Къщата до нашата стоеше празна. Не просто необитаема, а сякаш изтръгната от времето – с олющена мазилка, която разказваше истории за отминали лета, и градина, превърнала се в дива, непокорна джунгла от бурени и саморасли храсти. В продължение на пет години тя беше мълчаливият ни съсед, призрак от тухли и хоросан, чиито празни прозорци гледаха към нашия двор като слепи очи. Ние бяхме свикнали с нея, с нейната тишина, с мистерията, която я обгръщаше. Беше част от пейзажа, също като стария орех в дъното на двора ни или далечния шум от магистралата.
После, преди няколко месеца, тишината беше нарушена. Камиони заприиждаха по тясната уличка, работници започнаха да разчистват буйната растителност, а звуците на чукове и бормашини прогониха призраците на запустението. Нови съседи. В началото изпитахме смесица от любопитство и леко раздразнение. Бяхме свикнали с нашето уединение, с илюзията, че сме сами в този край на квартала.
Семейството, което се нанесе, беше като извадено от каталог за перфектен живот. Мъж на средна възраст, с изсечено, строго лице и скъп костюм, който изглеждаше неуместен сред кашоните и строителния прах. Жена му беше ефирна, с тъжни очи и движения, плавни и предпазливи, сякаш се страхуваше да не счупи нещо невидимо около себе си. Имаха и син, момче на моята възраст, може би малко по-голям, с гъста тъмна коса и поглед, който рядко се вдигаше от земята. Виждахме ги рядко. Те не търсеха контакт, не отвръщаха на нашите колебливи поздрави. Сякаш бяха донесли със себе си не само мебели, но и невидима стена, по-висока и по-непробиваема от оградата, която разделяше имотите ни.
Нашият живот, за разлика от техния, беше шумен и открит. Баща ми, Павел, беше успял архитект, човек, който вярваше, че успехът трябва да се вижда и чува. Къщата ни беше негов проект, модерна и просторна, с огромни прозорци, които гледаха към безупречно поддържана градина. А в центъра на тази градина, като синьото сърце на нашия малък свят, беше басейнът. Той беше гордостта на баща ми, мястото на нашите летни събирания, източник на смях, глъчка и безкрайни часове на безгрижие. За мен, Деница, студентка по психология, и за по-малкия ми брат, Иво, басейнът беше светилище.
Конфликтът започна тихо, почти незабележимо. Преди две седмици, в един горещ следобед, бащата на новите съседи, Стоян, се появи на оградата. Баща ми тъкмо беше запалил барбекюто, а аз и няколко приятели се смеехме във водата.
„Бихте ли преустановили използването на басейна?“ – гласът му беше равен, лишен от всякаква емоция, което го правеше още по-смразяващ.
Баща ми се намръщи, изненадан от абсурдността на молбата. „Какво, моля? Да спрем да ползваме басейна си? В собствения си двор?“
„Шумът,“ отвърна Стоян, без да мигне. „И… водата. Просто ви моля да спрете.“
Това беше толкова странно, толкова нелогично, че баща ми просто се изсмя. „Вижте, съжалявам, ако ви пречим, но това е частна собственост. Не мога да забраня на децата си да се радват на лятото. Може би трябва да затворите прозорците си.“
Стоян не каза нищо повече. Просто се обърна и влезе в къщата си, оставяйки след себе си тежко, недоумяващо мълчание.
Разбира се, ние игнорирахме молбата му. Как бихме могли да направим друго? Това беше нашият дом. Нашият живот. Не можехме да позволим на някакъв странен, необщителен съсед да ни диктува правилата. Продължихме да използваме басейна, може би дори малко по-шумно от преди, водени от тийнейджърски инат и чувството за накърнена справедливост.
На следващия ден го видяхме. Синът му, Мартин. Стоеше на балкона на втория етаж, който имаше директен изглед към нашия басейн. Не се криеше. Просто стоеше там, неподвижен като статуя, и гледаше. Не гледаше мен или приятелите ми в обичайния смисъл, в който момчетата гледат момичета по бански. Погледът му беше вперен във водата. В синята, блещукаща повърхност, в играта на слънчевите лъчи по нея, в леките вълнички, които създавахме с движенията си.
Първоначално се почувствах неудобно, после ядосана. Какво си мислеше, че прави? Това беше нахлуване в личното пространство. Казах на приятелите си и те започнаха да му махат подигравателно, да викат нещо към него. Той не реагира. Просто продължи да гледа, а в очите му имаше нещо, което не можех да разчета. Не беше похот или любопитство. Беше нещо по-дълбоко, по-мрачно.
Тогава, за един кратък миг, слънцето се скри зад облак и светлината се промени. Балконът остана в сянка и чертите на лицето му изпъкнаха по-ясно. И тогава видях… видях сълзите. Две мълчаливи, бавни сълзи се стичаха по страните му, докато той гледаше нашата безгрижна игра във водата. В погледа му нямаше завист, нямаше омраза. Имаше само безкрайна, непоносима скръб. Скръб, толкова дълбока и сурова, че стомахът ми се сви на топка. Сякаш гледаше не нашия басейн, а отворена рана, която никога нямаше да зарасне. В този момент разбрах, че това не е просто съседска свада за шум. Ставаше въпрос за нещо съвсем друго. Нещо ужасно, което се беше случило и което ние, с нашия смях и плисък на вода, без да искаме, разравяхме всеки ден.
Глава 2
Студената тръпка, която премина през мен, беше по-силна от хладината на водата. Приятелите ми не забелязаха. Продължиха да се смеят и да се пръскат, но за мен всичко беше приключило. Излязох от басейна, грабнах хавлията и се прибрах в стаята си, без да кажа и дума. Образът на плачещото момче на балкона беше запечатан в съзнанието ми. Това не беше просто сълзливо момче. Беше видение на чиста, неподправена болка.
Разказах на родителите си вечерта. Майка ми, Мария, жена с меко сърце и склонност да се тревожи за всичко, веднага се намръщи. „О, горкото момче. Сигурно има някакъв проблем. Може би трябва да сме по-тихи, Павел.“
Баща ми обаче беше на друго мнение. Той беше прагматичен човек, за когото светът се делеше на логика и емоции, като той твърдо предпочиташе първото. „Глупости,“ отсече той, докато разлистваше вестника. „Това е някаква тактика. Опитват се да ни манипулират емоционално, за да постигнат своето. Първо бащата с абсурдната молба, сега синът с театрални сълзи. Не се хващайте на въдицата. Това е нашият имот и ще живеем в него, както намерим за добре, стига да не нарушаваме законите. А шум през деня не е нарушение.“
Неговата реакция ме ядоса. „Татко, не беше театрално! Ти не го видя. Изглеждаше… съсипан.“
„Деница, ти си прекалено доверчива,“ въздъхна той, без да вдига поглед от вестника. „В моя бизнес съм виждал всякакви хора. Повярвай ми, когато някой иска нещо, е готов на всичко, за да го получи. Тези хора очевидно имат проблем с нас и използват всички средства, за да ни накарат да се чувстваме неудобно. Най-доброто, което можем да направим, е да ги игнорираме.“
Но аз не можех да ги игнорирам. Всеки път, когато поглеждах към съседната къща, вече не виждах просто странни съседи. Виждах загадка, обвита в тъга. Защо водата предизвикваше такава реакция? Каква трагедия можеше да свърже един басейн с толкова много болка? Като студентка по психология, умът ми веднага започна да гради хипотези – посттравматичен стрес, тежка загуба, свързана с вода, фобия. Но това бяха само термини от учебник. Реалността беше лицето на онова момче.
Напрежението ескалира през следващата седмица. Един ден намерихме малка, мъртва птичка на ръба на басейна. Можеше да е случайност, но изглеждаше зловещо. Два дни по-късно някой беше хвърлил камък през нощта и беше счупил една от големите соларни лампи в градината. Нямахме доказателства, но знаехме откъде идва.
Баща ми беше бесен. Той вече не го приемаше като съседска свада, а като лична атака срещу него, срещу семейството му, срещу всичко, което беше построил. Един следобед той отиде и позвъни на вратата им. Никой не отвори, въпреки че бяхме сигурни, че са вътре. Тогава той извика към прозорците: „Знам, че сте вие! Още една такава проява и ще се видим в съда!“
Заплахата му не остана без отговор. На следващата сутрин в пощенската ни кутия имаше официално писмо от адвокатска кантора. В него се твърдеше, че нашият басейн е построен твърде близо до границата на имота, че нарушава строителните норми и създава „непоносими условия за живот“ на техните клиенти, семейството на Стоян. Настояваха незабавно да преустановим ползването му и да започнем процедура по неговото премахване или преместване.
Това беше обявяване на война.
Баща ми побесня. „Наглец! Нагъл, долен наглец! Той ще ми говори за норми! Аз съм построил половината град, той ще ме учи на строителство!“ Цял ден прекара на телефона, крещейки на собствения си адвокат, господин Петров. Искаше контра-дело за тормоз, за увреждане на имущество, за всичко, за което можеше да се сети.
Домът ни, който винаги беше оазис на спокойствие и комфорт, се превърна в щаб на военен съвет. Вечерите преминаваха в обсъждане на стратегии, в разглеждане на документи и нотариални актове. Майка ми беше бледа и притеснена. Тя мразеше конфликтите. „Павел, моля те, не може ли просто да говорим с тях? Да намерим някакъв компромис?“
„Компромис?“, изрева баща ми. „С тези хора няма компромис, Мария! Те не искат компромис, те искат да ни унижат! Искат да ни покажат кой командва. Е, няма да стане!“
Аз стоях в центъра на бурята, разкъсвана от противоречиви чувства. От една страна, бях лоялна към семейството си. Гневът на баща ми беше заразителен и аз също чувствах несправедливостта на тази атака. Но от друга страна, не можех да избия от главата си образа на Мартин. Неговата скръб не беше част от план. Не беше тактика. Беше истинска. И ако беше истинска, това означаваше, че ние, без да искаме, причинявахме болка на някого. Участвахме в нещо, което не разбирахме.
Започнах да ги наблюдавам. Не открито, като Мартин, а тайно, през прозореца на стаята си. Виждах как Стоян се прибира късно вечер с колата си, как излиза от нея с изморени, тежки стъпки. Виждах жена му, Даниела, да се грижи за няколко саксии с цветя на терасата с такова внимание, сякаш те бяха единственото живо нещо в света ѝ. А Мартин почти не излизаше. Понякога го виждах да чете до прозореца, лицето му осветено от лампата, изражението му сериозно и замислено. Те не приличаха на злодеи. Приличаха на затворници в собствения си дом.
Един ден реших да направя нещо. Нещо, което знаех, че баща ми никога не би одобрил. Изчаках да стане късно следобед, когато знаех, че баща му не се е прибрал. Взех си учебниците и отидох в местната библиотека, надявайки се да го срещна. Интуицията ми подсказваше, че момче, което прекарва толкова време в четене, сигурно я посещава. И бях права. Намерих го в читалнята, наведен над дебела книга по теоретична физика.
Приближих се бавно, сърцето ми биеше силно. Той не ме забеляза, докато не застанах точно до масата му.
„Здравей,“ казах тихо.
Той вдигна глава рязко, като подплашено животно. Очите му бяха големи и тъмни. Когато ме позна, в тях се изписа паника. Той бързо започна да си събира нещата, сякаш щеше да избяга.
„Чакай,“ казах аз, малко по-силно отколкото възнамерявах. „Моля те. Искам само да говоря с теб.“
Глава 3
Мартин замръзна, с ръка върху книгата, сякаш се колебаеше дали да избяга, или да чуе какво имам да кажа. Погледът му шареше нервно из читалнята, проверявайки дали някой ни обръща внимание. Възрастната библиотекарка ни хвърли строг поглед изпод очилата си и ние инстинктивно снижихме гласове.
„Какво искаш?“, прошепна той. Гласът му беше по-дълбок, отколкото очаквах, но леко трепереше.
„Искам да знам какво става,“ отвърнах също шепнешком, сядайки на стола срещу него. „Защо правите това? Защо баща ти иска да спрем да ползваме басейна?“
Той сведе очи към книгата. „Баща ми… той просто не обича шума.“
„Не е само шумът, нали?“, настоях аз. „Видях те. Онзи ден, на балкона. Ти плачеше.“
При тези думи той трепна, сякаш го бях докоснала с нажежено желязо. Лицето му пребледня. „Не знаеш за какво говориш. Просто си гледай работата.“ Той бутна книгата в раницата си и се изправи.
„Моля те, не си тръгвай,“ казах аз, изправяйки се също. Отчаянието в гласа ми го накара да спре. „Виж, бащите ни са започнали война. Адвокати, заплахи… Всичко това е лудост. Аз просто… просто искам да разбера. Не вярвам, че сте лоши хора. Има нещо друго, нали?“
Той ме гледа дълго, мълчаливо. В очите му се бореха страх, гняв и нещо друго, нещо, което приличаше на отчаяна нужда да сподели. Сякаш носеше товар, твърде тежък за сам човек.
„Не можем да говорим тук,“ каза той накрая. „И не бива да говорим изобщо. Баща ми ще… той не трябва да разбира, че съм говорил с теб.“
„Няма да разбере,“ обещах аз. „Никой няма да разбере. Можем ли да се видим някъде? Утре?“
Той се поколеба отново. Виждах вътрешната му борба. Лоялността към семейството му срещу нещо друго, може би желанието да бъде разбран, да пробие стената от мълчание, която го обграждаше.
„В парка, до старото езеро. В три часа,“ каза той бързо, почти беззвучно, и без да ме погледне повече, се обърна и излезе от библиотеката.
Останах там, загледана след него, с разтуптяно сърце. Бях направила първата стъпка. Бях преминала вражеската линия. Но не се чувствах като победител. Чувствах се като предател и шпионин едновременно.
На следващия ден излъгах майка си, че отивам да уча с колежка. Чувството за вина ме гризеше. Отидох в парка по-рано, седнах на една пейка до езерото и зачаках. Времето беше облачно и прохладно, което подхождаше на настроението ми. Езерото беше мътнo и неподвижнo, а няколко патици плуваха лениво по повърхността му.
Той дойде точно в три. Беше облечен с обикновени дънки и тъмен суитшърт с качулка, сякаш искаше да се слее с фона. Седна на другия край на пейката, спазвайки дистанция.
Мълчахме няколко минути. Не знаех как да започна. Всяка дума ми се струваше грешна, неуместна.
„Съжалявам,“ каза той пръв, изненадвайки ме. Гледаше към водата, не към мен. „Съжалявам за всичко това. За камъка, за писмото от адвоката. Това е лудост.“
„Тогава защо?“, попитах тихо. „Защо не спрете баща си?“
Той се изсмя горчиво, кратък, задавен звук. „Да спра баща ми? Ти не го познаваш. Никой не може да го спре, когато реши нещо. Той е като… като природна сила. Мачка всичко по пътя си.“
„Но защо басейнът? Какво толкова ви пречи?“
Мартин въздъхна дълбоко. „Не мога да ти кажа. Не трябва. Обещах.“
„На кого си обещал?“
„На майка ми. Обещахме си, че няма да говорим за това. Никога. Че ще се опитаме да забравим.“ Гласът му пресекна при последната дума.
В този момент разбрах, че трябва да сменя тактиката. Натискът нямаше да помогне. Трябваше да му покажа, че може да ми има доверие.
„Добре,“ казах аз. „Няма да питам повече за това. Разкажи ми за себе си тогава. Какво учиш?“
Той ме погледна изненадано, сякаш очакваше да продължа с разпита. „Физика. В университета.“
„Уау,“ възкликнах искрено. „Това е сериозно. Аз уча психология.“
Той кимна бавно. „Подхожда ти. Опитваш се да разбереш хората.“
„А ти се опитваш да разбереш вселената,“ отвърнах с лека усмивка. Усмихнах се за пръв път в негово присъствие и видях как напрежението в раменете му леко се отпусна.
Говорихме дълго. За университета, за професорите, за книгите, които харесваме. Открих, че зад привидната си срамежливост и тъга, Мартин имаше остър, проницателен ум. Той говореше за квантова механика и теория на струните с такава страст, с каквато аз говорех за Фройд и Юнг. За момент забравихме защо сме там. Забравихме за враждата между семействата ни, за басейна, за адвокатите. Бяхме просто двама млади хора, които откриват общ език.
Разбрах, че той се чувства ужасно самотен. Родителите му, погълнати от собствената си болка, го бяха изолирали. Баща му беше властен и контролиращ, а майка му – крехка и дистанцирана. Той нямаше приятели в новия град. Прекарваше цялото си време или вкъщи, или в библиотеката.
Когато започна да се стъмва, той каза, че трябва да тръгва.
„Ще се видим ли пак?“, попитах аз, надявайки се отговорът да е „да“.
Той се поколеба. „Опасно е, Деница. Ако баща ми разбере…“
„Няма да разбере,“ настоях аз. „Моля те.“
Той кимна едва забележимо и си тръгна.
Прибрах се у дома с чувство на триумф и страх. Бях пробила защитата му. Но в същото време бях започнала нещо, което не знаех как ще завърши. Бях въвлечена в тайна, която можеше да взриви и двете ни семейства.
Вкъщи ме посрещна ледената атмосфера на войната. Баща ми говореше по телефона с адвокат Петров, лицето му беше мрачно. „Искам ограничителна заповед! Искам оценка на щетите! Ще ги съсипя!“
Погледнах го и за пръв път не изпитах само лоялност. Изпитах и съжаление. Той се биеше срещу враг, когото не познаваше. Водеше война срещу призраци. А аз бях единствената, която можеше да му каже срещу какво всъщност се изправяме, но мълчах. Тайната на Мартин вече беше и моя тайна.
Глава 4
Враждата между баща ми и Стоян бързо надхвърли границите на нашите дворове и се пренесе на професионалното им поле. Оказа се, че те не са просто съседи, а и конкуренти, макар и в различни мащаби. Павел, с неговата просперираща архитектурна фирма, беше добре познато и уважавано име в строителните среди. Той работеше по големи, престижни проекти и имаше репутация на перфекционист. Стоян, от друга страна, беше предприемач на недвижими имоти, но от по-агресивния, рисков тип. Той купуваше стари имоти, събаряше ги и строеше малки, луксозни кооперации, балансирайки на ръба на финансовия риск.
Един ден баща ми се прибра по-ядосан от всякога. Хвърли чантата си на масата с такъв трясък, че майка ми изпусна чашата, която миеше.
„Негодникът! Мръсният негодник!“, изръмжа той.
Оказа се, че и двамата са кандидатствали за един и същ общински търг – апетитен парцел в близост до центъра, идеален за изграждане на модерен жилищен комплекс. Проектът на баща ми беше елегантен, иновативен и съобразен с околната среда. Офертата на Стоян, според думите на баща ми, била „дръзка, агресивна и на ръба на закона“, с обещания за по-бързо строителство и по-ниска крайна цена, постигната чрез компромиси с качеството и площта на зелените пространства.
„Той се опитва да ме подбие!“, беснееше Павел. „Знае, че този проект е важен за мен. Прави го нарочно! Пренася съседската си злоба в бизнеса! Но аз ще му покажа кой е Павел! Ще го смачкам на този търг!“
Тази нова фронтова линия направи нещата още по-сложни. Сега не ставаше въпрос само за басейна. Ставаше въпрос за его, за репутация, за пари. Много пари. Разбрах, че Стоян е взел огромни заеми, за да финансира последните си проекти, и този търг е бил от решаващо значение за него, за да остане на повърхността. Отчаянието му го правеше опасен.
Една вечер, докато се ровех из интернет, попаднах на стара новинарска статия. Беше от местен вестник в друг град, отпреди шест години. Заглавието беше кратко и смразяващо: „Семейна трагедия: Дете се удави в частен басейн“. Сърцето ми спря. С треперещи пръсти отворих статията. В нея се съобщаваше за нещастен случай, при който петгодишно момиченце, Лили, се е удавило в басейна на семейната им къща по време на детско парти. Името на бащата беше Стоян.
Всичко си дойде на мястото. Болката, гневът, необяснимата омраза към нашия басейн, сълзите на Мартин. Всичко беше заради Лили. Тяхната дъщеря, неговата сестра. Нашият басейн не беше просто източник на шум. Той беше ежедневен, жесток спомен за най-ужасния ден в живота им. Плисъкът на водата, детският смях – всичко това трябва да е било непоносимо мъчение за тях.
Чувствах се ужасно. Чувствах се виновна. Ние, с нашето щастие, с нашето безгрижие, сме танцували върху гроба на тяхната мъка.
Трябваше да кажа на родителите си. Трябваше да спра тази война, преди да е станало твърде късно.
Същата вечер събрах цялата си смелост и седнах срещу тях в хола. Адвокатските книжа бяха разпръснати по масата.
„Татко, мамо, трябва да ви кажа нещо,“ започнах аз, гласът ми трепереше. „Става въпрос за съседите.“
Разказах им всичко. За срещите ми с Мартин, за обещанието му да мълчи, за статията, която бях намерила. Докато говорех, лицето на майка ми се променяше. Гневът и притеснението бяха заменени от ужас и състрадание. Тя сложи ръка на устата си, а очите ѝ се напълниха със сълзи.
„О, Боже мой…“, прошепна тя. „Горките хора. Павел, чуваш ли? Тяхното дете…“
Баща ми обаче остана невъзмутим. Лицето му беше каменно. Той изслуша всичко, без да ме прекъсва. Когато свърших, в стаята настана тежко мълчание.
Очаквах да видя промяна, разкаяние. Вместо това, той каза с леден глас: „И какво от това?“
Бях шокирана. „Какво искаш да кажеш, ‘какво от това’? Татко, тяхната дъщеря се е удавила! Нашият басейн им напомня за това всеки ден! Ето защо те се държат така!“
„Съжалявам за детето им,“ каза той бавно, отмервайки всяка дума. „Това е ужасна трагедия. Но това не им дава право да ни тормозят, да ни съдят и да се опитват да съсипят бизнеса ми. Тяхната трагедия е тяхна. Тя не е наша отговорност.“
„Павел!“, извика майка ми. „Как можеш да говориш така? Това е нечовешко!“
„Не, Мария, това е реалистично!“, повиши тон и той. „Този човек, Стоян, използва трагедията си като оръжие! Той е уязвим и вместо да потърси помощ, той напада! Сега, когато знам това, разбирам стратегията му още по-добре. Иска да ни накара да се чувстваме виновни, за да се оттеглим от търга, да му продадем къщата си на безценица! Мислите ли, че е случайно, че се е нанесъл точно до нас? Точно до къща с басейн? Не бъдете наивни! Той е хищник, който се преструва на жертва!“
Не можех да повярвам на ушите си. Баща ми беше превърнал една ужасна трагедия в бизнес стратегия. Беше изкривил болката им, за да пасне на неговия наратив за война и конкуренция.
„Грешиш, татко,“ казах аз, сълзи на гняв и разочарование пареха в очите ми. „Ти грешиш. Мартин не е такъв. Неговата болка е истинска.“
„Мартин е просто момче, манипулирано от баща си,“ отсече Павел. „А ти, Деница, си позволила да бъдеш манипулирана от него. Срещите ти с него са предателство към собственото ти семейство. Забранявам ти да го виждаш повече! Чуваш ли ме? Край на тайните срещи!“
Станах и избягах в стаята си, затръшвайки вратата. Сблъсъкът беше по-ужасен, отколкото си представях. Бях разкрила тайната с надеждата да донеса мир, а вместо това бях наляла масло в огъня. Баща ми сега беше по-решен от всякога да победи, въоръжен с информация, която аз му бях дала. А аз бях изгубила доверието му и ми беше забранено да виждам единствения човек, който ме разбираше.
Войната вече не беше само между две къщи. Тя беше и в нашия дом. Разделяше ни, изправяше ни един срещу друг. А аз бях точно по средата, разкъсвана между лоялността към непреклонния си баща и съчувствието към съсипаното семейство отсреща.
Глава 5
След разкритието и последвалия скандал, атмосферата вкъщи стана непоносима. Баща ми почти не ми говореше, а когато го правеше, беше с леден, официален тон. Сякаш бях извършила непростимо предателство. Майка ми беше разкъсвана между нас двамата. Тя разбираше моята позиция, но не смееше да се противопостави открито на съпруга си. Семейните вечери, които преди бяха изпълнени със смях и разговори, сега преминаваха в напрегнато мълчание, прекъсвано само от звъна на приборите.
Басейнът остана неизползван. Не защото баща ми беше отстъпил, а защото никой вече нямаше желание да влиза в него. Синята му вода, която преди символизираше радост и безгрижие, сега изглеждаше студена и зловеща, наситена със спомена за една трагедия, която не беше наша, но вече ни принадлежеше по някакъв начин.
Чувствах се в капан. Забраната на баща ми да виждам Мартин ме накара да го желая още повече. Той беше единственият, който можеше да разбере сложността на чувствата ми. Започнахме да си пишем тайно, кратки съобщения късно през нощта, когато всички спяха. Той ми разказа повече за сестра си, Лили. Описа я като малко слънце, пълно с енергия и смях. Разказа ми как е обичала да плува, как водата е била нейната стихия, докато не се е превърнала в неин убиец.
Разказа ми и за последствията. Как смъртта ѝ е разрушила семейството им отвътре. Майка му, Даниела, се затворила в себе си, превръщайки се в сянка, преследвана от вина, защото е отклонила погледа си само за минута. Баща му, Стоян, трансформирал мъката си в гняв. Гняв към света, към несправедливостта, към себе си. Той се хвърлил в работата с настървението на удавник, борещ се за глътка въздух, вярвайки, че финансовият успех може по някакъв начин да компенсира празнотата. Преместили се в нашия град, за да избягат от спомените, но, по ирония на съдбата, се озовали до къща с басейн, който отворил всички стари рани.
Стоян не е знаел за басейна, когато е купувал къщата. Била е зима, покрит с брезент, и той, обсебен от сделката, не е обърнал внимание. Когато го видели за пръв път през пролетта, вече било твърде късно.
Информацията, която получавах от Мартин, само засилваше усещането ми за несправедливост. Баща ми виждаше само бизнес конкурент и манипулатор. Аз виждах съсипан от мъка човек, който се бори по единствения начин, по който знае – с агресия.
Междувременно, битката за общинския търг беше в разгара си. Стоян използваше всички възможни хватки. Пускаше слухове за финансовата нестабилност на фирмата на баща ми, оспорваше технически детайли в проекта му, използваше контактите си, за да оказва натиск. Баща ми отвръщаше със същата монета. Нае частен детектив, за да проучи бизнеса на Стоян. Откри, че той наистина е затънал в дългове и е на ръба на фалита. Търгът не беше просто бизнес възможност за него; беше спасителен пояс.
Един ден адвокат Петров дойде вкъщи с мрачно изражение. Носеше папка с документи.
„Павел, имаме проблем“, каза той. „Отсрещната страна е подала нов иск. Твърдят, че част от вашата градина, включително ъгълът, където е басейнът, навлиза в техния имот според стари кадастрални планове. Искат геодезическо замерване и ако се окажат прави, могат да поискат събаряне на част от оградата и басейна.“
Това беше абсурдно. Къщата ни беше построена преди повече от десет години, с всички необходими разрешителни.
„Това е блъф!“, извика баща ми. „Опитва се да ме разсейва, да ме тормози!“
„Може и да е блъф, Павел, но съдът ще назначи експертиза. Това ще отнеме време и пари. И докато тече делото, всякакви строителни дейности в тази част на имота са замразени. Той ви връзва ръцете.“
Стоян беше умен. Играеше мръсна, но ефективна игра. Заплиташе баща ми в паяжина от съдебни процедури, изцеждаше ресурсите и нервите му.
Напрежението се отразяваше на всички. Майка ми започна да взима успокоителни, за да спи. Иво, малкият ми брат, който не разбираше напълно какво става, беше станал тих и затворен. Аз се чувствах като на ръба на пропаст. Лъжех семейството си, поддържайки тайна връзка с „врага“, докато се опитвах да бъда медиатор в конфликт, в който никой не искаше мир.
Започнах да забелязвам пукнатини и в брака на родителите ми. Майка ми не можеше да приеме безсърдечната, както тя я наричаше, позиция на баща ми.
„Ти не го ли разбираш, Павел?“, каза му тя една вечер, гласът ѝ беше смесица от молба и отчаяние. „Дори и да спечелиш, какво точно ще спечелиш? Ще съсипеш един човек, който вече е съсипан. Ще построиш още една сграда върху нещастието на другите. Това ли искаш да бъде твоето наследство?“
„Моето наследство е да осигуря бъдещето на това семейство!“, отвърна той. „Ако позволя на този човек да ме стъпче, ще покажа слабост. А в нашия свят слабостта е смъртен грях. Или си хищник, или си плячка. Аз избрах да бъда хищник преди много години.“
Този разговор ме ужаси. Баща ми, когото винаги бях възприемала като силен и принципен човек, сега ми изглеждаше студен и безмилостен. Войната със Стоян беше събудила нещо тъмно в него, или може би то винаги е било там, просто добре прикрито под маската на цивилизоваността.
Започнах да се страхувам. Не само за семейството на Мартин, но и за моето собствено. Тази вражда ни разяждаше отвътре, тровеше всичко, до което се докоснеше. И не виждах изход. Двете страни бяха твърде дълбоко окопани в позициите си, твърде заслепени от гняв и болка, за да видят пътя към примирието. А аз бях заседнала в ничията земя между тях.
Глава 6
Въпреки забраната на баща ми, срещите ми с Мартин продължиха. Превърнахме се в експерти по конспирация. Срещахме се късно вечер в най-далечния край на парка, далеч от уличните лампи, или в малки, безлични кафенета в другия край на града, където шансът да срещнем познат беше минимален. Всяка среща беше изпълнена с риск и тайнственост, което, колкото и да е странно, правеше връзката ни още по-силна.
В тези откраднати часове той ми разкриваше все повече за своя свят. Свят, доминиран от фигурата на баща му. Стоян не беше просто строг; той беше тиранин, който управляваше семейството си с желязна ръка. Неговата дума беше закон. Любовта му беше условие, което трябваше да се заслужи чрез подчинение и успех. След смъртта на Лили, контролът му станал абсолютен. Той вярвал, че трагедията се е случила заради момент на невнимание, на слабост, и се беше заклел никога повече да не допуска такава слабост в живота си или в живота на близките си.
Мартин живееше под постоянния натиск да бъде перфектен. Перфектен син, перфектен студент, бъдещ перфектен наследник на една бизнес империя, която все още не съществуваше. Нямаше право на грешки, нямаше право на емоции, които баща му смяташе за излишни. Скръбта по сестра му беше тема табу, заключена в най-тъмното мазе на съзнанието им.
„Понякога се чувствам като експонат в неговия музей на успеха“, каза ми той веднъж, докато седяхме на една пейка, скрити в мрака. „Аз съм доказателството, че той все още може да контролира нещата. Че не всичко е загубено.“
Разказа ми и за майка си, Даниела. Тя беше намерила свое собствено бягство – в един свят на хапчета и апатия. Успокоителните я правеха способна да преживее деня, без да се срине, но също така я отнемаха от реалността. Тя присъстваше физически, но духом беше някъде далеч, в един по-добър свят, където дъщеря ѝ все още беше жива.
„Тя се усмихва, говори с мен, пита ме как е минал денят ми, но очите ѝ са празни“, каза Мартин с болка в гласа. „Сякаш говоря с красива, празна черупка.“
Докато го слушах, осъзнавах колко повърхностно съм познавала собственото си семейство. Да, имахме проблеми, но те изглеждаха толкова дребни в сравнение с ада, в който живееше той. Моят баща беше строг, но ме обичаше. Моята майка беше тревожна, но присъстваше. Моят дом, въпреки напрежението, все още беше дом, а не мавзолей на скръбта.
Връзката ни се задълбочаваше. Вече не беше само споделяне на тайни и болка. Откривахме се един друг. Смеехме се на едни и същи неща, спорехме за филми, споделяхме мечти. Той мечтаеше да стане учен, да работи в ЦЕРН, далеч от бизнеса на баща си, далеч от всичко. Аз му разказвах за желанието си да помагам на хора с травми, да използвам знанията си, за да лекувам рани като тези, които неговото семейство носеше.
Една вечер, докато се разхождахме по една безлюдна алея, той спря и ме погледна. Лунната светлина се процеждаше през клоните на дърветата и осветяваше лицето му.
„Знаеш ли, Деница“, каза той тихо. „Ти си единственото хубаво нещо, което ми се е случвало от много време насам. Ти си… като прозорец в затворническа килия.“
Сърцето ми прескочи. Преди да успея да отговоря, той се наведе и ме целуна. Беше плаха, несигурна целувка, но в нея имаше толкова много копнеж, толкова много неизказани думи. Отвърнах му и за няколко мига светът изчезна. Нямаше враждуващи бащи, нямаше съдебни дела, нямаше призраци от миналото. Бяхме само ние двамата.
Тази целувка промени всичко. Нашата тайна връзка вече не беше просто съюз срещу лудостта на възрастните. Беше нещо повече. Беше крехко, красиво и ужасно опасно.
Чувството за вина ме заливаше на вълни. Предавах семейството си. Влюбвах се в сина на човека, който баща ми мразеше повече от всичко на света. Но в същото време се чувствах по-жива от всякога. Мартин беше моето бягство, точно както аз бях неговото.
Знаехме, че играем с огъня. Знаехме, че ако ни разкрият, последствията ще бъдат катастрофални. Но не можехме да спрем. Бяхме като двама заговорници, които планират революция, без да знаят дали тя ще доведе до свобода, или до екзекуция. И с всяка следваща тайна среща, с всяко следващо докосване, залозите се вдигаха все по-високо.
Глава 7
Стресът от войната със съседите и битката за търга започна да прояжда основите на нашето семейство. Пукнатините, които преди бяха невидими, сега се разширяваха в грозни, зеещи пропасти. Баща ми беше станал раздразнителен и обсебен. Всяка вечер се прибираше с папка, пълна с документи, и прекарваше часове на телефона с адвоката си. Бизнесът, който преди беше източник на гордост, сега се беше превърнал в бойно поле, а домът ни – в негов команден център.
Майка ми все повече се оттегляше в свой собствен свят. Тя спря да го разпитва за работата му, спря да се опитва да го вразуми. Вместо това, започна да прекарва все повече време извън къщи. Записа се на курс по йога, после на уроци по рисуване. Започна да се среща със стари приятелки, с които не се беше виждала от години. В началото баща ми не обръщаше внимание, твърде погълнат от собствените си битки. Но скоро отсъствията ѝ станаха твърде чести, за да бъдат пренебрегнати.
Една вечер тя се прибра късно, ухаеща на чужд парфюм и с лека, замечтана усмивка на лицето. Баща ми я чакаше в хола.
„Къде беше?“, попита той, гласът му беше опасно спокоен.
„С приятелки, на вечеря“, отговори тя, избягвайки погледа му.
„До два през нощта? Мария, не ме прави на глупак. Кой е той?“
Майка ми се вцепени. „Какво? За какво говориш, Павел? Няма никакъв ‘той’. Бях с Ани и Петя.“
„Звънях на Ани. Каза, че не те е виждала от седмица. Лъжеш ме.“
Разрази се скандал, какъвто не бях чувала досега в нашия дом. Крещяха си един на друг, изсипвайки години натрупано недоволство и премълчани обиди. Той я обвиняваше в изневяра, тя него – в емоционална небрежност, в това, че е превърнал семейството им в придатък към бизнес плановете си.
„Ти не живееш с нас, Павел!“, крещеше тя през сълзи. „Ти живееш с проектите си, с амбициите си, а сега и с тази твоя омраза към Стоян! Тя те изяжда! Изяжда и всички нас! Аз просто исках… исках да дишам! Исках за няколко часа да бъда някъде, където никой не говори за дела, за парцели и за мъртви деца!“
Оказа се, че не е имало друг мъж. Имало е друг живот. Майка ми беше започнала да посещава танцов клуб, тайно. Там, за няколко часа седмично, тя не беше съпругата на успешен архитект или майка в разпадащо се семейство. Беше просто Мария, жена, която обича музиката и движението. Било е нейното малко, невинно бягство. Но в отровната атмосфера на подозрение, която баща ми беше създал, дори това невинно бягство изглеждаше като предателство.
Този скандал отвори кутията на Пандора. Те спряха да си говорят. Разминаваха се из къщата като призраци. Домът ни беше разделен на два лагера – неговият и нейният, а аз и Иво бяхме по средата.
Моят собствен живот също беше изтъкан от лъжи. Трябваше да бъда все по-изобретателна, за да намирам извинения за срещите си с Мартин. Чувствах се като двоен агент, разкъсван от лоялност. Когато бях с Мартин, изпитвах вина за семейството си. Когато бях вкъщи, сред леденото мълчание на родителите ми, копнеех за неговата топлина и разбиране.
Финансовият натиск също се усещаше. Съдебните дела бяха скъпи. Адвокатските хонорари, експертизите, таксите – всичко това се трупаше. Баща ми, който винаги е бил щедър, стана по-предпазлив с парите. Започна да говори за затягане на коланите. Моят студентски кредит, който преди беше просто абстрактна цифра в бъдещето, сега ми се струваше като тежък камък на шията. Чувствах се зависима и безпомощна.
Един ден баща ми ме извика в кабинета си. Лицето му беше уморено и остаряло.
„Деница, имам нужда от помощта ти“, каза той.
Надеждата трепна в мен. Може би щеше да ми поиска съвет? Може би най-накрая беше готов да потърси компромис?
„Твоят приятел, Мартин…“, започна той и сърцето ми се сви. „Баща му е на ръба. Информацията от детектива го потвърждава. Един от основните му кредитори е банката, която му е отпуснала огромен заем за нов проект. Ако не спечели търга, те ще си поискат парите веднага и той ще фалира. Искам да разбереш от Мартин коя е банката и кой е кредитният инспектор, който работи по неговия случай. Може би мога да им повлияя.“
Стоях като ударена от гръм. Той не искаше помощ. Той искаше да го използвам. Искаше да превърна връзката ми с Мартин в оръжие, да изтръгна информация от него, която да използва, за да унищожи баща му.
„Не“, казах аз, гласът ми беше едва чуваем.
„Какво?“
„Няма да го направя, татко“, казах по-твърдо, гледайки го в очите. „Няма да превърна Мартин в свой информатор. Няма да бъда твой шпионин.“
„Ти не разбираш!“, извика той, удряйки по масата. „Това е война! А във войната всички средства са позволени! Той ще направи същото, ако имаше възможност!“
„Но аз не съм като него!“, изкрещях в отговор. „И не искам ти да бъдеш като него! Какво стана с теб, татко? Ти не беше такъв!“
Той ме погледна с очи, пълни с ярост и разочарование. „Явно не ме познаваш добре. Излез.“
Излязох от кабинета му, треперейки. Това беше преломната точка. Той беше преминал граница, която не мислех, че съществува. Беше поискал от мен да предам не само Мартин, но и себе си, собствените си принципи. В този момент разбрах, че вече не мога да бъда пасивен наблюдател. Трябваше да направя нещо, за да спра тази лудост, дори и това да означаваше да се изправя директно срещу собствения си баща.
Глава 8
Съдебната битка навлезе в най-грозната си фаза. Започнаха призовките за разпити и събиране на свидетелски показания. И двамата адвокати, господин Петров и адвокатката на Стоян, една студена и пресметлива жена на име Иванова, се впуснаха в ожесточена битка, използвайки всяка процедурна хватка, за да забавят и оскъпят процеса за другата страна.
Един ден получихме призовка. Стоян и неговата адвокатка искаха да свидетелствам аз. Искаха да ме разпитат за „системния тормоз и провокации“ от страна на моето семейство, за „умишленото създаване на шумова среда с цел нанасяне на емоционални щети“. Това беше ход, целящ да ме постави в центъра на конфликта, да ме притисне и да използва евентуалните ми противоречия.
Баща ми беше вбесен, но и уплашен. „Не се притеснявай“, каза ми адвокат Петров по време на една от многобройните ни подготвителни срещи. „Ще репетираме. Отговаряй кратко и ясно. Не давай излишна информация. Не спекулирай. Придържай се към фактите. Ти си жертва на техния тормоз, не забравяй това.“
Но аз не се чувствах като жертва. Чувствах се като лъжкиня. Фактите, за които трябваше да говоря, бяха само половината от историята. Другата половина беше заключена в сърцето ми – историята на Мартин, на Лили, на едно семейство, смазано от мъка.
Денят на разпита беше сив и дъждовен. Сградата на съда беше внушителна и студена. Седяхме в една тясна, безлична стая – аз, родителите ми, адвокат Петров, а срещу нас Стоян, адвокат Иванова и един протоколчик. Стоян не ме погледна нито веднъж. Гледаше в една точка на стената, лицето му беше непроницаема маска.
Адвокат Иванова започна разпита. Гласът ѝ беше остър и пронизващ. Задаваше въпроси за партитата край басейна, за силата на музиката, за броя на гостите. Отговарях монотонно, както ме бяха инструктирали.
Тогава тя смени тактиката.
„Госпожице Деница, познавате ли сина на моя клиент, Мартин?“
Сърцето ми спря за миг. Погледнах към адвокат Петров. Той ми кимна едва забележимо.
„Да, познавам го. Съседи сме“, отговорих предпазливо.
„Само съседи ли сте?“, попита тя, накланяйки глава. „Нямате ли по-близки, така да се каже, приятелски отношения?“
Усетих как кръвта се отдръпва от лицето ми. Това беше капан. Откъде знаеше? Дали Мартин се беше изпуснал? Или някой ни беше видял?
„Говорили сме няколко пъти“, казах, опитвайки се гласът ми да не трепери.
„И за какво си говорихте, ако мога да попитам? За времето? За университета?“ Тя се усмихна ледено. „Или може би той ви е споделил нещо за семейството си? За това колко много страдат от шума, който вие създавате?“
Това беше. Тя се опитваше да ме накара да призная, че съм знаела за тяхната болка и въпреки това сме продължили. Опитваше се да представи действията ни не просто като съседско неразбирателство, а като умишлена жестокост.
„Протестирам!“, намеси се адвокат Петров. „Въпросът е неотносим и цели да окаже натиск върху свидетеля.“
Докато адвокатите спореха, аз погледнах към Стоян. За пръв път той ме погледна директно. В очите му нямаше омраза. Имаше нещо друго, нещо, което приличаше на… предупреждение. Сякаш ми казваше: „Недей. Не говори.“
Разбрах, че той знае. Знае за срещите ми със сина му. Може би Мартин му беше казал, или пък той самият ни беше проследил. Но вместо да използва това срещу мен, той сякаш ме защитаваше. Защитаваше тайната на сина си.
Когато спорът приключи, адвокат Иванова продължи с друга линия на атака, но аз вече бях разтърсена. Разпитът продължи още час, който ми се стори като вечност. Когато най-накрая свърши и излязохме в коридора, се чувствах напълно изцедена.
Баща ми беше доволен. „Справи се отлично, Дени. Не им даде нищо.“
Но аз знаех, че това не е краят. Това беше само началото. Те знаеха за мен и Мартин. И щяха да използват тази информация, когато му дойде времето.
По пътя към дома, телефонът ми извибрира. Беше съобщение от Мартин.
„Съжалявам. Не знаех, че ще го направят. Добре ли си?“
„Добре съм“, написах в отговор, макар че не беше вярно. „Баща ти знае, нали?“
Отговорът дойде веднага. „Да. Но няма да каже нищо. Заради мен. Моля те, бъди внимателна, Деница. Нещата стават грозни.“
Неговото съобщение, вместо да ме успокои, ме уплаши още повече. Бащата, когото той описваше като безкомпромисен тиранин, беше проявил милост, за да защити сина си. Това го правеше още по-непредсказуем. Той не беше просто злодей. Беше сложен, ранен човек, способен както на голяма жестокост, така и на неочаквана бащина любов. А такива хора бяха най-опасни.
Съдебните дела и битката за търга се преплитаха все по-тясно. Всяка малка победа в съда се използваше като психологическо оръжие в бизнес преговорите. Чувствах се като пионка в сложна шахматна партия, играна от двама царе, които бяха готови да жертват всичко, за да спечелят. И имах ужасното усещане, че скоро ще дойде моят ред да бъда пожертвана.
Глава 9
Реших, че не мога повече да бъда пасивна. Трябваше да намеря начин да говоря директно със Стоян. Да се опитам да го накарам да види, че тази война унищожава всички ни. Беше безумна, рискована идея, но беше единствената, която имах.
Знаех къде е офисът му – малка, но луксозно обзаведена кантора в нова бизнес сграда. Един следобед, след лекции, събрах цялата си смелост и отидох там. Секретарката му ме погледна изненадано, когато казах името си, но очевидно имаше инструкции, защото ме въведе в кабинета му почти веднага.
Той седеше зад огромно бюро от тъмно дърво. Стаята беше безупречно подредена, но въздухът в нея беше тежък. Той не стана. Просто ме изгледа с непроницаемия си поглед и посочи стола срещу бюрото.
„Какво искаш, Деница?“, попита той, гласът му беше равен и студен.
„Искам това да спре“, казах аз, опитвайки се гласът ми да звучи по-уверено, отколкото се чувствах. „Всичко това. Съдилищата, заплахите, омразата. Това не води до никъде.“
Той се облегна назад. „И какво предлагаш? Да се предам? Да оставя баща ти да ме стъпче и да празнува победата си край басейна, който ми отне дъщерята?“
Думите му бяха като удар. Но този път не се отдръпнах.
„Никой не ви е отнел дъщерята, господин Стоян“, казах тихо. „Това, което се е случило, е ужасна трагедия. Не мога дори да си представя болката ви. Но нашият басейн не е виновен. Нито моето семейство. Ние не знаехме.“
„Сега знаете“, отвърна той. „И въпреки това продължавате. Баща ти продължава да се бори за онзи търг, сякаш животът му зависи от това. Той не иска мир. Той иска победа.“
„Защото и вие искате същото!“, повиших тон аз. „Вие го нападнахте пръв! Превърнахте мъката си в оръжие и го използвахте срещу нас!“
Той сви устни в тънка, горчива линия. „Баща ти е арогантен човек. Той ми се изсмя в лицето, когато го помолих. Помолих го, Деница. Не го заплаших. Просто го помолих. Той можеше да прояви малко човещина. Да каже: ‘Разбирам, съжалявам за загубата ви, ще се постараем да бъдем по-тихи’. Но не. Той избра да демонстрира сила. Е, сега му показвам какво е истинска сила.“
„Това не е сила!“, извиках аз. „Това е самоунищожение! Погледнете какво правите! Съсипвате не само моето семейство, но и вашето! Мартин… той страда ужасно. Той е разкъсван между вас и мен. А съпругата ви… вие изобщо виждате ли я? Виждате ли колко е нещастна?“
При споменаването на жена му и сина му, нещо в него трепна. Маската се пропука за миг.
„Не смей да говориш за моето семейство“, изсъска той.
„Трябва!“, настоях аз, вече изгубила всякакъв страх. „Защото вашето семейство и моето са свързани. Обречени сме да бъдем съседи. Можем да бъдем съседи, които живеят в мир, или съседи, които живеят в ада, който вие двамата с баща ми създавате. Изборът е ваш.“
Станах, краката ми трепереха. „Дойдох тук, без баща ми да знае. Той би ме убил, ако разбере. Дойдох, защото все още вярвам,
че във вас е останало нещо човешко. Нещо повече от гняв и болка. Моля ви, помислете.“
Обърнах се и тръгнах към вратата. Точно преди да изляза, гласът му ме спря.
„Водата взима всичко, Деница“, каза той тихо, почти на себе си. „Взима живота, взима щастието, взима разума. Не оставя нищо след себе си.“
Върнах се вкъщи разтърсена. Разговорът не беше променил нищо официално, но имах чувството, че съм посяла семе на съмнение. За пръв път видях пукнатината в бронята на Стоян. Видях бащата и съпруга под безмилостния бизнесмен.
Няколко дни по-късно се случи нещо неочаквано. Баща ми спечели търга. Офертата му беше предпочетена заради по-добрите технически и екологични показатели. Беше голяма победа за него, за фирмата му. Очаквах да го видя триумфиращ, щастлив.
Вместо това, когато се прибра вечерта, той беше тих и замислен. Наля си чаша уиски и се загледа през прозореца към къщата на Стоян, която тънеше в мрак.
„Той е свършен“, каза баща ми, повече на себе си, отколкото на нас. „Банката ще го довърши. Ще изгуби всичко.“
В гласа му нямаше радост. Имаше… тежест. Сякаш победата имаше горчив вкус.
„Ти това искаше, нали?“, попита майка ми тихо.
Баща ми не отговори. Просто стоеше и гледаше в мрака. Може би разговорът ми със Стоян не беше променил нищо, но победата беше променила баща ми. Той беше стигнал върха, за който се бореше, но гледката оттам изглежда не му харесваше. Беше победил врага си, но сега, когато врагът беше на колене, победата изглеждаше празна и жестока. Войната беше почти спечелена, но всички изглеждаха като губещи.
Глава 10
Новината за загубата на търга се отрази на семейството на Стоян като земетресение. Дори от нашата къща можехме да усетим вторичните трусове. Вечерта след обявяването на резултатите, чухме крясъци от къщата им. Бяха приглушени, но изпълнени с ярост и отчаяние. Гласът на Стоян, който се извисяваше над риданията на Даниела.
Мартин не отговаряше на съобщенията ми. Телефонът му беше изключен. В продължение на два дни от къщата им не излезе никой. Колите стояха паркирани отпред, завесите бяха спуснати. Сякаш цялата къща беше затаила дъх.
На третия ден, късно следобед, видях линейка да спира пред дома им. Сърцето ми се сви от страх. Изтичах на прозореца и видях парамедици да изнасят носилка. На нея лежеше Даниела. Беше бледа, очите ѝ бяха затворени. Стоян вървеше до нея, лицето му беше сиво, изгубено. Мартин вървеше последен, раменете му бяха превити, сякаш носеше тежестта на целия свят.
Без да мисля, изтичах навън. Спрях до оградата, докато те качваха Даниела в линейката. Мартин ме видя. Погледите ни се срещнаха за части от секундата. В неговия имаше толкова много болка, толкова много безмълвна молба, че едва не се разплаках. Той поклати глава едва забележимо, сякаш ми казваше да не се доближавам. После се качи в линейката след майка си и тя потегли с включени светлини, но без сирена.
Стоях там, вцепенена. Майка ми излезе при мен и ме прегърна.
„Какво е станало?“, попитах задавено.
„Не знам, миличка. Не знам.“
По-късно вечерта Мартин ми се обади. Гласът му беше празен, лишен от емоция.
„Тя е в болница. Опитала се е… опитала се е да се нарани. Свръхдоза успокоителни. Лекарите казват, че ще се оправи. Хванали са я навреме.“
Сринах се на леглото си, телефонът все още до ухото ми.
„О, Мартин… толкова съжалявам.“
„Не е твоя вината“, каза той механично. „Всичко се струпа. Загубата на търга беше последната капка. Баща ми… той беше извън себе си. Казал ѝ е ужасни неща. Че е слаба, че е виновна за всичко, дори за… дори за Лили.“
Побиха ме тръпки.
„Той не го е мислил“, прошепнах аз.
„Няма значение. Думите бяха изречени. Тя просто не издържа повече.“ Той замълча за момент. „Деница, не можем повече да се виждаме. Не и сега. Не мога. Трябва да съм до нея. Трябва да се опитам да събера парчетата. А баща ми… ако разбере, че все още поддържам връзка с теб, след всичко това… не знам на какво е способен.“
„Разбирам“, казах, въпреки че сърцето ми се късаше. „Ще те чакам. Колкото е нужно.“
„Недей“, каза той. „Просто… живей си живота. Може би така е трябвало да стане. Може би нашите светове просто не могат да съществуват заедно.“
Той затвори, преди да успея да кажа каквото и да било.
Това беше краят. Войната беше приключила с победа за баща ми, но цената беше твърде висока. Една жена лежеше в болница. Едно семейство беше напълно разбито. А аз бях изгубила единствения човек, който ме караше да се чувствам разбрана.
Баща ми прие новината за Даниела с мълчание. Видях в очите му нещо, което не бях виждала досега – съмнение. Съмнение в собствените му действия, в правотата на каузата му. Победата му се беше превърнала в пепел. Той беше съсипал Стоян, но в процеса беше причинил страдание на невинни хора.
Една вечер го намерих в кабинета му, загледан в проекта за комплекса, който беше спечелил.
„Ще се откажа от него“, каза той тихо, без да ме поглежда.
„Какво? Татко, не можеш! Работи толкова много за това!“
„Да. И виж докъде доведе всичко. Една жена е в болница, Деница. Заради моята амбиция. Заради моята гордост. Майка ти беше права. Какво наследство оставям? Сграда, построена върху руините на друго семейство?“
Той вдигна телефона и набра номера на адвокат Петров.
„Петров, аз съм. Искам да подготвиш документите. Оттеглям се от търга. Да, знам какво означава това. Просто го направи.“
Той затвори телефона и ме погледна. В очите му имаше умора, но и облекчение. Сякаш огромен товар беше паднал от раменете му.
„Късно е, знам“, каза той. „Щетите вече са нанесени. Но е по-добре от нищо.“
Това беше жест на разкаяние. Отчаян опит да се поправи нещо, което беше непоправимо счупено. Но не знаех дали ще е достатъчно.
Глава 11
Жестът на баща ми да се откаже от търга беше като хвърлен камък в тихо езеро. Кръговете от него се разпространиха бавно, променяйки всичко. Той не го направи публично, не потърси признание. Просто информира общината и втория класиран участник – фирма, която нямаше нищо общо със Стоян. Загуби неустойки, претърпя удар по репутацията си, но беше категоричен, че това е правилното решение.
Стоян научи новината, докато все още беше в болницата при Даниела. Мартин ми разказа по-късно. В началото не повярвал. Помислил, че е някаква нова, коварна стратегия на баща ми. Но когато новината била потвърдена официално, той останал безмълвен за дълго време.
Даниела се възстановяваше бавно. Опитът за самоубийство беше разтърсил из основи крехкия свят, който си беше изградила. Лекарите настояха за продължителна терапия, както за нея, така и за цялото семейство. За пръв път от години, те бяха принудени да говорят. Да говорят за Лили, за вината, за гнева, за болката, която всеки от тях носеше сам.
Баща ми също се промени. Той започна да прекарва повече време вкъщи. Започна да говори с майка ми – не за бизнес и дела, а за тях самите, за бъдещето, за грешките, които е допуснал. Ледената стена между тях започна да се топи, бавно и мъчително. Той дори се извини. Искрено, без условия.
Един ден, около месец след събитията, Стоян се появи на нашата врата. Баща ми отвори. Двамата мъже стояха един срещу друг на прага, разделени от години на вражда и трагедия.
„Дойдох да ви благодаря“, каза Стоян. Гласът му беше дрезгав, неуверен. „За търга. Не трябваше да го правите.“
„Трябваше“, отвърна баща ми. „Трябваше да го направя много по-рано. Съжалявам. За всичко.“
Те не си стиснаха ръцете. Не се прегърнаха. Просто стояха в мълчание за няколко секунди, което каза повече от всички думи на света. Беше признание. Признание за взаимно причинената болка и мълчаливо споразумение за примирие.
След този ден, нещата започнаха да се нормализират, но това беше нова нормалност. Стената на омразата между нашите къщи беше рухнала, но на нейно място имаше тишина, изпълнена с уважение и тъга. Вече не бяхме врагове, но никога нямаше да бъдем приятели. Твърде много се беше случило.
Аз и Мартин също започнахме да се виждаме отново. Първоначално срещите ни бяха предпазливи, изпълнени с неизказани въпроси. И двамата бяхме белязани от случилото се. Но постепенно, старата близост се завърна. Вече не трябваше да се крием. Седяхме в нашата градина, недалеч от басейна, който сега беше покрит с брезент, в очакване на зимата.
„Майка ми е по-добре“, каза ми той един ден. „Ходи на терапия. Баща ми също. Учат се да говорят отново. Трудно е.“
„А ти?“, попитах го.
Той се загледа в покрития басейн. „Аз… аз се уча да прощавам. На баща ми. На себе си. И… да си спомням за Лили не само с болка, но и с любов. Ти ми помогна за това.“
Връзката ни беше различна. Вече не беше просто бягство или тайна. Беше изградена върху руините на една война, закалена в огъня на семейната драма. Беше по-зряла, по-дълбока.
Един следобед, докато седяхме на една пейка в парка, на същото място, където се срещнахме за пръв път, той ме хвана за ръка.
„Деница, знам, че минахме през ад. И знам, че бъдещето е несигурно. Но единственото сигурно нещо в целия този хаос беше чувството ми към теб. Не искам да те губя отново.“
Аз се облегнах на рамото му. „Няма да ме изгубиш.“
Войната беше свършила. Нямаше истински победители, но може би най-голямата победа беше, че всички бяхме оцелели. И бяхме се научили на нещо. Баща ми се научи, че има неща по-важни от бизнеса. Стоян се научи, че гневът не може да възкреси мъртвите. А аз и Мартин се научихме, че понякога любовта може да се роди на най-неочакваните, най-тъмните места.
Къщата до нашата вече не беше празна или враждебна. Беше просто дом на семейство, което се опитваше, също като нас, да намери своя път към светлината. А басейнът, мълчаливият свидетел на всичко, спеше под зимното си покривало, пазейки тайните на едно лято, което промени всички ни завинаги.