да открия подобие на семейство. Но илюзиите ми се изпариха бързо, като сутрешна мъгла под лъчите на безпощадното слънце. Всяка тяхна дума, всеки техен жест беше пресметнат. Интересуваха ги само парите му, блясъкът на охолния живот, който той им осигуряваше, престижът, който носеше името му. Те бяха като хищни увивни растения, които бавно, но сигурно задушаваха дървото, от което се хранеха.
Погребението беше пищно и лицемерно. Десислава, облечена в най-скъпите черни дрехи, приемаше съболезнования с изражение на трагична героиня от антична драма, докато аз стоях встрани, вцепенена от болка, неспособна да пророня и сълза, защото всичките ми сълзи бяха изплакани в тишината на самотните нощи. Лилия, нейната бледа сянка, се криеше зад гърба ѝ, с поглед, вперен в земята.
Няколко дни по-късно се събрахме в огромната, стерилна заседателна зала на адвокатската кантора „Господинов и партньори“. Въздухът беше тежък, пропит с неизказани очаквания и зле прикрита алчност. Аз седях на единия край на дългата маса от полирано дърво, а Десислава и Лилия бяха точно срещу мен, като вражески лагер, подготвен за битка. Адвокат Господинов, възрастен мъж с уморени очи и безупречен костюм, който познаваше баща ми от години, отвори папката със завещанието с тържествен жест. Тишината в стаята беше толкова плътна, че можеше да се разреже с нож. Чувах единствено ударите на собственото си сърце – глухи и неравномерни, като барабанен бой преди екзекуция.
„И така…“, започна адвокатът с равен, монотонен глас, който сякаш отекваше в празното пространство на душата ми. Той изреди няколко по-малки дарения за благотворителни организации, за далечни роднини. Всяка дума беше мъчение. Чаках. Чаках да чуя онова, от което се страхувах – че всичко, за което баща ми се беше борил, ще попадне в ръцете на тези две жени, които не го обичаха.
Тогава адвокатът вдигна поглед от листа и ме погледна право в очите. „Според изричното и последно желание на господин Райко, основната семейна къща, заедно с прилежащия ѝ парцел, се оставя в наследство на неговата единствена дъщеря, Христина…“
За миг дъхът ми спря. Къщата. Нашият дом. Мястото, където бях израснала, където всеки ъгъл пазеше спомен за майка ми, за безгрижното ми детство, за топлите вечери с татко. Поток от облекчение ме заля, топъл и успокояващ. Вдигнах поглед и на лицето ми неволно се появи усмивка, първата истинска усмивка от седмици. Но тогава погледът ми срещна този на Десислава.
Тя също се усмихваше.
Но нейната усмивка беше различна. Беше остра, хищна, като на хиена, която знае, че плячката вече е в капана и просто се наслаждава на последните ѝ гърчове. Ледените тръпки, които полазиха по гърба ми, бяха по-студени от зимна виелица. Разбрах. Разбрах, че нещо не е наред. Че това е само началото на кошмара, а не неговият край.
Адвокатът се прокашля, нарушавайки зловещата тишина. Той отново сведе поглед към документите, сякаш му беше неудобно да ни гледа в очите. „Има обаче едно условие…“
Сърцето ми замръзна в гърдите.
„Едно условие, което не е вписано директно в завещанието, но е оформено като отделно, нотариално заверено споразумение, подписано от покойния и неговата съпруга, госпожа Десислава.“ Гласът му звучеше някак приглушено, сякаш идваше от много далеч. „Има едно условие, поставено от съпругата му.“
Погледнах към Десислава. Усмивката ѝ се беше разширила, оголвайки редица перлени зъби. Очите ѝ блестяха с тържествуващ, безпощаден пламък. В този момент знаех, че тя държи всички козове и че ще изиграе играта си докрай, без капка милост.
Глава 2: Условието
След като адвокат Господинов приключи с формалностите, Десислава се изправи с грацията на котка. „Христина, мила, можем ли да поговорим насаме за няколко минути? Мисля, че така ще е най-добре за всички.“ Гласът ѝ беше сладък като отровен мед. Лилия се измъкна от стаята след нея, без да ме погледне, сякаш беше засрамена пионка в играта на майка си.
Останахме сами в огромната зала. Десислава се приближи до прозореца, откъдето се разкриваше гледка към оживения център на града. За миг тя замълча, съзерцавайки забързания живот долу, сякаш събираше мислите си. Но аз знаех, че това е просто театър. Всяко нейно движение беше репетирано.
„Татко ти беше прекрасен човек“, започна тя, без да се обръща. „Щедър. Дори твърде щедър понякога. Искаше всички около него да са щастливи. Но беше и наивен. Вярваше твърде много на хората.“
Стиснах юмруци под масата. „Какво е условието, Десислава?“ Гласът ми прозвуча по-остро, отколкото възнамерявах.
Тя бавно се обърна към мен. Сладникавата маска беше изчезнала. Сега лицето ѝ беше студено и пресметливо. „Условието е просто, скъпа. Лилия има нужда от помощ. Моята дъщеря… тя е добро дете, но е попаднала в лоша компания. Има задължения. Големи задължения към много неприятни хора.“
„И какво общо имам аз с това?“
„О, имаш всичко общо. Татко ти, в последните си дни, беше много притеснен за нея. Той искаше да ѝ помогне. Подписахме споразумение. Той се съгласи, че ако нещо се случи с него, наследството му трябва първо да послужи, за да се осигури бъдещето на Лилия. За да се изчистят проблемите ѝ.“
„Лъжеш! Татко никога не би поставил дъщеря ти пред мен!“ Гневът започна да ври в кръвта ми.
Десислава се изсмя. Кратък, дрезгав смях, лишен от всякаква топлота. „Наистина ли си толкова наивна? Ти имаш свое жилище, имаш работа. Лилия е студентка, тя е крехка, уязвима. Разбира се, че той щеше да се погрижи първо за нея! Ето как стоят нещата, Христина. За да влезеш във владение на къщата, онази къща, която толкова много искаш, трябва да изпълниш своята част от уговорката. Трябва да помогнеш на доведената си сестра.“
„Да ѝ помогна как? Като ѝ дам пари?“
„Точно така. Трябва да изплатиш дълга ѝ. Целият. Сумата е… значителна.“ Тя произнесе последната дума с видимо удоволствие.
„Колко?“ попитах, а в стомаха ми се образува леден възел.
Десислава се приближи до масата, взе една писалка и написа число на един празен лист. След това го обърна към мен.
Цифрите затанцуваха пред очите ми. Сумата беше астрономическа. Беше достатъчна, за да се купи още един апартамент в центъра на града. Беше повече, отколкото бях виждала през живота си.
„Ти си луда“, прошепнах аз. „Нямам такива пари. Никой няма просто така такива пари.“
„О, но ти имаш. Или по-скоро ще имаш. Баща ти остави и значителни авоари в няколко банкови сметки. А и бизнесът… той все още генерира печалби. Освен това винаги можеш да продадеш къщата, нали? Или да изтеглиш заем срещу нея.“ Тя говореше така, сякаш обсъждахме покупка на нови обувки.
„Никога няма да продам дома си!“
„Тогава ще намериш парите. Това е условието. Ако откажеш, аз ще оспоря завещанието. Имам това споразумение, подписано от баща ти. Ще наема най-добрите адвокати в страната. Ще те влача по съдилища с години. Ще блокирам сметките, ще замразя всичко. Докато процесът приключи, от наследството няма да е останало нищо друго освен прах и адвокатски хонорари. И повярвай ми, Христина, аз имам време и нерви. А ти?“
Тя се наведе към мен, а очите ѝ святкаха. „И това не е всичко. По време на делото ще излязат наяве много неща. Неща за баща ти. Тайни, които той пазеше. Неща, които биха опетнили светлия му образ завинаги. Наистина ли искаш това? Да превърнеш паметта на баща си в медиен цирк?“
Заплахата увисна във въздуха, тежка и задушаваща. Какви тайни? Баща ми беше най-честният човек, когото познавах. Но начинът, по който Десислава го каза, увереността в гласа ѝ… те посяха семе на съмнение в душата ми.
„Имаш един месец“, каза тя, изправяйки се. „Един месец да събереш парите и да ги преведеш по сметка, която ще ти посоча. След това ще подпишем всички необходими документи и къщата е твоя. Без повече усложнения. Помисли го като… инвестиция в спокойствието си. И в честта на баща ти.“
Тя се обърна и тръгна към вратата, оставяйки ме сама с листа хартия, на който беше изписана цената на моето наследство, на моето минало и може би на моето бъдеще. Чувствах се като в капан, стените на луксозната зала сякаш се свиваха около мен. Десислава не просто искаше пари. Тя искаше да ме унижи. Искаше да ме пречупи. Искаше да изтръгне от мен не само наследството, но и последните остатъци от щастливия свят, който някога имах.
Глава 3: Сянка от миналото
Първите няколко дни след разговора с Десислава преминаха като в мъгла. Прибрах се в малкия си апартамент, за който все още изплащах ипотечен кредит, и се почувствах като натрапник в собствения си живот. Всяка вещ, всяка мебел ми напомняше за финансовите ангажименти, които вече имах. Мисълта за огромната сума, която Десислава искаше, ме парализираше.
Единственият човек, на когото се осмелих да споделя, беше най-добрата ми приятелка Светла. Срещнахме се в едно малко, уютно кафене, далеч от центъра. Докато ѝ разказвах, тя мълчеше и ме гледаше със смесица от съчувствие и гняв.
„Тази жена е дявол в човешки образ“, каза Светла, след като свърших. „Това е чисто изнудване, Христина. Не може да е законно.“
„Тя твърди, „че има нотариално заверено споразумение. Баща ми го е подписал.“
„И ти вярваш ли ѝ? Райко може да е бил добър човек, но не беше глупак. Да подпише нещо, което на практика те обезнаследява в полза на доведената ти сестра? Не звучи достоверно. А заплахата за тайните му… това е класически ход на манипулатор. Удря те там, където най-много боли.“
„Но какво ако е истина, Светла? Какво ако наистина има нещо, което не знам? Нещо, което тя може да използва, за да срине всичко?“
Светла отпи от кафето си и ме погледна сериозно. „Има само един начин да разбереш. Трябва да се бориш. Не можеш да се предадеш. Първо, трябва ти добър адвокат. Не Господинов, той очевидно е в кюпа с нея или поне го е страх да ѝ се противопостави. Трябва ти някой млад, амбициозен, някой, който не се страхува от битки.“
Думите ѝ ми вдъхнаха искрица надежда. Може би не всичко беше загубено. Може би имаше изход.
През уикенда реших да отида в къщата. Къщата, която беше едновременно мое наследство и моята клетка. Отключих вратата с ключа, който винаги носех със себе си. Вътре беше тихо и прашно. Десислава и Лилия очевидно се бяха изнесли веднага след погребението, взимайки всичко, което можеха да носят. Но основните мебели, духът на къщата, бяха там.
Качих се в кабинета на баща ми. Мястото, което беше неговата крепост. Огромно бюро от масивно дърво, високи лавици, пълни с книги за архитектура, история и изкуство. Миришеше на стара хартия, на кожа и на слабия, почти изчезнал аромат на неговия тютюн за лула. Сякаш той просто беше излязъл за малко и всеки момент щеше да се върне.
Сърцето ми се сви. Започнах да преглеждам документите му. Часове наред се рових из папки, чекмеджета, класьори. Търсех нещо. Каквото и да е. Копие от това прословуто споразумение, бележка, писмо. Намерих стари договори, планове на сгради, данъчни декларации, но нищо, което да потвърждава думите на Десислава.
Почти се бях отказала, когато в едно от най-долните чекмеджета, под купчина стари скици, открих малка, заключена метална кутия. Поколебах се за миг. Това беше личното му пространство. Но думите на Десислава ехтяха в главата ми. Трябваше да знам. С помощта на една кламер и много търпение, успях да отворя примитивната ключалка.
Вътре нямаше споразумение. Имаше няколко пачки с пари в брой, стар часовник и няколко писма, вързани с избледняла панделка. Писмата не бяха от Десислава. Бяха от жена на име Анелия. Почеркът беше елегантен, женствен. Датите бяха отпреди повече от десет години, много преди баща ми да срещне втората си съпруга.
Зачетох се. Думите бяха изпълнени с нежност, но и с болка. Ставаше дума за „невъзможна любов“, за „грешни решения“ и за „една тайна, която трябва да пазим“. В последното писмо Анелия пишеше, че заминава за чужбина и че така е най-добре за всички.
Под писмата имаше снимка. На нея беше млада, усмихната жена – предполагам Анелия – и до нея стоеше малко момче, на не повече от пет-шест години. Момче с очите на баща ми.
Светът ми се преобърна за втори път в рамките на няколко седмици.
Това ли беше тайната, с която Десислава ме изнудваше? Възможно ли беше баща ми, моят баща, да е имал друг живот, друго дете, за което никога не ми е казвал? Болката беше остра, пронизваща. Чувствах се предадена. Но веднага след нея дойде гневът. Гняв към Десислава, която се ровеше в миналото на баща ми и използваше най-съкровените му тайни като оръжие срещу мен.
В този момент разбрах, че Светла е права. Нямаше да се предам. Щях да се боря. Не само за къщата, не само за наследството. Щях да се боря за истината. И за честта на баща ми, независимо каква се окажеше тя.
Реших да се свържа със Симеон. Той беше дългогодишен бизнес партньор и приятел на баща ми. Винаги съм го намирала за малко хлъзгав и прекалено любезен, но той познаваше баща ми по-добре от всеки друг в професионалните среди. Може би знаеше нещо. Уговорихме си среща в офиса на фирмата на следващия ден. Когато му се обадих, гласът му беше изпълнен със съчувствие, но усетих и нотка на напрежение. Сякаш очакваше обаждането ми. И това ме накара да бъда още по-предпазлива.
Глава 4: Лилия
Преди да се срещна със Симеон и да потърся адвокат, реших, че трябва да направя още нещо. Трябваше да говоря с Лилия. Сама. Без присъствието на властната ѝ майка. Трябваше да погледна в очите ѝ и да се опитам да разбера дали е жертва или съучастник в този цирк.
Открих я близо до университета, където учеше дизайн. Седеше сама на една пейка в парка, сгушена в огромния си шал, въпреки че денят беше топъл. Изглеждаше крехка и изгубена. Когато ме видя да се приближавам, в очите ѝ се изписа паника. Тя инстинктивно се огледа, сякаш търсеше майка си.
„Спокойно, сама съм“, казах аз, сядайки на другия край на пейката, за да ѝ дам пространство.
Тя не отговори, само заби поглед в напуканите плочки пред себе си.
„Лилия, трябва да ми кажеш истината. Какъв е този дълг? Кои са тези хора?“
Тя поклати глава. „Не мога. Мама каза да не говоря с теб за това.“
„Майка ти не е тук сега. Тук сме само ти и аз. Десислава иска от мен сума, с която мога да си купя нов живот. Трябва да знам защо. Дължа го на себе си, дължа го и на паметта на баща ми.“
При споменаването на Райко, по бузата ѝ се търкулна една сълза. „Той беше добър с мен“, прошепна тя. „Винаги беше мил. Питаше ме как върви ученето, интересуваше се от проектите ми…“
„Знам. Той беше такъв с всички. Затова не мога да повярвам, че би ме поставил в такава ситуация. Разкажи ми за Виктор.“ Блъфирах. Не знаех името на човека, на когото дължеше пари, но реших да рискувам. Понякога един директен удар можеше да пробие и най-здравата защита.
Реакцията ѝ потвърди предположението ми. Тя трепна, сякаш я бях докоснала с нажежено желязо. „Откъде… откъде знаеш за него?“
„Това няма значение. Важното е ти да ми кажеш. Кой е той?“
Лилия започна да разказва, първоначално колебливо, а после думите се заизливаха от нея като река, скъсала бент. Виктор бил неин приятел. По-голям, харизматичен, винаги облечен в скъпи дрехи, винаги с пари в джоба. В началото всичко било прекрасно. Подаръци, вечери, пътувания. Тя била хлътнала до уши. После той започнал да ѝ говори за „възможност за бърза печалба“. Инвестиция в някакъв проект. Убедил я да изтегли студентски кредит, след това я накарал да вземе пари назаем от приятели. Обещавал ѝ огромна възвръщаемост.
„И после всичко се срина“, завърши тя, ридаейки. „Проектът се провали. Парите изчезнаха. А той… той се промени. Стана студен, заплашителен. Каза, че парите всъщност са били на негови партньори, много опасни хора, и че сега аз съм им длъжница. Че ако не ги върна, ще се случи нещо лошо. С мен, с мама…“
Историята звучеше като сценарий на евтин филм. И все пак, страхът в очите на Лилия изглеждаше напълно реален.
„И майка ти знае за всичко това?“
Тя кимна. „Разказах ѝ. Тя беше бясна. Но после каза, че ще намери решение. Че Райко ще ни помогне. След като той… си отиде, тя каза, че това е единственият начин. Да използваме наследството.“
„Да използвате наследството или да ме изнудвате?“ поправих я аз.
Лилия сведе глава. „Съжалявам, Христина. Наистина съжалявам. Не исках да става така. Аз съм в капан.“
Гледах я. Част от мен ѝ съчувстваше. Тя беше млада, наивна, лесна мишена за хищник като този Виктор. Но друга част от мен не можеше да се отърси от съмнението. Дали не играеше роля? Дали сълзите ѝ не бяха просто част от добре режисирания спектакъл на майка ѝ?
„Ако наистина съжаляваш, помогни ми“, казах аз. „Дай ми някаква информация за Виктор. Фамилия, адрес, нещо, с което да започна. Ако историята ти е вярна, тогава ти си жертва на измама. Има закони за това.“
Тя ме погледна с разширени от ужас очи. „Не смея! Той каза, че ще ме намери, където и да отида. Каза, че познава хора навсякъде.“
„Повече ли те е страх от него, отколкото от това да живееш цял живот като марионетка на майка си, с тази лъжа на съвестта си?“
Въпросът ми увисна между нас. Лилия не отговори. Тя просто стана и хукна, без да се обръща.
Вървях към срещата си със Симеон със смесени чувства. Разговорът с Лилия не ми донесе яснота, а само още повече въпроси. Но едно беше сигурно – името Виктор беше ключът. И аз бях решена да го намеря.
Офисът на архитектурната фирма „Райков & Симеонов“ беше на последния етаж на модерна стъклена сграда – една от многото, които бяха проектирали. Симеон ме посрещна с широка, но напрегната усмивка.
„Христина, влизай, седни. Съболезнования, отново. Голяма загуба за всички ни.“
„Благодаря, Симеоне. Дойдох да поговорим за фирмата. И за татко.“
„Разбира се, разбира се. Всичко е под контрол. Бизнесът върви, проектите не са спрели. Баща ти изгради солидна основа.“ Той говореше бързо, прекалено ентусиазирано.
„Не съм дошла за това. Искам да те питам нещо лично. Ти беше най-близкият му приятел. Знаеше ли баща ми да има тайни? Нещо, което да е крил от мен?“
Усмивката на Симеон изчезна. Той се облегна назад в стола си и сплете пръсти. „Райко беше сложен човек, Христина. Всеки има своите тайни.“
„Десислава ме изнудва. Иска огромна сума пари, за да не оспори завещанието и за да не разкрие ‘тайни’, които биха опетнили паметта му. Знаеш ли нещо за това?“
Симеон видимо пребледня. Той се наведе напред и понижи глас. „Слушай, Христина, не се забърквай с тази жена. Десислава е… опасна. Дай ѝ каквото иска и приключи с това. За твое добро.“
„Значи е истина? Има нещо?“
Той въздъхна тежко. „Баща ти правеше големи тегления в брой през последните години. Суми, които не минаваха през официалното счетоводство. Никога не ми каза за какво са, но аз предполагах. Той имаше… стари задължения. Морални, не финансови. Опитваше се да поправи грешка от миналото.“
„Анелия?“ попитах тихо.
Очите на Симеон се разшириха от изненада. „Откъде знаеш това име?“
„Намерих писмата. И снимката. Имам брат, нали?“
Симеон затвори очи за момент, сякаш го беше сполетяла огромна умора. „Да. Казва се Даниел. Райко ги е открил преди няколко години. Анелия е била болна, починала е малко след това. Той се е грижил за момчето от разстояние. Плащал е за образованието му, пращал е пари, но така и не се е решил да му каже кой е. Или на теб. Страхуваше се. Не знаеше как ще реагираш, не искаше да разруши света ти.“
Истината ме удари като товарен влак. Баща ми. Моят баща, който ме учеше на честност и откритост, е водил двойствен живот. Имал е син. Мой брат. И ме е оставил в пълно неведение.
„Десислава знае ли за това?“ Гласът ми беше дрезгав шепот.
„Предполагам. Тя беше много любопитна. Сигурно е ровила, докато не е открила нещо. И сега го използва. Христина, послушай ме. Това е блато. Колкото повече риеш, толкова по-дълбоко ще затънеш. Плати ѝ. И забрави.“
Но аз не можех да забравя. Вече не ставаше дума само за къща и пари. Ставаше дума за брат, за когото не знаех. И за истината, която Десислава и Симеон, по една или друга причина, искаха да остане погребана.
Глава 5: Първа стъпка
Излязох от офиса на Симеон с бучаща глава и сърце, което биеше в гърлото ми. Предателството имаше много лица. Лицето на алчната мащеха, лицето на страхливия приятел, а сега, най-болезнено, и лицето на собствения ми баща. Любовта ми към него не беше изчезнала, но сега беше опетнена от горчивина и разочарование.
Думите на Симеон „Плати ѝ и забрави“ отекваха в ума ми. Може би това беше разумният избор. Пътят на най-малкото съпротивление. Но нещо в мен се бунтуваше. Да платя на Десислава означаваше да призная нейната победа. Да ѝ позволя да стъпче паметта на баща ми, използвайки тайна, която той се е опитвал да запази. Означаваше и да обърна гръб на съществуването на един брат, за когото току-що бях научила. Не. Не можех да го направя.
Светла беше права. Трябваше ми адвокат.
Тя ми беше дала име – Мартин. „Не е от големите, известни кантори“, беше казала тя. „Има собствен малък офис. Но е умен, нахъсан и не се страхува да рови дълбоко. И най-важното – мрази несправедливостта.“
Офисът на Мартин се намираше на тиха уличка, в стара, но добре поддържана сграда. Беше малък, но светъл, пълен с книги и папки, които създаваха усещане за организиран хаос. Самият Мартин беше около тридесетте, с проницателен поглед и спокойна увереност, която моментално вдъхваше доверие.
Разказах му всичко. От четенето на завещанието, през разговора с Десислава, до откритията в кабинета на баща ми и срещата със Симеон. Той ме слушаше внимателно, без да ме прекъсва, като от време на време си водеше бележки в дебел тефтер.
Когато свърших, той се облегна назад и остана замислен за няколко минути. Тишината не беше неловка, а изпълнена с концентрация.
„И така“, каза най-накрая Мартин, „имаме няколко проблема, които се преплитат. Първо, имаме директно изнудване от страна на госпожа Десислава. Нейното ‘нотариално заверено споразумение’ най-вероятно е блъф или ако съществува, е съставено под натиск и може да бъде оспорено. Фактът, че тя използва заплаха за разкриване на лични тайни, е класически елемент на изнудване.“
„Но какво ще стане, ако го разкрие? Не искам името на баща ми да се разнася по вестниците.“
„Ще стигнем и до там. Второ, имаме проблема с доведената ви сестра Лилия и нейния ‘дълг’ към някой си Виктор. Тази история ми звучи изключително съмнително. Най-вероятно става въпрос за схема за измама, в която Лилия е или жертва, или съучастник. Трябва да проучим този Виктор. Трето, имаме бизнес партньора, господин Симеон, който очевидно знае повече, отколкото казва, и ви съветва да се предадете. Това го прави или страхливец, или съучастник. И накрая, четвърто, имаме най-личния елемент – съществуването на вашия брат, Даниел. Това променя всичко.“
Начинът, по който той раздроби сложната ми ситуация на ясни, управляеми части, внесе ред в хаоса на мислите ми.
„Какво да правя?“, попитах аз.
„Първо, не правете нищо, което Десислава иска. Не ѝ давайте пари, не подписвайте никакви документи. Трябва да спечелим време. Аз ще изпратя официално писмо до нейния адвокат, с което ще поискам копие от това мистериозно споразумение. Това ще ги забави и ще ни покаже дали изобщо имат нещо реално в ръцете си. Второ, трябва да намерим Виктор. Кажете ми всичко, което знаете за него, всяка дребна подробност, която Лилия е споменала.“
Дадох му оскъдната информация, която имах. Мартин си записа всичко.
„Добре. Имам познат, бивш полицай, който сега работи като частен детектив. Дискретен и много ефективен. Ще го наема да провери този човек. Трябва да разберем кой е, с какво се занимава и дали наистина е толкова опасен, колкото изглежда. Трето, трябва да се срещна със Симеон. Но не като ваш адвокат, а под друг предлог. Може би като потенциален инвеститор, който се интересува от фирмата. Хора като него са по-склонни да говорят, когато си мислят,
че могат да извлекат полза.“
„А… а брат ми?“, попитах колебливо.
Мартин ме погледна със съчувствие. „Това е ваше решение, Христина. Законно погледнато, ако той не е бил официално припознат от баща ви, може би няма претенции към наследството. Но морално… това е друг въпрос. Засега ви съветвам да оставим тази тема настрана. Нека първо се справим с пряката заплаха от Десислава. Когато разчистим бойното поле, ще имате време и спокойствие да решите какво да правите с тази информация.“
За първи път от смъртта на баща ми почувствах, че не съм сама. Имах съюзник. Някой, който гледаше на проблема не като на непреодолима емоционална катастрофа, а като на сложен пъзел, който трябва да бъде нареден.
„Има още нещо“, каза Мартин, докато ме изпращаше. „Десислава играе на игра на нерви. Тя иска да ви накара да се почувствате изолирана и уплашена. Не ѝ позволявайте. Живейте живота си. Ходете на работа, виждайте се с приятели. Покажете ѝ, че не сте лесна плячка.“
Излязох от кантората му с усещане за лекота, което не бях изпитвала отдавна. Битката тепърва започваше, но вече не бях безпомощна жертва. Бях боец. И щях да се боря докрай.
Глава 6: Виктор
Дните след срещата ми с Мартин бяха странна смесица от напрегнато очакване и новооткрита решителност. Той изпълни обещанието си. Изпрати писмо до адвоката на Десислава, а мен ме посъветва да не отговарям на никакви нейни обаждания или съобщения. Както и очаквахме, Десислава започна да ме бомбардира с гневни текстове, в които ме обвиняваше, че протакам и ме заплашваше с „последствия“. Аз обаче следвах инструкциите на Мартин и запазих мълчание.
Междувременно, детективът, нает от Мартин – мрачен, мълчалив мъж на име Петров – беше започнал работа. Няколко дни по-късно Мартин ми се обади.
„Имаме нещо за Виктор. Истинското му име е Виктор Асенов. Няма сериозно криминално досие, но е известен на полицията с дребни измами. Специализирал се е в така наречените ‘романтични измами’. Намира млади, заможни, но емоционално уязвими жени, оплита ги в мрежите си, след което инсценира финансова криза и ги убеждава да му ‘дадат назаем’ големи суми, които никога не връща. Лилия е класически случай. Няма никакви ‘опасни партньори’. Той е единак.“
„Значи всичко е лъжа“, прошепнах аз, чувствайки смесица от облекчение и гняв към Лилия, която се беше оставила да бъде толкова лесно манипулирана.
„Не съвсем“, продължи Мартин. „Виктор е нещо повече от обикновен измамник. Той е свързан с Десислава.“
„Какво?“
„Петров е проследил телефонните им разговори. Те са в постоянен контакт още отпреди смъртта на баща ви. Изглежда, че това не е просто измама, от която Десислава се опитва да се възползва. Това е координирана схема. Тя е използвала Виктор, за да вкара дъщеря си в ‘дълг’, създавайки по този начин перфектния претекст, за да ви изнудва след смъртта на Райко. Лилия най-вероятно дори не подозира, че майка ѝ стои зад всичко.“
Парченцата от пъзела започнаха да се нареждат. Злобата на Десислава беше по-дълбока и по-пресметлива, отколкото си представях. Тя не просто се възползваше от ситуацията, тя я беше създала. Беше използвала собствената си дъщеря като стръв.
„Трябва да говоря с Лилия. Трябва да ѝ кажа“, казах аз.
„Внимателно, Христина. Ако тя е уплашена от Виктор, може да не ви повярва. Или може да каже на майка си и те ще си покрият следите. Трябва ни по-солидно доказателство.“
Съдбата обаче имаше други планове. Няколко дни по-късно, докато се прибирах от работа, го видях. Виктор. Стоеше облегнат на една кола пред входа на моя блок. Беше точно както Лилия го беше описала – висок, с изкуствен чар и очи, които те гледат така, сякаш виждат банковата ти сметка, а не теб самата.
Сърцето ми подскочи. За миг се поколебах дали да не се обърна и да избягам. Но думите на Мартин ми дадоха кураж. „Покажи ѝ, че не си лесна плячка.“
Вдигнах глава и тръгнах уверено към входа. Той се отлепи от колата и ми препречи пътя.
„Христина, нали?“, попита той с мазна усмивка. „Аз съм Виктор. Приятел на Лилия. Чух, че имате малък семеен спор. Исках само да ви кажа, че ще е най-добре за всички, ако се разберете с Десислава. Лилия е много разстроена.“
„Не мисля, че моят семеен живот ви засяга“, отговорих студено, опитвайки се да го заобиколя.
Той отново застана пред мен. Усмивката му изчезна. „О, но ме засяга. Виждате ли, аз съм инвестирал в бъдещето на Лилия. И не обичам, когато инвестициите ми са застрашени. Десислава е разумна жена. Тя разбира от бизнес. Вие, изглежда, все още не. Давам ви приятелски съвет – послушайте я. В противен случай, нещата могат да станат… неприятни.“
Заплахата беше завоалирана, но ясна. Той не повиши тон, но в очите му имаше студена жестокост, която ме накара да потръпна.
„Това заплаха ли е?“, попитах, а гласът ми трепереше едва забележимо.
„Не, не. Това е просто финансов съвет. Времето е пари, Христина. А вашето време изтича.“
С тези думи той се обърна, качи се в лъскавата си кола и потегли с мръсна газ.
Останах на тротоара, разтърсена до дъното на душата си. Едно беше да чуя за него от Мартин, съвсем друго – да усетя леденото му присъствие лично. Веднага се обадих на Мартин и му разказах за срещата.
„Това е добре“, каза той, изненадващо спокоен. „Това е грешка от негова страна. Изнервя се. Разбира, че планът им не сработва толкова лесно, колкото са очаквали. Петров ще го държи под око. А ние ще преминем към следващата фаза. Срещата със Симеон.“
Глава 7: Тайните на бащата
Планът на Мартин за Симеон беше гениален в своята простота. Той уреди среща с него чрез трето лице, представяйки се за представител на чуждестранен инвестиционен фонд, който търси да вложи пари в стабилни строителни компании в региона. Легендата беше, че проучват няколко фирми и „Райков & Симеонов“ е една от тях. Алчността, както Мартин правилно предположи, беше по-силна от предпазливостта на Симеон.
Срещата се състоя в луксозен ресторант. Аз седях на съседна маса с гръб към тях, преструвайки се, че чета списание, но слушах с цялото си същество. Мартин беше перфектен в ролята си – говореше уверено за пазарни дялове, възвръщаемост на инвестициите и потенциал за растеж. Симеон буквално се топеше.
След като го предразположи достатъчно, Мартин подхвърли: „Разбира се, преди да направим сериозна инвестиция, ние извършваме пълна проверка. Финансова и… лична. Чухме, че наскоро сте загубили партньора си, господин Райков. Съболезнования. Това ще се отрази ли на стабилността на фирмата? Има ли някакви… скрити задължения, наследствени спорове, които биха могли да създадат проблеми?“
Симеон се поколеба само за миг. „Не, не, абсолютно никакви. Райко беше изряден във всичко. Фирмата е чиста като сълза.“
„Отлично“, каза Мартин. „Защото понякога личният живот на партньорите може да се отрази на бизнеса. Някакви извънбрачни деца, тайни семейства… знаете как е. Такива неща водят до грозни съдебни битки, които плашат инвеститорите.“
Чух как Симеон преглътна шумно. „Няма такова нещо. Всичко е под контрол. Дъщеря му Христина е разумно момиче. А съпругата му, Десислава… тя също ще получи своя дял, разбира се. Всички ще бъдат доволни.“
„Радвам се да го чуя“, отвърна Мартин и плавно смени темата.
След срещата се видяхме в офиса му. „Той лъже“, казах аз. „Усетих го. Паникьоса се, когато спомена за извънбрачни деца.“
„Точно така“, съгласи се Мартин. „Той знае всичко, но го е страх. От Десислава, от скандала, от това, че може да загуби фирмата. Но най-важното, което каза, беше, че Десислава ‘ще получи своя дял’. Това предполага, че между тях има някаква договорка. Симеон не е просто пасивен наблюдател, той е замесен.“
„Но как да го докажем?“
„Трябва да намерим Даниел“, каза Мартин. „Трябва да намерим сина на баща ви. Той е ключът към всичко. Ако успеем да се свържем с него, преди Десислава да го е направила, може би ще имаме шанс.“
Проблемът беше, че нямахме никаква представа къде е той. Знаехме само името му и приблизителната му възраст. Металната кутия с писмата беше единствената ни следа. Върнах се в къщата на баща ми и отново прегледах всичко. Този път по-внимателно. На гърба на снимката на момчето и майка му имаше избледнял печат от фотостудио и дата.
С тази информация Мартин и Петров започнаха да ровят. Проверяваха стари адресни регистрации, училищни архиви. Беше като да търсиш игла в копа сено. Дните минаваха, а напрежението растеше. Десислава ставаше все по-настоятелна, а срещата с Виктор ме беше направила по-предпазлива и плаха. Започнах да се оглеждам през рамо, когато се прибирах вечер.
Една вечер, докато преглеждах банковите извлечения на баща ми, които Мартин беше изискал по официален път, забелязах нещо, което бях пропуснала. Поредица от редовни месечни преводи към една и съща сметка. Сумите не бяха огромни, но бяха постоянни. Преводите бяха спрели преди около година. Но имаше и няколко по-големи, еднократни превода към сметка на частен колеж в друг град. Получателят беше вписан само с инициали – Д.А.
Даниел.
„Намерихме го“, каза Мартин по телефона няколко часа по-късно, след като му съобщих откритието си. „Даниел Апостолов. Апостолов е фамилията на майка му. Учи компютърни науки в колежа, към който баща ви е превеждал пари. Живее на квартира в същия град. Петров вече има адреса му.“
Сърцето ми спря. След всички тези седмици на търсене, той беше реален. Имаше име, адрес, живот. Моят брат.
„Какво правим сега?“, попитах, а гласът ми беше изпълнен със страх и вълнение.
„Сега“, отвърна Мартин, „вие трябва да решите. Искате ли да се срещнете с него?“
Глава 8: Двоен живот
Пътуването до града, в който живееше Даниел, беше едно от най-дългите в живота ми. Всеки километър по магистралата увеличаваше напрежението в стомаха ми. Какво щях да му кажа? „Здравей, аз съм сестра ти, за която не си подозирал, а нашият общ баща, когото вероятно мразиш, е мъртъв и ми е оставил наследство, което една зла жена се опитва да ми отнеме, използвайки твоето съществуване като оръжие“? Звучеше абсурдно.
Мартин настоя да дойде с мен, но аз отказах. Това беше нещо, което трябваше да направя сама. Той ме беше снабдил с цялата информация, която имаше – адрес, снимка на Даниел от студентските му файлове, дори името на кафенето близо до квартирата му, където често ходел.
Адресът беше в тих студентски квартал, в стара кооперация с олющена мазилка. Сърцето ми биеше до пръсване, докато стоях пред входната врата. Няколко пъти вдигах ръка, за да позвъня, но не се решавах. Какво право имах да нахлувам в живота му така?
Накрая се отказах и отидох в кафенето, за което Мартин ми беше казал. Седнах на една маса до прозореца и зачаках. Час, два. Точно когато започвах да губя надежда, го видях. Беше висок, слаб, с рошава тъмна коса и същите замислени очи като на баща ми. Движеше се с лека неувереност, която беше трогателна. Носеше стари дънки и тениска с логото на някаква рок група. Нямаше нищо общо със света на луксозни офиси и скъпи костюми, в който бях израснала.
Той влезе, поръча си кафе и седна на една маса в ъгъла, изваждайки лаптоп от раницата си. Гледах го няколко минути, събирайки кураж. Накрая станах и отидох до неговата маса.
„Извинявай, може ли да седна?“, попитах.
Той вдигна поглед, леко изненадан. „Да, разбира се.“
Седнах срещу него. Тишина. Той ме гледаше въпросително.
„Казвам се Христина“, започнах аз. „Името ми сигурно не ти говори нищо, но… мисля, че трябва да поговорим. Става въпрос за Райко.“
При споменаването на името на баща ми, лицето му се затвори. В очите му се появиха студенина и предпазливост. „Не познавам такъв човек.“
„Моля те, недей“, казах тихо. „Знам кой си, Даниел. Знам за майка ти, Анелия. Знам, че той е плащал за образованието ти. Той… той беше мой баща.“
Даниел затвори лаптопа си с рязко движение. „И какво? Дошла си да ми се похвалиш? Да ми покажеш какво съм изпуснал? Живот с баща, луксозна къща, всичко?“ В гласа му имаше години натрупана горчивина.
„Не, дойдох, защото той почина. И защото сега съм в беда, а ти, без да знаеш, си част от нея.“
Разказах му всичко. За Десислава, за Лилия, за Виктор, за изнудването и за заплахата да разкрият неговото съществуване. Той слушаше, без да промълви и дума, но ледената маска на лицето му бавно започна да се пропуква. Видях объркване, гняв, а може би и следа от болка.
„Значи този човек… моят ‘баща’… е починал?“, попита той, когато свърших.
„Да. Преди няколко месеца.“
„И през всичките тези години той никога не намери смелост да дойде и да ми каже в очите? Просто е пращал пари. Като някаква мръсна тайна, която трябва да се плаща, за да мълчи.“
„Мисля, че го е било страх. Че те е обичал, но не е знаел как да го покаже, как да поправи грешката си.“
Даниел се изсмя горчиво. „Обичал ме е? Като е оставил майка ми да се бори сама с болестта си, докато не е станало твърде късно? Като ме е оставил да раста, знаейки, че някъде там има баща, който не иска да ме види?“
„Не знам. Наистина не знам какво е мислил. Аз също се чувствам излъгана. Разбирам гнева ти. Но сега не става въпрос за миналото. Става въпрос за настоящето. Една жена се опитва да използва твоята история, за да ме унищожи и да открадне всичко, което баща ми е построил. Не те моля да ми помогнеш заради него. Моля те да ми помогнеш, защото това засяга и теб. Твоята майка. Твоя живот. Тя иска да го превърне в мръсен таблоиден скандал.“
Даниел мълчеше дълго време, вперил поглед в изстиващото си кафе. Виждах как в главата му се води битка. Битката между нараненото момче, което мразеше баща си, и младия мъж, който разбираше, че е въвлечен в нещо много по-голямо.
„Какво искаш от мен?“, попита той накрая, без да ме гледа.
„Не знам все още. Моят адвокат смята, че твоето свидетелство, разказът за това как баща ми се е грижил за теб финансово, може да ни помогне. Може да покаже, че той е поемал отговорност, макар и по свой начин. Може да обезсили заплахата на Десислава. Но най-вече… исках просто да се срещна с теб. Да знаеш, че съществувам. И да знам, че ти съществуваш.“
Той най-накрая вдигна поглед и ме погледна. В очите му вече нямаше гняв, а само безкрайна тъга. „Трябва да помисля. Това е… твърде много. Дай ми номера си. Ще ти се обадя.“
Оставих му номера си и си тръгнах. Не знаех дали ще се обади. Но докато пътувах обратно, усещах, че нещо се е променило. Вече не бях сама в тази битка. Някъде там имах брат. И може би, само може би, щяхме да намерим начин да се справим с призраците на баща ни заедно.
Глава 9: Изневяра
Обаждането от Даниел дойде два дни по-късно. Беше кратко и делово. „Съгласен съм да помогна. Кажи ми какво трябва да направя.“
Почувствах огромно облекчение. Уредихме тристранна среща – аз, той и Мартин. Срещнахме се в офиса на Мартин, място, което вече усещах като неутрална и сигурна територия. Даниел беше напрегнат, но в държанието му имаше нова решителност.
Мартин подходи към него с уважение и професионализъм. „Даниел, благодаря ти, че се съгласи да говориш с нас. Разбирам, че ситуацията е изключително трудна за теб. Това, което ни е нужно на този етап, е да документираме твоята история. Всичко, което знаеш за контактите на майка ти с Райко, за финансовата подкрепа, която си получавал. Всякакви документи, банкови извлечения, писма, имейли – всичко ще е от полза.“
Даниел беше подготвен. Той извади папка, в която беше събрал всичко, което беше успял да намери. „Майка ми пазеше всичко“, каза той. „Не от сантименталност, а като доказателство. Сякаш е знаела, че някой ден може да се наложи да доказвам кой съм.“
Докато преглеждахме документите, картината на двойствения живот на баща ми ставаше все по-ясна и по-болезнена. Той не просто е изпращал пари. Имаше имейли, в които обсъждаха оценките на Даниел, здравословното му състояние, бъдещите му планове. Баща ми е бил баща от разстояние, невидим, но присъстващ. Опитвал се е, по своя нескопосан и страхлив начин, да бъде част от живота на сина си.
„Това е злато“, каза Мартин, преглеждайки един документ. „Това е нотариално заверена декларация, подписана от баща ти, в която той признава бащинството си над теб. Не е официално припознаване, но е силен юридически документ. Той е искал да те защити, Даниел. В случай, че нещо се случи с него.“
Даниел гледаше документа, сякаш не можеше да повярва на очите си. „Никога не съм го виждал. Майка ми не ми е казвала за него.“
„Може би не е искала да те натоварва“, предположих аз.
„Това променя правилата на играта“, каза Мартин. „С този документ заплахата на Десислава се изпарява. Тя не може да разкрие ‘тайна’, която вече е документирана. Напротив, ако опита, ще изглежда като евтин опит за манипулация. Ние държим козовете сега.“
Но докато Мартин се радваше на юридическата победа, аз мислех за нещо друго. За изневярата. Не просто като факт, а като емоция. Баща ми е обичал майка ми. Сигурна бях в това. Но е обичал и Анелия. И е лъгал и двете. Лъгал е и мен.
По-късно същия ден, след срещата, се върнах в къщата. Взех албумите със стари снимки. Намерих снимки на баща ми и майка ми от времето, когато са били млади, влюбени, щастливи. После намерих снимки с мен като бебе, като малко момиче. На всички тях той изглеждаше като перфектния съпруг и баща. А през цялото това време, някъде там, е съществувал друг живот, друга любов, друго дете.
Чувствах се, сякаш цялото ми минало е лъжа. Основите, върху които бях изградила света си, се оказаха пропукани. Имах нужда да поговоря с някой, който е познавал баща ми оттогава. Някой, който може би е знаел. И единственият такъв човек беше Симеон.
Този път отидох в офиса му без предупреждение. Нахлух в кабинета му, без да чакам секретарката да ме обяви. Той седеше зад огромното си бюро и изглеждаше шокиран да ме види.
„Трябва да ми кажеш всичко, Симеоне“, казах аз, без предисловия. „И този път искам истината. Знам за Даниел. Знам за декларацията за бащинство. Говорих с него. Играта свърши.“
Лицето на Симеон пребледня, после почервеня. Той стана и започна да крачи из стаята. „Не трябваше да ровиш толкова дълбоко, Христина. Казах ти.“
„Защо си ме лъгал? Защо ме посъветва да платя на Десислава? Ти си в комбина с нея, нали?“
Той спря и ме погледна с измъчено изражение. „Не! Не и по начина, по който си мислиш. Да, знаех за Даниел. Райко ми сподели преди години. Беше най-голямата му болка и най-голямата му тайна. Аз му помагах с преводите, пазех тайната му. Той беше мой приятел.“
„Добрите приятели не съветват дъщерите на приятелите си да се поддават на изнудване.“
Той въздъхна тежко и седна. „Десислава… тя разбра. Не знам как, може би е наела детектив, може би е намерила нещо. Преди около година тя дойде при мен. Знаеше всичко. И ме заплаши. Каза, че ако не ѝ съдействам, ще разкрие не само тайната на Райко, но и някои… финансови нередности във фирмата. Неща, които правехме заедно с баща ти, за да осигурим парите за Даниел, без да оставяме официална следа. Сива икономика, Христина. Достатъчно, за да ни съсипят и двама ни. Тя ме държеше в ръцете си. Когато Райко почина, тя дойде с плана си. Аз трябваше да те убедя да платиш, за да се приключи всичко бързо и тихо. В замяна тя щеше да мълчи за фирмата. Уплаших се. За фирмата, за себе си, за наследството на баща ти. Мислех, че това е най-малкото зло.“
Гледах го. Страхливец. Човек, готов да жертва мен, за да спаси собствената си кожа. Но в думите му имаше и зрънце истина. Десислава беше оплела всички ни в паяжината си.
„Къде е тя сега?“, попитах. „Трябва да се срещнем. Всички. Време е за финалната битка.“
Глава 10: Капанът се затваря
След признанията на Симеон, Мартин разработи стратегия. „Вече не сме в отбрана. Време е за атака“, каза той. „Ще организираме среща. В моя офис. Ти, аз, Даниел, Симеон. И ще поканим Десислава и Виктор. Няма да им кажем кой ще присъства. Просто ще ги уведомим, че си готова да обсъдиш ‘условията по споразумението’.“
Идеята ме плашеше, но знаех, че е прав. Трябваше да сложим край на това, веднъж завинаги.
Изпратихме поканата чрез адвоката на Десислава. Както и очаквахме, тя прие веднага, вероятно мислейки, че най-накрая съм се пречупила.
В деня на срещата, напрежението в офиса на Мартин можеше да се реже с нож. Аз, Даниел и Симеон седяхме от едната страна на голямата заседателна маса. Даниел беше мълчалив и мрачен. Симеон изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да получи инфаркт. Аз се опитвах да изглеждам спокойна, но ръцете ми под масата трепереха.
Вратата се отвори и влязоха Десислава и Виктор. Когато Десислава видя кои са в стаята, самодоволната ѝ усмивка замръзна за части от секундата. Тя беше изненадана, но бързо възвърна самообладанието си. Виктор, от друга страна, видимо се напрегна, когато видя Симеон и непознатото за него момче.
„Какво е това събиране?“, попита Десислава с леден тон, сядайки срещу нас. „Мислех, че ще говорим само с Христина.“
„Реших, че е редно всички заинтересовани страни да присъстват“, отвърна Мартин спокойно, сядайки в челото на масата. „Госпожо, вие твърдите, че имате претенции към наследството на покойния Райко, основани на предполагаем дълг на вашата дъщеря, Лилия, към господин Виктор Асенов тук.“
„Не е ‘предполагаем’, а съвсем реален“, намеси се Виктор.
„И също така“, продължи Мартин, без да му обръща внимание, „вие заплашвате моята клиентка, госпожица Христина, с разкриването на лични тайни от миналото на баща ѝ, ако тя не изплати този ‘дълг’.“
„Имам пълното право. Имам споразумение“, каза Десислава, но в гласа ѝ вече нямаше предишната увереност.
„Радвам се, че го споменахте“, каза Мартин и плъзна по масата копие от декларацията за бащинство. „Предполагам, че говорите за тази тайна? Тайната, че Райко е имал син на име Даниел Апостолов, който седи в момента срещу вас?“
Лицето на Десислава стана пепеляво. Тя погледна към Даниел, после към документа и накрая към мен. В очите ѝ имаше чиста, неподправена омраза. Виктор се размърда нервно на стола си.
„Това не променя нищо. Дългът на Лилия остава“, изсъска тя.
„О, но променя всичко“, каза Мартин. „Защото вашият малък театър свърши. Имаме доказателства. Телефонни разпечатки, които показват постоянна комуникация между вас и господин Асенов месеци преди смъртта на Райко. Имаме свидетелски показания за това как господин Асенов е манипулирал дъщеря ви, за да я вкара в този фиктивен дълг. Имаме и признанията на господин Симеон, който потвърждава, че сте го заплашвали, за да ви съдейства. Това, госпожо, не е наследствен спор. Това е организирана престъпна група с цел изнудване и измама в особено големи размери.“
Всяка дума на Мартин падаше като удар на чук в тихата стая. Десислава гледаше ту към него, ту към Симеон, който се беше свил на стола си.
„Ти!“, изкрещя тя към Симеон. „Страхливец! Предател!“
„А сега към вас, господин Асенов“, обърна се Мартин към Виктор. „Освен обвиненията в измама, имаме и оплакване за заплаха, отправена лично към моята клиентка. Моят съвет към вас е да започнете да мислите за много добър адвокат. Ще ви е нужен.“
Виктор скочи на крака. „Аз нямам нищо общо! Тя ме нае! Тя измисли всичко!“ Той сочеше с пръст към Десислава.
„Сядай, глупако!“, извика му тя.
Капанът беше щракнал. Обвинявайки се един друг, те само потвърждаваха всичко.
В този момент вратата на залата се отвори отново. На прага стоеше Лилия. Беше бледа и трепереше, но в очите ѝ имаше решителност, каквато не бях виждала досега.
„Мамо, стига“, каза тя с треперещ глас. „Всичко свърши. Аз ще кажа истината.“
Глава 11: Пропукване в стената
Появата на Лилия беше неочаквана за всички. Десислава я изгледа така, сякаш виждаше призрак. „Какво правиш тук? Махни се веднага!“, изкомандва тя.
Но Лилия не помръдна. Тя влезе в стаята и застана зад майка си, но не като нейна сянка, а като неин съдник. „Не, мамо. Няма да се махам. Слушах зад вратата. Чух всичко. Как си ме използвала. Как си се съюзила с този… този човек“, тя посочи към Виктор с погнуса, „за да ме превърнеш в примамка.“
„Млъкни! Не знаеш какво говориш!“, изсъска Десислава.
„О, знам много добре. През последните седмици мислех много. За всичко. За начина, по който Виктор се появи в живота ми точно когато ти започна да се оплакваш, че Райко не ти дава достатъчно пари. За начина, по който той ме ‘убеди’ да взема заеми, а ти не направи нищо, за да ме спреш, въпреки че винаги си контролирала всяка моя стотинка. За начина, по който, след като татко Райко почина, ти изведнъж имаше готов ‘план’ за спасение. Всичко си го планирала. От самото начало.“
Сълзи се стичаха по лицето на Лилия, но гласът ѝ беше твърд. „Обичах го. Райко. Той беше по-скоро баща за мен, отколкото ти майка. И ти опетни паметта му. Опита се да унищожиш дъщеря му. И съсипа мен. За пари.“
Тя се обърна към Мартин. „Готова съм да свидетелствам. Ще разкажа всичко на полицията. За Виктор, за плана на майка ми. За всичко.“
Това беше последният пирон в ковчега на Десислава. Лицето ѝ се сгърчи в грозна гримаса на ярост и безсилие. Тя разбра, че е загубила. Не само битката за наследството, но и дъщеря си.
Виктор, осъзнавайки, че корабът потъва, се опита да се измъкне. „Аз си тръгвам. Това са си ваши семейни работи.“
„Не толкова бързо“, каза Мартин и даде знак на някого зад вратата. В стаята влязоха двама цивилни полицаи, придружени от детектив Петров. „Господин Асенов, госпожо, ще трябва да ни придружите до районното управление, за да дадете показания.“
Докато полицаите ги извеждаха, Десислава ме погледна с поглед, изпълнен с такава отрова, че можеше да убие. Но аз не изпитах нито страх, нито триумф. Само празнота и умора. Кошмарът беше свършил.
Глава 12: Разкрития
След арестите на Десислава и Виктор, нещата започнаха да се случват бързо. С показанията на Лилия и Симеон и доказателствата, събрани от Мартин, прокуратурата повдигна обвинения за изнудване, измама и съставяне на организирана престъпна група. Медиите надушиха историята и за няколко дни името на баща ми беше навсякъде, но не по начина, по който Десислава беше планирала. Историята не беше за неговите тайни, а за алчността на втората му съпруга и опита ѝ да открадне наследството на заварената си дъщеря. Благодарение на бързата и професионална работа на Мартин, акцентът падна върху престъплението, а не върху личния живот на баща ми.
Лилия, въпреки травмата, беше твърда в решението си да сътрудничи. Тя се изнесе от общия им апартамент и с малко финансова помощ от мен, си нае малка квартира. Прекъсна за една година университета, за да се съвземе, и започна работа като сервитьорка. За първи път в живота си тя беше самостоятелна, далеч от задушаващото влияние на майка си. Понякога се виждахме. Разговорите ни бяха неловки, но в тях имаше и новооткрито уважение. Тя беше жертва, също като мен, макар и по различен начин.
Симеон също сътрудничеше на разследването. Той се отърва с условна присъда за укриване на информация, но репутацията му в бизнес средите беше съсипана. Той продаде своя дял от фирмата и се оттегли от бизнеса.
Най-голямата загадка обаче оставаше Даниел. След онази среща в офиса на Мартин, той отново се затвори в себе си. Благодари ми за всичко, но отказа всякаква финансова помощ или участие във фирмата. „Искам да се справя сам“, каза ми той. „Трябва да разбера кой съм аз, извън сянката на баща ми.“
Уважавах решението му, но ме болеше. Тъкмо бях намерила брат си, а вече го губех.
Един ден, няколко месеца по-късно, получих неочаквано обаждане от него. „Можеш ли да дойдеш? Има нещо, което трябва да ти покажа.“
Срещнахме се в квартирата му. Беше скромна, но подредена. На масата имаше отворен лаптоп. „След всичко, което се случи, започнах да ровя. Не в миналото на баща ни, а в това на Десислава. Имаше нещо, което не ми даваше мира. Защо е била толкова отчаяна за пари? И открих нещо.“
Той обърна лаптопа към мен. На екрана имаше статии от стари вестници и финансови отчети. „Преди да се омъжи за баща ни, Десислава и първият ѝ съпруг, бащата на Лилия, са имали собствен бизнес. Малка фирма за търговия. Но са фалирали. Грандиозно. Имали са огромни дългове към лихвари, не към банки. След смъртта на съпруга ѝ, тези дългове са останали за нея. Тя се е омъжила за Райко не от любов, а за да се спаси. Той е изплатил голяма част от задълженията ѝ, но тя очевидно е продължила да харчи повече, отколкото той ѝ е давал. И лихварите са я притискали отново. Затова е бил целият този план. Това не е било просто алчност. Било е чисто отчаяние.“
Разкритието не променяше вината на Десислава, но я правеше по-разбираема. Тя не беше просто злодей от приказките, а човек, попаднал в спирала от лоши решения, от която не е могъл да се измъкне.
„Има и още нещо“, каза Даниел и отвори друга папка на компютъра. „Проверих финансовите транзакции на фирмата на баща ни, до които Симеон ми даде достъп. Има редовни плащания към една и съща офшорна сметка. Големи суми. Много по-големи от това, което е било нужно за моята издръжка.“
„Какво означава това?“, попитах аз.
„Означава, че Симеон не ни е казал всичко. ‘Сивата икономика’, за която говореше, не е била само за мен. Някой друг е източвал фирмата. И аз мисля, че знам кой.“
Глава 13: Разкрития
Думите на Даниел ме шокираха. През цялото време бяхме фокусирани върху Десислава, че не бяхме видели другата, може би по-голяма заплаха.
„Трябва да се изправим срещу него“, казах аз.
Този път отидохме заедно в дома на Симеон. Той живееше в голяма, луксозна къща в покрайнините на града. Когато ни видя на вратата, лицето му пребледня.
„Какво искате?“, попита той, опитвайки се да звучи твърдо.
„Истината, Симеоне“, каза Даниел, влизайки вътре, без да чака покана. „Цялата истина за офшорната сметка.“
Симеон се срина. Без заплахи, без натиск, той просто седна на един диван и зарови лице в ръцете си. „Знаех си, че този ден ще дойде“, промърмори той.
Разказа ни история, която започваше години назад. Той и баща ми били млади и амбициозни. За да спечелят голям държавен търг, те били принудени да платят подкуп на влиятелен политик. Това бил първоначалният им грях. Спечелили търга и фирмата им потръгнала, но политикът не ги оставил на мира. Години наред той ги е изнудвал, искайки „комисионна“ от всеки по-голям проект. Парите се превеждали в същата тази офшорна сметка.
„Баща ти искаше да спре“, каза Симеон. „Няколко пъти се опитваше да се измъкне, но онзи го заплашваше, че ще съсипе не само нас, но и семействата ни. Райко живееше в постоянен страх. Това беше неговата истинска тайна. Не ти, Даниел. А това. Парите, които ти е пращал, са били неговото изкупление. Опит да направи поне едно добро нещо в целия този свят на лъжи.“
След смъртта на Райко, Симеон останал сам срещу изнудвача. Затова се е страхувал толкова от скандал. Затова е искал да ми плати на Десислава, само и само всичко да приключи тихо.
„Кой е той?“, попитах аз. „Кой е този политик?“
Симеон поклати глава. „Не мога да ви кажа. Той ще ме унищожи.“
„Той вече те е унищожил, Симеоне“, каза Даниел. „Живееш в златна клетка, треперейки от страх. Време е това да спре.“
Оставихме го сам с мислите му. Не знаехме дали ще намери смелост да говори. Но знаехме, че ние няма да спрем.
Глава 14: Истината за Райко
С информацията от Симеон, Мартин се свърза с отдел „Икономическа полиция“. Започна тайно разследване. Беше бавно и сложно, но властите най-накрая имаха вътрешен човек, готов да свидетелства. Няколко месеца по-късно новината избухна в медиите. Виден политик беше арестуван за корупция и изнудване в особено големи размери. Името на Симеон беше замесено, но той получи статут на защитен свидетел. Фирмата „Райков & Симеонов“ беше поставена под специален надзор, но ѝ беше позволено да продължи да работи.
Всички тайни на баща ми бяха разкрити. И се оказа, че той не е бил нито светецът, за когото го мислех, нито чудовището, за което се страхувах, че може да е. Той е бил просто човек. Човек, направил грешки – една от страст, друга от амбиция – и след това прекарал остатъка от живота си, опитвайки се да ги поправи и да защити хората, които обича. Тази нова, сложна истина беше много по-трудна за приемане, но и много по-истинска.
Даниел и аз започнахме бавно да градим връзка. Той реши да се прехвърли в университет в нашия град, за да бъдем по-близо. Все още имаше много болка и неизказани неща между нас, но имаше и нещо друго – чувството, че принадлежим един на друг. Че сме двете страни на една и съща монета, изсечена от сложния живот на баща ни.
Глава 15: Ново начало
Една година по-късно.
Стоях на терасата на къщата. Нашият дом. След дълги съдебни битки, завещанието най-накрая беше изпълнено. Къщата беше моя. Но вече не я усещах като крепост, която трябва да пазя, а като място за ново начало.
Даниел беше до мен. Той беше завършил първата си година в новия университет с отличие. Говорехме си за бъдещето на фирмата. Реших да не я продавам. С помощта на Даниел, който беше компютърен гений, искахме да я модернизираме, да я изчистим от сенките на миналото и да я превърнем в нещо, с което баща ни наистина би се гордял.
Лилия ни беше на гости. Тя работеше в малка галерия и беше започнала отново да рисува. Беше по-спокойна, по-уверена. Все още посещаваше майка си в затвора, опитвайки се да намери прошка, повече за себе си, отколкото за нея.
Мартин също беше там. Връзката ни, родена в криза и юридически битки, се беше превърнала в нещо красиво и стабилно. Той беше моята опора, точно както баща ми беше някога.
Гледах хората около мен – моя новооткрит брат, моята изстрадала доведена сестра, мъжът, когото обичах. Бяхме странно, нетипично семейство, събрано от парчетата на едно разбито минало. Но бяхме заедно.
Наследството на баща ми не се оказа просто къща и пари. Оказа се истината. Болезнена, сложна, но освобождаваща. И най-вече, оказа се Даниел. Оказахме се ние. И пред нас стоеше един празен лист хартия, на който можехме да напишем собствената си история. Заедно.