Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Майката на Десислава Иванчева: Трябва да съм здрава, за да отгледам детето
  • Новини

Майката на Десислава Иванчева: Трябва да съм здрава, за да отгледам детето

Иван Димитров Пешев януари 20, 2024
sdfvfdbdfbfgbghbgf.png

  • Ако аз си отида, ще дадат детето в дом, а той не заслужава, казва 81-годишната жена
  • Валентин-Александър е кротко и контактно дете, но понякога се инати, разкрива бабата Любка

„Трябва да съм здрава, за да мога да отгледам това детенце поне още 2 години или 3, зависи колко“, това каза пред bTV майката на Десислава Иванчева – Любка, която отглежда 2-годишния си внук Валентин-Александър сама.

През 2018 г. Иванчева, която беше районен кмет на „Младост“, Десислава Иванчева беше показно арестувана в центъра на София. Съдебният процес срещу нея протече при голям обществен интерес и продължи четири години и половина.

В крайна сметка Върховният касационен съд (ВКС) постанови 6-годишна ефективна присъда. Тя е за искане на подкуп от близо 190 000 евро чрез посредник, от които според съда е получила 70 000 евро. От ноември 2022 г. Десислава Иванчева излежава присъдата си в женския затвор в Сливен.

„Може да ви звучи смешно и нереално, но аз си казвам: „Боже Господи, дай ми да живея точно толкова, колкото Деси да се прибере, пък после, ако искаш, ме прибери“, но засега трябва да съм здрава и силна, за да мога да отгледам тази малка душичка, защото аз ако си отида, това дете не знам какво го чака. Може би ще го дадат в дом „Майка и дете“, а той не заслужава, душичката“, каза още 81-годишната майка на Десислава.

Любка заяви, че са подали молба за предсрочно освобождаване на дъщеря ѝ след излежаване на половината от присъдата ѝ. Десислава Иванчева не крие, че е забременяла с донорски материал.

Бабата на Валентин-Александър го описва като кротко дете, което понякога се инати. Тя казва, че е контактен, обича да си играе и се храни добре.

По телефона майка и дъщеря най-често си говорят за детето.

 

 

„Иска да го чуе и винаги казвам, че е добре. Никога не искам да кажа, че е болен, за да не я притеснявам. Сигурно и тя крие, когато не е добре“, сподели тя.

Десислава Иванчева взима лекарства за тумор в главата. В момента той е в застой, но майка й разкри, че почти всичките й зъби се клатят.

„Според закона Деси е виновна и много хора се обаждат по телефона, пишат и в социалните. Всеки има право на мнение, така че аз като майка много ясно, че трябва да защитя дъщеря си… и аз искрено вярвам, че тя не е способна да направи това нещо, за което е осъдена. Аз не съм очаквала, че толкова много хора ще ми се обаждат по телефона и ще ми благодарят, много от тях не познавам. Въобще изпращат подаръци, храна, детски играчки, някои изпращат и дребни суми пари“, разказа 81-годишната жена.

Тя отрече спекулациите, че Десислава Иванчева е забременяла, за да избегне присъдата си:

„Доказано е, че Десислава много, преди да стане кмет, е правила опити за инвитро. Тя искаше да има детенце. И Господ ѝ го даде. Тя заслужава това детенце, защото много е желано и искано“.

Любка Иванчева разкрива, че това, което я крепи е детето, което ще даде утеха на дъщеря й в живота.

„Нищо, че сега е в затвора, тя ще се прибере, а детенцето ще остане при нея“.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: 1 лъжичка на гладно и след 5 минути всичко излишно изтича от червата. Мощно пречистване с отслабващ ефект
Next: Десетки хиляди българи ще получат безплатни климатици и печки на пелети по нова програма

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.