Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Латинка Петрова продаде земите си, за да плаща сметки
  • Новини

Латинка Петрова продаде земите си, за да плаща сметки

Иван Димитров Пешев септември 12, 2022
latianianaknsns.png

Увеличената от 300 на 430 лева пенсия на актрисата Латинка Петрова продължавала да не ѝ стига, за да покрива битовете си разходи и харчове за стоки от първа необходимост.

Комедиантката от години е потърпевша от високите сметки за парно и редовно търси справедливост, но нямала друга алтернатива и дори при новите цени щяла да продължи да ползва услугите на „Топлофикация“ през предстоящия зимен сезон.

За да догони инфлацията, Латинка дори се разделила с наследствените земи от своя дядо, за да може да има заделени пари в кризата. Тя разпродала имането си и част от сумата скътала за сметки, а другата похарчила за почивка на морето.

Отдавна ѝ било мечта да посети гръцкия остров Санторини и едва тази година сбъднала бленуваното пътешествие. 78-годишната театрална звезда признава, че вече се е примирила с ниската си пенсия.

Не изпускай тези оферти:

„С тия пари дали да си позволя лукса телефон, да ми е топло парното, водата изобилно да тече върху мен всеки ден? Не натоварвам децата, но те сами се сещат, за което съм им много благодарна. Освен това с мъжа ми, откакто сме се оженили, сме с две коли и те също трябва да се поддържат“, споделя Латинка.

Причината да взема мизерна пенсия е, че навремето получавала най-ниската заплата в театъра и за да я компенсира, играела много извън страната.

„Архивите на Концертна дирекция и Културен отдих изгоряха, наводниха се и не мога да докажа, че съм внасяла добри пари на държавата. Сега вече е късно за всичко това. Но се оправям“, казва Лоти.

Нейният съпруг Красимир Джонгалов също не бил с висока пенсия. Той е великолепен тенор, но интересното е, че е завършил дърворезба, а преди време му откраднали длетата и нямало как да работи. Пари за нови не му се давали, защото били твърде скъпи.

„Длетата се правеха по поръчка за резбарите, те бяха с много набори, но, слава Богу, вкъщи останаха много произведения на изкуството му и им се радваме. Всичко вкъщи той го е направил.

Запазили сме един традиционен български бит и така живеем в по-добра атмосфера, защото панелът не може да го сгрее нищо друго“, споделя комедийната актриса, пише Ретро.бг.

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Bceĸи вяpвaщ в Бoг щe види ĸaĸъв знaĸ зacнexa ĸaмepитe в нeбeтo!
Next: Крадци нападнаха бедстващото Каравелово, берат си желязо

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.