Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Майката на 10-годишно момче, изпаднало в мозъчна смърт: Три пъти искаха да изключат животоподдържащите системи-Ето какво се случи
  • Новини

Майката на 10-годишно момче, изпаднало в мозъчна смърт: Три пъти искаха да изключат животоподдържащите системи-Ето какво се случи

Иван Димитров Пешев януари 16, 2023
tayloreeorsaada.png

Тейлър Рийд бил само на 10, когато катастрофирал с мотора си на пистата в Белфаст, от което той получил тежкатравма на главата и не можел да диша самостоятелно.

Лекарите се опасявали, че няма да успее, но сега момчето с ужасяващо нараняване на черепа момче може да се смее, плаче и общува отново благодарение на чудотворно  възстановяване.

Три пъти медиците убеждавали майката Черил, да изключи системите за изкуствено поддържане на живота.

Той имал само 2% шанс за оцеляване!

Не изпускай тези оферти:

 

Най-печелившият мотоциклетист е бил 10, но е бил състезателен през повечето уикенди от петгодишна възраст.

Когато Шерил отиде в болницата, лекарите й казаха, че е малко вероятно синът й да „направи през нощта“.

„На втория ден решихме, че си отива, когато тялото му започна да се подува“, казва тя.

Майката казва, че нямало съмнение, че Тейлър щял да умре, ако не е носил специален колан на врата, в момента когато е изхвърлен от мотора си.

Но въпреки това, силата на катастрофата била толкова голяма, че шлемът му изхвърчал от главата, оставяйки го незащитен и без възможност да диша сам след удара.

 

Тя разкрива, че момчето прекарало следващите три седмици в интензивно отделение в болницата „Роял Белфаст“ за болни деца и още девет месеца във Франция, По Уард.

„Той имаше множество фрактури в черепа му и всяка част от главата му беше наранена“, обяснява Шерил.

„Казаха ми, че мозъкът му е умрял напълно и няма какво да направят повече.“

„Когато първо се случиха инцидентите, консултантите попитаха:“ Черил, мислиш ли, че разбира кой си? „И аз сякаш промълвих „не“.

Но въпреки мрачните прогноза за съдбата на  „мъжкото момче“, майката казва, че тя и съпругът й Дейвид никога не са се отказвали!

Бременната Черил, Дейвид и малката Бруки били до него в продължение на девет дълги месеци в болницата!

 

Сега 12-годишният Тейлър дори реагира на брат си Коул, който се ражда само три седмици след злополуката и го посещава всеки ден.

А щастливата Черил отдава прогреса на рехабилитационната работа с частен лекар, който всяка седмица ги посещава през изминалата година в Белфаст.

Тя добавя: „Доктор Гоши буквално превъзпита целия му мозък – той е чудесен професионалист!“

 

„В началото нямаше никакъв напредък, но сега, когато всеки вторник рехабилитаторът го посещава, очите му са широко отворени и той се усмихва – За всичко това ми казваха, че никога няма да се случи отново.

– Сега той отговаря и знае всяка дума, която му казвате.

„Искаха да го регистрирам сляпо, но знаех в червата, че не е и речта на терапевта каза миналата седмица, че те смятат, че той вижда всичко и сега започва да си пише очите.

„Той казва „да“ и „не“  и описва снимките  и има пълно разбиране.

„Упоритостта, лечението и терапията наистина започват да се изплащат.“

 

Черил казва, че частните двучасови седмични процедури са скъпи, но струват всяко пени, само за да видят, че синът й отново се смее.

„Това беше като да ми дадете милион паунда, защото ми казаха, че никога няма да може да направи това“, добави тя.

„Казаха ми, че емоциите му са изчезнали и че никога няма да почувства болка – Всъщност тялото му дишаше, но него го нямаше.

„Сега плаче и преди около пет месеца започна да се усмихва и също така се смее. С помощта на д-р Гоши той се опитва да ходи. Това е невероятно.“

Continue Reading

Previous: 1 лъжица и изкарах всички токсини, шлаки и химикали от тялото си, пречистих черния дроб и се освободих от излишните мазнини
Next: Увийте крака с фолио и изчакайте един час – това, което ще се случи ще изненада Вас и Вашия лекар!

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.