## Глава първа
Кучето не спираше да лае, това не беше просто звук, а жива аларма, повтаряща се, настойчива, почти паническа 😱😱
От инвалидната си количка Виктор се опитваше да разбере това необичайно поведение. Рей, обикновено спокойно и привързано животно, обикаляше напред-назад, стенеше, леко дърпаше ръкава му и после отново се отправяше към кухнята. Погледът му беше пълен с неотложност, сякаш се опитваше да каже нещо важно.
С течение на минутите лаят ставаше по-силен, по-настойчив. Рей се изправяше на задните си лапи, блокираше пътя, непрекъснато се връщаше при него. Виктор усети как в гърдите му се свива нещо старо и познато, онова хладно предчувствие, което се появяваше точно преди буря.
Не беше от хората, които се плашат лесно. Преди катастрофата той беше човекът, който подписваше големи договори, който не се огъваше под натиска, който умееше да се усмихва дори когато в стаята миришеше на коварство. Сега, когато едната половина от живота му беше заключена в тяло, което не го слушаше, той се научи да слуша друго.
Интонацията на кучето.
И тишината между звуците.
Въпреки инвалидността си Виктор в крайна сметка реши да последва Рей. Всяко движение му струваше усилие. Колелата на количката скърцаха тихо по пода, сякаш се оплакваха. А Рей се връщаше на всеки два метра, допираше нос до коляното му и пак се стрелваше напред.
Когато достигна до кухнята, това, което откри, го остави като вцепенен.
Не беше пожар.
Не беше счупен съд.
Беше миризма.
Остра, натрапчива, невидима, но безмилостна. Миризмата на газ, която се увиваше около шкафовете и плота като змия.
Фурната беше отворена. Пламък нямаше. Копчето беше завъртяно, сякаш някой умишлено е пуснал газа и е излязъл тихо, без да хлопне.
Виктор пребледня.
Рей спря да лае само за миг и започна да скимти, сякаш се страхуваше, че стопанинът му няма да разбере навреме. После се втурна към вратата на кухнята и започна да драска по нея с лапи.
Виктор не мисли дълго. Стигна с усилие до прозореца, дръпна дръжката, отвори широко. Студеният въздух нахлу и го удари в лицето. Миризмата не изчезна веднага, но се разреди.
Тогава видя още нещо.
Под масата, между два стола, лежеше парче плат. Черен, лъскав, като ръкавица, но не домашна. До него се търкаляше малък ключ, какъвто се използва за каси и шкафове.
Виктор се наведе колкото можеше. Ръката му трепереше, пръстите не винаги го слушаха. Но успя да вземе ключа.
На ключа имаше лента с надпис, написан на ръка.
Не име.
Само една дума, която го прониза.
„Стая“.
В същия момент от горния етаж се чу тих звук. Не стъпки, не падане. По-скоро щракване. Врата, която се затваря внимателно.
Виктор замръзна на място и вътре в него нещо прошепна: Истината има цена.
Рей изръмжа ниско, с гърло, пълно със страх и ярост. После се стрелна към коридора.
Виктор последва звука, но вече не само с тревога. С онзи стар инат, който някога му беше носил победи.
Никой не казваше истината в тази къща.
И той започваше да разбира защо.
## Глава втора
Виктор се върна в дневната, но не позвъни веднага на никого. Първо затвори вратата на кухнята, остави прозореца отворен, за да се проветрява. После погледна ключа още веднъж, сякаш очакваше думата да се промени.
„Стая“.
Коя стая?
Къщата беше голяма, с много врати, много коридори и още повече места, където можеш да скриеш нещо. А откакто Виктор беше в количка, коридорите сякаш се бяха удължили, стълбите се бяха превърнали в подигравка.
Някога той беше господарят на пространството. Сега пространството го гледаше отвисоко.
Вратата на кабинета му беше леко открехната.
Той я оставяше така понякога, за да влиза Рей. Но Рей тази сутрин не беше влизал там. Рей беше лаел.
Виктор придвижи количката тихо. Колкото може да е тихо, когато сърцето ти бие в ушите.
В кабинета миришеше на кожа и на старо дърво. На книги, които никой не чете, но всички уважават. На години успех, който някой може би вече е смятал за свой.
На бюрото му имаше папка, която не беше оставял там. Червена папка, сложена по средата, като примамка.
Той отвори.
Вътре имаше документи за заем. Не един. Няколко. Подписани преди месеци.
Подписът изглеждаше като неговия, но не беше. Буквите бяха прекалено равни, прекалено уверени. Той познаваше собствената си ръка, както познаваше удара на часовника в тишината.
Някой беше подписвал вместо него.
До документите имаше писмо от банка. Със срокове. С предупреждение. С думи, които не оставят място за милост.
А под писмото лежеше още една бележка. Неофициална, без печати.
„Ако не съдействате, ще загубите всичко.“
Виктор преглътна сухо.
Не беше просто финансов натиск. Беше въже, което се стяга бавно, докато ти се усмихват.
Рей влезе след него и се притисна до крака му, сякаш казваше: Не си сам.
Тогава Виктор чу гласа на Елена.
Тя говореше по телефона, от някъде наблизо. Не беше в кабинета, но звукът се плъзгаше по коридора като змия по камък.
„Не, не може да разбере. Дори не влиза в кухнята вече… Да. Всичко е под контрол…“
Виктор стискаше ключа в дланта си, докато металът не започна да го боли.
Елена се засмя тихо.
„Стефан каза, че ако се наложи, ще направим втори опит. Първия път кучето се намеси, но… ще намерим начин.“
Дъхът на Виктор се прекъсна.
Втори опит.
Първи опит.
Значи катастрофата не е била случайност.
Значи количката не е била съдба, а план.
Виктор погледна към Рей. Кучето го гледаше право в очите, без да мига. В този поглед имаше не само вярност. Имаше вина, сякаш Рей се обвиняваше, че не е лаел по-рано, преди години.
Елена приключи разговора, но преди да затвори, Виктор чу още една фраза, която го удари като шамар.
„Утре адвокатът идва. Трябва да подпише онова за настойничеството.“
Настойничество.
Думата го изгоря.
Да те направят жив, но без права. Да те заключат в собственото ти тяло и да вземат ключа.
Виктор затвори папката. Бавно. Внимателно. Никакъв шум. Никаква следа.
После извади телефона си и набра един номер, който не беше използвал отдавна.
„Мария…“ каза тихо, когато отсреща се чу женски глас. „Трябва ми помощ. Днес. Не утре.“
От другата страна на линията настъпи пауза.
„Виктор…“ гласът беше стегнат, професионален, но и човешки. „Какво се случва?“
Той се поколеба само за миг.
Истината има цена.
„Опитват се да ме убият“ прошепна. „И да вземат всичко, което е мое.“
## Глава трета
Мария дойде привечер. Не влезе шумно, не носеше излишни емоции със себе си, но очите ѝ беше остри, като ножове, които режат лъжи.
Тя беше адвокат, от онези, които не се нуждаят от високи токове и силен грим, за да изглеждат опасни. Носеше сива чанта, тънка папка и поглед, който те кара да съжаляваш за всяка дума, която си изрекъл необмислено.
Виктор я посрещна в дневната. Елена беше излязла „по покупки“. Стефан го нямаше. Това само по себе си беше подозрително. Когато хората планират нещо, изчезват от кадъра, за да не бъдат заподозрени.
Рей не се отделяше от Виктор.
Мария седна срещу него, отвори бележник, но не започна с въпроси. Първо огледа помещението, после погледна Виктор и каза спокойно:
„Разкажи ми всичко. От самото начало.“
Виктор започна от кухнята. От газа. От ключа. От документите. От думите на Елена. Докато говореше, гласът му понякога пресекваше, но той не си позволи да се разпадне. Не пред Мария. Не сега.
Мария изслуша всичко, без да го прекъсва. Когато той свърши, тя затвори бележника, сякаш вече беше записала всичко в паметта си.
„Първо“ каза тя. „Трябва доказателство. Думи не стигат. Второ, трябва безопасност. Тук вече не си в безопасност.“
Виктор се усмихна горчиво.
„Къде съм в безопасност, Мария? В моята къща, която не е моя? В живота ми, който някой друг подписва?“
Мария се наведе напред.
„В истината. Но тя трябва да бъде показана.“
Тя погледна Рей.
„Кучето те е спасило. Трябва да се довериш и на себе си. Кажи ми, имате ли камери?“
Виктор се замисли. Имаше, но Елена настоя преди месеци да ги „подменят“, защото били „стари и грозни“. След това странно как никога не ги беше виждал да работят.
„Имаха“ каза той. „Не знам сега.“
Мария стана и започна да оглежда ъглите, рамките на вратите, лампите. Спря до един декоративен часовник на стената.
„Това е камера“ каза тя тихо. „Прикрита. Някой е искал да гледа.“
Виктор почувства как гневът му се изкачва от стомаха към гърлото.
Да го гледат.
Да чакат.
Да планират.
Мария извади малко устройство и го насочи към часовника. После към лампата. После към рамката над камината.
„Тук има още една“ каза тя. „И още една. Но виж…“
Тя се намръщи.
„Те не записват към твой достъп. Записват към чужд.“
Това беше като нож.
„Кой?“ попита Виктор, макар че вече знаеше.
Мария не каза името на глас. Само повдигна вежди, сякаш името е толкова очевидно, че не си струва да се произнася.
„Трябва да действаме умно“ каза тя. „Ако те усетят, че знаеш, ще ускорят плана.“
Виктор стисна челюст.
„А какво ще направят? Трети опит?“
Мария се изправи.
„Ще направят онова, което отчаяни хора правят, когато губят. Грешки. И ние ще ги използваме.“
Тя отвори чантата си и извади една тънка папка.
„Имам човек. Млада жена, стажантка в кантората ми. Учи в университет, много умна. Казва се Нора. Тя може да влезе в документи, които ти не можеш да пипнеш, без да предизвикаш подозрение. Тя… иска да се докаже. И има свой мотив да мрази лъжата.“
Виктор вдигна очи.
„Какъв мотив?“
Мария въздъхна.
„Кредит за жилище. Голям. И банката я притиска. Тя вижда как системата мачка хората. Може би затова е толкова упорита. Такива хора са полезни, но и трябва да ги пазим.“
Виктор кимна бавно. Вътре в него се запали искра.
Не беше сам.
Мария продължи:
„Ще поискаш среща със Стефан и Елена. Ще се държиш така, сякаш нищо не знаеш. Ще говориш за настойничеството. Ще кажеш, че си съгласен… но с условие.“
Виктор я погледна остро.
„Съгласен?“
„Примамка“ каза Мария. „Ще поискаш да видиш всички документи. Да се запознаеш. Да си спокоен. А ние ще ги снимаме. Ще намерим следите. Подписи. Дати. Преводи. Всичко.“
Рей изръмжа тихо, сякаш протестираше срещу думата „съгласен“.
Виктор погали кучето по главата.
„Добре“ каза той. „Но ако направят още един опит…“
Мария го прекъсна.
„Няма да им дадем шанс.“
Тя се наведе към него и добави тихо:
„Има още нещо, Виктор. Ако те искат настойничество, значи им трябва да те покажат като слаб. Счупен. Неспособен. Те ще те провокират. Ще те унижат. Ще те накарат да избухнеш.“
Виктор усети как думите ѝ се забиват в него като пирони, но и как го правят по-стабилен.
„Аз няма да избухна“ каза той. „Ще ги гледам и ще ги оставя да се издадат.“
Мария се усмихна едва забележимо.
„Точно така. Никой не е невинен. Но някои хора са глупави, когато са алчни.“
В този момент входната врата се отвори.
Чу се смях.
Елена се връщаше.
Виктор усети как въздухът в стаята се стяга като въже.
Мария прибра папката. Седна спокойно, сякаш е дошла на обикновено гостуване.
Елена влезе в дневната, носеше торби и усмивка, която блестеше твърде силно.
Когато видя Мария, лицето ѝ се стегна за секунда. Само за секунда. Но Виктор я видя.
„Мария!“ възкликна Елена. „Каква изненада. Не знаех, че ще идваш.“
Мария я погледна спокойно.
„И аз не знаех“ каза тя. „Но животът понякога поднася неочаквани посещения.“
Елена се засмя, но смехът ѝ беше празен.
„Виктор е добре, нали?“ попита тя и погледна към него така, сякаш проверява дали е жив.
Виктор се усмихна. Също толкова празно.
„По-добре от всякога“ каза той тихо. „И мисля, че е време да поговорим за документите.“
Елена пребледня съвсем леко, но бързо прикри това с движение на ръката си, сякаш просто е уморена.
„Разбира се“ каза тя. „Утре. Утре всичко ще бъде уредено.“
Виктор я гледаше в очите и си повтаряше наум:
Истината има цена.
И аз ще я платя, но няма да я платя с живота си.
## Глава четвърта
Нора се появи на следващия ден, точно когато слънцето вече слизаше към прозорците и сенките правеха лицата по-остри.
Тя беше млада, с прибрана коса, прост пуловер и онази енергия на човек, който е спал малко, но мисли много. Очите ѝ бяха тревожни, сякаш постоянно брои дългове в главата си.
Виктор я видя как спира на прага, оглежда къщата и преглъща. Не от възхищение. По-скоро от осъзнаване колко несправедливи могат да бъдат стените, когато човек вътре в тях е пленник.
Мария я представи кратко. Елена се държеше любезно, но в усмивката ѝ имаше тънка пукнатина. Стефан също беше тук. По-млад от Виктор, с гладко лице и очи, които никога не стоят на едно място.
Стефан се приближи до Виктор и го потупа по рамото, сякаш проверява дали е истински.
„Братко“ каза той. „Днес е важен ден. Ще направим всичко по правилата. За твое добро.“
Виктор кимна.
„Разбира се“ каза спокойно. „Искам да видя всичко.“
Елена се напрегна, но бързо се овладя.
„Мария може да ни помогне да разберем юридическата част“ каза тя. „Нора ще записва. Нали?“
Нора кимна, но погледът ѝ се плъзна към Виктор. В този поглед имаше въпрос, който тя не можеше да зададе на глас: Наистина ли искаш това?
Виктор ѝ отвърна с едва забележимо кимване. Сякаш ѝ казваше: Довери се.
Стефан извади папки. Много папки. Разположи ги на масата като войник, който подрежда оръжия.
Документи за настойничество. Документи за заеми. Документи за „временен управител“ на фирмите на Виктор. Пълномощни, които изглеждаха уж нормални, но миришеха на капан.
Нора започна да записва. Пишеше бързо, но и внимателно. Понякога повдигаше очи към датите, към подписите. Пръстите ѝ леко потрепваха. Виктор видя това и разбра.
Тя вече виждаше лъжата.
Елена говореше гладко.
„Виктор не може да се натоварва“ каза тя. „Лекарят каза…“
Мария я прекъсна деликатно.
„Кой лекар? Има ли заключение?“
Елена мигна.
„Ще го донеса. Не е тук.“
„Странно“ каза Мария. „Щом става дума за настойничество, тези неща се държат под ръка.“
Стефан се намеси, усмихнат, но с напрежение в челюстта.
„Мария, нека не усложняваме. Това е семейно.“
Мария се усмихна.
„Именно. Семейството е най-опасното място, когато става дума за пари.“
Настъпи тишина.
Виктор се наведе към документите, колкото можеше, и посочи един договор.
„Тук пише, че заемът е взет по мое искане“ каза той. „Има подпис.“
Стефан кимна.
„Да. Ти го поиска.“
Виктор докосна подписа с пръст.
„Това не е моят подпис.“
Елена се засмя.
„Виктор, понякога забравяш. Откакто…“
„Не забравям“ каза той тихо. „Аз помня всеки завой, всяка буква.“
Нора изведнъж вдигна глава.
„Може ли да погледна по-отблизо?“ попита тя, сякаш просто е любопитна.
Стефан ѝ подаде документа. Нора го разглеждаше, а после каза с глас, който се опитваше да бъде неутрален:
„Този подпис е повторен и на други места. Същата дебелина на линията, същото натискане. Но тук…“ тя посочи едно място. „Тук буквата се изкривява по различен начин. Като копиране.“
Елена се изправи рязко.
„Какво означава това?“ попита тя.
Нора се смути, но не отстъпи.
„Означава, че може да не е подписано лично. Може да е преписано.“
Стефан се засмя грубо.
„Стажантка ще ни учи на документи?“
Мария се намеси веднага.
„Стажантка, която има остро око. И точно затова е тук.“
Елена се наведе към Виктор, очите ѝ бяха студени.
„Ти доведе хора да ни обвиняват“ прошепна тя, достатъчно тихо, за да не чуят всички.
Виктор се усмихна.
„Доведох хора да ми помогнат да разбера истината. Ако истината те плаши, това не е мой проблем.“
Стефан удари с длан по масата.
„Достатъчно! Ти си болен, Виктор. Ти имаш нужда от грижи. Ние се грижим. А ти…“
Виктор го погледна право в очите.
„Ти се грижиш за себе си“ каза тихо. „И за дълговете си.“
Стефан замръзна.
За секунда маската му се пропука. А после той я сложи обратно, като човек, който е свикнал да лъже.
„Какви дългове?“ попита той с престорено спокойствие.
Нора сведе очи към друг документ и каза бавно, сякаш чете.
„Тук има запис за превод. Към сметка на…“ тя спря. „Не, към няколко сметки. Има и запис за обезпечение. Това е… това е кредит, който не е за къщата.“
Елена изсъска.
„Нора, не се бъркай.“
Мария вдигна ръка.
„Нора е тук, за да чете. Ние всички сме тук, за да четем. И да не пропускаме редовете, които някой е искал да скрие.“
Виктор усети как Рей се напряга до него.
Кучето усещаше бурята, преди да удари.
В този момент телефонът на Стефан иззвъня. Той хвърли поглед към екрана и пребледня.
Виктор видя името, което светна.
„Даниел“.
Стефан затвори бързо.
Но Виктор вече беше разбрал.
Някой отвън дърпаше конците.
И този някой имаше име, което не беше част от семейството.
Къщата изведнъж се стори по-малка.
Капанът се затваряше.
И вече беше късно да се преструват, че това е само семейна грижа.
## Глава пета
Даниел се появи два дни по-късно.
Не влезе като гост. Влезе като човек, който вярва, че домът е просто още една врата, която може да отвори, ако има ключ. Беше висок, с перфектно подредени дрехи и усмивка, която изглеждаше приятелска, но не стигаше до очите.
Американско име, произнесено на български, но носеше в себе си чужда увереност. Той говореше гладко, с лек акцент, който не беше достатъчен, за да се сметне за грешка, но достатъчен, за да напомни, че той идва от друг свят.
„Виктор“ каза Даниел и подаде ръка.
Виктор не я пое веднага. Погледна ръката, после погледна лицето.
„Не ми каза, че ще идваш“ каза Виктор.
„Стефан ми спомена“ отвърна Даниел спокойно. „Чух, че има промени в управлението. Реших, че е добре да се видим.“
Елена се появи зад него, усмихната, почти сияеща. Тя погледна Даниел по начин, който Виктор не беше виждал отдавна. Сякаш в тази усмивка имаше тайна.
Рей изръмжа.
Виктор не се усмихна.
„Какви промени?“ попита той.
Даниел седна, без да чака покана.
„Винаги има промени, когато човек…“ той направи пауза и погледна количката. „Когато човек има нужда от помощ.“
Мария беше тук. Седеше отстрани, наблюдаваше.
Нора също, с бележник в скута и напрежение в раменете. Тя изглеждаше още по-уморена от преди. Виктор знаеше защо. Кредитът за жилище не чака. Банките не спят. И когато млада жена трябва да учи, да работи и да плаща, очите ѝ се превръщат в ножове.
Даниел извади папка.
„Имам предложение“ каза той. „Да приключим всичко цивилизовано. Виктор ще прехвърли временно управлението. Ние ще стабилизираме фирмата, ще изплатим заемите, ще върнем реда. После… ако Виктор се почувства по-добре…“
„Ако?“ повтори Виктор.
Даниел се усмихна.
„Реалистично, Виктор. Реалистично.“
Виктор се наведе леко напред.
„Ти откъде знаеш за заемите?“ попита.
Даниел не мигна.
„Работа ми е да знам.“
Мария се намеси.
„Работа ви е да знаете какво? И на какво основание участвате в семейно решение?“
Даниел я погледна.
„Вие сте адвокатът“ каза той. „Разбирам. Но аз съм човекът, който може да предотврати катастрофа.“
Виктор се засмя. Кратко. Без радост.
„Катастрофата вече я има“ каза той тихо. „И не беше случайна.“
Тишината в стаята беше като стъкло.
Елена пребледня.
Стефан, който стоеше до прозореца, се размърда.
„Не започвай пак“ каза Стефан. „Ти си…“
„Аз съм жив“ прекъсна го Виктор. „И съм тук. И слушам.“
Даниел постави папката на масата.
„Подпис“ каза той. „Само подпис. И всичко ще бъде лесно.“
Виктор погледна папката. После погледна Елена.
„Това ли искаш?“ попита.
Елена вдигна брадичка.
„Искам спокойствие“ каза тя. „Искам да не се тревожа всеки ден, че ти ще… че ти ще…“
Тя не довърши.
Но Виктор чу неизреченото: че ти ще ми пречиш.
Нора внезапно проговори.
„Госпожо Елена“ каза тя, но без фамилия, както беше редно тук. „Може ли да попитам нещо?“
Елена я погледна с раздразнение.
„Какво?“
„Къде бяхте в деня, когато беше пуснат газът?“ попита Нора.
В стаята сякаш температурата падна.
Елена се изсмя нервно.
„Какъв газ? Това е абсурд.“
Мария наклони глава.
„Не е абсурд“ каза тя. „Виктор има свидетел. Кучето му. И има следи.“
Даниел се усмихна леко.
„Куче“ каза той. „Сериозно ли?“
Рей изръмжа така, че Даниел за пръв път се дръпна леко назад.
Виктор погали Рей.
„Това куче ми спаси живота“ каза спокойно. „А вие… вие сте тук, за да ми го вземете.“
Даниел се изправи.
„Не съм враг“ каза той. „Аз съм решение.“
Виктор го погледна студено.
„Решение за кого?“
Стефан внезапно пристъпи напред, лицето му беше напрегнато.
„Виктор, стига. Ти не разбираш. Имаме срокове. Банката ни натиска. Ако не подпишеш, ще загубим всичко.“
„Кое всичко?“ попита Виктор тихо. „Моето? Или вашето?“
Елена изведнъж избухна.
„Ти мислиш само за себе си!“ извика тя. „А аз? Аз как живея? Аз как издържам тази къща? Аз как…“
Виктор я прекъсна с тих глас, който беше по-страшен от крясък.
„С лъжа“ каза той. „Живееш с лъжа.“
Елена замълча.
Мария се наведе към Виктор и прошепна:
„Сега.“
Виктор кимна.
„Искам всички документи“ каза той на глас. „Всичко. Включително достъп до камерите в къщата. Искам да видя кой ги контролира.“
Елена пребледня рязко.
Стефан се дръпна.
Даниел се усмихна, но вече не беше приятелска усмивка.
„Камери?“ повтори той. „Защо ти е това?“
Виктор се усмихна.
„Защото истината има цена“ каза той. „И вие ще я платите.“
В този момент Нора погледна телефона си. Очите ѝ се разшириха.
„Мария…“ прошепна тя. „Получих писмо от банката. Срокът ми е утре. Ако не внеса сумата, ще започнат процедура.“
Мария я погледна строго.
„Сега не“ прошепна.
Но Виктор чу.
И разбирайки, той усети как в него се надига не само гняв, а и друго.
Отговорност.
Защото тези хора използваха не само него. Използваха всяка слабост наоколо.
Дори кредитите на една млада жена.
## Глава шеста
Същата нощ Виктор не спа.
Елена се беше прибрала в спалнята си, но между тях имаше стена, която не беше от тухли. Стефан беше останал да „преспи“, уж заради напрежението. Даниел си беше тръгнал, но остави след себе си миризма на контрол, която не се проветрява с отворен прозорец.
Мария си отиде късно, но преди да си тръгне, остави на Виктор малко устройство.
„Ще записва звук“ каза тя. „Само звук. Скрий го. И слушай. Те ще говорят. Когато мислят, че спиш.“
Виктор го скри в кабинета си, в чекмедже, което Елена никога не отваряше, защото смяташе, че прахът ѝ цапа ръцете.
После седна в тъмното.
Рей легна до него, с глава върху крака му.
Виктор погледна кучето и прошепна:
„Какво усети, Рей? Какво усещаш, което аз не мога?“
Кучето само въздъхна, сякаш отговорът е в самия въздух.
Час по-късно Виктор чу стъпки. Тихи, внимателни. Вратата на кабинета му леко се открехна.
Той не се обърна. Престори се, че диша равномерно, че е заспал в креслото до прозореца, както понякога се случваше.
Сянка влезе.
После втора.
Елена и Стефан.
Говореха тихо.
„Той става подозрителен“ прошепна Елена. „Днес… днес ме гледаше така, сякаш…“
„Успокой се“ прошепна Стефан. „Той е в количка. Какво ще направи?“
„Ще ни съсипе“ каза Елена. „Мария е опасна. И онази Нора…“
„Стажантка“ изсъска Стефан. „Но не ми харесва. И Даниел не е доволен.“
Елена се приближи към бюрото.
„Трябва да го накараме да подпише“ каза тя. „Без да мисли. Без условия.“
Стефан се засмя тихо.
„Имам идея“ каза той. „Ще го натиснем там, където боли. Ще му покажем, че може да загуби не само фирмата. Ще му покажем… че може да загуби и теб.“
„Как?“ прошепна Елена.
Стефан се наведе към нея.
„Ще му кажем истината“ каза той. „Част от нея. Колкото да го счупим.“
Елена замълча. После прошепна:
„Не. Това… това не трябва да излиза.“
Стефан се засмя, но в смеха му нямаше радост.
„Всичко излиза, Елена“ каза той. „Въпросът е кога.“
Виктор стискаше пръстите си в тъмното, за да не издаде, че е буден.
Каква истина?
Какво криеха?
Елена въздъхна.
„Добре“ каза тя. „Но после… после приключваме. Няма повече опити. Няма повече риск.“
Стефан замълча за миг, после каза тихо:
„Не обещавам.“
Те излязоха от кабинета, затваряйки вратата внимателно.
Виктор остана неподвижен.
Вътре в него бушуваше нещо, което не можеше да нарече.
Беше смесица от страх, ярост и болка.
И едно усещане, че животът му е бил построен върху тайна.
На сутринта Мария дойде рано, а с нея и Нора. Нора беше още по-бледа.
„Банката…“ започна тя.
Виктор я прекъсна.
„Ще го решим“ каза спокойно. „Но първо трябва да разберем какво искат да ми кажат.“
Мария го погледна.
„Какво чуваш?“ попита тя.
Виктор извади устройството и пусна записа.
Гласовете на Елена и Стефан изпълниха стаята.
И когато се чу фразата „ще му кажем истината“, Нора прехапа устна.
Мария изключи записа и погледна Виктор.
„Това е началото“ каза тя. „Но не е достатъчно. Трябва името на Даниел да влезе в историята. Трябва връзката им да се докаже. И най-вече… трябва да знаем каква тайна те крият.“
Виктор кимна.
„Ще разбера“ каза той.
И тогава за пръв път от години усети, че макар да е в количка, може да се движи по-бързо от тях.
Защото те се движеха в лъжа.
А лъжата винаги води до грешка.
## Глава седма
Тайната излезе наяве по начин, който Виктор не очакваше.
Не чрез признание.
Не чрез сълзи.
А чрез поща.
Елена получи плик. Без обратен адрес. Тънък, но тежък като присъда. Виктор го видя в ръцете ѝ, когато тя слезе в дневната. Пръстите ѝ трепереха. Тя го скри под възглавница, сякаш възглавницата може да погълне проблеми.
Но Рей го видя.
Кучето се приближи, подуши възглавницата и изръмжа.
Елена се дръпна.
„Махни това животно“ изсъска тя към Виктор, сякаш Рей е враг.
Виктор не каза нищо. Само погали Рей и го успокои.
Когато Елена излезе от стаята, Виктор се придвижи бавно до дивана. Възглавницата изглеждаше нормална. Но той вече не вярваше на нормалното.
Издърпа плика.
Отвори го.
Вътре имаше снимки.
Елена, седнала в кола, близо до мъж, който не беше Виктор.
Стефан, който предава папка на Даниел.
И още една снимка, най-болезнената.
Елена в болничен коридор, държи за ръка малко момче.
Момче, което Виктор не беше виждал.
Под снимките имаше бележка.
„Той има син. Не твой.“
Виктор пребледня толкова силно, че за миг светът се стесни до една точка.
Син.
Елена беше имала дете.
И не му беше казала.
Нора и Мария дойдоха малко по-късно. Виктор ги чакаше с плика на масата.
„Това“ каза той тихо. „Това е истината, която искат да ми кажат, за да ме счупят.“
Мария разгледа снимките. Очите ѝ станаха още по-остри.
Нора гледаше момчето на снимката и прошепна:
„Колко е малък…“
Виктор преглътна.
„Не знам кой е“ каза той. „Но знам, че Елена е лъгала. И че Стефан и Даниел са част от това.“
Мария вдигна глава.
„Тези снимки са доказателство“ каза тя. „Но трябва да знаем кой ги е изпратил.“
Виктор погледна бележката още веднъж. Почеркът беше груб. Не като на Елена. Не като на Стефан. Не като на Даниел.
Нора се наведе над една снимка и посочи детайл.
„Тук“ каза тя. „На стената в болницата има знак. Има дата. Ако увеличим…“
Мария я погледна одобрително.
„Умна“ каза тя.
Виктор гледаше снимката на детето и усещаше как вътре в него се появява нова болка, по-дълбока от катастрофата.
Той се беше борил за този брак. Въпреки студенината, въпреки отдалечаването, въпреки онези нощи, когато Елена казваше „уморена съм“ и се обръщаше с гръб.
Той беше мислел, че това е просто живот.
А това е било измама.
В този момент се чу входната врата.
Елена се връщаше.
Виктор не скри снимките.
Когато тя влезе в дневната и ги видя на масата, лицето ѝ се изкриви.
Този път не успя да се престори.
„Откъде…“ започна тя, но гласът ѝ се счупи.
Виктор я погледна.
„Кажи ми истината“ каза той тихо. „Кой е това дете?“
Елена се разтрепери. Погледна към Мария. После към Нора. После към Виктор.
„Ти нямаш право“ прошепна тя.
Виктор се усмихна. Тъжно.
„Аз имам право на всичко, което е било мое“ каза той. „На истината. На живота си. На името си. На това да не ме убиват в собствената ми кухня.“
Елена пребледня. После изведнъж избухна в плач, но плачът ѝ беше повече от страх, отколкото от вина.
„Добре!“ извика тя. „Добре! Да, има дете! Но не е както си мислиш!“
„Как е?“ попита Мария спокойно.
Елена се обърна към нея, с очи, пълни с омраза.
„Ти си тук, за да ме унищожиш“ изсъска тя.
Мария не трепна.
„Вие сами го правите“ каза тя.
Елена се обърна към Виктор.
„Това дете…“ започна тя, „това дете е на…“
Вратата на дневната се отвори рязко.
Стефан влезе, зачервен, дишаше тежко. Очите му бяха диви.
„Какво правите?“ извика той. „Какво е това?“
Виктор посочи снимките.
„Кажи ми“ каза той. „Чие е детето?“
Стефан замръзна.
Елена затвори очи.
И в тази секунда Виктор разбра.
Не му трябваха думи.
Не му трябваше признание.
Стефан беше бащата.
Собственият му брат беше спал с жена му.
И това беше истината, която щяха да използват, за да го счупят.
Стефан се изсмя нервно.
„Ти не разбираш“ каза той. „Ти отдавна не си мъжът, който беше. Ти…“
Виктор го прекъсна.
„Аз съм човек“ каза тихо. „А ти си предател.“
Елена се разплака още по-силно.
„Беше грешка!“ извика тя. „Беше… беше преди…“
„Преди катастрофата?“ попита Виктор.
Елена не отговори.
Това беше отговорът.
Мария стана.
„Достатъчно“ каза тя. „Виктор, тръгваме. Тук вече не е безопасно.“
Стефан пристъпи напред.
„Никой няма да тръгва!“ извика той. „Това е моя къща…“
Виктор се засмя сухо.
„Моя къща“ каза той. „Само че ти си забравил.“
Стефан се хвърли към масата и грабна снимките, сякаш може да ги унищожи с голи ръце.
Рей изръмжа и скочи напред.
Стефан се дръпна назад, препъна се и падна на стола. Дишаше тежко. В очите му се появи нещо опасно.
„Добре“ прошепна той. „Добре. Щом така. Ще ускорим.“
Виктор усети как студ преминава по гърба му.
„Какво ще ускориш?“ попита Мария тихо.
Стефан се усмихна, а усмивката му беше като счупено стъкло.
„Края“ каза той. „Вашия край.“
И излезе от стаята, трясвайки вратата.
Елена остана да плаче, но плачът вече не означаваше нищо.
Нора стоеше неподвижна, пребледняла.
Виктор погледна Мария.
„Сега?“ попита той.
Мария кимна.
„Сега“ каза тя. „Сега започва истинската война.“