Лекарят Андрей Гнездилов за това какво говорят пациентите на хосписите в последните дни от живота си.
– Работейки с пациенти, на които им остават да живеят броени дни, седмици или месеци, аз често се сблъсквам с тайнствени явления на нашата психика. Тези явления ме доведоха до извода, че малко преди края на живота пред човека изведнъж се отварят някакви най-висши врати.
И зад тях човек започва да вижда истината на своето съществуване, която е била скрита от него, докато е бил млад и здрав – за подобни наблюдения разказвал докторът на медицинските науки, психиатър Андрей Гнездилов, който посвети повече от двайсет години от своя живот на работа в хоспис.
Андрей Гнездилов казваше, че в разказите на своите пациенти той е намерил отговори на много въпроси. Благодарение на това лекарят успял да разбере защо човек идва в този свят, остава ли нещо от нас след смъртта, съществува ли Страшният съд и как протича той.
„Страшният съд наистина съществува“
– Хората, които осъзнават, че тяхното съществуване скоро ще приключи, започват да възприемат живота по съвсем различен начин. Те изведнъж осъзнават, че ние идваме в този свят не само за да се стремим към удоволствия и лично щастие.
Те гледат на този свят като на училище, където всеки трябва да развие едни или други способности. И както във всяко училище, след неговия край трябва да се положи изпит и да се получи оценка. Като разбира това, човек започва да осъзнава, че Страшният съд наистина съществува, – казвал Гнездилов.
Под този Страшен съд лекарят имал предвид съда на човека над самия себе си. Той не говорел за Страшен съд в библейския смисъл, а вътрешното самоосъждане на човека в последните дни от живота му.
Андрей Гнездилов постоянно се сблъсквал с това в практиката си. По наблюденията на Гнездилов, в края на живота хората изпитват повече страдания не от физическата болка, а от душевната.
Общувайки с пациентите на хосписа, Андрей Гнездилов стигнал до удивително заключение.
Той открил, че хората с чиста съвест напускат живота по-леко и с по-малко страдания, отколкото онези, които са извършили по своя път много неправилни и безразсъдни постъпки.
Последните преди смъртта започват строго и безпристрастно да се съдят сами. Гнездилов отбелязвал, че да се гледа на душевните страдания на такива хора е много тежко.
– Когато започнем да проследяваме тази взаимовръзка, забелязваме, че качеството на смъртта на човека пряко зависи от качеството на неговия живот. Когато човек осъзнае, че е направил нещо, което вече не може да промени, той изпитва несравнима душевна болка. Но с тази болка той не остава сам. Заедно с него страдат неговите роднини и приятели. Тази болка се предава и на хората, които се грижат за този пациент в хосписа. Получава се така, че всички те плащат за болката на един човек, – разказваше Андрей Гнездилов.
По думите на Гнездилов, болката е не само наказание за човека. Тя може да стане и негово изкупление.
Веднъж Андрей Гнездилов вървял по хосписа и видял жена. Лицето ѝ било изкривено от болка. Жената търкала слепоочията си с ръце. От това Гнездилов заключил, че пациентката има силно главоболие. Лекарят се спрял, за да я разпита какво се случва.
– Не обръщайте внимание, скоро ще ми мине, – казала тя.
– Но аз съм тук, за да ви помогна, – възразил Андрей Гнездилов.
Тогава жената отговорила, че усеща как заедно с болката за нея настъпва изкупление за всичко лошо, което е извършила в живота си.
„Едва когато се разболях от рак и разбрах, че умирам, узнах истината“
Андрей Гнездилов също отбелязвал, че в края на живота у много хора не възниква съмнение в съществуването на Бога и душата. Сред своите пациенти той наблюдавал и още една особеност.
За нея Гнездилов казвал така:
„Умирайки, човек осъзнава, че преминава от този живот в друг.“
За да потвърди думите си, лекарят привежда случай с пациентка, на която ѝ оставало да живее броени дни. В разговор с Андрей Гнездилов тази жена разказала, че цял живот е била невярваща, но в края на своите дни се убедила в обратното. Жената с удивление казвала на лекаря:
– Едва когато се разболях от рак и разбрах, че умирам, узнах истината. Разбрах, че Бог съществува. Зная, че скоро мен няма да ме има, но това няма значение за мен. Ако Бог съществува, това означава, че аз не трябва да изчезна напълно.
Андрей Гнездилов привеждал и още един удивителен отговор на своя пациентка. Тя била на шейсет години. В един от разговорите жената го помолила: „Андрей Владимирович, казвайте ми всичко така, както е. Не трябва да ме жалите, аз не се страхувам да умра.“
Гнездилов се удивил от думите ѝ и попитал: „Как е възможно, нали всеки човек се страхува от това?“
В отговор жената казала:
„Възможно е моят случай да е особен. Мога да кажа, че живях достойно. В живота ми нямаше голямо богатство, но получих всичко, което исках: омъжих се по любов, отгледах любимата си дъщеря, успях да видя внучката си. Получих от живота всичко, което желаех, а сега искам да узная какво ме очаква след него.“
– Често се питам откъде у умиращите има толкова оптимизъм и мъжество? Като лекар съм видял много смъртни случаи, но винаги свеждам глава пред онези хора, които проявяват такава красота пред смъртта, – отбелязвал Андрей Гнездилов.
Гнездилов се удивлявал от това, че пациентите на хосписа, на които им се налага да понасят страдания, намират сили не само да кажат „благодаря“ на хората, които им помагат, но и да намират думи на утеха за своите близки. И тази вътрешна красота, която се появява в човека в края на живота, предизвиква голямо възхищение. Човек страда, тялото му се разрушава, а душата му расте. Това е удивително. Андрей Гнездилов винаги се възхищавал на такива пациенти, защото те духовно се издигали много по-високо от онези, които са здрави.
По думите на Андрей Гнездилов, истината пред смъртта започват да виждат не само възрастните. Веднъж при него се обърнали родители на един от пациентите на хосписа. Те били разтревожени, защото синът им се опитвал да се отдели от тях, станал замислен и мълчалив. Когато Гнездилов попитал защо, родителите отговорили, че им се струва, че на детето им се е разкрило нещо такова, което го е направило по-мъдро и по-възрастно от тях самите.
– Затова и при мен вече не възниква въпросът дали имаме душа. Работейки с умиращи, аз непрекъснато се убеждавам в това. Моите наблюдения ми вдъхнаха увереност, че във всеки човек е заложено някакво безсмъртно начало, и аз неведнъж се сблъсквам с това.
Аз и моите колеги понякога виждаме насън своите починали пациенти. Те ни казват думи на благодарност или просто предават поздрав. И в такива моменти аз усещам, че моите пациенти никъде не са изчезнали. Тяхната същност продължава да живее някъде, и това не буди у мен съмнение, – казваше Андрей Гнездилов.