Командировката беше към края си. Три дни в друг град, изпълнени с безкрайни срещи, напрегнати преговори и стиснати усмивки. Чувствах се изцедена, но и доволна. Сделката, по която работих от месеци, най-накрая беше факт. Мислех си само за дома, за топлата прегръдка на съпруга ми Мартин, за тихата вечер, която щяхме да си подарим, след като се прибера. Седях в хотелската стая, гледах през прозореца към светлините на чуждия град и телефонът иззвъня. Беше Стоян, нашият съсед. Възрастен, самотен мъж, когото поздравявахме любезно, когато се засичахме пред входа.
– Анна, здравей, извинявай, че те притеснявам толкова късно – започна той с леко треперещ глас. – Дано не те събуждам.
– Не, всичко е наред, Стоян. Какво има? Случило ли се е нещо? – попитах, а в стомаха ми се надигна леко притеснение.
– Ами… не знам как да ти го кажа. Малко е неудобно, но се чувствам длъжен. Ти си добро момиче, винаги си ми помагала с торбите…
Думите му се точеха бавно, накъсано. Усещах, че се колебае.
– Кажи ми направо, моля те. С Мартин ли е станало нещо? Добре ли е?
– Добре е, добре е, поне така изглежда. Жив и здрав си е. Но… не е сам.
Замръзнах.
– Какво искаш да кажеш?
– От два дни, откакто те няма, в апартамента ви има жена, Анна. Млада, дългокоса. Влиза, излиза… снощи остана да преспи. Чух ги през стената… смееха се. Днес пак е там. Колата ѝ е паркирана отпред.
Светът около мен сякаш се разпадна на хиляди малки парченца. Думите на Стоян отекваха в главата ми – „има жена“, „остана да преспи“, „смееха се“. Не можех да си поема дъх. Благодарих му някак, с половин уста, и затворих телефона. Ръцете ми трепереха неконтролируемо.
Не, това не можеше да е истина. Сигурно има някакво недоразумение. Може би е негова братовчедка, която не познавам? Или колежка, която е дошла да работят по спешен проект? Мартин беше толкова отдаден на бизнеса си напоследък. Работеше до късно, често беше напрегнат заради нов, голям проект, в който беше инвестирал всичко. Беше взел огромен заем, ипотекирал беше апартамента, в който живеехме, този, който бяхме купили с такъв ентусиазъм и мечти само преди две години, след като той взе ипотечен кредит. Аз също го подкрепях, работех неуморно, за да помагам с вноските.
Но… смях през нощта? Да остане да преспи?
Остатъкът от командировката премина като в мъгла. Не можех да се съсредоточа върху нищо. Усмихвах се насила на колегите си, кимах на финалните уточнения по договора, но умът ми беше на хиляди километри оттук. Беше в нашия дом, в нашата спалня. Представях си го с друга. Картините, които нахлуваха в съзнанието ми, бяха толкова ярки и болезнени, че ми се гадеше.
Полетът към дома беше най-дългият в живота ми. Всяка минута беше агония. Телефонът на Мартин беше изключен, когато пробвах да му звънна. Това само засили подозренията ми. Защо ще си изключи телефона? Да не бъде притесняван?
Кацнах късно вечерта. Не се обадих на никого. Взех такси и се отправих директно към дома. Сърцето ми биеше до пръсване. Улиците бяха тихи, притихнали в очакване. Пред нашия блок видях колата, за която говореше Стоян. Малка, червена, непозната. Значи не съм си въобразявала. Не е било недоразумение.
Отключих входната врата на кооперацията възможно най-тихо. Качих се по стълбите пеша, не посмях да ползвам асансьора, чийто шум можеше да ги предупреди. Застанах пред нашия апартамент. Ръката ми трепереше, докато пъхах ключа в ключалката. Превъртях два пъти. Вратата се отвори безшумно.
Вътре беше тихо. В коридора светеше само малката нощна лампа. На закачалката до палтото на Мартин висеше елегантно дамско сако. На пода до него – чифт изящни обувки на висок ток. Не бяха моите. Миришеше на чужд парфюм – тежък, сладникав, задушаващ.
На пръсти се придвижих по коридора. От кухнята се носеше слаба светлина. Надникнах. На масата имаше две чаши за вино и празна бутилка. Свещта в средата беше догоряла. Романтична вечеря.
Стомахът ми се сви на топка. Болката беше почти физическа. Продължих към спалнята. Вратата беше леко открехната. Чуваше се тихо, равномерно дишане. Бутнах я бавно.
И тогава ги видях.
Лежаха в нашето легло. В леглото, където спяхме всяка нощ, където си споделяхме тайни, където се обичахме. Мартин беше прегърнал жена с дълга, тъмна коса, разпиляна по възглавницата. Лицето ѝ беше скрито в рамото му. Бяха голи, завити само с тънък чаршаф.
Замръзнах. Времето спря. Чувах само собственото си сърце, което сякаш щеше да изскочи от гърдите ми. Не можех да помръдна, не можех да издам звук. Просто стоях на прага и гледах картината на моето съсипано щастие.
В този момент Мартин се размърда. Може би е усетил присъствието ми, студения въздух от коридора, промяната в атмосферата. Отвори очи. Погледът му срещна моя. В първия миг беше сънен и объркан, но после разпознаване, ужас и паника се изписаха на лицето му.
Той скочи от леглото, опитвайки се да се прикрие с чаршафа. Жената до него се събуди стреснато.
– Анна! Какво… кога се прибра? Трябваше да кацнеш утре сутринта! – гласът му беше дрезгав, изпълнен с паника.
Жената седна в леглото, придърпвайки завивката до брадичката си. Погледна ме с уплашени, големи очи. Беше млада, може би на двадесет и пет. Красива.
– Аз… мога да обясня. Не е това, което изглежда! – започна да заеква Мартин, пристъпвайки към мен.
Но аз не чувах думите му. Гледах само празното място до нея в леглото, мястото, което беше мое. Гледах разхвърляните им дрехи по пода, смесени с неговите. Гледах как целият ми живот, всичко, в което вярвах, се срива пред очите ми.
Той се опита да обяснява, да ме докосне, да ме спре. Но аз… Аз просто стоях там, парализирана от болка и шок. Не можех да плача, не можех да крещя. Вътре в мен имаше само една огромна, студена празнота.
Глава 2
Сякаш мина цяла вечност, преди да успея да помръдна. Краката ми бяха като от олово. Без да кажа и дума, се обърнах и излязох от спалнята. Чух го да вика името ми, но звукът беше далечен, приглушен, сякаш идваше от друг свят. Вървях по коридора като сомнамбул. Грабнах чантата си, която бях пуснала на пода, и се насочих към изхода.
– Анна, чакай! Моля те, нека поговорим! – Мартин изскочи от спалнята, набързо навлякъл боксерки. – Дай ми шанс да ти обясня!
Спрях на прага, с ръка на дръжката на вратата. Не се обърнах. Не исках да виждам лицето му, изражението му, лъжите, които щяха да се излеят от устата му.
– Какво ще ми обясниш, Мартин? – гласът ми беше спокоен, почти неестествено спокоен. Леден. – Как името на братовчедка ти е изписано с червило по чашите в кухнята ли? Или как колежката ти по спешен проект е забравила сутиена си на пода в нашата спалня?
Той замълча. Нямаше какво да каже. Тишината беше по-оглушителна от всеки крясък.
– Моля те, не си тръгвай така. Къде ще отидеш по това време?
Отворих вратата.
– Някъде, където не мирише на предателство.
Тръшнах вратата след себе си и хукнах надолу по стълбите. Не исках да остана в тази сграда и секунда повече. Въздухът не ми стигаше. Имах чувството, че стените се свиват около мен. Излязох навън в студената нощ. Едва сега треперенето се върна, този път по-силно, неконтролируемо. Разтърсваше цялото ми тяло.
Не знаех накъде да вървя. Бях сама в града, в който бях родена, в който имах дом, съпруг, приятели. Но в този момент се чувствах по-самотна от всякога. Тръгнах безцелно по улицата, а сълзите най-накрая бликнаха. Горещи, парещи, безспирни.
Единственият човек, на когото можех да се обадя, беше Мира. Най-добрата ми приятелка от гимназията. Тя беше моята котва в бурното море на живота. Намерих номера ѝ в контактите и натиснах бутона за повикване.
– Ало? Анна? Прибра ли се? – съненият ѝ глас прозвуча от другата страна.
– Мира… – успях да промълвя само името ѝ, преди риданията да ме задавят.
– Какво става? Къде си? Добре ли си? – тревогата в гласа ѝ ме накара да се разплача още по-силно.
– Може ли… може ли да дойда у вас?
– Разбира се! Веднага! Тръгвай насам, чакам те.
Някак успях да стигна до апартамента ѝ. Тя ме чакаше на вратата, по халат, с разтревожено лице. Щом ме видя, ме прегърна силно. В прегръдките ѝ най-накрая се почувствах в безопасност. Позволих си да се срина. Разказах ѝ всичко – за обаждането на Стоян, за червената кола, за сакото на закачалката, за сцената в спалнята.
Мира ме слушаше без да ме прекъсва, само ме галеше успокояващо по гърба. Когато свърших, тя ми подаде чаша вода и каза с твърд глас:
– Този човек е мръсник. Ти заслужаваш много повече.
Прекарах нощта на дивана в хола ѝ, но не мигнах. В главата ми се въртяха хиляди въпроси. Коя е тази жена? Откога продължава това? Как не съм забелязала нищо? Бях ли толкова сляпа? Толкова наивна?
На сутринта телефонът ми не спираше да звъни. Мартин. Редуваха се обаждания и съобщения. „Моля те, вдигни“, „Трябва да говорим“, „Обичам те, направих ужасна грешка“, „Всичко има обяснение“. Изключих звука. Не можех да слушам гласа му, не можех да чета лъжите му.
Мира ми направи кафе и седна до мен.
– Какво ще правиш сега?
– Не знам. Искам просто да изчезна. Да се скрия някъде, където никой не ме познава.
– Глупости. Няма да се криеш. Ти не си направила нищо лошо. Трябва да бъдеш силна. Първата стъпка е да говориш с адвокат.
Думата „адвокат“ прозвуча толкова стряскащо. Означаваше край. Развод. Разделяне на имущество. Край на всичко, което бяхме градили заедно. Но Мира беше права. Това не беше момент за емоционални решения. Трябваше да защитя себе си.
– Ще ми дадеш ли координатите на твоята адвокатка? Тази, която ти помогна с онази имотна сделка.
– Разбира се. Адвокат Димитрова. Желязна е. Точно от такъв човек имаш нужда в момента.
Още същия ден се обадих. Обясних накратко ситуацията и секретарката ми записа час за следващия ден. Чувствах се странно отчуждена, сякаш всичко това се случваше на някой друг, а аз бях просто наблюдател.
Вечерта се обадих на по-малкия ми брат, Симеон. Той учеше в университет, в друг град. Беше всичко, което имах след смъртта на родителите ни преди няколко години. Бяхме много близки.
– Како, как мина командировката? – попита ме той с обичайния си весел тон.
Не издържах. Разплаках се отново и му разказах всичко. От другата страна на линията настъпи мълчание, а после чух как гласът му се вледенява.
– Ще го убия. Качвам се на първия влак и идвам. Ще го смачкам тоя боклук.
– Не, Симо, недей! Моля те, не прави глупости. Нещата са достатъчно зле и без физическа саморазправа. Имам нужда от теб, но да си до мен, да ме подкрепиш, а не да влизаш в затвора заради него.
Той се съгласи неохотно, но чувах гнева в гласа му. Знаех, че няма да остави нещата така.
Срещата с адвокат Димитрова беше в малка, но елегантна кантора в центъра на града. Тя беше жена на средна възраст, с остри черти, проницателен поглед и безупречен костюм. Излъчваше увереност и професионализъм.
Разказах ѝ всичко отначало. Тя ме слушаше внимателно, без да показва емоции, само си водеше бележки в дебел тефтер. Когато приключих, тя вдигна поглед към мен.
– Първо, искам да знаеш, че съжалявам за това, през което преминаваш. Второ, от този момент нататък трябва да мислиш трезво и да не взимаш емоционални решения. Ще се погрижа правата ти да бъдат защитени. Имате ли предбрачен договор?
– Не. Когато се женихме, нямахме нищо. Всичко сме постигнали заедно.
– Апартаментът на чие име се води?
– На двамата. Съсобственици сме. Но е ипотекиран. Мартин взе голям ипотечен кредит преди две години, за да го купим. Аз съм поръчител по кредита.
– А бизнесът му? Имаш ли участие в него?
– Не. Фирмата е изцяло негова. Но аз съм му помагала много. С контакти, с идеи… дори съм му давала пари от моята заплата, когато е имал нужда. Наскоро взе и огромен фирмен заем за някакъв нов проект. Беше много напрегнат заради това.
Адвокат Димитрова се намръщи.
– Това е важно. Трябва да разберем какво е финансовото състояние на фирмата му и за какво точно са използвани тези заеми. Фактът, че апартаментът е ипотекиран, усложнява нещата. При развод дълговете също се делят, особено ако си поръчител. Ще пусна запитвания. Междувременно, не разговаряй с него без мое присъствие. Не подписвай никакви документи. И се опитай да събереш всякаква информация, която имаш – банкови извлечения, договори, всичко, до което имаш достъп.
Излязох от кантората с тежко сърце, но и с леко облекчение. Поне вече не бях сама в това. Имах професионалист на моя страна. Но думите ѝ за дълговете ме притесниха. Не ставаше въпрос само за разбито сърце. Ставаше въпрос и за моето бъдеще. Можех да загубя не само съпруга си, но и дома си, и да остана с огромен дълг.
Глава 3
Дните се нижеха бавно, мъчително. Бях си взела отпуск, защото не можех да се концентрирам върху работата си. Живеех при Мира, която правеше всичко възможно, за да ме разсее, но мислите ми постоянно се връщаха към Мартин и онази нощ. Той не спираше да ми звъни и да ми праща съобщения. Вече не бяха само извинения. Бяха обвинения.
„Защо ми причиняваш това?“, „Ти ме тласна към това с твоите вечни командировки и амбиции“, „Никога не беше до мен, когато имах нужда“.
Всяко съобщение беше като нов удар с нож в раната. Опитваше се да прехвърли вината върху мен, да се изкара жертва. Гневът започна да измества болката. Как смееше? Аз, която работех на две места в началото, за да може той да стартира бизнеса си? Аз, която го подкрепях във всяко негово начинание, дори когато звучеше налудничаво?
Симеон пристигна през уикенда. Щом го видях на гарата, се разплаках отново. Той ме прегърна силно.
– Ще се справиш, како. Аз съм до теб. И ще накараме онзи нещастник да си плати за всичко.
Присъствието му ми вдъхна сила. Вече не бях просто жертва, която се самосъжалява. Бях жена, която трябваше да се бори за бъдещето си.
Един ден, докато разглеждах стари документи в лаптопа си, търсейки нещо, което би могло да помогне на адвокат Димитрова, попаднах на папка, наречена „Проект Феникс“. Това беше името на новия голям проект на Мартин. От любопитство я отворих. Вътре имаше бизнес планове, финансови разчети, кореспонденция. Зачетох се.
Проектът изглеждаше амбициозен, но и много рисков. Включваше внос на някакви нови технологии, за които се изискваха огромни инвестиции. В един от имейлите видях име, което се повтаряше често – Огнян. Спомних си, че Мартин го споменаваше. Беше неговият нов бизнес партньор. Човекът, който го беше убедил да вземе огромния заем.
Но това, което привлече вниманието ми, беше друг имейл, по-личен. Беше от Огнян до Мартин.
„Приятел, нещата се усложняват. Банката иска още обезпечения. Трябва да действаме бързо. Между другото, братовчедка ми Деница пристига в града следващата седмица. Търси си работа. Можеш ли да я разведеш наоколо, да ѝ покажеш града? Ще ти бъда задължен.“
Деница.
Сърцето ми спря за момент. Деница. Жената от нашето легло. Значи тя е братовчедка на партньора му. Това не беше случайна афера. Беше нещо много по-сложно и мръсно. Всичко започваше да се навързва.
Препратих имейла на адвокат Димитрова. Отговорът ѝ дойде бързо: „Това променя всичко. Ще проверя този Огнян и връзките му.“
Междувременно, получих официално известие. Мартин беше подал молба за развод. Не само това. Беше наел един от най-агресивните и скъпи адвокати в града, известен с мръсните си тактики. В молбата се твърдеше, че аз съм причината за разпада на брака ни, поради „трайно незаинтересоване към семейството и преследване на кариерни цели“. Искаше апартаментът да остане за него, тъй като бизнесът му бил „от ключово значение за икономиката“, а аз съм щяла да се справя, защото съм имала „доходоносна професия“.
Бях бясна. Това беше наглост, която надминаваше всичко.
– Не се притеснявай – успокои ме Димитрова по телефона. – Това е стандартна тактика. Опитват се да те сплашат, да те накарат да се съгласиш на неизгодни за теб условия. Няма да стане.
Но въпреки думите ѝ, се чувствах уплашена. Влизах във война, за която не бях подготвена.
Един следобед, докато се прибирах към апартамента на Мира, някой ме повика по име. Обърнах се. Беше тя. Деница. Стоеше на няколко метра от мен, облечена в скъпи дрехи, но с изплашено изражение.
– Може ли да поговорим за минута? – попита тя с тих, треперещ глас.
– Мисля, че няма за какво да си говорим – отсякох аз и се опитах да я подмина.
– Моля те! Само пет минути. Дължа ти обяснение. Дължа ти истината.
Колебаех се. Част от мен искаше да ѝ изкрещи всичко, което ми беше на душата, да я прокълне. Но друга част, онази, която все още се опитваше да разбере „защо“, надделя.
– Добре. Пет минути.
Седнахме в едно близко кафене. Тя не смееше да ме погледне в очите.
– Виж, знам как изглежда всичко. И знам, че нямам извинение. Но нещата не са такива, каквито изглеждат. Аз… аз също бях излъгана.
Тя започна да разказва. Разказа ми как братовчед ѝ Огнян я е запознал с Мартин. Как Мартин ѝ е предложил работа във фирмата си, с огромна заплата. Как е започнал да я ухажва, да ѝ прави скъпи подаръци, да ѝ обещава светло бъдеще. Казал ѝ, че е в процес на развод, че бракът му е бил фиктивен от години.
– Вярвах му. Бях толкова глупава. Той ми говореше за големи инвестиции, накара ме да изтегля потребителски кредит на мое име, уж за да го вложи в „Проект Феникс“. Каза, че ще ми върне парите с огромна лихва. Аз… аз му ги дадох. Всичките.
Гледах я и не знаех какво да си мисля. Дали ме лъжеше? Дали беше част от някакъв по-голям план? Или наистина беше просто поредната жертва на Мартин и Огнян?
– Огнян и Мартин са затънали до уши – продължи тя, а в очите ѝ се появиха сълзи. – Проектът им се е провалил. Заемите, които са взели… те не са отишли за никакви технологии. Повечето пари са изчезнали. Мисля, че ме използваха. Може би, за да ме представят като инвеститор, за да покажат някакви свежи пари пред банката. А когато ти се прибра… те се паникьосаха. Огнян ми нареди да изчезна, да не говоря с никого. Заплаши ме. Но аз не мога да живея с тази вина. И ме е страх. Искам си парите обратно.
Историята ѝ звучеше абсурдно, но в същото време, обясняваше много неща. Обясняваше отчаянието на Мартин, агресивната му тактика в съда. Той не се бореше за любов. Бореше се да оцелее.
– Защо ми казваш всичко това? – попитах я предпазливо.
– Защото ти си единствената, която може да ги спре. Твоята адвокатка… чух, че е много добра. Може би, ако работим заедно… ако аз свидетелствам… можем да докажем, че са измамници.
Тя ми подаде флашка.
– Тук има копия на имейли, банкови преводи… всичко, което доказва, че съм им дала пари. И записи на разговори с Огнян, в които ме заплашва. Моля те, използвай ги.
Взех флашката. Чувствах се като в лош филм. Изневярата на съпруга ми се превръщаше в криминална история за финансови измами, заплахи и разбити животи. Моят, нейният… а може би и на други.
Това вече не беше просто развод. Това беше битка за справедливост.
Глава 4
Срещата ми с адвокат Димитрова след разговора с Деница беше напрегната. Разказах ѝ всичко и ѝ дадох флашката. Тя я пъхна в лаптопа си и мълчаливо започна да преглежда файловете. Лицето ѝ оставаше непроницаемо, но аз виждах как очите ѝ се присвиват леко, докато четеше.
– Това е сериозно, Анна – каза тя след дълго мълчание, като най-накрая вдигна поглед към мен. – Много по-сериозно от бракоразводно дело. Тук говорим за измама в особено големи размери, може би дори за организирана престъпна група. Мартин и Огнян са използвали фирмата си като параван за източване на кредити. Парите от банката, както и парите на Деница, най-вероятно са прехвърлени в офшорни сметки.
– И какво означава това за мен?
– Означава две неща. Първо, доброто е, че имаме много силен коз срещу тях. Ако тези доказателства са истински, а аз ще наема експерт, който да ги провери, можем да ги притиснем до стената. Те ще са изправени пред заплаха от затвор, не просто от загуба на имущество. Това ще ги направи много по-склонни на извънсъдебно споразумение, което да е изцяло във твоя полза.
– А лошото? – попитах, усещайки, че има и такова.
– Лошото е, че ти си дълбоко забъркана във всичко това, макар и несъзнателно. Като негова съпруга и поръчител по ипотечния кредит, банката ще потърси отговорност и от теб. Ако фирмата му фалира, а това изглежда неизбежно, кредиторите ще се наредят на опашка. И първото нещо, към което ще посегнат, е семейното ви жилище. Ще трябва да се борим много здраво, за да докажем, че ти не си знаела нищо за тези схеми и си добросъвестна страна.
Думите ѝ ме удариха като студен душ. Значи не само че бях предадена, но и бях на ръба на финансова катастрофа, забъркана в престъпление, за което нямах и най-малка представа.
– Трябва да бъдем много внимателни – продължи Димитрова. – Тези хора са опасни. Фактът, че Огнян е заплашвал братовчедка си, го доказва. От този момент нататък трябва да внимаваш с кого говориш, къде ходиш. Не се срещай с Мартин сама, при никакви обстоятелства. Всички комуникации ще минават през мен и неговия адвокат.
Прибрах се в апартамента на Мира напълно съсипана. Брат ми Симеон беше там. Усети, че нещо не е наред.
– Какво има, како? Изглеждаш така, сякаш си видяла призрак.
Разказах и на него. За Деница, за флашката, за измамите. Гневът, който бях видяла у него преди, сега се върна с двойна сила, но този път беше по-студен, по-пресметлив.
– Значи са престъпници. Не просто измамници, а мафиоти. Добре. Това е по-добре. Срещу такива се действа по друг начин.
– Какво имаш предвид? Симо, обеща ми, че няма да правиш глупости!
– Няма, спокойно. Няма да се бия с тях на улицата. Но в университета имам приятел, който учи право и е много навътре в нещата. Баща му е следовател. Ще го попитам как стоят нещата с такива дела, какво може да се очаква. Имам и друг приятел, който е компютърен гений. Може да провери някои неща онлайн за този Огнян. Понякога в интернет излизат неща, които не могат да се намерят по официален път. Трябва да знаем с кого си имаме работа.
Въпреки че се притеснявах, не го спрях. Чувствах, че губя контрол над ситуацията и всяка помощ беше добре дошла.
Дните минаваха в напрегнато очакване. Адвокат Димитрова подготвяше документите, а аз се опитвах да живея ден за ден. Всяко позвъняване на вратата, всяка непозната кола на улицата ме караше да подскачам. Страхът се беше настанил трайно в живота ми.
Една вечер Симеон се прибра късно, с блеснали очи.
– Научих нещо. Огнян. Този тип не е случаен. Имал е и други фирми преди, които са фалирали мистериозно. Оставял е след себе си само дългове и измамени партньори. Но никога не са успели да го осъдят. Винаги се измъква. Има много добри връзки. Говори се, че има протекции на високо ниво.
– А за Мартин?
– За него нищо. Изглежда чист. Поне досега. Явно Огнян е мозъкът на операцията, а Мартин е бил лицето, примамката. Глупакът, който е подписал всичко с името си.
Тази информация само потвърди най-лошите ми страхове. Мартин не беше просто слаб мъж, поддал се на изкушение. Той беше съучастник в престъпление, пионка в игра, много по-голяма от него. Може би аферата с Деница е била просто част от плана – начин да я контролират, да я обвържат, да я направят съучастник.
Няколко дни по-късно, адвокат Димитрова ме извика в кантората си. С нея беше и Деница, която изглеждаше още по-уплашена от преди.
– Получихме отговор от адвоката на Мартин – започна Димитрова без предисловия. – Те отричат всичко. Твърдят, че записите са манипулирани, имейлите са фалшиви, а госпожица Деница е просто една отхвърлена любовница, която си отмъщава. Предлагат ти споразумение – да се откажеш от всякакви претенции към апартамента и фирмата, а в замяна те ще поемат ипотечния кредит.
– Това е абсурд! – избухнах аз. – Искат да ме оставят на улицата без нищо, след всичко, което направих?
– Разбира се, че е абсурд. И ние няма да го приемем. Но това показва, че са уплашени. Агресивната им позиция е признак на слабост. Затова преминаваме към следващата фаза. Ще внесем сигнал в прокуратурата. С доказателствата, които имаме, те са длъжни да започнат разследване.
Деница пребледня.
– Разследване? Но Огнян каза, че ако отида в полицията, ще направи живота ми ад. Каза, че има хора навсякъде.
– Затова ще поискаме и мярка за неотклонение и ограничителна заповед – отговори твърдо Димитрова. – Няма да позволим да ви заплашват. Но трябва да сте подготвени. Ще бъде тежко. Ще има разпити, може би дори медиен интерес, ако случаят е голям. Готови ли сте за това?
Погледнах Деница. В очите ѝ видях същия страх, който изпитвах и аз. Но видях и нещо друго – решителност. Бяхме две жени, измамени и предадени от едни и същи мъже. Бяхме на различни страни в началото, но сега бяхме в една лодка.
– Готова съм – казах аз.
– И аз – прошепна Деница.
В следващите седмици животът ми се превърна в поредица от срещи с адвокати, разпити при следователи и безкрайно чакане. Новината за разследването беше изтекла в медиите и името на фирмата на Мартин се появи в няколко икономически издания, свързано с финансови злоупотреби. Това беше огромен удар по репутацията му.
Една вечер, докато се прибирах, видях Мартин да ме чака пред блока на Мира. Беше отслабнал, с тъмни кръгове под очите. Изглеждаше съсипан.
– Анна, трябва да поговорим – каза той с умоляващ тон.
– Казах ти, че всяка комуникация ще минава през адвокатите ни.
– Моля те. Само за малко. Те ме съсипват. Огнян… той ме заплашва. Казва, че всичко е по моя вина, че аз ще опере пешкира. Ще ми вземат всичко, Анна. Може да вляза в затвора.
– За това трябваше да мислиш, преди да вкараш любовницата си в леглото ми и да се забъркаш в престъпни схеми! – отвърнах аз, като се опитвах да сдържа гнева си.
– Не разбираш! Бях отчаян! Бизнесът вървеше зле, бях затънал в дългове. Огнян се появи като спасител. Обеща ми, че ще оправи всичко. Аз просто… просто му повярвах. Подписвах каквото ми кажеше. Не знаех, че е измама, кълна се! А Деница… тя беше негов план. Той ме накара да я съблазня, каза, че така ще я държим под контрол, защото била любопитна и задавала много въпроси.
Гледах го и за пръв път от много време не изпитвах гняв, а съжаление. Жалко ми беше за този слаб, уплашен човек пред мен, който беше готов да продаде душата си, само и само да запази илюзията си за успех. Човекът, когото някога обичах.
– Късно е за това, Мартин. Късно е за всичко.
Подминах го и влязох във входа. Знаех, че това е началото на края. Но също така знаех, че краят ще бъде дълъг и болезнен за всички ни.
Глава 5
Съдебната сага се проточи с месеци. Превърна се в сложна плетеница от граждански и наказателни дела. Разводът беше най-малкият проблем. Основната битка се водеше на фронта на финансовите измами. Адвокат Димитрова беше в стихията си. С желязна логика и непоклатими доказателства, тя методично разплиташе мрежата, изтъкана от Мартин и Огнян. Свидетелските показания на Деница, подкрепени от записите и банковите извлечения, се оказаха решаващи.
Прокуратурата повдигна обвинения и на двамата. Бизнесът им се срина. Сметките им бяха запорирани. Но както Симеон беше предсказал, Огнян се оказа костелив орех. Той нае екип от топ адвокати, които оспорваха всяко доказателство, всяка дума. Опитваха се да представят Мартин като единствен виновник, а Огнян като добросъвестен партньор, подведен от него.
Мартин, от своя страна, беше напълно смазан. Неговият адвокат се опитваше да го изкара наивна жертва на манипулациите на Огнян. Двамата бивши партньори сега се обвиняваха взаимно, разкривайки все повече и повече мръсни тайни за общите си дела. Аз бях призовавана като свидетел няколко пъти. Трябваше да стоя в съдебната зала и да гледам как мъжът, с когото бях споделяла живота си, седи на подсъдимата скамейка. Беше сюрреалистично и болезнено.
В тези тежки месеци подкрепата на Мира и Симеон беше безценна. Мира се грижеше да не се затварям в себе си, измъкваше ме на кино или на разходка, дори когато нямах никакво желание. Симеон пък беше моят източник на информация и моят личен бодигард. Той следеше всяка новина по случая, ровеше се за още информация и винаги беше на разположение, ако трябваше да отида някъде късно вечер.
Един ден той дойде при мен с необичайно сериозно изражение.
– Како, трябва да ти кажа нещо. Не знам как ще го приемеш.
– Какво има, Симо? Плашиш ме.
– Става дума за Мартин. Онзи мой приятел, компютърният специалист… помолих го да се поразрови още малко. Не само във фирмените дела. А в личния му живот.
– И?
– Ами… изглежда Деница не е била първата.
Стомахът ми се сви.
– Какво искаш да кажеш?
– Намерил е следи от комуникация, плащания към хотели, сайтове за запознанства… още отпреди година. Преди „Проект Феникс“, преди Огнян, преди големите дългове. Имало е и други. Не е било само веднъж. Изглежда, това е бил неговият начин на живот.
Тази новина, вместо да ме съсипе, ми донесе странно облекчение. Значи не бях аз виновната. Не бяха моите командировки, не беше моята амбиция. Проблемът не беше в мен. Проблемът беше в него. В неговата неспособност да бъде верен, в неговата постоянна нужда от нещо ново, от тръпка, от потвърждение. Цялата му история за отчаянието и дълговете, която ми беше разказал, беше просто поредната лъжа, поредният опит да се оправдае.
Това ми даде сили да продължа напред. Вече не го съжалявах. Не изпитвах нищо към него, освен презрение.
Най-накрая делата приключиха. Огнян, въпреки всичките си връзки, получи ефективна присъда за измама и пране на пари. Връзките му го бяха спасили от по-дълга присъда, но не и от затвора. Мартин, като съучастник с по-малка роля, получи условна присъда, но беше напълно разорен. Фирмата му беше обявена в несъстоятелност.
Бракоразводното дело приключи с извънсъдебно споразумение. Благодарение на наказателните дела, позицията ми беше много силна. Адвокат Димитрова успя да докаже, че аз не съм знаела нищо за измамите и съм добросъвестна страна. За да избегне по-нататъшни усложнения, Мартин се съгласи на всичко. Апартаментът беше продаден, за да се покрие ипотечният кредит. Сумата, която остана след продажбата, макар и не голяма, беше разделена. Аз получих своята половина. Загубих дома си, но запазих свободата си и не останах с дългове.
Деница също успя да си върне част от парите, които беше дала, след като се присъедини към делото като граждански ищец. След края на процеса тя дойде да се сбогува с мен.
– Заминавам си – каза тя. – Връщам се в родния си град. Искам да започна отначало, далеч от всичко това. Исках само да ти благодаря. И да ти се извиня отново.
– Няма за какво да ми се извиняваш – отговорих аз, и за моя изненада го мислех. – И двете бяхме жертви. Надявам се да намериш щастие.
Тя се усмихна за пръв път.
– И аз ти го желая.
След като всичко приключи, настъпи тишина. Странна, оглушителна тишина. Нямаше повече срещи с адвокати, нямаше съдебни заседания, нямаше телефонни обаждания посред нощ. Трябваше да започна живота си от нулата.
Наех си малък, слънчев апартамент под наем. Беше празен, но беше мой. Мое убежище. Върнах се на работа, хвърлих се с цялата си енергия в нея. Работата ме спасяваше, даваше ми цел, караше ме да се чувствам полезна.
Симеон се дипломира и започна работа в престижна компания. Често се виждахме. Той беше моята опора, моето семейство. Мира също беше неотлъчно до мен.
Един ден, около година след развода, седях в новото си жилище и гледах през прозореца. Слънцето залязваше, оцветявайки небето в оранжево и розово. Чувствах се спокойна. Белезите от предателството все още бяха там, но вече не кървяха. Бяха се превърнали в част от мен, в напомняне за това, през което бях преминала и което бях оцеляла.
Бях загубила много – съпруг, дом, илюзии. Но бях намерила нещо много по-ценно – себе си. Бях намерила силата, за която не подозирах, че притежавам. Бях се научила, че мога да падна, но мога и да се изправя. Сама.
Телефонът иззвъня. Беше Мира.
– Какво ще кажеш за по едно питие тази вечер? В онзи нов бар в центъра?
Усмихнах се.
– Защо не? Идвам.
Затворих телефона, станах и отидох да се приготвя. За пръв път от много време насам, гледах към бъдещето не със страх, а с надежда. Историята ми с Мартин беше приключила. Моята собствена история тепърва започваше.