Летях в бизнес класа. Това не беше лукс, а необходимост. Всеки детайл от тези няколко часа във въздуха беше пресметнат, оптимизиран за максимална ефективност. Тишината, широчината на креслото, качеството на шампанското – всичко това бяха инструменти, които ми позволяваха да пристигна на другия край на континента свеж, концентриран и готов да унищожа конкуренцията. Полетът беше просто продължение на заседателната зала. Пространство, в което умът ми продължаваше да сглобява стратегии, да предвижда ходове и да калкулира рискове.
В този конкретен ден залогът беше по-висок от всякога. Сливане за стотици милиони. Сделка, която щеше да преначертае картата на индустрията и да циментира моето име на върха. Лаптопът лежеше отворен в скута ми, но екранът беше тъмен. Не ми трябваха графики и числа. Цялата архитектура на сделката беше в главата ми, всеки възможен сценарий, всеки слаб пункт на противника. Вдигнах чашата си с бавно, премерено движение, наслаждавайки се на студеното стъкло и лекия гъдел на балончетата по езика си. Това беше вкусът на успеха. Вкус, с който бях свикнал.
Точно тогава, в периферията на зрението си, усетих присъствие. Една жена стоеше до седалката ми. Беше на средна възраст, облечена спретнато, но без излъчването на човек, който принадлежи към тази част на самолета. В очите ѝ се четеше смесица от притеснение и решителност, която веднага ме подразни. Нарушаваше моето изчислено спокойствие.
– Извинете – каза тя с глас, който се опитваше да бъде учтив, но не успяваше да скрие треперенето. – Виждам, че пътувате сам.
Направих възможно най-неутралното изражение, което можех, леко повдигайки вежда. Това беше моят начин да кажа: „И?“
Тя пое дълбоко дъх, събирайки смелост.
– Майка ми… тя е в дъното на бизнес класата. Възрастна е, не се чувства добре. Вашето място е по-широко, до пътеката и е по-близо до тоалетната. Чудех се дали… дали бихте се съгласили да си разменим местата? Нейното също е удобно, разбира се, просто…
Прекъснах я, без да променям изражението си.
– Не.
Думата прозвуча като изстрел в тихата кабина. Кратка, студена, окончателна. Не предложих обяснение. Не дължах такова. Бях платил за това място, за този комфорт, за тази привилегия. То беше мое по право. Всяко право, което притежавах в живота, беше извоювано, а не подарено.
Жената примигна, сякаш не можеше да повярва на ушите си. Вероятно очакваше стандартната, лицемерна любезност, която хората си разменят. Може би дори някакво престорено съчувствие. Не получи нищо.
– Но… моля ви. За нея е наистина трудно – настоя тя, а гласът ѝ вече губеше всякаква учтивост и се пълнеше с отчаяние.
– Отговорът ми остава същият – казах аз, като този път дори не я погледнах. Фокусирах се върху малка драскотина на илюминатора, сякаш тя беше най-важното нещо на света. Исках да ѝ покажа колко незначителна е тя и нейната молба за мен.
Настъпи тишина, тежка и наситена с неизказани думи. Усещах погледа ѝ върху себе си, горящ от негодувание. След няколко секунди, които ми се сториха като минути, тя се наведе към мен, толкова близо, че усетих парфюма ѝ – евтин, натрапчив аромат на изкуствени цветя.
– Ще съжаляваш за това! – изсъска тя, а в гласа ѝ имаше такава концентрирана злоба, че за момент наистина ме прониза.
След това се изправи и с отсечени, гневни крачки се върна в дъното на кабината. Аз отпих още една глътка шампанско. Лека турбуленция, нищо повече. Бързо забравих за инцидента и отново се потопих в мислите си за милионите, които ме чакаха.
Полетът продължи. Самолетът се издигна над облаците, оставяйки сивия свят под нас. Погълнат от работата си, не обърнах внимание на нищо друго. Час по-късно, когато вече привършвах с прегледа на последните документи, реших да повикам стюардесата за чаша вода. Натиснах бутона и след миг до мен се появи младо, усмихнато момиче.
– С какво мога да Ви бъда полезна, господине?
– Една минерална вода, ако обичате. Без лед.
Тя кимна и тръгна да се обръща, но аз я спрях с жест.
– Един въпрос. Жената, която дойде при мен преди малко… създаде ми известни неудобства. Надявам се, че няма да има повече подобни инциденти.
Стюардесата смени усмивката си с леко притеснено изражение. Тя се огледа дискретно, сякаш се страхуваше някой да не я чуе. Наведе се към мен.
– Господине, разбирам Ви напълно, но…
– Но? – попитах нетърпеливо.
Тя пое дъх и прошепна думи, които в първия момент не осъзнах.
– Господине… представете си шока ми, когато разбрах… жената, с която говорихте, е първият пилот на този самолет.
Глава 2
Думите на стюардесата увиснаха във въздуха между нас, тежки и студени като леда, който изрично бях помолил да не слагат във водата ми. Пилот. Жената, на която току-що бях отказал елементарна човешка услуга с арогантност, достойна за император, държеше живота ми в ръцете си. И не само моя, а на още двеста души.
Първата ми реакция беше отричане. Невъзможно. Сигурно беше някакво недоразумение. Пилотите бяха мъже, обикновено. Солидни, невъзмутими фигури, които излизаха за момент от кабината, за да поздравят пътниците. Не жени на средна възраст с евтин парфюм и отчаяние в очите. Но изражението на стюардесата не оставяше място за съмнение. Тя беше смъртно сериозна.
Благодарих ѝ машинално, а умът ми вече работеше на пълни обороти, но този път не изчисляваше печалби и загуби в бизнеса. Превърташе отново и отново краткия ни разговор. Моето студено „не“. Нейният съскащ глас: „Ще съжаляваш за това!“
Това не беше просто заплаха, изречена в момент на гняв. Това беше обещание. И човекът, който го даде, имаше контрол над хиляди тонове метал, летящ с осемстотин километра в час на десет хиляди метра височина.
Изведнъж луксозното кресло вече не ми се струваше толкова удобно. Тишината в бизнес класата стана зловеща. Всяко леко поклащане на самолета, което допреди малко бих игнорирал, сега караше сърцето ми да прескача. Всяка промяна в шума на двигателите звучеше като началото на края.
„Ще съжаляваш за това.“
Думите ехтяха в главата ми. Какво можеше да направи тя? Една малка, почти незабележима грешка в навигацията? Внезапно пропадане във въздушна яма, което да се обясни с „непредвидена турбуленция“? Колко лесно би било да превърне този полет в кошмар, без никой да може да я обвини?
Погледнах през илюминатора. Слънцето блестеше ослепително над безкрайното бяло поле от облаци. Красиво и същевременно ужасяващо. Бяхме толкова далеч от земята, толкова уязвими. Цялото ми богатство, всичките ми сделки и стратегии не струваха абсолютно нищо тук, в този метален цилиндър, управляван от жена, която бях унижил.
Пот изби по челото ми. За пръв път от години се почувствах безсилен. Аз, Асен, човекът, който контролираше съдби, който купуваше и продаваше компании като детски играчки, сега бях просто пътник. Затворник. Заложник на собствената си арогантност.
Опитах се да се успокоя. Рационалният ми ум се бореше с надигащата се паника. Тя е професионалист. Няма да рискува собствения си живот и кариерата си заради дребна обида. Нали? Но тогава си спомних погледа ѝ. В него нямаше нищо професионално. Имаше само болка и гняв. А болката и гневът карат хората да правят нерационални неща.
След около половин час самолетът рязко се наклони наляво, много по-остро от обичайното. Няколко чаши се плъзнаха по масичките. Чуха се уплашени възклицания откъм икономичната класа. Светна табелата за затягане на коланите. Сърцето ми се сви на топка. Ето, започва се.
Гласът на стюардесата прозвуча по уредбата, спокоен, но с нотка на напрежение.
– Уважаеми пътници, навлизаме в зона на лека турбуленция. Моля, заемете местата си и затегнете коланите.
„Лека турбуленция.“ Така ли го наричаха? Самолетът започна да се тресе, отначало леко, после все по-силно. Не беше като обикновеното друсане. Усещането беше различно, някак… преднамерено. Сякаш някой си играеше с нас. Сякаш някой искаше да ни покаже кой държи юздите.
Всеки трус беше като удар в стомаха ми. Затворих очи и се вкопчих в подлакътниците. Шампанското, което бях изпил, се надигна в гърлото ми. Вече не мислех за сделката, за милионите. Мислех си за това колко абсурдно е всичко. Да изградиш империя, да подчиниш света на волята си, само за да загинеш заради една отказана седалка.
Турбуленцията продължи близо двадесет минути, които ми се сториха като вечност. Когато най-накрая самолетът се успокои и табелата за коланите угасна, аз бях напълно изтощен. Физически и психически.
Остатъкът от полета беше спокоен. Прекалено спокоен. Зловещо спокоен. Не можех да се отърся от усещането, че това е било само предупреждение. Първият акт от пиесата на нейното отмъщение.
Когато самолетът най-накрая кацна, изпитах облекчение, каквото не бях изпитвал никога. Колелата докоснаха пистата с леко подскачане и аз си позволих да издишам за пръв път от часове. Оцелях.
Докато чакахме да се отворят вратите, погледнах към дъното на бизнес класата. Видях я. Росица. Стоеше до една възрастна жена с бледо, измъчено лице – майка ѝ. Двете се готвеха да слязат. Погледите ни се срещнаха за части от секундата. В нейния нямаше омраза. Имаше нещо много по-лошо. Имаше студено, безизразно презрение. Сякаш гледаше не човек, а предмет. Нещо незначително, което може да бъде смачкано без усилие.
Тогава разбрах. Съжалението, което ми беше обещала, нямаше да приключи с този полет. То тепърва започваше. И нямаше да се случи на десет хиляди метра височина. Щеше да се случи долу, на земята. В моя свят. В света, който досега смятах за своя крепост.
Глава 3
Прибрах се в огромния си апартамент на последния етаж на най-модерната сграда в града. Гледката от панорамните прозорци обикновено ме изпълваше с чувство на власт и триумф. Градът лежеше в краката ми, блещукаща мрежа от светлини и живот, която аз можех да наблюдавам от своята недосегаема кула. Тази вечер обаче гледката не ми донесе никакво удовлетворение. Чувствах се уязвим, сякаш някой можеше да надникне през тези прозорци и да види надигащия се в мен страх.
Жилището беше празно. Рада, съпругата ми, отново я нямаше. Напоследък това се случваше все по-често. Оставяше кратки, неясни бележки: „На вечеря с приятелки“, „На йога ретрийт за уикенда“. Знаех, че са лъжи. И двамата знаехме. Но поддържахме тази фасада на нормалност, защото истината беше твърде сложна и изморителна. Нашият брак отдавна се беше превърнал в бизнес сделка. Аз осигурявах лукс и социален статус, тя – привидността на семейно щастие, което да показвам пред партньори и инвеститори. Ипотеката за този апартамент беше астрономическа, но аз настоях да го купим. Той беше символ. Декларация. Но сега се усещаше просто като скъпа, празна клетка.
Налях си уиски, много по-скъпо от шампанското в самолета, и се опитах да прогоня спомена за полета. Беше глупаво. Параноя, породена от стрес. Жената беше просто пилот, изпълняващ задълженията си. Турбуленцията беше просто турбуленция.
Опитах се да повярвам в това, докато преглеждах имейлите си. И тогава го видях. Имейл от „Стройинвест“ – ключов доставчик на суровини за най-големия ни текущ проект. Кратко, официално съобщение. Уведомяваха ни, че прекратяват договора си с нас. Едностранно. Без обяснения.
Това беше невъзможно. Имахме железен договор, с огромни неустойки при такова прекратяване. Работехме с тях от години. Бяха надеждни, предвидими. Погледнах името на изпълнителния директор, подписал съобщението. Огнян. Човек, с когото бях играл голф само преди месец.
Веднага му се обадих. Вдигна след второто позвъняване.
– Асен? Не очаквах да се обадиш толкова късно.
– Огняне, какво, по дяволите, означава този имейл? Някаква шега ли е?
От другата страна на линията последва мълчание.
– Не е шега, Асен. Съжалявам. Решението е окончателно.
– Решение? Какво решение? Имаме договор! Ще ви съдя до дупка!
– Прави каквото трябва – отвърна той, а в гласа му се долавяше странна умора. – Просто… не можем повече да работим с теб.
– Не можете? Или не искате? Някой натисна ли те, Огняне?
– Просто приеми нещата, Асен. Понякога така се случва. Лека вечер.
И затвори. Останах със слушалката в ръка, втренчен в нищото. „Понякога така се случва.“ Това не беше бизнес език. Това беше извинение. Някой го беше притиснал. Но кой имаше такава власт?
Мислите ми отново се върнаха към самолета. Към жената с безизразния поглед. Росица. Възможно ли е? Абсурдно беше. Тя беше пилот. Каква връзка можеше да има с изпълнителния директор на строителна компания?
В този момент телефонът иззвъня отново. Беше по-малкият ми брат, Мартин.
– Батко, здравей. Прибра ли се?
Мартин беше моята противоположност. Студент по право, идеалист, който все още вярваше, Zе светът може да бъде справедливо място. Аз плащах таксите му за университета и наема на малката му квартира, но той приемаше парите ми с неохота, сякаш бяха мръсни.
– Прибрах се. Какво има?
– Ами… имам нужда от помощ за един курсов проект. По корпоративно право. Става дума за враждебни придобивания. Мислех си, че ти имаш опит и…
Прекъснах го.
– Мартине, нямам време за глупости. Главата ми ще се пръсне.
– Добре, добре, извинявай. Просто исках да…
– Да какво? Да ми прочетеш лекция за морал в бизнеса? Спести си я.
– Не, исках да те попитам дали всичко е наред. Звучиш напрегнат.
– Всичко е цветя и рози – излъгах аз. – Просто съм уморен от полета.
– Добре. Ами… само да ти кажа. Днес видях татко.
Сърцето ми пропусна удар. Не бях говорил с баща си от близо пет години. Откакто той отказа да приеме начина, по който правя бизнес. Нарече ме „лешояд“ и каза, че се срамува от мен.
– И? – попитах студено.
– Не изглежда добре, Асен. Оставил се е. Пита за теб.
– Нямам какво да му кажа.
– Той ти е баща!
– Той е провалил се идеалист, който не може да приеме, че светът не работи по неговите правила! – почти извиках аз. – Не ми говори за него. Имам достатъчно проблеми в момента.
Затворих телефона, преди Мартин да успее да каже каквото и да било. Разговорът ме разтърси повече, отколкото очаквах. Баща ми. Още един човек, който ме гледаше с презрение. Списъкът ставаше все по-дълъг.
Изпих уискито на една глътка. Първата домино плочка беше паднала. „Стройинвест“. Малък, но съществен проблем. Загуба на време и пари, докато намеря нов доставчик. Дразнещо, но не и фатално.
Опитвах се да се убедя в това, но едно ново, непознато усещане се прокрадваше в съзнанието ми. Усещането, че някой разплита нишките на моя свят. Една по една. И аз дори не знаех кой е той. Или тя.
„Ще съжаляваш за това.“
Думите вече не бяха просто ехо. Те бяха пророчество.
Глава 4
В малък, спретнат апартамент в другия край на града, Росица сваляше пилотската си униформа. Движенията ѝ бяха бавни, уморени. Всеки мускул я болеше, но не от напрежението на полета. Това беше друга, по-дълбока умора. Умората на човек, който води битка на твърде много фронтове.
Тя облече обикновени дънки и тениска и влезе в съседната стая. Майка ѝ, Лидия, лежеше в леглото, завита презглава, въпреки топлия въздух в стаята. Лицето ѝ беше бледо, с восъчен оттенък, а дишането ѝ – плитко и хрипливо.
– Мамо? Как си?
Лидия отвори очи. Те бяха единственото живо нещо в измъченото ѝ лице – големи, кафяви, пълни с болка, но и с несломима любов към дъщеря ѝ.
– Добре съм, миличка. Ти как изкара?
– Добре – излъга Росица. – Спокоен полет.
Тя седна на ръба на леглото и хвана ръката на майка си. Беше студена като лед.
– Донесох ти лекарствата. Сложих ги на шкафчето.
– Благодаря ти, Роси. Не знам какво щях да правя без теб.
– Глупости. Ще се оправиш. Ще видиш.
Но и двете знаеха, че това е поредната лъжа. Болестта на Лидия беше рядка, агресивна и лечението… лечението беше експериментално и струваше цяло състояние. Всяка ампула, всяка процедура изсмукваше и последните им спестявания. Застраховката покриваше само малка част. Остатъкът беше взет назаем – от банки, от приятели, от лихвари. Дълговете растяха като лавина.
Инцидентът в самолета не беше просто момент на раздразнение. Беше последната капка. През целия полет майка ѝ се беше мъчила, дишала беше трудно, всеки трус я караше да стене от болка. Една по-широка седалка, малко повече пространство, щеше да облекчи страданието ѝ, макар и за малко. А онзи мъж… онзи Асен… беше погледнал на молбата ѝ не просто с безразличие, а с презрение. Сякаш тяхната болка беше досадна муха, която трябва да бъде прогонена.
В този момент нещо в Росица се прекърши. Годините на безмълвно страдание, на безкрайни смени, на усмивки към пътници, докато сърцето ѝ се късаше от притеснение за майка ѝ, всичко това изригна в един-единствен, тих, но смъртоносен импулс. Отмъщение.
Тя не беше просто пилот. Преди да се посвети на авиацията, тя беше работила няколко години като асистент в голяма адвокатска кантора. Беше виждала как се сключват и развалят сделки, как се градят и рушат империи. Имаше остър, аналитичен ум и памет за детайли. Името „Асен“ ѝ беше познато. Не можеше да се сети откъде, но знаеше, че го е чувала и преди.
След като се увери, че майка ѝ е заспала, Росица отиде в хола и отвори стария си лаптоп. Отвори папка, която не беше поглеждала от години. „Татко“. В нея имаше сканирани документи, стари вестникарски изрезки, писма. Баща ѝ, Илия, беше инженер, собственик на малка, но иновативна компания за строителни компоненти. Преди петнадесет години.
Росица започна да рови из файловете. И тогава го видя. Документ за враждебно придобиване. Нейната малка семейна фирма, погълната от огромен конгломерат. Процесът беше брутален, мръсен. Изкупуване на акции чрез подставени лица, разпространяване на слухове за финансова нестабилност, оказване на натиск върху доставчици и клиенти. Баща ѝ се беше борил до последно, но беше смазан. Загуби всичко – фирмата, къщата, достойнството си. Сърцето му не издържа. Почина от масивен инфаркт шест месеца по-късно, оставяйки Лидия и Росица с огромни дългове.
Името на младия, агресивен хищник, който беше дирижирал цялата операция, стоеше най-отгоре на документите. Асен.
Всичко си дойде на мястото. Студеният му поглед в самолета. Арогантността му. Той беше същият човек. Човек, който газеше през живота на другите, без да се обръща назад. Той беше унищожил семейството ѝ веднъж. Сега, години по-късно, съдбата отново ги беше срещнала. И той, без да знае, беше унижил дъщерята на човека, когото беше съсипал.
Росица не вярваше в съдбата. Вярваше в справедливостта. Или по-скоро в липсата ѝ. Но сега виждаше възможност. Не за справедливост, това беше невъзможно. А за възмездие.
Тя не беше богата. Нямаше власт. Но имаше нещо друго. Имаше достъп до хора. Като пилот, тя превозваше стотици бизнесмени, политици, банкери всяка година. Познаваше много от тях по лице, беше чувала разговори, беше виждала сделки да се сключват на борда. Имаше и безупречна памет.
Тя отвори друг файл. Списък с контакти, който беше събирала през годините. Започна да търси. Името на Огнян, изпълнителният директор на „Стройинвест“, изскочи почти веднага. Летял беше с нея няколко пъти. Помни го, говореше по телефона за някакъв проблем с качеството на бетона, който ползвал. Нещо за съмнителен доставчик.
Росица намери личния му номер. Поколеба се само за миг. След това набра. Представи се като капитан Росица. Той я помнеше.
– Как мога да бъда полезен? – попита той.
– Господин Огнян, обаждам се във връзка с един наш общ познат. Асен. Знам, че работите с него.
– Да, така е.
– Искам просто да Ви предупредя. Като приятел. Бъдете много внимателен с него. В момента е обект на сериозно разследване за финансови злоупотреби. От чужбина. Нещо свързано с пране на пари. Не знам детайли, просто дочух разговор на борда между двама банкери от Цюрих. Не искам да пострадате. Вашата репутация е безупречна.
Тя говореше спокойно, убедително. Всяка дума беше лъжа. Но звучеше като истина. Като поверителна информация, споделена от загрижен човек.
От другата страна на линията настъпи дълго мълчание.
– Сигурна ли сте? – попита накрая Огнян, а в гласа му се долавяше тревога.
– Разбира се, че не съм. Просто Ви предавам каквото чух. Но ако бях на Ваше място, щях да се дистанцирам възможно най-бързо. Превантивно. Знаете как е в нашия свят. Един слух е достатъчен да срине всичко.
Тя му благодари за отделеното време и затвори. Беше посяла първото семе на съмнението. Малко, почти невидимо. Но знаеше, че в света на големия бизнес, където доверието е всичко, дори най-малкото семе на съмнение може да покълне в гигантско, отровно дърво.
Росица затвори лаптопа. Не изпитваше удовлетворение. Нито радост. Само студена, ледена решителност. Това не беше отмъщение за една отказана седалка. Това беше отмъщение за един съсипан живот. За баща ѝ.
Тя щеше да срине империята на Асен. Не с взрив, а с шепот. Един по един, тя щеше да настрои всичките му партньори, инвеститори и клиенти срещу него. Щеше да използва единственото оръжие, което имаше – информацията. Истинска или измислена. Нямаше значение. В неговия свят репутацията беше всичко. А тя щеше да я унищожи.
Глава 5
Рада паркира колата си не пред лъскавия вход на тяхната сграда, а в една малка, тъмна пресечка на няколко квартала разстояние. Изключи двигателя и остана за момент в тишината на купето. В огледалото за обратно виждане видя отражението си – перфектна прическа, скъп грим, диамантени обеци. Образ на успяла, щастлива жена. Пълна лъжа.
Тя извади телефона си и написа кратко съобщение: „Тук съм.“ Отговорът дойде почти веднага: „Слизам.“
След минута вратата на стара, порутена кооперация се отвори и от нея излезе Симеон. Бизнес партньорът на Асен. Неговият най-доверен човек. Неговата дясна ръка.
Симеон се качи бързо в колата и се наведе да я целуне. Целувката беше страстна, но и припряна. Крадена.
– Липсваше ми – прошепна той.
– И ти на мен – отвърна Рада, но в гласа ѝ нямаше същата страст. Имаше умора.
Тя запали двигателя и потегли бавно по празните улици.
– Той се прибра – каза тя. – Беше напрегнат. Повече от обикновено.
– Сделката е голяма. Нормално е.
– Не е само това. Беше различно. Сякаш е уплашен. Асен никога не го е страх.
Симеон се усмихна. Беше хищна, доволна усмивка, която не отиваше на иначе симпатичното му лице.
– Може би най-накрая започва да усеща, че ледът под краката му се пропуква.
Рада го погледна с тревога.
– Какво си направил, Симеоне?
– Просто малко побутване в правилната посока. Асен стана твърде алчен, твърде самонадеян. Време е някой да го свали на земята.
Тяхната връзка не беше започнала от любов. Беше започнала от споделено чувство на пренебрежение. Рада беше пренебрегната съпруга, красив аксесоар, който Асен показваше на събития, но не забелязваше у дома. Симеон беше пренебрегнатият партньор, вечно в сянката на гения на Асен, вършеше цялата черна работа, а получаваше само трохи от славата и печалбата.
Отначало беше просто споделяне. Оплаквания на по чаша вино. После се превърна в нещо повече. Станаха съюзници. Любовници. Заговорници.
– „Стройинвест“ се оттеглиха – каза Рада. – Той беше бесен.
– Знам. Аз говорих с Огнян след това. Уплашен е. Някакъв слух за разследване срещу Асен. Нямам представа откъде е тръгнало, но свърши перфектна работа. Добавих и малко масло в огъня. Намекнах му, че Асен планира да ги измами с плащанията.
Рада поклати глава.
– Това е опасно. Ако разбере…
– Няма да разбере. Той е твърде зает да гледа напред, към голямата цел. Не вижда змията, която се е свила в краката му.
Но Рада не беше толкова сигурна. Тя познаваше съпруга си. Да, той беше арогантен и егоцентричен, но не беше глупав. Беше подозрителен по природа. И когато беше притиснат в ъгъла, ставаше безпощаден.
– Искам да приключваме с това, Симеоне. Колко още?
– Почти сме готови. Още няколко такива „побутвания“. Инвеститорите му вече са разколебани. Банката, от която взехме огромния заем за разширяване на дейността, също започва да задава въпроси. Използвах част от информацията, която ти ми даде… за скритите му офшорни сметки. Подадох анонимен сигнал. Сега топката е в полето на регулаторите. Ще го разнищят.
Рада пребледня.
– Офшорните сметки? Но… там са и мои пари!
– Бяха – поправи я Симеон. – Прехвърлих ги. На сигурно място. Нашето място.
Тя спря колата на един червен светофар и се обърна към него. За пръв път го погледна не като любовник, а като непознат. И това, което видя, я уплаши. В очите му имаше същата студена, изчислителна амбиция, която виждаше всеки ден в очите на Асен. Може би просто беше сменила една клетка с друга.
– Ти си го планирал от самото начало, нали? – попитa тя тихо. – Не става дума само да го свалиш на земята. Искаш да вземеш всичко.
Симеон се усмихна отново.
– Всичко, което заслужавам. Всичко, което той ми отне през годините. И ти ще бъдеш до мен, Рада. Ще имаш всичко, за което си мечтала. Не като трофей, а като кралица.
Светофарът светна зелено. Рада потегли машинално. Думите му трябваше да я успокоят, но вместо това я накараха да се почувства още по-самотна и уплашена. Тя беше предала съпруга си. Беше му изневерила, беше ровила в тайните му, беше дала на Симеон оръжията, с които да го унищожи. Вярваше, че го прави за свободата си. Но сега, виждайки хищния блясък в очите на Симеон, тя осъзна, че може би е направила най-голямата грешка в живота си.
– Какво ще стане с него? – попита тя.
– Асен ли? Той е боец. Ще се оправи. Може би ще му се наложи да започне отначало. Това ще му се отрази добре. Малко смирение никога не е излишно.
Но Рада знаеше, че това не е истина. Асен не беше човек, който започва отначало. Той беше човек, който стига до върха или умира в опит да го направи. За него нямаше средно положение. И Симеон го знаеше много добре.
Тя го остави близо до тяхната сграда и го наблюдава как влиза във входа с уверената крачка на победител. Утре сутрин той щеше да влезе в офиса, щеше да стисне ръката на Асен и да го погледне в очите с изражение на лоялен приятел и партньор.
Рада се прибра в празния апартамент. Асен беше в кабинета си, затворен като в бункер. Тя мина покрай вратата, без да спре. Не искаше да го вижда. Не защото го мразеше, а защото в този момент, за пръв път от много време, тя го съжали. И се ужаси от себе си.
Глава 6
Следващите няколко седмици бяха като слизане в ада, стъпало по стъпало. Всеки ден носеше нов удар, нов проблем, който изникваше от нищото и разяждаше основите на империята, която Асен беше градил с години.
След „Стройинвест“ и други партньори започнаха да се оттеглят. Отначало с неясни извинения, после все по-открито. Слухът, пуснат от Росица и подхранен от Симеон, се разпространяваше като горски пожар. Никой не знаеше откъде е тръгнал, но всички говореха за него. „Асен има проблеми.“ „Разследват го.“ „Нестабилен е.“ В света на финансите, където възприятието е реалност, това беше смъртна присъда.
Ключовият инвеститор от чужбина, от когото зависеше цялата сделка за сливането, поиска спешна среща. Асен летя до Лондон, подготвен за битка. Но не получи такава. Получи само съчувствени погледи и студени, учтиви откази.
– Съжаляваме, Асен. Рискът е твърде голям в момента. Може би когато нещата се изяснят…
„Нещата“ обаче не се изясняваха. Напротив. Анонимният сигнал, подаден от Симеон, беше стигнал до Комисията за финансов надзор. Започна официална проверка. Данъчни инспектори нахлуха в офиса му, изземвайки компютри и папки с документи. Новината изтече в пресата и на следващия ден акциите на компанията му се сринаха.
Асен се чувстваше като в капан. Бореше се с невидими врагове. Удряше в тъмното, но не уцелваше нищо. Параноята му достигна своя връх. Подозираше всички. Всеки поглед му се струваше враждебен, всеки разговор зад гърба му – заговор.
Единственият човек, на когото все още вярваше, беше Симеон. Той беше неотлъчно до него, работеше денонощно, предлагаше решения, успокояваше го.
– Ще се справим, Асене. Това е просто буря. Ще мине. Те нямат нищо срещу теб. Всичко ти е изрядно.
Асен искаше да му вярва. Но някъде дълбоко в себе си усещаше фалшива нотка. Прекалената лоялност на Симеон започваше да му изглежда подозрителна.
В отчаянието си, Асен направи нещо, което не беше правил никога досега. Нае частен детектив. Бивше ченге на име Благой, с уморени очи и вид на човек, видял всичко.
– Искам да провериш една жена – каза Асен и му подаде лист с името, което не му даваше мира. – Росица. Пилот е. Искам да знаеш всичко за нея. С кого се среща, с кого говори, къде ходи. Всичко.
– Има ли причина да я подозираш в нещо конкретно? – попита Благой.
– Просто го направи.
Освен това, Асен се обърна към най-добрата корпоративна адвокатка в страната – Десислава. Остра, безкомпромисна жена, известна с това, че печели невъзможни дела.
Тя го изслуша внимателно в луксозния си офис, без да го прекъсва. Когато той свърши, тя остана мълчалива за няколко минути, потропвайки с елегантния си пръст по махагоновата маса.
– Позицията ти е много слаба, Асен – каза тя накрая. – Разследването на комисията е сериозно. Слуховете са те направили токсичен. Дори и да те оневинят, репутацията ти вече е срината. Ще отнеме години да я възстановиш. Ако изобщо успееш.
– Какво предлагаш?
– Да минем в защита. Да съдим за клевета всеки, който разпространява тези слухове. Да започнем контра-атака.
– Но ние не знаем кой е източникът!
– Ще го намерим – каза тя с ледена увереност. – В твоя свят, Асен, винаги има източник. И той обикновено е много по-близо, отколкото си мислиш.
Думите ѝ го накараха да се замисли. Кой имаше достъп до толкова вътрешна информация? Кой имаше мотив да го унищожи? Мислите му отново се насочиха към Симеон. Но веднага ги прогони. Не, невъзможно. Симеон му беше като брат. Бяха започнали заедно от нулата.
Напрежението в работата се пренесе и у дома. Скандалите с Рада станаха ежедневие. Обвиняваше я, че не го подкрепя, че е студена и дистанцирана.
– Какво очакваш, Асен? – извика тя веднъж насреща му. – Години наред ти беше женен за работата си, а аз бях просто част от интериора. Сега, когато твоят свят се разпада, изведнъж очакваш да бъда до теб?
– Дължиш ми го! Всичко, което имаш, е благодарение на мен!
– Не ти дължа нищо! – изкрещя тя в отговор, а в очите ѝ имаше сълзи. – Аз продадох душата си за този апартамент и тези дрехи! И вече не искам да живея така!
Тя избяга в спалнята и затръшна вратата. Асен остана сам в огромния хол, заобиколен от символите на своя успех, които сега му изглеждаха като подигравка.
Банката, която беше финансирала разширяването на бизнеса му, го уведоми, че замразява кредитната линия. Големият заем, който бяха взели, ставаше предсрочно изискуем. Това беше последният пирон в ковчега. Без свежи пари, компанията му беше обречена.
Асен седеше в кабинета си до късно през нощта, взирайки се в числата на екрана. Всички бяха червени. Загуби, дългове, сриващи се акции. Империята се разпадаше пред очите му.
И тогава, в тишината на нощта, той си спомни отново думите на жената от самолета. „Ще съжаляваш за това.“
Той беше съсипал баща ѝ преди години. Беше го направил безмилостно, ефективно. Беше просто бизнес. Но сега, когато неговият собствен свят се разпадаше, той започна да се чуди. Дали това, което му се случваше, не беше някаква изкривена, закъсняла форма на справедливост? Дали тя, Росица, не беше просто инструмент на съдбата, който му връщаше всичко, което беше причинил на другите?
Тази мисъл го ужаси повече от всички финансови загуби. Защото срещу пазара можеш да се бориш. Срещу конкурентите можеш да измислиш стратегия. Но как се бориш срещу собственото си минало?
Глава 7
Мартин седеше в университетската библиотека, заобиколен от планини от книги и правни казуси. Светлината на настолната лампа хвърляше дълги сенки по страниците, но той не четеше. Взираше се в екрана на лаптопа си, а сърцето му биеше до пръсване.
Курсовият му проект за враждебните придобивания го беше отвел в неочаквана посока. За да илюстрира теоретичните постановки с реален пример, той беше решил да проучи една от ранните сделки на брат си Асен. Сделката, която беше поставила началото на неговата империя. Придобиването на малката инженерна фирма „Илиянов и сие“.
Докато ровеше в публичните регистри и архивите на бизнес издания, Мартин започна да открива несъответствия. Малки детайли, които не се връзваха. Подставени фирми, регистрирани на Каймановите острови, които бяха изкупували акциите. Медийна кампания, пълна с полуистини, която беше сринала репутацията на фирмата точно преди офертата за придобиване. Всичко беше извършено перфектно, на ръба на закона, но дълбоко неморално.
Но това не беше най-лошото. С помощта на свой приятел, който беше хакер, Мартин успя да се сдобие с достъп до изтрити имейли и вътрешна кореспонденция от онова време. И там, в цифровия прах на миналото, той намери доказателството. Черно на бяло. Инструкции от Асен към адвокатите му как да фалшифицират доклад за финансовото състояние на „Илиянов и сие“, за да изглежда, че фирмата е на ръба на фалита. Това вече не беше просто неморално. Това беше престъпление.
Мартин се облегна назад на стола си и закри лицето си с ръце. Брат му. Неговият идол от детството, човекът, на когото се възхищаваше, въпреки че не одобряваше методите му. Човекът, който плащаше за образованието му, което трябваше да го превърне в защитник на закона. А този човек беше престъпник.
Моралната дилема, пред която беше изправен, беше чудовищна. Ако предадеше тази информация на властите, той щеше да унищожи брат си. Щеше да го вкара в затвора. Щеше да разруши семейството им, което и без това се държеше на косъм. Щеше да спре и собствената си издръжка, което означаваше край на следването му.
Ако мълчеше, щеше да стане съучастник. Щеше да предаде всичко, в което вярваше. Щеше да се превърне в лицемер, който говори за справедливост, но прикрива престъпленията на собственото си семейство.
Няколко дни Мартин живя като в мъгла. Не можеше да спи, не можеше да яде. Избягваше обажданията на Асен, който продължаваше да го търси, вероятно за да се оплаче от проблемите си. Как можеше да го слуша, знаейки истината?
Той се опита да говори с баща им. Намери го в малката им наследствена къща на село, където се беше оттеглил след скандала с Асен. Баща им, някога горд и силен мъж, сега беше прегърбен старец с празен поглед. Мартин се опита да повдигне темата индиректно.
– Татко, ако знаеш, че някой е направил нещо лошо, много лошо… но този някой ти е близък. Какво би направил?
Баща му го погледна с уморените си очи.
– Истината, Мартине. Каквато и да е цената. Защото лъжата разяжда душата. Погледни брат си. Той построи живота си върху лъжи и виж докъде стигна. Има всичко и няма нищо.
Думите на баща му не му донесоха утеха, а само затвърдиха усещането му за безизходица.
Една вечер, докато се ровеше в информацията за фирмата „Илиянов и сие“, Мартин попадна на името на дъщерята на починалия собственик. Росица. Провери я в социалните мрежи. Намери профила ѝ. Снимки от различни летища. Пилотска униформа. Сърцето му замря. Жената, чийто баща беше съсипан от брат му, беше пилот. Колко ли често пътищата им са се пресичали, без Асен дори да подозира?
Изведнъж всичко започна да придобива зловещ смисъл. Проблемите на Асен, които бяха започнали толкова внезапно. Слуховете. Оттеглящите се партньори. Възможно ли е тя да стои зад всичко това? Възможно ли е това да е нейното отмъщение?
Тази мисъл не промени дилемата му, но я направи още по-сложна. Ако разкриеше истината, той не само щеше да унищожи брат си, но и щеше да даде на Росица окончателната победа. Победа, която тя може би заслужаваше.
В крайна сметка Мартин взе решение. Той нямаше да отиде при властите. Поне не веднага. Щеше да отиде при единствения човек, който имаше значение. Щеше да се изправи срещу брат си.
Той копира всички файлове на една флашка. Сложи я в джоба си. Усещаше тежестта ѝ, сякаш държеше съдбата на семейството си в ръката си. Качи се на колата си и потегли към града. Към лъскавата кула, в която живееше Асен.
Нямаше да отиде там с обвинения или със заплахи. Щеше да му даде шанс. Шанс да се изправи пред истината. Шанс да поправи, поне отчасти, стореното. Шанс да спаси онова, което беше останало от душата му.
Това беше огромен риск. Не знаеше как ще реагира Асен. Можеше да го отхвърли, да му се изсмее, да го заплаши. Но Мартин трябваше да опита. Дължеше го на баща си. Дължеше го на паметта на Илия, бащата на Росица. И най-вече, дължеше го на себе си.
Глава 8
Телефонът на Асен иззвъня. Беше Благой, частният детектив.
– Имам нещо за теб – каза той с безизразния си глас. – Среща след час, в кафенето, което знаеш.
Асен пристигна пръв. Седна на най-отдалечената маса, поръча си кафе и зачака. Чувстваше се като герой от шпионски филм, но усещането не беше никак приятно. Беше жалко.
Благой се появи след няколко минути, носейки голям хартиен плик. Седна, без да каже дума, и плъзна плика по масата. Асен го отвори. Вътре имаше снимки и няколко листа, пълни с текст.
На снимките беше Росица. Росица, която разговаря с мъж на летището – Асен разпозна в него един от инвеститорите, които се бяха оттеглили. Росица, която пие кафе с друг мъж – директор на банката, която беше замразила кредита му. Росица, която влиза в сградата, където се намираше офисът на „Стройинвест“.
– Тя говори с всички – каза Благой, докато палеше цигара. – Не прави нищо незаконно. Просто се среща с хора, които познава от полетите си. И си говори с тях. Разказва им истории.
– Какви истории?
– Една конкретна история. За баща си. Илия. И неговата фирма „Илиянов и сие“. За това как един млад хищник я е погълнал преди петнадесет години и го е довел до фалит и смърт.
Стомахът на Асен се сви. Значи беше вярно. Тя знаеше. И това беше нейното отмъщение. Бавно, методично, тя настройваше целия свят срещу него, използвайки единственото оръжие, срещу което той нямаше защита – истината. Или поне нейната версия на истината.
– Тя е източникът на слуховете – каза Асен, по-скоро на себе си, отколкото на детектива.
– Вероятно. Но не можеш да го докажеш. Тя просто разказва семейната си трагедия. Споделя болката си. Кой може да я обвини? А ако хората си правят изводи за твоя бизнес морал от тази история… това си е техен проблем. Тя е много умна. Води партизанска война. Удря и се скрива. Унищожава те не с факти, а с внушения.
Асен прелистваше доклада. В него беше описан целият живот на Росица. Самотна майка, която се грижи за болната си майка. Огромни дългове за лечението ѝ. Работа на две места – освен като пилот, вечер работела и като преводач на свободна практика. Живот, изпълнен с трудности и лишения.
За пръв път Асен не видя в нея враг, а просто човек. Човек, докаран до ръба. И той беше виновен за това. Не само заради инцидента в самолета. А заради онова, което беше направил преди петнадесет години. Онова, което беше смятал за своя най-голям триумф, се оказваше неговото най-голямо проклятие.
Той плати на Благой и си тръгна. Вървеше по улицата като в транс. Чувстваше се напълно разбит. Войната беше загубена, още преди да е разбрал, че се води. Тя беше спечелила.
Прибирайки се към дома си, той взе импулсивно решение. Вместо да се качи в апартамента си, той седна на една пейка в градинката пред сградата. Имаше нужда от въздух. Имаше нужда да помисли.
Изведнъж видя позната кола да спира на отсрещната страна на улицата. Колата на Рада. От нея слезе Симеон. Той се огледа, наведе се и я целуна. Бърза, крадена целувка, но за Асен тя беше като удар с нож в сърцето.
След това Рада потегли, а Симеон влезе в сградата.
Асен остана на пейката, неспособен да помръдне. Всичко се сглоби в една ужасяваща картина. Росица беше започнала пожара. Но Симеон беше този, който го беше раздухвал. Симеон, неговият най-добър приятел, неговият партньор, неговият брат. Той го беше предавал през цялото време. А Рада… Рада беше негова съучастничка.
Болката от предателството беше по-силна от всичко, което беше изпитвал досега. По-силна от страха, от унижението, от финансовия крах. Това беше абсолютен, тотален разпад. Не само на бизнеса му, а на целия му живот. Всичко, в което беше вярвал, се оказа лъжа.
Той стана и тръгна към входа. Вече не изпитваше страх. Не изпитваше и болка. Изпитваше само празнота. И една студена, смразяваща ярост. Искаше да се качи горе, да разбие вратата и да се изправи срещу тях. Да ги види как ще го лъжат в очите.
Но тогава телефонът му иззвъня. Беше Мартин.
– Батко, трябва да говоря с теб. Важно е. Пред вас съм.
Асен видя малката кола на брат си да спира зад неговата. Мартин слезе. В ръцете си държеше флашка. Лицето му беше сериозно, както никога досега.
– Какво има, Мартине? – попита Асен с кух глас. – Ако идваш за пари, закъснял си. Фалирах.
– Не идвам за пари – каза Мартин. – Идвам заради това.
И му подаде флашката.
– Какво е това?
– Това е твоето минало, Асен. И твоето бъдеще. Зависи какво ще избереш.
Глава 9
Асен и Мартин се качиха в апартамента. Въздухът беше тежък, зареден с неизказани думи. Рада беше в спалнята. Асен не искаше да я вижда. Не и сега. Той заведе Мартин в кабинета си и затвори вратата.
– Показвай – каза той с леден глас.
Мартин включи флашката в лаптопа. На екрана се появиха папки, документи, имейли. Цялата мръсна история на придобиването на „Илиянов и сие“. Фалшифицираният доклад. Инструкциите. Престъплението, документирано в целия му цинизъм.
Асен гледаше, без да казва дума. Не беше изненадан. Знаеше какво е направил. Просто не беше очаквал, че някой ден ще го види така, черно на бяло, показано му от собствения му брат.
– Откъде имаш това? – попита той, когато Мартин приключи.
– Няма значение. Важното е, че го имам. И ако аз го имам, значи и други могат да го намерят. Прокуратурата, например.
Асен се изсмя. Беше кух, лишен от всякаква веселост смях.
– И какво? Ще ме издадеш ли, Мартине? Ще пратиш собствения си брат в затвора?
– Не искам да го правя – отвърна Мартин тихо, но твърдо. – Затова съм тук. Не съм отишъл в полицията. Дойдох при теб.
– За да ме изнудваш? Колко искаш, за да си мълчиш?
Мартин го погледна с такова разочарование, че Асен се почувства засрамен.
– Не искам пари, Асен. Искам да си върнеш човешкия образ. Всичко това… всичко, което ти се случва сега… не е случайно. Това е резултат от твоите избори. От това, което си направил на онзи човек, Илия. И на дъщеря му.
– Ти не разбираш. Това беше бизнес. Така се правеха нещата.
– Не, Асен. Така ти правеше нещата. И сега си плащаш цената.
Настъпи дълго мълчание. Асен стана и отиде до прозореца. Гледаше светлините на града, които доскоро му се струваха като негово кралство. Сега му изглеждаха студени и чужди.
– Какво искаш от мен, Мартине? – попита той, без да се обръща.
– Искам да поемеш отговорност. Да спреш да се бориш, да спреш да обвиняваш другите. Да се изправиш срещу това, което си. Да се опиташ да поправиш поне част от щетите.
– Невъзможно е. Всичко е свършено.
– Никога не е свършено – каза Мартин и се приближи до него. – Виж, знам, че си на дъното. Знам, че Рада ти изневерява със Симеон.
Асен рязко се обърна.
– Откъде знаеш?
– Чух ги да говорят пред офиса ти преди няколко седмици. Случайно. Те планират да вземат всичко, Асен. Симеон е говорил с конкурентите ти. Иска да купи компанията ти за жълти стотинки, след като ти я сринеш до основи.
Значи беше по-лошо, отколкото си мислеше. Не беше просто предателство. Беше заговор. Дълъг, студен, пресметнат заговор.
– Защо ми го казваш чак сега?
– Защото досега нямаше да ми повярваш. Щеше да си помислиш, че ти завиждам. Трябваше сам да стигнеш до ръба, за да можеш да видиш истината.
Яростта, която Асен беше изпитал долу, пред сградата, се върна с нова сила. Искаше да разбие всичко. Да унищожи Симеон. Да накара Рада да страда.
Но тогава погледна брат си. В очите на Мартин нямаше осъждане. Имаше загриженост. Имаше болка.
– Какво да направя? – прошепна Асен. Чувстваше се напълно изгубен.
– Първо, трябва да се изправиш срещу тях. Но не с гняв, а с ум. Те очакват да избухнеш. Не им доставяй това удоволствие.
В този момент вратата на кабинета се отвори и влезе Рада. Беше пребледняла. Сигурно беше чула разговора им.
– Вярно ли е, Асен? – попита тя с треперещ глас. – Това за онази фирма…
Асен я погледна. В погледа му нямаше омраза. Само безкрайна умора.
– Да, Рада. Вярно е.
Тя се свлече на най-близкия стол.
– Аз… аз не знаех. Симеон ми каза, че просто иска да… да те направи по-земен. Не знаех, че иска да те унищожи.
– Но му помогна – каза Асен. Гласът му беше равен, лишен от емоция. – Ти му даде информацията. Ти му отвори вратата.
– Съжалявам… – промълви тя.
– И аз съжалявам, Рада. За всичко. За това, че те превърнах в аксесоар. За това, че никога не те видях като човек. Може би и двамата сгрешихме.
Това не беше сцената, която си беше представял. Нямаше викове, нямаше обвинения. Само тихо, болезнено осъзнаване на провала. Провалът на един брак. Провалът на два живота.
– Искам развод – каза Асен.
– Знам – отвърна тя.
– А сега, ако обичаш, остави ни. Имам да говоря с брат си.
Рада излезе, затваряйки тихо вратата след себе си.
– Е, и сега накъде? – попита Асен.
– Сега започва истинската битка – каза Мартин. – Но този път няма да се биеш за пари или за власт. Ще се биеш за душата си.
Глава 10
На следващата сутрин Асен влезе в офиса си по-рано от всякога. Беше спал само няколко часа, но се чувстваше странно спокоен. Сякаш след като беше загубил всичко, вече нямаше от какво да се страхува.
Симеон пристигна малко по-късно, с обичайната си маска на загрижен приятел.
– Как си, Асене? Цяла нощ мислих какво можем да направим. Имам няколко идеи…
– Седни, Симеоне – прекъсна го Асен. Гласът му беше спокоен, но с метален оттенък. – Трябва да поговорим.
Симеон седна, леко изненадан от тона му.
– Аз знам – каза Асен просто.
Лицето на Симеон не трепна.
– Какво знаеш?
– За теб и Рада. За плана ти да купиш компанията. За разговорите ти с конкурентите. Знам всичко.
За пръв път Асен видя паника в очите на Симеон. Само за миг, но беше достатъчно.
– Асен, това е лудост. Някой се опитва да ни настрои един срещу друг.
– Не, Симеоне. Ти се опита да ме настроиш срещу целия свят. И почти успя. Но пропусна нещо. Пропусна, че когато един човек няма какво повече да губи, той става много опасен.
Асен се изправи и отиде до прозореца.
– Свикал съм извънредно събрание на борда на директорите след един час. На него ще обявя фалит и ще стартирам процедура по ликвидация на компанията.
Симеон скочи на крака.
– Не можеш да го направиш! Това ще унищожи всичко!
– Точно така. Ще унищожи всичко. И твоят план да я купиш за жълти стотинки ще отиде по дяволите. Защото няма да има какво да купуваш. Ще продам активите един по един, ще платя на служителите и на кредиторите, доколкото мога. Предпочитам да изгоря всичко до основи, отколкото да ти го оставя на теб.
– Ти си луд! – изкрещя Симеон. Маската му беше паднала. Сега пред Асен стоеше истинският той – алчен, уплашен дребен хищник.
– Може би. Но ти ме направи такъв. А сега се махай от офиса ми. И от живота ми.
Симеон стоеше като вцепенен за момент, после се обърна и излезе, блъскайки вратата.
Асен остана сам. Чувстваше се изпразнен, но и свободен. Беше натиснал бутона за самоунищожение, но беше направил своя избор. Не беше позволил на другите да диктуват края на историята му.
Събранието беше кратко и брутално. Новината за ликвидацията шокира всички. Адвокатката му, Десислава, го гледаше с невярващи очи.
– Сигурен ли си, Асен? Това е краят.
– Не. Това е ново начало – отвърна той.
След събранието Асен се върна в кабинета си. Очакваше го Мартин.
– Направи ли го?
– Направих го.
– Как се чувстваш?
– Сякаш от раменете ми падна огромен товар.
– Добре. Защото сега започва по-трудната част.
Мартин му подаде папка.
– Това са имената на всички дребни акционери и служители на „Илиянов и сие“, които загубиха всичко при придобиването. Намерих ги в архивите.
Асен отвори папката. Дълъг списък с имена. Хора, чийто живот беше съсипал, без дори да се замисли.
– Какво искаш да направя с това?
– Искам да намериш всеки един от тях. И да му се извиниш. И ако можеш, да му върнеш поне част от това, което си му отнел.
Асен го погледна невярващо.
– Това ще отнеме години! И състояние!
– Нямаме нищо друго освен време. А за парите… ще продадем апартамента. Ще продадем колите. Ще продадем всичко. Ще живеем скромно, както живеят повечето хора. Както трябваше да живеем винаги.
Това беше най-трудното нещо, което Асен беше чувал. Да се откаже от лукса, от статуса, от всичко, което определяше неговата същност. Но гледайки брат си, той знаеше, че Мартин е прав. Това беше единственият път към изкуплението.
През следващите месеци животът на Асен се преобърна. Започнаха съдебните дела. Инвеститори го съдеха за загубите си. Рада подаде молба за развод, претендирайки за половината от имането, което вече не съществуваше. Десислава се бореше като лъвица в съда, но знаеше, че битката е по-скоро за минимизиране на щетите, отколкото за победа.
Асен продаде всичко. Премести се да живее в малката квартира на Мартин. За пръв път от години двамата братя живееха заедно. Говореха си до късно през нощта. Мартин му разказваше за правото, за справедливостта, за идеалите си. Асен му разказваше за бизнеса, за грешките си, за празнотата, която беше запълвал с пари.
И започна да издирва хората от списъка. Първата среща беше най-трудна. Беше с бивш счетоводител на „Илиянов и сие“, възрастен мъж, който сега работеше като пазач в един склад. Асен отиде при него, представи се и каза просто: „Съжалявам“.
Мъжът го гледа дълго време, после каза: „Отне ти доста време, момче.“
Но в очите му нямаше омраза. Имаше само умора.
Глава 11
Адвокатската кантора на Десислава беше остров на спокойствието и лукса сред бушуващото море на проблемите на Асен. Полирано дърво, скъпи картини по стените и тишина, нарушавана само от приглушеното бръмчене на климатика. Но дори тук Асен не намираше покой.
– Не изглежда добре – каза Десислава, плъзгайки папка с документи през огромното си бюро. – Искът на инвеститорите е много силен. Обвиняват те в умишлено подвеждане. И прокурорът, който работи по случая на комисията, е много агресивен. Души за всяка запетая в договорите ти.
– Аз не съм подвеждал никого – каза Асен уморено. – Пазарът се срина. Това е всичко.
– Пазарът не се срина, Асен. Репутацията ти се срина. И повлече всичко със себе си. Те твърдят, че си знаел за проблемите, но си ги крил, за да финализираш сливането.
– Това е лъжа!
– Докажи го – отвърна тя студено. – В съда не е важно какво е истина, а какво можеш да докажеш. А в момента те имат имейли, свидетели, експертни анализи. А ти какво имаш?
Асен мълчеше. Нямаше нищо. Всичките му съюзници го бяха изоставили. Единствените хора до него бяха Мартин и Десислава, на която плащаше последните си пари.
– А разводът? – попита той, за да смени темата.
– Рада е безкомпромисна. Иска половината от оценката на имуществото ти към датата на подаване на молбата. Което означава, че претендира за милиони, които ти вече нямаш. Нейният адвокат е акула. Ще се опитат да докажат, че си разпродал активите умишлено, за да я лишиш от нейния дял.
Асен се засмя горчиво.
– Значи съм виновен пред всички. Пред инвеститорите, пред жена си, пред държавата.
– В момента, да. Ти си идеалната изкупителна жертва. Богаташът, който се е провалил. Всички обичат такива истории.
– Какъв е най-лошият сценарий?
Десислава го погледна право в очите.
– Затвор, Асен. Няколко години. И пълна конфискация на всичко, което е останало.
Думата „затвор“ увисна във въздуха. Асен никога не си беше представял, че това може да му се случи. Това беше нещо, което се случваше на другите. На престъпниците. А той не беше престъпник. Нали?
Тогава си спомни за флашката на Мартин. За фалшифицирания доклад. Да, беше престъпник. Просто досега не го бяха хванали.
Излезе от кантората на Десислава с чувството, че стените се свиват около него. Вървеше по улицата, но не виждаше хората. Всичко беше размазано петно. В главата му се въртяха само думи: съд, прокурор, присъда, затвор.
Стигна до малката им квартира и завари Мартин да готви. Миришеше на обикновена леща, храна, която Асен не беше ял от дете.
– Как мина? – попита Мартин.
– Катастрофално. Вероятно ще вляза в затвора.
Мартин спря да бърка и се обърна към него.
– Може би така трябва.
Асен го погледна шокирано.
– Ти сериозно ли?
– Да. Ти извърши престъпление, Асен. Онова с фирмата на Илия. Може би това е начинът да си платиш. Да изчистиш сметките.
– Но те не ме съдят за това! Съдят ме за неща, които не съм направил!
– Може би съдбата има странно чувство за хумор – каза Мартин. – Понякога те наказва за правилните грехове, но по грешните причини.
Думите на Мартин бяха жестоки, но в тях имаше истина. Асен беше живял години наред с мисълта, че е над закона. Че правилата не важат за него. Може би беше време да научи, че не е така.
– Утре имам показания пред прокурора – каза Асен. – Десислава иска да мълча и да отговарям само с „не знам“.
– А ти какво искаш? – попита Мартин.
Асен се замисли. Какво искаше той? Искаше да спре да бяга. Да спре да се крие зад адвокати и лъжи.
– Искам да кажа истината.
Мартин се усмихна за пръв път тази вечер.
– Тогава направи го. Каквото и да струва.
На следващия ден Асен влезе в сградата на прокуратурата. Десислава го чакаше отпред, нервна и напрегната.
– Помни какво говорихме, Асен. Без импровизации.
Асен я погледна спокойно.
– Ще кажа истината, Десислава.
Тя го изгледа невярващо.
– Това е професионално самоубийство!
– Аз вече съм професионален труп – отвърна той. – Няма какво повече да губя.
Разпитът продължи часове. Прокурорът беше млад, амбициозен и безмилостен. Засипваше го с въпроси, с документи, с обвинения. Асен отговаряше. Спокойно, премерено, той разказа всичко. За слуховете, за паниката, за ликвидацията. Призна грешките си в управлението, лошата си преценка. Но не призна за умишлена измама, защото такава нямаше.
Когато прокурорът го попита защо е ликвидирал фирмата, вместо да се опита да я спаси, Асен каза истината.
– Защото предпочитам да я унищожа, отколкото да я оставя на човека, който ме предаде.
Прокурорът повдигна вежди.
– Говорите за вашия партньор, Симеон?
– Да.
– Имате ли доказателства за това?
– Не. Само думата си.
След разпита Десислава беше бясна.
– Ти току-що им даде мотив! Сега ще твърдят, че си унищожил компанията от лично отмъщение и си повлякъл със себе си всички инвеститори!
– Но това е истината – каза Асен.
– Истината ще те вкара в затвора! – извика тя.
Може би. Но докато излизаше от сградата, Асен се чувстваше по-лек. За пръв път от месеци беше казал истината, без да се интересува от последствията. И това му донесе странно, неочаквано усещане за мир.
Глава 12
Няколко дни по-късно, докато помагаше на Мартин да чисти апартамента, Асен получи неочаквано обаждане. Беше от Десислава. Гласът ѝ беше различен, не толкова остър. Имаше нотка на… възхищение.
– Не знам как го направи, Асен, но го направи.
– Какво съм направил?
– Прокурорът е свалил основните обвинения. Тези за умишлена измама. Оставя само по-малките, за небрежно управление. Това означава глоба, може би условна присъда. Но не и затвор.
Асен седна на дивана, неспособен да проумее.
– Но… защо?
– Защото си му казал истината. Очевидно твоята история за предателството на Симеон го е заинтригувала. Започнал е да рови. И е открил връзките на Симеон с конкурентите ти. Разпитал го е. Симеон се е паникьосал и е пропял всичко. Признал е, че е манипулирал пазара и е разпространявал слухове, за да срине цената на акциите. Сега той е основният обвиняем. А ти си се превърнал от злодей в жертва.
Асен мълчеше. Беше толкова свикнал с лошите новини, че не знаеше как да реагира на добра.
– Твоята откровеност те спаси, Асен. Всичките ми сложни стратегии не постигнаха нищо. А ти просто каза истината и спечели. Трябва да го запомня за следващия си клиент.
Когато затвори телефона, Асен се обърна към Мартин.
– Няма да вляза в затвора.
Мартин се усмихна.
– Знаех си. Понякога системата работи.
– Не системата. Ти беше прав. Истината ме спаси.
Това беше повратен момент. Асен осъзна, че пътят, по който го беше поел Мартин, колкото и да е труден, беше правилният. Пътят на поемането на отговорност.
Той се посвети с нова енергия на задачата да намери хората от списъка. Беше бавен, мъчителен процес. Някои го посрещаха с гняв и обиди. Други – с безразличие. Трети отказваха да говорят с него. Но той не се отказваше. На всеки един той се извиняваше. И на всеки, който беше в нужда, той предлагаше помощ. Не голяма, защото нямаше много. Но даваше каквото може. Помагаше на един да си намери работа, на друг да плати сметките за ток, на трети просто го изслушваше.
Това го промени. Всеки ден той виждаше реалните последици от своите действия. Виждаше съсипаните животи зад числата в счетоводните книги. И това го смири. Арогантността му се стопи, заменена от тихо чувство на покаяние.
Един ден, докато чакаше на опашка в болницата за някакъв рутинен преглед – вече нямаше пари за частни клиники – той я видя.
В другия край на чакалнята, на една от неудобните пластмасови седалки, седеше възрастна жена. Беше бледа и крехка, но Асен веднага я позна. Беше Лидия, майката на Росица.
А до нея стоеше самата Росица.
Глава 13
Сърцето на Асен спря. От всички хора на света, съдбата го срещна точно с нея. Тук, в тази безлична болнична чакалня, символ на неговия нов, лишен от привилегии живот.
Тя също го видя. Погледите им се срещнаха над главите на другите чакащи. В нейния поглед нямаше триумф. Нямаше и омраза. Имаше само безкрайна умора. Умората на човек, който е водил дълга, изтощителна война.
Тя прошепна нещо на майка си и тръгна към него. Движеше се с увереността на човек, свикнал да командва, дори и без униформа. Застана пред него.
– Какво правиш тук? – попита тя. Гласът ѝ беше равен, лишен от емоция.
– Чакам за преглед – отвърна Асен. – А ти?
Тя кимна към майка си.
– Химиотерапия.
Думата прозвуча оглушително в тишината между тях. Сега Асен разбра. Разбра отчаянието в очите ѝ в самолета. Разбра защо всяка стотинка, всяко усилие е имало значение.
– Съжалявам – каза той. И този път думите не бяха просто формула. Те идваха от дъното на душата му. – За всичко. За самолета. За баща ти. За всичко.
Росица го гледа дълго, сякаш се опитваше да прецени дали е искрен.
– Отмъщението ти беше успешно – продължи Асен. – Ти ме унищожи. Спечели.
Тя поклати глава.
– Никой не е спечелил. Аз може и да съм те унищожила, но това няма да върне баща ми. Няма и да излекува майка ми. Просто… трябваше да го направя. Заради него. Дължах му го.
– Разбирам.
Настъпи мълчание. То не беше неловко. Беше изпълнено с неизказаното разбиране на двама души, чиито съдби бяха трагично преплетени.
– Чух, че си обявил фалит – каза тя. – И че продаваш всичко, за да платиш на хората, които си разорил.
Асен кимна.
– Опитвам се.
– Защо?
– Защото брат ми ме научи, че това е правилният начин.
Тя се усмихна леко. Беше първата усмивка, която виждаше на лицето ѝ.
– Имаш добър брат.
В този момент една сестра излезе и извика името на майка ѝ.
– Трябва да вървя – каза Росица.
Тя се обърна, но Асен я спря.
– Чакай. Искам да… искам да помогна.
Тя се обърна и го погледна с недоумение.
– Да помогнеш? Как? Ти нямаш нищо.
– Знам. Но може би… мога да направя нещо. Всичко.
Тя го гледаше в очите, търсейчи скрит мотив. Но не намери такъв. Видя само един сломен човек, който отчаяно се опитва да намери изкупление.
– Лечението е много скъпо – каза тя тихо. – Има една експериментална терапия в Швейцария. Но е непосилна за мен.
– Колко? – попита Асен.
Тя му каза сумата. Беше астрономическа. Беше повече, отколкото Асен беше притежавал дори в най-добрите си дни.
Но той не се отчая.
– Ще намеря начин – каза той. – Обещавам.
Тя не каза нищо. Просто кимна и влезе в кабинета при майка си.
Асен остана сам в чакалнята. Чувстваше се по-целеустремен от всякога. Преди целите му бяха свързани с печалби, сливания и придобивания. Сега имаше само една цел. Да спаси живота на жената на човека, когото беше унищожил.
Това беше невъзможна мисия. Но той трябваше да опита. Дължеше го на Илия. Дължеше го на Росица. И най-вече, дължеше го на себе си. Това беше неговият последен шанс да се превърне от Асен, хищника, в Асен, човека.
Глава 14
Асен се прибра в квартирата и разказа всичко на Мартин.
– Това е лудост, Асене – каза Мартин. – Тази сума е невъзможна. Дори да продадем и бъбреците си, пак няма да я съберем.
– Знам. Но обещах. Трябва да има начин.
Двамата седяха до късно през нощта, мислейки. Прехвърляха всички възможни варианти. Дарения, благотворителни кампании, заеми. Всичко изглеждаше безнадеждно.
И тогава на Асен му хрумна нещо. Идея, толкова дръзка и толкова рискована, че го уплаши.
– Има един човек – каза той. – Единственият човек, който може да ни помогне.
– Кой?
– Баща ни.
Мартин го погледна невярващо.
– Татко? Но той няма пари. Живее с пенсията си.
– Няма пари, но има нещо друго. Има земя. Нашата наследствена земя. Онази голямата нива до реката. Струва цяло състояние.
– Но той никога няма да я продаде! Това е земята на дядо ни, на прадядо ни! Той е свързан с нея!
– Знам. Но трябва да опитаме.
На следващия ден двамата братя отидоха на село. Намериха баща си в двора, да цепи дърва. Той ги погледна с уморените си очи, без да каже дума.
Асен пое дълбоко дъх и започна да говори. Разказа му всичко. За Росица, за майка ѝ, за болестта. За обещанието си. И накрая, за земята.
Баща им ги слушаше, без да го прекъсва. Когато Асен свърши, той седна на един пън и дълго мълча. Гледаше ръцете си, загрубели от работа.
– Значи – каза той накрая. – Ти съсипваш живота на един човек. После дъщеря му съсипва твоя. И сега искаш от мен да продам земята на дедите си, за да спасиш живота на майка ѝ.
– Да – каза Асен.
– Животът е странно нещо – промълви баща им.
Той стана, влезе в къщата и след малко се върна, носейки стар, пожълтял документ. Нотариалният акт за земята.
– Аз съм стар човек, момчета. Тази земя няма да ми трябва в гроба. Но искам да ми обещаете нещо.
– Всичко, татко.
– Искам да ми обещаете, че това е краят. Краят на омразата. Краят на отмъщението. Искам да продължите напред. И да живеете честно.
– Обещаваме – казаха двамата братя в един глас.
Баща им им подаде документа.
– Вървете тогава. И спасете този живот.
Продажбата на земята отне няколко седмици, но накрая успяха. Сумата беше огромна. Достатъчна, за да покрие лечението и всички съпътстващи разходи.
Асен преведе парите по сметката на Росица, без да ѝ се обажда. Приложи само кратка бележка: „За един нов живот.“
Той не очакваше благодарност. Не го правеше за това. Правеше го, за да изчисти съвестта си.
Но няколко дни по-късно тя му се обади.
– Не трябваше да го правиш – каза тя. Гласът ѝ беше задавен от сълзи.
– Трябваше – отвърна той.
– Благодаря ти, Асен.
– Няма за какво, Росица.
Това беше последният им разговор.
Глава 15
Минаха няколко години. Асен и Мартин продължиха да живеят скромно. Асен си намери работа като финансов консултант в малка фирма. Не печелеше много, но беше достатъчно. Помагаше на обикновени хора да управляват спестяванията си, да планират бъдещето си. И беше добър в това. За пръв път в живота си той използваше таланта си, за да помага, а не за да трупа богатство.
Мартин завърши университета и стана адвокат. Но не корпоративен, както мечтаеше брат му. Стана обществен защитник. Представляваше хора, които не можеха да си позволят адвокат. Бореше се за малкия човек, за справедливостта, в която винаги беше вярвал.
Един ден Асен получи писмо. Беше пощенска картичка от Швейцария. На нея имаше снимка на планина с езеро. На гърба имаше само три думи, написани с познат почерк.
„Тя е добре.“
Асен се усмихна. Облегна се на стола в малкия си офис и погледна през прозореца. Не виждаше панорамна гледка към града. Виждаше обикновена улица, с дървета и хора, които бързаха за някъде.
Беше загубил всичко, което смяташе за важно – парите, властта, статуса. Но беше намерил нещо много по-ценно. Беше намерил мир. Беше намерил брат си. Беше намерил себе си.
Жената от самолета му беше казала, че ще съжалява. И беше права. Той съжаляваше. Съжаляваше за живота, който беше водил. За болката, която беше причинил. Но вече не се страхуваше от това съжаление. Беше се научил да живее с него. И да го превръща в нещо добро.
Историята беше приключила. Войната беше свършила. И в тишината след битката, за пръв път от много, много време, Асен се чувстваше свободен.