Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Кой е българският град на халвата
  • Новини

Кой е българският град на халвата

Иван Димитров Пешев март 3, 2024
hasvsdvldfvsldsfkvfdkv.png

Откъде е дошла халвата по нашите земи и как се е превърнала в истински символ за един български град, разказва „Факти“.

Историята на халвата по нашите земи

Приема се, че халвата е била създадена в древна Персия и след това постепенно се разпространява в Близкия изток. Тя стига до Източна Европа, следвайки възхода на Османската империя през XIV, XV и XVI век. По нашите земи се смята, че това сладко изкушение започва да се налага чак през XVI век. Така поне пишат пътешественици, които са преминавали през българските земи.

Яхнаджийници и бозаджийници

Интересното е, че османските власти явно се опитват да популяризират това сладко изкушение, като държат цената ниска и достъпна за населението. Затова в почти всички градове има майстори по халва, които освен халва приготвят и боза. Това довежда до изразът „халваджия за бозаджия“, защото първоначално двете лакомства се произвеждали от едни и същи хора и едното изделение подпомагало консумацията за другото.

Кой е градът на халвата в България

Отговорът на въпроса е град Ябланица. Интересно е, че популярността на града като столица на халвата настъпва много след Освобождението и е свързана с един конкретен човек – Иван Стефанов Богоев, известен като Иван Сладкаря. Той е родом от Прилеп (Македония), където усвоява умението за изработване на сладки деликатеси като халва, локум и различни бонбони.

След опити да започне собствен бизнес в София в началото на XX век. Той се оказва неуспешен и той се мести из няколко населени места, като най-накрая се установява в Ябланица около 1930 година. Тук Иван Богоев не само продължава да развива сладкарските си умения, но и добавя към асортимента си местното бяло ябланско сладко, което прославя и развива. Бизнесът му процъфтява в Ябланица, където той успява да си създаде сериозна популярност.

Кога се появява популярността на Ябланската халва

Това се случва по-късно. Ябланица е една от първите важни спирки по автобусния маршрут между София и Варна, пише actualno.com. След промените през 1944 г., местните власти решават, че не бива да прекратяват производството на халва в Ябланица, а по-добре да го преобразуват в държавно.

По този начин се стъпва върху разработената основа от Иван Богоев и към него се добавя подходящото местоположение на Ябланица. По този начин, градът става задължителна спирка за всички пътуващи между Варна и София и става известен като „градът на халвата“. Нещо, което нашите читатели над 50 години със сигурност си спомнят много добре!

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Българска майка нажежи интернет навръх 3-ти март: Нищо няма да остане, нищо!
Next: Големи промени с колите на дизел. Вдигнаха им мерника

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.