Майка ми си тръгна, когато бях на три, за да започне нов живот. Поне така ми каза татко. Една сутрин просто я нямаше. Нямаше бележка, нямаше сбогуване. Само празно място в леглото до татко и една тишина

Майка ми си тръгна, когато бях на три, за да започне нов живот. Поне така ми каза татко. Една сутрин просто я нямаше. Нямаше бележка, нямаше сбогуване. Само празно място в леглото до татко и една тишина, която се просмука в стените на апартамента и остана там за следващите двадесет години. Никога повече не я видях. Името ѝ, Лиляна, се превърна в шепот, в дума, която татко избягваше, а аз се страхувах да произнеса на глас. Тя беше празнината в албумите със снимки, липсващото парче от всеки мой рожден ден, мълчаливият въпрос, който тегнеше над целия ми живот.

Когато станах на двадесет и три, животът ми беше подреден. Или поне се опитвах да се убедя в това. Учех магистратура по икономика, работех на половин работен ден в една счетоводна къща и току-що бях изтеглила огромен ипотечен кредит, за да купя този малък, слънчев апартамент в покрайнините на града. Беше моето светилище, моето доказателство, че мога да градя бъдеще, стабилно и предвидимо. Татко, Симеон, се гордееше с мен. Виждах го в начина, по който очите му се навлажняваха, когато му показах ключовете. Той беше целият ми свят, скалата, на която се бях облегнала през всичките тези години на мълчание и въпроси без отговор.

Една дъждовна вторник вечер, звънецът на вратата проряза тишината. Очаквах да е приятелят ми, Димитър, но когато погледнах през шпионката, сърцето ми спря. На прага стоеше жена, прогизнала от дъжда, с коса, залепнала за лицето ѝ, и с очи, които познавах само от една-единствена избледняла снимка, която пазех скрита на дъното на чекмеджето си. Лиляна.

Изглеждаше по-стара, разбира се. Времето беше издълбало фини бръчки около очите и устата ѝ, но това бяха същите тези очи – големи, тъжни, изгубени. Тя трепереше, не само от студа, а от нещо по-дълбоко. Когато отворих вратата, тя се свлече в ръцете ми, ридаейки. „Александра… детето ми…“

Думите ѝ бяха като ключ, който отключи двадесет години натрупана болка, гняв и копнеж. Тя плачеше и молеше „да наваксаме изгубеното време“. Разказваше несвързано за грешки, за лош избор, за живот, който не е искала. И аз, която винаги съм се смятала за силна и разумна, се разпаднах. Част от мен искаше да затръшне вратата и да заключи всички ключалки. Но друга част, едно малко тригодишно момиченце вътре в мен, протегна ръце и я прегърна. Имах нужда от майка си.

Първото нещо, което направих, след като я настаних на дивана и ѝ направих чай, беше да се обадя на татко. Гласът му, обикновено спокоен и уравновесен, се счупи. „Недей, Александра. Моля те, не го прави. Не я пускай обратно в живота си. Ще те нарани отново.“ Гласът му беше изпълнен с паника, с ужас, който не можех да разбера.

„Татко, тя е моя майка. Тя плаче. Изглежда… съсипана“, опитах се да го успокоя.

„Знам как изглежда! – почти извика той. – Моля те, изслушай ме само този път. Махни я оттам. Кажи ѝ да си върви.“

Но аз не го послушах. Как можех? Ето я, жената, за която бях мечтала, за която бях плакала в безброй самотни нощи. Беше тук, на моя диван, пиеше от моята чаша и ме гледаше с поглед, изпълнен с обожание и разкаяние. Позволих ѝ да остане. Дадох ѝ стаята за гости, дадох ѝ дрехи, дадох ѝ място в дома си и, което беше по-опасно, в сърцето си.

Следващите три дни бяха сюрреалистични. Тя готвеше. Разказваше ми истории за това каква съм била като бебе, пееше ми песни, които смътно си спомнях. Смеехме се. Плакахме. Опитвахме се да съберем парчетата на два разбити живота в една крехка мозайка. Изглеждаше толкова лесно, толкова правилно. Димитър беше резервиран. „Просто бъди внимателна, мила. Това е твърде много и твърде бързо“, каза ми той, докато галеше косата ми. Аз отхвърлих притесненията му като неоснователни.

На третата нощ си легнах с чувството, че най-накрая съм цяла. Че празнината, която ме беше определяла толкова дълго, най-накрая е запълнена.

На сутринта се събудих от тишината. Същата онази тишина отпреди двадесет години. Тежка, плътна, оглушителна. Станах и отидох до стаята за гости. Леглото беше оправено. Дрехите, които ѝ бях дала, бяха сгънати прилежно на стола. Нямаше я.

Сърцето ми започна да бие лудо. Проверих в банята, в кухнята, на терасата. Никъде. Сякаш се беше изпарила. Паниката започна да ме задушава. Не може да е истина. Не отново.

Тогава се върнах в моята спалня, търсейки телефона си, за да се обадя на татко, за да му кажа, че е бил прав. И тогава замръзнах.

Погледът ми беше прикован към нощното ми шкафче. Малката дървена кутийка за бижута, подарък от баба ми, беше отворена. Колието с малък диамант, което татко ми беше подарил за двадесетия рожден ден, липсваше. Но не това ме накара да замръзна. Не беше изчезналото бижу. Беше това, което беше оставено на негово място. На кадифената подложка, точно там, където трябваше да бъде колието, лежеше един-единствен, тежък, златен ръкавел с изящно гравиран герб, който никога не бях виждала. И под него, сгъната на четири, имаше малка бележка. Ръцете ми трепереха, докато я разгъвах. На нея нямаше думи. Имаше само една банкова сметка и една сума. Сума, която беше точно колкото остатъка по ипотечния ми кредит.

Глава 2: Ледената тишина

В първите няколко минути просто стоях, втренчена в ръкавела и бележката. Въздухът в стаята се сгъсти, стана труден за дишане. Шумът в ушите ми заглуши всичко останало. Това не беше сбогуване. Това беше съобщение. Заплаха. Сделка. Нещо много по-мрачно и сложно от просто една майка, която изоставя дъщеря си за втори път.

Ръкавелът беше студен и тежък в дланта ми. Изработката беше безупречна, гербът – сложен, изобразяващ преплетени лъв и орел. Не приличаше на нищо, което бях виждала. Не беше стилът на татко, нито на някой, когото познавах. Това беше предмет от друг свят, свят на богатство и власт, който нямаше нищо общо с моя подреден живот и ипотечния ми кредит.

А сумата на бележката… Тя ме смрази повече от всичко друго. Беше прекалено точна. До стотинка. Кой би могъл да знае точната сума? Как? Лиляна беше с мен само три дни. Не бяхме говорили за финанси, освен в най-общи линии за това колко се радвам на новия си дом.

Първият ми инстинкт беше гняв. Горещ, изпепеляващ гняв. Тя не просто си беше тръгнала. Тя беше преровила вещите ми. Беше откраднала. Беше ме използвала. Беше превърнала моето светилище в сцена на престъпление. Вторият инстинкт беше страх. Леден, парализиращ страх. От кого бягаше тя? Защо беше оставила това тук? Дали това беше някакъв вид плащане, или предупреждение?

Набрах номера на татко с треперещи пръсти. Той вдигна на второто позвъняване, сякаш е чакал.

„Тя си тръгна, нали?“, попита той тихо, без нотка на изненада или „казах ти“. Само безкрайна умора и тъга.

„Да“, прошепнах аз. „Но има и още нещо, татко. Тя е… тя е взела едно колие. И е оставила нещо друго.“

Разказах му за ръкавела и бележката. От другата страна на линията настъпи дълга, тежка тишина. Можех да го чуя как диша тежко, на пресекулки.

„Симеоне? Татко, добре ли си?“

„Унищожи ги“, каза той с дрезгав, неузнаваем глас. „Хвърли ръкавела в някоя река. Изгори бележката. Забрави, че си ги виждала. Забрави, че тя изобщо се е връщала. Моля те, Александра. Заради теб.“

„Не мога да го направя! – извиках, а гласът ми се пречупи. – Трябва да знам какво става! Кой е този човек? Какво означава всичко това? Ти знаеш нещо. През всичките тези години си знаел и не си ми казал!“

„Опитвах се да те предпазя!“, изкрещя той в отговор, нещо, което почти никога не правеше. „Опитвах се да ти дам нормален живот, далеч от… от нейния свят. От мръсотията, в която се беше забъркала.“

„Каква мръсотия?“, настоях аз, а сълзите вече се стичаха по лицето ми. „Дължиш ми истината, татко. Дължиш ми я от двадесет години.“

Той въздъхна дълбоко. „Не мога по телефона. Ще дойда.“

Час по-късно седяхме един срещу друг на кухненската ми маса. Той изглеждаше остарял с десет години само за една нощ. Очите му бяха хлътнали, раменете му – превити. Поставих ръкавела и бележката на масата между нас. Той дори не ги погледна. Погледът му беше вперен в ръцете му, които стискаха чашата с вода.

„Преди да си тръгне“, започна той бавно, подбирайки думите си, „Лиляна имаше… връзка. Не беше просто афера. Беше се оплела с много опасен човек. Бизнесмен. Казва се Стефан. Човек с огромно влияние и още по-голямо богатство, натрупано по начини, за които е по-добре да не знаеш. В началото всичко беше бляскаво – скъпи подаръци, вечери, пътувания. Аз бях просто един обикновен инженер, не можех да се състезавам с това. Тя беше заслепена.“

Той млъкна за момент, преглъщайки буца в гърлото си.

„Но блясъкът има цена. Стефан не даваше, той инвестираше. Очакваше възвръщаемост. Тя стана част от неговия свят, от неговите сделки. Виждах как се променя. Стана нервна, потайна. Една вечер просто ми каза, че не може повече. Че е допуснала ужасна грешка и трябва да изчезне, за да ни предпази. Каза, че му дължи пари. Много пари. Сума, която не можехме да си представим. Каза, че ако остане, той ще съсипе не само нея, но и нас.“

„И ти просто я пусна да си тръгне?“, попитах невярващо.

„Какво можех да направя, Александра? Да се изправя срещу човек като Стефан? Щяха да ме смачкат като буболечка. Единственото, което можех да направя, беше да защитя теб. Да се преструвам, че тя просто ни е изоставила, за да не задаваш въпроси, които можеха да привлекат нечие внимание. Да се надявам, че никога няма да се върне.“

Погледнах ръкавела на масата. Гербът. Лъв и орел. Сигурно беше негов. Този Стефан. Значи тя се беше върнала. Но защо? Защо сега? И защо беше забъркала и мен?

„Това не обяснява бележката“, казах аз. „Или колието. Тя не просто е избягала от него. Тя е дошла тук с някаква цел.“

Татко поклати глава. „Не знам. Може би той я е намерил. Може би я е принудил да дойде. Може би това е неговият начин да покаже, че знае за теб, че може да те достигне по всяко време. Ръкавелът е неговият подпис. А сумата… това е демонстрация на сила. Иска да знаеш, че знае всичко за теб.“

Думите му увиснаха във въздуха, тежки и зловещи. Моят малък, подреден свят се разпадаше. Тайната на миналото на майка ми се беше превърнала в настояща заплаха за моето бъдеще. Вече не ставаше въпрос просто за изоставено дете, което търси отговори. Бях се превърнала в пионка в игра, чиито правила не разбирах, играна от хора, които не познавах, но които очевидно познаваха мен твърде добре.

„Трябва да отида в полицията“, казах аз, повече на себе си, отколкото на него.

„Не!“, отсече татко, а в очите му проблесна същият онзи ужас от телефонния разговор. „Нямаш представа колко надълбоко е пуснал корени този човек. Има хора навсякъде. В полицията, в съда, навсякъде. Да отидеш там, е като да се хвърлиш в леговището на лъва. Ще го приеме за провокация. Моля те, Александра. Просто се отърви от тези неща и нека се молим той да забрави за нас.“

Но аз знаех, че не мога. Не и след като той знаеше за ипотеката ми. Това не беше просто заплаха. Това беше лост за изнудване. И аз бях на грешната страна на този лост. Погледнах ръкавела и за първи път в живота си се почувствах напълно сама и уязвима. Тишината в апартамента вече не беше просто липса на звук. Беше присъствие. Студено, дебнещо присъствие, което чакаше следващия ми ход.

Глава 3: Сенките на миналото

Следващите няколко дни преминаха в мъгла от страх и объркване. Татко се прибра, оставяйки ме с тежките си предупреждения и още по-тежкото си мълчание. Димитър се опита да ме утеши, но как можех да му обясня? „Майка ми се появи след двадесет години, открадна ми колието и ми остави ръкавел от опасен мафиот като предупреждение?“ Звучеше като сценарий на евтин филм. Казах му само, че тя отново си е тръгнала и че съм съсипана. Той ме прегръщаше, но усещах, че дистанцията между нас расте. Бях обладана от тайна, която не можех да споделя.

Лекциите в университета бяха просто шум. Не можех да се съсредоточа. Цифрите в счетоводната къща се размазваха пред очите ми. Единственото число, което виждах ясно, беше това на бележката, оставена на нощното ми шкафче. Всяка вечер заключвах вратата три пъти, проверявах прозорците и подскачах при всеки шум от стълбището. Моето светилище се беше превърнало в моя затвор.

Не можех да седя и да чакам. Предупрежденията на татко отекваха в главата ми, но пасивността ме убиваше. Трябваше да направя нещо. Трябваше да разбера.

Започнах от единственото място, от което можех – миналото. Една събота следобед отидох в дома на баща ми под претекст, че ще му помогна с почистването. Докато той беше в магазина, аз се качих на тавана. Въздухът беше застоял и миришеше на прах и спомени. В един ъгъл, под купчина стари вестници, намерих това, което търсех – няколко стари кашона, надписани с избледнял почерк „Лични – Лиляна“. Сърцето ми биеше до пръсване, докато ги отварях.

Повечето бяха пълни с неща от нейния живот преди мен – ученически бележници, стари романи, дрехи, излезли от мода. Но в един от кашоните, на самото дъно, намерих малка дървена кутия. Вътре имаше писма, няколко избледнели снимки и един стар тефтер.

Писмата бяха от приятелки, от роднини. Нищо интересно. Но снимките… На една от тях, направена на някакво бляскаво събитие, майка ми стоеше до висок, елегантен мъж с пронизващи сини очи и усмивка, която не достигаше до тях. Косата му беше тъмна, леко прошарена по слепоочията. Излъчваше аура на власт и самодоволство. Въпреки че беше с двадесет години по-млад на снимката, нямаше съмнение – това трябваше да е Стефан. Лиляна на снимката се усмихваше, но в очите ѝ имаше нещо… напрегнато. Сякаш играеше роля. Обърнах снимката. На гърба с молив беше написано: „Благотворителен бал, хотел „Империал“.“

Най-интересен обаче беше тефтерът. Беше кожен, с изтъркани ръбове. Вътре, с нейния красив, калиграфски почерк, имаше записки. В началото бяха просто мисли, стихове, планове. Но последните няколко страници бяха различни. Почеркът беше забързан, нервен. Имаше списъци с имена на компании, офшорни зони, дати и суми. Името „Стефан“ се повтаряше отново и отново, но до него често имаше и друго име – Асен. Понякога имената бяха свързани със стрелки, понякога едното беше задраскано. На последната страница имаше само една фраза, написана с големи, разкривени букви: „Проект Феникс. Той не знае всичко. Птицата е в клетка.“

Птицата е в клетка. Какво означаваше това? Звучеше като код. Проект Феникс. Прелистих отново страниците. Нямаше нищо повече. Прибрах тефтера и снимката в чантата си, точно когато чух входната врата да се отваря. Слязох долу с престорено спокойствие.

През следващите дни се вманиачих по находките си. Прекарах часове в библиотеката на университета и в интернет, ровейки се за информация. Стефан беше публична личност, но много дискретна. Собственик на огромна инвестиционна компания – „С. Груп“. Имаше интереси в строителството, туризма, медиите. Навсякъде беше описван като брилянтен бизнесмен, филантроп, меценат на изкуството. Нямаше и намек за нещо незаконно, нито дума за тъмната страна, за която говореше баща ми. Но името Асен не се появяваше никъде в официалните му биографии.

Една вечер, докато преглеждах стари бизнес новини, попаднах на статия отпреди двадесет години. В нея се споменаваше за огромен скандал с пране на пари, свързан със строителен проект на име „Феникс Резидънс“. Разследването беше стигнало до задънена улица, след като ключов свидетел беше изчезнал безследно. Проектът беше свързан с една от по-малките компании, които по-късно бяха погълнати от империята на Стефан. В статията се цитираше и името на тогавашния младши партньор на Стефан, който беше напуснал компанията малко преди скандала – Асен.

Всичко започваше да се навързва. „Проект Феникс“. Стефан. Асен. Изчезнал свидетел. И майка ми, която е знаела твърде много и е трябвало да избяга. „Птицата е в клетка“. Дали „птицата“ не е била тя? Или може би това беше метафора за доказателствата, които е имала? Доказателства, които може би все още съществуват някъде.

Реших да направя нещо безразсъдно. Нещо, от което баща ми би получил сърдечен удар. Намерих адреса на централния офис на „С. Груп“. Беше в огромна, лъскава сграда от стъкло и стомана в центъра на града. Един ден, след лекции, събрах цялата си смелост и отидох там. Не знаех какво точно ще правя. Може би просто исках да видя леговището на звяра със собствените си очи.

Застанах от другата страна на улицата и се загледах в сградата. Изглеждаше непробиваема. Хора в скъпи костюми влизаха и излизаха, забързани и целеустремени. Чувствах се като невидим наблюдател от друг свят. И точно тогава, пред главния вход спря черен, лъскав седан. От него слезе шофьор и отвори задната врата. От колата излезе той. Стефан.

Беше по-възрастен, отколкото на снимката, но също толкова внушителен. Косата му беше почти изцяло посивяла, но стойката му беше изправена, а погледът – остър. Той каза нещо на шофьора си и се обърна към входа. И тогава, за части от секундата, погледите ни се срещнаха през улицата.

Сърцето ми подскочи в гърлото. Беше невъзможно да ме е видял, да ме е разпознал. Бях просто една от стотиците хора на тротоара. Но в този кратък миг имах чувството, че ме вижда. Че знае коя съм и защо съм там. Той не се усмихна. Просто ме погледна с безизразно, преценяващо изражение и след това се обърна и влезе в сградата.

Стоях замръзнала на място, треперейки. Дали си въобразявах? Или наистина ме беше разпознал? Усещането, че съм наблюдавана, се засили стократно. Вече не бях сигурна дали аз съм ловецът, или плячката. Едно беше сигурно – бях прекрачила невидима граница и бях навлязла в свят, от който може би нямаше връщане назад.

Глава 4: Непознатият благодетел

Дни след случката пред офиса на Стефан живеех в параноя. Всеки път, когато излизах, се оглеждах през рамо. Всяка кола, която се движеше твърде бавно зад моята, ми се струваше подозрителна. Разказах на Димитър за странния поглед, който си размених с бизнесмена, но пропуснах ключовите детайли – коя е майка ми, какво е оставила и защо съм била там. За него това беше просто плод на моето стресирано въображение. „Сани, преуморена си от учене и работа. Просто си се втренчила в някой важен човек и той е отвърнал на погледа ти. Случва се“, каза той успокоително. Но аз знаех, че не е било просто това.

Животът обаче трябваше да продължи. Имах изпити за вземане, работа за вършене и ипотека за плащане. Опитвах се да се заровя в рутината, да избутам мистерията на майка ми в някой тъмен ъгъл на съзнанието си.

Един следобед, докато работех в счетоводната къща, шефът ми, господин Петров, ме извика в кабинета си. Той беше възрастен, мил човек, който винаги ме е насърчавал.

„Александра, седни, моля те. Имам добри новини за теб“, каза той с усмивка. „Помниш ли как преди няколко месеца ти помогнах да подготвиш документите за онзи конкурс за млади икономисти? Е, има резултати.“

Сърцето ми трепна. Бях забравила напълно за този конкурс. Бях изпратила една моя курсова работа, преработена като проект за оптимизация на разходите в малкия бизнес.

„Един от основните спонсори на конкурса, голяма инвестиционна компания, е останал изключително впечатлен от твоя проект“, продължи господин Петров, а очите му блестяха. „Толкова впечатлен, че искат да се срещнат с теб. Предлагат ти нещо като платена лятна практика в техния аналитичен отдел. И не само това, предлагат и стипендия, която ще покрие таксите ти за магистратурата до края.“

Бях зашеметена. Не можех да повярвам. Това беше шанс, който се появява веднъж в живота.

„Това е… невероятно! Коя е компанията?“, попитах аз, вече представяйки си как финансовият товар пада от плещите ми.

Господин Петров се усмихна широко. „„С. Груп“.“

Светът под краката ми се разлюля. „С. Груп“. Компанията на Стефан. Не можеше да бъде съвпадение. Нямаше как да е съвпадение. Погледът. Конкурсът. Предложението. Всичко беше свързано. Той не просто ме беше забелязал. Той беше направил своя ход.

„Александра, добре ли си? Пребледня“, каза загрижено шефът ми.

„Да, да… просто съм шокирана. От добрата новина, разбира се“, успях да изрека.

Той ми подаде визитка. „Това е контактът на неговата лична асистентка. Яна. Обади ѝ се, за да уговорите среща. Казаха, че господин Стефан лично искал да се запознае с теб и да те поздрави.“

Излязох от кабинета му като насън. Стисках визитката в ръка. Беше капан. Знаех го. Елегантен, примамлив капан. Предлагаше ми точно това, от което имах нужда – пари, престиж, кариера. Предлагаше ми решение за всичко, което ме притискаше. И в същото време ме дърпаше право към центъра на опасността, от която баща ми се опитваше да ме предпази цял живот.

Прибрах се вкъщи и дълго гледах визитката. Какво искаше той от мен? Да ме държи под око? Да ме използва като примамка, за да стигне до майка ми? Или може би нещо по-зловещо? Може би това беше неговият начин да ми покаже, че може да контролира живота ми – да ми даде всичко или да ми го отнеме. Сумата на бележката беше тоягата. Това предложение беше морковът.

Разказах на Димитър за предложението, отново пропускайки контекста. Той беше на седмото небе от щастие. „Това е страхотно! Сани, това е твоят голям пробив! Трябва да приемеш, разбира се!“

„Не знам, Дими… изглежда твърде хубаво, за да е истина.“

„Не бъди песимист. Заслужила си го. Работиш толкова усърдно. Разбира се, че ще те забележат.“

Неговата невинност и вяра в доброто ме накараха да се почувствам още по-зле. Как можех да му кажа, че този „благодетел“ е същият човек, който вероятно е съсипал живота на майка ми и сега заплашва моя?

Прекарах два дни в агония. От една страна беше здравият разум, гласът на баща ми, който крещеше в главата ми да бягам надалеч. От друга страна беше изкушението. Не само заради парите. А заради възможността. Възможността да се доближа до него, да разбера какво иска, да намеря отговори. Да играя неговата игра, но по моите правила. Може би, ако бях вътре, в неговата компания, щях да намеря слабото му място. Може би щях да разбера какво се е случило с майка ми.

Беше опасно. Беше лудост. Но алтернативата беше да живея в постоянен страх, да се оглеждам през рамо до края на живота си.

На третия ден взех решение. Вдигнах телефона и набрах номера от визитката.

„Кабинетът на господин Стефан, Яна слуша.“ Гласът беше делови и ефективен.

„Здравейте, казвам се Александра. Обаждам се във връзка с предложението за стаж и стипендия.“

„А, да, госпожице Александра. Очаквахме обаждането ви. Господин Стефан ще се радва да се срещне с вас. Удобно ли е утре в четири следобед в неговия кабинет на последния етаж?“

„Да, удобно е“, казах с глас, който трепереше едва забележимо.

Когато затворих телефона, сърцето ми биеше лудо. Нямаше връщане назад. Щях да вляза в леговището на лъва. Но нямаше да вляза като жертва. Щях да вляза като шпионин.

Срещата беше в кабинет, по-голям от целия ми апартамент. Прозорците заемаха цяла стена и разкриваха спираща дъха гледка към града. Всичко беше в минималистичен стил – тъмно дърво, кожа, метал и стъкло. Стефан седеше зад огромно бюро от масивно дърво. Когато влязох, той се изправи и се усмихна. Беше същата онази усмивка от снимката – чаровна, но студена.

„Александра, добре дошла. Радвам се да се запознаем лично. Впечатлен съм от работата ви.“

Той ми посочи един стол и аз седнах. Чувствах се малка и незначителна в тази огромна стая.

„Благодаря ви, господин Стефан. За мен е чест.“

Разговорът беше кратък и делови. Той ми обясни какво очакват от стажантите, какви ще са задълженията ми, какви са възможностите за развитие. Говореше гладко, уверено. Нито за миг не издаде, че знае нещо повече за мен, освен това, че съм талантлива студентка. Държеше се безупречно. И точно това беше най-плашещото. Неговата фасада беше перфектна.

Когато срещата приключи и се изправих да си тръгвам, той каза: „А, още нещо, Александра.“

Спрях и се обърнах. Той беше отворил едно чекмедже на бюрото си и беше извадил нещо.

„Искам да ви дам това като малък бонус за добре дошла в екипа.“

Той протегна ръка. В дланта му лежеше колието. Моето колие. Това, което майка ми беше взела.

„Намерих го случайно. Сигурно го е изпуснала една от чистачките. Помислих, че такова фино бижу ще отива на млада дама като вас.“

Времето спря. Гледах колието в ръката му, после вдигнах поглед към очите му. И там, зад фасадата на благодетел, видях проблясък. Проблясък на хищник, който си играе с плячката си. Той знаеше. Знаеше всичко. И това беше неговият начин да ми го каже. Беше вторият му ход в играта. И сега беше мой ред.

Глава 5: Дългът

Взех колието от ръката му. Пръстите ми едва докоснаха неговите, но усетих леден хлад, сякаш бях докоснала мрамор. Сърцето ми думкаше в гърдите, но лицето ми остана безизразно. Тренирах този израз в огледалото с часове.

„Благодаря ви. Много е красиво. Но не е мое“, казах аз с възможно най-спокойния глас, на който бях способна. „Сигурно е на някой друг. Аз не нося толкова скъпи бижута.“

Оставих колието на бюрото му. За миг видях изненада в очите му, бързо прикрита с любезна усмивка. Не беше очаквал това. Беше очаквал да се паникьосам, да го взема, да призная мълчаливо, че знам играта. Но аз промених правилата.

„Както желаете“, каза той гладко. „Приятен ден, Александра. Очакваме ви в понеделник.“

Излязох от кабинета и от сградата, без да се обръщам. Краката ми трепереха, но главата ми беше ясна. Войната беше обявена. Мълчалива, невидима, но война.

Започнах работа в „С. Груп“ на следващия понеделник. Отделът, в който ме настаниха, беше на етаж точно под неговия. Бях заобиколена от млади, амбициозни анализатори, всички облечени в безупречни костюми, говорещи на финансов жаргон, който едва разбирах. Работата беше интензивна, но интересна. Получих достъп до бази данни, доклади, анализи. Бях просто стажантка, зъбчато колело в огромна машина, но имах достъп до информация. И това беше всичко, което исках.

През деня бях прилежната студентка, която попиваше всичко. Нощем се превръщах в детектив. Всяка частица информация, до която се докосвах, я анализирах през призмата на тефтера на майка ми. Търсех имена на компании, трансакции, всичко, което можеше да е свързано с „Проект Феникс“ или с името Асен. Беше като да търсиш игла в копа сено.

Стефан ме викаше в кабинета си веднъж седмично, за да „обсъдим напредъка ми“. Тези срещи бяха мъчение. Той беше безупречно любезен, питаше ме за университета, за проекта, върху който работя. Но зад думите му винаги усещах скрит смисъл, сякаш всеки въпрос беше тест. Аз отговарях също толкова внимателно, премервайки всяка дума. Играехме сложен шахматен мач, без никой от двама ни да признава, че има дъска.

Животът ми се раздели на две. В единия бях с Димитър, който се радваше на успехите ми, но усещаше, че се отдалечавам. „Все си вглъбена, Сани. Все си напрегната. Тази работа те изцежда“, казваше ми той. В другия живот бях сама, заобиколена от сенки и тайни, ровейки се в мръсотията на един свят, който ме плашеше и привличаше едновременно.

И тогава дойде третият ход на Стефан. Беше много по-директен и брутален от предишните.

Една вечер получих официално писмо. Дебел плик с логото на известна адвокатска кантора. Отворих го с лошо предчувствие. Вътре имаше уведомление. В него се казваше, че аз, Александра, като единствен известен наследник на госпожа Лиляна, съм отговорна за нейните задължения. Към писмото беше прикрепено копие на запис на заповед, подписан от майка ми преди двадесет години. Дългът беше към компания на име „Артемис Инвест“. Сумата беше астрономическа. Достатъчна, за да ме остави на улицата до края на живота ми. Писмото завършваше със заплаха – ако сумата не бъде изплатена до тридесет дни, кантората ще предприеме съдебни действия за запориране на цялото ми имущество, включително апартамента, който изплащах.

Ръцете ми се разтрепериха и изпуснах листата. „Артемис Инвест“. Проверих в интернет. Беше малка, почти неизвестна фирма, регистрирана на екзотичен остров. Но след малко повече ровене открих връзката. Беше дъщерна фирма на една от многото компании в портфолиото на „С. Груп“.

Това беше. Истинската заплаха. Ръкавелът беше поздрав. Колието беше предупреждение. А това беше екзекуцията. Той ме беше притиснал до стената. Беше използвал системата, закона, за да ме унищожи.

Обадих се на татко. Когато му разказах, той се срина. „Знаех си. Знаех си, че ще стигне до това. Трябва да се махаш, Сани. Да заминеш някъде, да се скриеш.“

„Не, татко. Няма да бягам. Това иска той. Иска да ме уплаши, да ме накара да се подчиня. Няма да му доставя това удоволствие.“

Знаех, че не мога да се справя сама. Имах нужда от адвокат. Но не можех да отида при когото и да е. Имах нужда от някой, на когото мога да се доверя. Спомних си за Ивайло. Бяхме съученици в гимназията. Беше най-умното момче в класа, винаги четеше дебели книги по право, докато ние се занимавахме с глупости. Сега имаше малка собствена кантора. Не беше известен, не беше влиятелен, но беше умен и честен. Поне така си го спомнях.

Намерих номера му и му се обадих. Срещнахме се още на следващия ден в скромния му офис. Той беше същият – с очила, малко по-сериозен, но със същия проницателен поглед. Разказах му всичко. От завръщането на майка ми до писмото от адвокатите. Не спестих нищо. Докато говорех, той слушаше внимателно, без да ме прекъсва, като си водеше бележки. Когато свърших, той дълго мълча, гледайки документите.

„Това е много, много сериозно, Александра“, каза той най-накрая. „Записът на заповед изглежда автентичен. Подписът прилича на този на майка ти, нали?“

Кимнах.

„Човекът, за когото говориш, Стефан, е практически недосегаем. Да се изправиш срещу него в съда е като да се биеш с голи ръце срещу танк. Те имат неограничени ресурси.“

„Значи нямам шанс?“, попитах, а надеждата ми започна да гасне.

Ивайло се наведе напред. „Не казах това. Казах, че ще е трудно. Но не и невъзможно. Тези хора, колкото и да са силни, също правят грешки. Особено когато са твърде самоуверени. Първо, трябва да проверим всичко около този дълг. Кога е сключен, при какви обстоятелства. Трябва да намерим пропукване в тяхната история. Но трябва да си наясно с нещо. Като се захващаме с това, ние не просто влизаме в съдебна битка. Ние влизаме във война с много могъщ враг. Ще ровят в живота ти, ще те следят, ще се опитат да те дискредитират. Готова ли си за това?“

Погледнах го в очите. Видях в тях не само професионализъм, но и загриженост.

„Нямам избор, Ивайло“, отговорих тихо. „Те вече са в живота ми. Единственият въпрос е дали ще се бия, или ще се оставя да ме смачкат.“

Той кимна бавно. „Добре тогава. Да се залавяме за работа. Имаш ли още нещо, оставено от майка ти? Нещо, което може да изглежда незначително?“

Спомних си за тефтера. За имената, за „Проект Феникс“, за фразата „Птицата е в клетка“. Разказах му. Очите му светнаха.

„Това може да е нещо. Това е нашата първа следа. Докато аз проучвам законността на дълга, ти продължавай да работиш там. Бъди очите и ушите ни. Но бъди много, много внимателна. От този момент нататък ти си в тила на врага.“

Излязох от кантората му с ново чувство. Страхът все още беше там, но вече не беше парализиращ. Беше смесен с решителност. Играта беше станала много по-опасна, но сега поне не бях сама в нея. Имах съюзник. А Стефан може и да имаше танк, но понякога и най-малкото камъче е достатъчно, за да блокира веригите му. Трябваше просто да намеря това камъче.

Глава 6: Пропуквания

Войната, за която Ивайло говореше, започна почти веднага. Тя не се водеше с оръжия, а с тихи, подли удари, които целяха да ме дестабилизират и изолират.

Първият удар беше насочен към Димитър. Една вечер той се прибра от работа по-мрачен от всякога. Седна на дивана и дълго мълча, преди да проговори.

„Днес шефът ми ме извика“, каза той, без да ме гледа. „Получил е анонимен имейл. Със снимки.“

Сърцето ми се сви. „Какви снимки?“

„Снимки на теб и Стефан. Как излизаш от колата му след една от срещите ни. Как обядваш с него – онази работна среща, за която ми разказа. Снимките са направени така, че да изглежда… сякаш има нещо повече между вас. Имейлът е намеквал, че новият ти престижен стаж не се дължи само на таланта ти.“

Почувствах как кръвта се оттича от лицето ми. Това беше толкова мръсно, толкова подло.

„Дими, знаеш, че това не е вярно!“, извиках аз. „Това е просто шефът ми! Това е манипулация!“

„Знам!“, каза той, като най-накрая ме погледна. В очите му видях болка и объркване, но не и недоверие. „Разбира се, че знам. Но шефът ми не знае. Той ми каза да „бъда внимателен“ и че „не искат скандали във фирмата“. Това беше предупреждение. Заплашват работата ми, Сани.“

Прегърнах го. Чувствах се виновна. Моята битка беше започнала да засяга и него. „Съжалявам. Толкова съжалявам. Не исках да те въвличам в това.“

„Не си ти виновна“, каза той тихо. „Но трябва да ми кажеш какво става. Всичко. Не мога да ти помогна, ако ме държиш на тъмно. Чувствам, че ми се изплъзваш, че живееш в друг свят, до който нямам достъп.“

И аз му разказах. Всичко. За Лиляна, за дълга, за тефтера, за Ивайло. Разказах му за страха си, за подозренията си, за плана си да намеря доказателства срещу Стефан. Той слушаше мълчаливо, лицето му ставаше все по-сериозно. Когато свърших, той ме прегърна силно.

„Трябваше да ми кажеш по-рано. Нямаше да те оставя да минаваш през това сама“, прошепна той. „Сега сме двама. Каквото и да става, ще го посрещнем заедно.“

Подкрепата му беше като спасителен пояс в бурно море. Но щетите вече бяха нанесени. Между нас беше посято семе на съмнение, не един към друг, а към света около нас. Вече не можехме да се доверим на никого. Всеки нов познат, всяко случайно събитие изглеждаше подозрително.

Вторият удар беше насочен към баща ми. Един ден ми се обади паникьосан. Инспектори от данъчната служба бяха нахлули в малката му инженерна фирма. Били са груби, арогантни и са започнали пълна ревизия, търсейки нередности.

„Няма да намерят нищо, всичко ми е изрядно!“, повтаряше той. „Но ще ме съсипят от проверки, ще ми прогонят клиентите. Това е той, нали? Стефан го прави.“

„Да, татко. Съжалявам“, беше всичко, което можех да кажа. Чувствах се безсилна. Щитът, който се опитвах да изградя около близките си, се пропукваше.

В работата също усещах промяна. Някои от колегите започнаха да ме избягват. Разпространяваха се слухове – че съм протеже на големия шеф, че получавам специално отношение. Атмосферата стана ледена. Стефан, от своя страна, продължаваше да се държи безупречно. Понякога дори ме защитаваше пред другите, което правеше нещата още по-зле. Той ме изолираше, като ме поставяше на пиедестал.

Но докато той затягаше примката около мен, Ивайло работеше неуморно. Той откри първото пропукване в тяхната броня.

„Намерих нещо“, каза ми той един ден по телефона, като използвахме предварително уговорена кодова дума, за да знам, че е важно. Срещнахме се в едно забутано кафене.

„Записът на заповед“, започна той, „е юридически перфектен. Но компанията, към която е дългът, „Артемис Инвест“, е много интересна. Тя е била неактивна в продължение на почти осемнадесет години. Била е събудена от летаргия само преди три месеца. Точно преди майка ти да се появи.“

„Какво означава това?“, попитах аз.

„Означава, че този дълг е бил забравен. Или по-скоро, не е имало кой да го търси. Някой го е „активирал“ съвсем наскоро. Но има и още нещо. Проверих нотариуса, който е заверил записа на заповед преди двадесет години. Оказа се, че няколко години след това лицензът му е бил отнет заради множество нарушения и фалшифициране на документи. Той е лежал в затвора. Сега е пенсионер, живее в малък град.“

Това беше нещо. Беше малко, но беше пропукване.

„Трябва да говоря с него“, казах аз.

„Твърде опасно е ти да ходиш. Ще привлекат внимание. Ще изпратя мой доверен човек, частен детектив. Нека видим дали на стареца му се е развързал езикът.“

Междувременно, аз също намерих нещо. Докато работех по един безинтересен анализ на пазара на недвижими имоти, попаднах на папка със стари договори. В нея открих документи, свързани със строителството на „Феникс Резидънс“. Бяха архивирани и забравени. Докато ги прелиствах, намерих името, което търсех. Асен. Той беше подписал няколко от първоначалните договори за доставка на материали като представител на компанията. Но подписът му беше до друг подпис. Този на главния архитект на проекта. Името му беше Георги.

Проверих какво се е случило с този архитект. Оказа се, че е починал преди десетина години. Но имаше син, който беше поел неговата практика. Казваше се Мартин. Намерих адреса на архитектурното му студио.

Реших да рискувам. Отидох при него, представяйки се за студентка по архитектура, която пише дипломна работа за проекти от онзи период. Мартин беше на моята възраст, дружелюбен и отворен. Когато споменах „Феникс Резидънс“, той се намръщи.

„А, този проект… Баща ми го мразеше. Казваше, че е бил прокълнат от самото начало.“

„Защо?“, попитах невинно.

„Имало е много проблеми. Натиск от инвеститорите да се използват по-евтини материали, промени в плановете в последния момент. Баща ми беше перфекционист и това го влудяваше. Имаше един от партньорите, Асен, с когото постоянно се караха. Баща ми твърдеше, че този Асен прокарва договори с фирми-фантоми, че източва пари от проекта. Дори беше събрал папка с доказателства.“

Сърцето ми спря. „И какво стана с тази папка?“

Мартин сви рамене. „Не знам. Една вечер баща ми се прибра и каза, ‘Свърши се. Те спечелиха.’ Беше смазан. Каза, че е бил заплашен. Никога повече не спомена за това. Сигурно е унищожил папката. Но може и да е останала нещо в стария му архив в мазето. Купища стари чертежи и документи. Никога не съм имал време да ги разчистя.“

Помолих го, ако е възможно, да ми позволи да ги разгледам за моята „дипломна работа“. Той се съгласи. Уговорихме се за следващия уикенд.

Излязох от студиото му, а пулсът ми беше ускорен. Папка с доказателства. Заплахи. Това беше ключът. Може би „птицата“ от тефтера на майка ми не беше човек, а тази папка. И ако беше оцеляла, тя беше бомба със закъснител. Бомба, която можеше да взриви цялата империя на Стефан. Но докато се прибирах, усетих отново познатия хлад по гърба си. Чувството, че съм наблюдавана. Една сива кола без отличителни белези беше паркирана в началото на улицата ми. Когато спрях, тя потегли бавно и изчезна зад ъгъла.

Те знаеха. Знаеха, че ровя твърде надълбоко. И знаеха, че започвам да намирам неща. Примката се затягаше, но и аз се доближавах до истината. Въпросът беше кое ще се случи първо.

Глава 7: Нишките на лъжата

Уикендът в мазето на архитекта беше като слизане в гробница на тайни. Въздухът беше влажен и миришеше на стара хартия и мухъл. Навсякъде имаше огромни ролки с чертежи, папки, класьори, покрити с дебел слой прах. Мартин ми остави една лампа и каза да се чувствам като у дома си.

Прекарах часове в ровене. Пръстите ми почерняха от прах и мастило. Преглеждах стотици документи – планове, разрешителни, кореспонденция. Всичко изглеждаше нормално. Бях започнала да губя надежда, когато в един ъгъл, зад купчина стари списания, видях малък метален шкаф, заключен с катинар. Беше ръждясал, но изглеждаше здрав.

Сърцето ми подскочи. Това трябваше да е. Обадих се на Мартин, който слезе долу.

„Никога не съм обръщал внимание на този шкаф“, каза той. „Баща ми винаги казваше да не го пипам. Ключът е изгубен от години.“

Нямахме време за ключари. Намерихме един стар лост в ъгъла и след десет минути борба, ръждясалата ключалка поддаде с пронизителен скърцащ звук.

Вътре имаше само една-единствена папка. Кожена, тъмносиня, с инициалите на бащата на Мартин, Г.А. Взех я с треперещи ръце. Вътре имаше копия на фактури, банкови извлечения, товарителници и няколко страници, написани на ръка от самия архитект.

Това беше всичко. Доказателствата. Черно на бяло. Архитектът методично беше документирал как Асен, чрез мрежа от фирми-фантоми, е завишавал цените на строителните материали, като разликата е потъвала в офшорни сметки. Сметки, които водеха до „Артемис Инвест“. Компанията, която сега държеше моя запис на заповед. Но най-шокиращото беше на последната страница. Бележка, написана от архитекта: „С. знае за всичко. Той е мозъкът. А. е само изпълнител. Той ми каза да спра да ровя, иначе… Л. се опита да му каже. Не знам какво стана с нея.“

С. – Стефан. А. – Асен. Л. – Лиляна.

Майка ми не е била просто любовница, въвлечена в тъмни сделки. Тя е знаела. Опитала се е да го спре или да го изобличи. И затова е трябвало да изчезне. Затова Стефан е искал да я държи под контрол чрез този фалшив дълг.

Снимах всяка страница от папката с телефона си и изпратих файловете на Ивайло.

Междувременно, неговият детектив беше намерил стария нотариус. В началото човекът бил уплашен до смърт. Отказал да говори. Но след малко „убеждаване“ и обещание за анонимност, е пропял. Признал е, че преди двадесет години хора на Стефан са го принудили да подпише и подпечата празни листове със запис на заповед. Не е знаел за какво ще бъдат използвани, но заплахата е била ясна. Това означаваше, че подписът на майка ми вероятно е бил истински, но поставен върху празен лист, а сумата и условията са били попълнени много по-късно. В съда това беше трудно доказуемо без неговите показания, а той се страхуваше да свидетелства официално. Но ние вече знаехме, че дългът е измама.

Имахме доказателствата. Имахме мотива. Но всичко беше косвено. Папката беше събирана от починал човек. Нотариусът се страхуваше да говори. Все още нямахме пряка връзка, която да издържи в съда срещу армията от адвокати на Стефан.

Трябваше ни Асен. Той беше липсващото звено. Ако успеехме да го намерим и да го накараме да говори, цялата структура щеше да се срути.

Започнах да го търся. В архивите на „С. Груп“ нямаше нищо за него, сякаш никога не е съществувал. В публичните регистри също. Беше призрак. Но докато преглеждах старите договори от папката, забелязах нещо. На един от тях, до подписа на Асен, имаше оставен телефонен номер, задраскан и заменен с друг. Вероятно стар, неактивен номер. Но реших да опитам.

Първо проверих номера в интернет. Нищо. След това направих нещо, което Ивайло ме посъветва. Платих на малка фирма за онлайн разследвания, за да проследят историята на номера. След два дни получих отговор. Номерът е бил на предплатена карта, деактивирана преди повече от петнадесет години. Но за кратък период е бил използван за регистрация в един забравен форум за колекционери на редки монети. Потребителското име беше „Numizmat74“.

Това беше сламка, но беше единствената, която имахме. Започнахме да ровим из всички възможни нумизматични форуми и сайтове с това потребителско име. И го намерихме. В един малък, специализиран блог, потребител с това име беше публикувал коментар преди няколко месеца. Беше оставил и имейл за връзка.

Ивайло беше категоричен. „Не се свързвай с него директно. Ако той се крие от Стефан, ще се уплаши. Трябва да подходим внимателно.“

Използвахме друг подход. Ивайло, чрез свои контакти, успя да разбере кой стои зад имейла. Беше трудно, отне време, но успя. Името беше истинско, но не беше Асен. Беше Петър. Проверихме този Петър. Оказа се, че е собственик на малък антикварен магазин в друг град.

Планът беше прост. Щях да отида там като обикновен клиент. Щях да се огледам, да видя дали ще разпозная Асен от снимките, които имахме, макар и стари.

Пътуването до другия град беше напрегнато. Димитър настоя да дойде с мен. „Няма да те оставя да ходиш сама. Ще те чакам в колата отвън. Просто за всеки случай.“

Магазинчето беше малко и претъпкано със стари вещи. Зад щанда стоеше мъж на около петдесет, с уморено лице, рядка коса и очила. Не приличаше на Асен от снимките. Това трябваше да е Петър. Попитах го за няколко монети, престорих се на заинтересована. Докато разговаряхме, в магазина влезе друг мъж от задната стаичка.

Беше по-възрастен, отколкото на снимките. Косата му беше побеляла, лицето – изпито и белязано от тревоги. Но очите бяха същите. Тревожни, вечно оглеждащи се. Беше той. Асен.

Сърцето ми започна да бие лудо. Той ме погледна за миг, без да ми обърне внимание, и каза нещо тихо на Петър, след което отново се скри в задната стая.

Това беше достатъчно. Намерихме го.

Върнах се в колата и разказах на Димитър. Сега идваше трудната част – как да го накараме да говори?

Ивайло имаше идея. „Няма да го заплашваме. Ще му предложим сделка. Ще подготвя документи за споразумение. Показания срещу защита. Ще му покажем, че знаем всичко, и ще му дадем избор – или да говори с нас и да получи шанс за имунитет, или да чака Стефан да го намери пръв. А той знае какво означава това.“

Следващата седмица беше посветена на подготовка. Ивайло подготви юридическата част. Аз трябваше да направя най-опасното. Трябваше да се върна в магазина. Сама. Трябваше да му предам съобщението.

Върнах се в града във вторник, най-слабият ден за търговия. Влязох в магазина. Този път Асен беше сам. Когато ме видя, той се напрегна.

„С какво мога да ви помогна?“, попита той с дрезгав глас.

„Не съм дошла да купувам“, казах тихо, като се уверих, че сме сами. „Дошла съм да говоря за „Проект Феникс“.“

Цветът се оттече от лицето му. Той понечи да каже нещо, да отрече, но аз го прекъснах.

„И за Лиляна.“

При споменаването на името ѝ, той се срина на един стол.

„Коя си ти? Какво искаш?“, прошепна той.

„Аз съм дъщеря ѝ“, казах аз. „И искам справедливост.“

Извадих един плик и го плъзнах по плота. „Вътре има предложение от моя адвокат. Прочетете го. Знаем всичко, Асен. За папката на архитекта, за фалшивия дълг, за офшорните сметки. Стефан ви е използвал и ви е захвърлил. Сега се опитва да унищожи и мен, за да зарови миналото. Имате един шанс да излезете от това. Или ще говорите с нас, или ще останете сам, когато той реши, че сте твърде голям риск. И двамата знаем какво прави той с рисковете.“

Той гледаше плика, сякаш е змия. Трепереше целият.

„Нямам какво да ви кажа. Не знам за какво говорите. Махайте се“, каза той, но в гласа му нямаше убеденост. Само страх.

„Ще ви оставя да помислите. Вътре има телефонен номер. Имате 48 часа. След това ще дадем всичко, което имаме, на прокуратурата. С или без вас. Помислете добре от коя страна искате да бъдете, когато всичко се срути.“

Обърнах се и излязох от магазина, оставяйки го сам с неговия страх и с избора, който можеше да спаси или да унищожи и двама ни. Нишките на лъжата, плетени в продължение на двадесет години, най-накрая започваха да се разплитат.

Глава 8: Сделка с дявола

Чакането беше мъчително. Всеки път, когато телефонът ми звъннеше, подскачах. Минаха 24 часа. После 36. Бях започнала да мисля, че Асен е избрал страха пред свободата, че сме загубили единствения си коз.

И тогава, на 47-ия час, телефонът на Ивайло иззвъня. Беше от предплатена карта. Гласът беше дрезгав и изпълнен със страх. Беше Асен.

„Приемам“, казал той. „Но имам условия. Пълна защита за мен и семейството ми. Искам да се срещнем на неутрално място. Само вие и аз.“

Срещата беше уговорена за следващата вечер в парка на един малък град, на половината път между нас и него. Ивайло настоя да отиде сам. „Аз съм адвокат, той ще се чувства по-сигурен с мен. Твоето присъствие е твърде емоционално обвързано. Нека аз да водя разговора.“

Докато го чаках да се върне, крачех напред-назад из апартамента си. Димитър се опитваше да ме успокои, но и той беше напрегнат. Цялото ни бъдеще зависеше от този разговор.

Ивайло се върна късно през нощта. Лицето му беше уморено, но очите му блестяха.

„Говори. Разказа всичко.“

Седнахме на масата и той ми предаде разказа на Асен. Историята беше по-мрачна, отколкото си представях.

Асен и Стефан били партньори от самото начало. Стефан бил мозъкът, харизматичният лидер, а Асен – човекът в сянка, който вършел мръсната работа. „Проект Феникс“ трябвало да бъде тяхната голяма печалба, начинът да натрупат начален капитал за империята, която Стефан планирал. Измамата с материалите била само част от схемата.

Лиляна, майка ми, се появила в живота на Стефан и той бил обсебен от нея. Но тя не била просто красиво лице. Била е умна. Работила е като негова лична асистентка за кратко и бързо е разбрала, че нещо не е наред. Започнала е да задава въпроси, да рови. Асен твърдеше, че тя е била влюбена в Стефан, но съвестта ѝ не ѝ е позволявала да си затвори очите. Опитала се е да го убеди да спре, да се откаже от незаконните схеми.

Тогава архитектът, бащата на Мартин, също започнал да души. Натискът станал твърде голям. Стефан решил да действа. Заплашил е архитекта и го е принудил да мълчи. А с Лиляна е подходил по-различно.

„Той я е изиграл“, каза Ивайло, цитирайки Асен. „Казал ѝ е, че Асен го е подвел, че той е виновен за всичко. Накарал я е да повярва, че е жертва. Убедил я е, че единственият начин да се спасят и двамата е тя да изчезне за известно време, докато той „изчисти“ името си и се отърве от Асен. Записът на заповед е бил представен като „формалност“, като гаранция, че тя няма да говори, докато той не оправи нещата. Тя му е повярвала и е подписала, мислейки, че го защитава.“

Тя не е избягала от него. Тя е избягала заради него. Заради една лъжа.

След като тя си тръгнала, Стефан се отървал и от Асен. Не го е убил, а го е съсипал финансово и го е заплашил, че ако някога проговори, ще унищожи не само него, но и цялото му семейство. Асен живял в страх през всичките тези години.

„Но защо се е върнала майка ми?“, попитах аз. „И защо Стефан сега прави всичко това?“

„Това е най-интересната част“, отговори Ивайло. „Според Асен, Лиляна е разбрала, че е била измамена. Преди няколко месеца тя се е свързала с него. Намерила го е. Казала му е, че се връща, за да изобличи Стефан. Искала е от Асен да ѝ помогне, да свидетелства. Той е отказал, уплашен до смърт. Тогава тя му казала, че има още едно копие на папката на архитекта. Оригиналът, който Стефан е мислел, че е унищожен. И че го е скрила на сигурно място преди двадесет години. ‘Птицата е в клетка’. Това е било тяхното кодово име за папката.“

Всичко се нареди. Стефан е разбрал, че тя се връща. Разбрал е, че тя търси доказателствата, които е скрила. Затова е задействал стария дълг – за да я притисне, да я контролира. Но тя е изчезнала, преди той да успее.

„Нейното идване при теб не е било случайно“, продължи Ивайло. „Тя не е дошла да наваксва изгубеното време. Тя е дошла за папката. Скрила я е в твоя дом, най-сигурното място, за което се е сетила. Вероятно някъде в стария ви апартамент. Но когато се е върнала, е видяла, че ти си се преместила. Трябвало е да импровизира. Идването при теб е било, за да намери начин да претърси дома ти, без да предизвика подозрение.“

Колието. Ръкавелът. Тя не ги е откраднала и оставила. Някой друг го е направил. Някой, който я е проследил до апартамента ми.

„Стефан е знаел, че е при теб“, казах аз. „Той я е наблюдавал. Когато тя си е тръгнала, негови хора са влезли в апартамента ми, взели са колието и са оставили ръкавела, за да ми изпратят съобщение. Те са търсили папката, но не са я намерили.“

Тогава къде е майка ми сега? Дали е избягала отново? Или Стефан я е намерил?

С показанията на Асен, записани и заверени, и с копието на папката, ние вече имахме силен казус. Ивайло беше готов да внесе документите в специализираната прокуратура. Но аз се колебаех. Ако го направехме, щяхме да предизвикаме война. Стефан щеше да бъде притиснат в ъгъла и щеше да стане още по-опасен. А майка ми все още беше някъде там.

И тогава получих съобщение от непознат номер. „Знам какво търсиш. И знам къде е майка ти. Ела сама на покрива на старата фабрика до реката. В полунощ.“

Знаех, че е капан. Но гласът в съобщението беше на Стефан. Той беше направил своя ход. Искаше среща.

Ивайло и Димитър бяха категорично против. „Това е лудост, ще те убие!“, каза Димитър.

„Няма да ме убие“, отговорих аз. „Ако искаше да съм мъртва, вече щях да бъда. Той иска нещо друго. Той иска папката. И използва майка ми като стръв. Това е единственият ми шанс да я видя отново.“

Реших да отида. Но не и преди да направя своя собствена сделка.

Обадих се на личната му асистентка. „Искам да говоря с господин Стефан. Кажете му, че Александра иска да обсъди едно предложение. Лично.“

Той ми се обади след пет минути.

„Слушам те“, каза той, а гласът му беше студен като стомана.

„Няма да дойда на покрива“, казах аз. „Ние ще се срещнем по моите правила. Утре на обяд, в централното градско кафене. На най-високата маса. Ще дойда сама. И вие ще дойдете сам. Ще ви донеса това, което искате. А вие ще ми кажете къде е майка ми. И ще анулирате дълга. И ще ни оставите на мира. Завинаги.“

От другата страна настана мълчание. Можех да го усетя как претегля възможностите.

„Ако това е капан, ако има полиция или адвокати…“, започна той.

„Няма да има“, прекъснах го. „Това е между теб, мен и нея. Сделка. Приемаш ли?“

„Утре на обяд“, каза той и затвори.

Бях сключила сделка с дявола. Не знаех дали ще удържа на думата си. Но знаех, че той иска папката повече от всичко. А аз исках майка си. Един от нас щеше да си тръгне от тази среща с това, което иска. А другият щеше да загуби всичко.

Глава 9: Цената на истината

Преди да се срещна със Стефан, трябваше да направя още нещо. Трябваше да говоря с баща си. Трябваше да му кажа цялата истина, която бях научила – за лъжата на Стефан, за папката, за бягството на Лиляна, което всъщност не е било бягство, а жертва.

Намерих го в малката му работилница, наведен над някакъв чертеж. Когато влязох, той дори не вдигна глава. Откакто данъчните бяха започнали проверките, той беше станал още по-мълчалив и затворен.

„Татко?“, казах тихо.

Той вдигна глава. Очите му бяха уморени. „Какво има, Сани? Нови лоши новини?“

Седнах срещу него и му разказах всичко. Разказах му за показанията на Асен, за истинската причина майка ми да си тръгне. Докато говорех, изражението му се променяше. Умората беше заменена от гняв, после от болка и накрая от нещо, което приличаше на срам.

Когато свърших, той дълго мълча, взирайки се в една точка на стената.

„Значи през цялото време… тя не ни е изоставила“, прошепна той. „Тя се е опитвала да ни защити.“

„Да, татко.“

„А аз… аз я мразех. Мразех я, защото си мислех, че е избрала него и парите му пред нас. Проклинах я всяка вечер, докато те гледах как растеш без майка. А тя всъщност е била жертва.“

Той покри лицето си с ръце. Раменете му се разтърсиха от безмълвни ридания. Никога не го бях виждала да плаче. Моят силен, мълчалив баща. Скалата на живота ми. Сега се беше сринал.

Седнах до него и го прегърнах.

„Не си виновен. Ти също си бил измамен. Всички сме били.“

След като се успокои, той ме погледна с нови очи. В тях имаше решителност, каквато не бях виждала от години.

„Той трябва да плати за това“, каза той с твърд глас. „За всичко. За това, че я отне от нас. За това, че ни накара да я мразим. За това, че съсипа живота ни.“

Тогава той се изправи, отиде до един стар метален шкаф в ъгъла и започна да рови в него. Извади малка, прашна дървена кутия. Същата, от която Лиляна беше взела колието. Не, не беше същата. Беше много по-стара.

„Когато тя си тръгна онази нощ преди двадесет години“, каза той, а гласът му трепереше, „тя ми остави това. Каза ми: ‘Пази го. Ако нещо се случи с мен, дай го на Александра, когато порасне. Тя ще знае какво да прави.’ Аз бях толкова ядосан, че дори не я погледнах. Просто я пъхнах в този шкаф и се опитах да я забравя.“

Той отвори кутията. Вътре, върху излиняло кадифе, лежеше малка, изящно изработена дървена птичка. Колибри.

„Птицата е в клетка“, прошепнах аз.

Татко ме погледна въпросително.

„Това е кодът, татко. Това е. Доказателствата не са в папката на архитекта. Те са тук.“

Внимателно взех птичката. Беше лека. Разгледах я от всички страни. Изглеждаше като монолитно парче дърво. Но тогава забелязах нещо. В основата, там където крачетата се свързваха с малката поставка, имаше едва забележима цепнатина. С нокът внимателно я подпъхнах и завъртях. Горната част на птичката се отдели с леко щракване.

Вътре имаше малка кухина. А в кухината – малка, навита на руло лента. Микрофилм.

Това беше. Оригиналът. Не копието, което аз имах. Това беше истинската бомба. Вероятно съдържаше много повече от това, което беше в папката. Може би оригинални документи, подписи, неща, които Стефан е смятал за унищожени.

Сега разбрах. Майка ми не се е върнала за папката на архитекта. Тя се е върнала за това. Идването ѝ при мен не е било, за да търси нещо в апартамента ми. Тя е дошла, за да ми каже за това. Да ми даде контекст, преди да ми разкрие истината. Но хората на Стефан са я прекъснали. Отвличането ѝ, или каквото и да се е случило, я е спряло, преди да успее да ми каже за кутията, която е оставила при баща ми.

Цената на истината. Тя беше скрита в тази малка дървена птичка в продължение на двадесет години. И беше струвала на майка ми живота, който познаваше, на баща ми – любовта му, а на мен – детството ми.

„Утре имам среща със Стефан“, казах аз на татко, като му показах микрофилма. „Ще направя размяна. Това, срещу свободата на мама.“

„Недей!“, каза той паникьосано. „Това е твърде опасно. Дай го на полицията. На Ивайло.“

„Не мога, татко. Не и докато тя е в ръцете му. Той ще я убие, ако разбере, че сме отишли в полицията. Трябва да играя по неговите правила. Само още веднъж.“

Той ме гледаше с ужас и гордост едновременно. „Ти приличаш на нея. Същата си смела и упорита.“

Взех микрофилма. Копието на папката на архитекта го бях дала на Ивайло, заедно със записаните показания на Асен. Бях му казала, че ако не се обадя до два часа след срещата със Стефан, да предаде всичко на прокуратурата. Това беше моята застраховка.

А микрофилмът… той беше моят коз. Моята сделка с дявола. Отидох на срещата, знаейки, че държа в ръцете си оръжие, което може да унищожи една империя. Но също така знаех, че ако направя един грешен ход, то може да унищожи единственото, което имах значение за мен – шанса да видя майка си отново.

Глава 10: Изборът

Централното градско кафене беше претъпкано на обяд. Шум от разговори, тракане на чаши и чинии. Избрах го точно заради това – твърде много свидетели, твърде публично, за да се случи нещо лошо.

Стефан вече беше там, на най-отдалечената маса до прозореца, откъдето имаше поглед към цялото заведение. Беше сам, както се бяхме разбрали. Облечен в безупречен тъмен костюм, той изглеждаше спокоен, сякаш е на поредната бизнес среща. Но когато се приближих, видях напрежението в челюстта му, студенината в очите му.

Седнах срещу него, без да кажа дума. Поставих малката дървена птичка на масата между нас.

Той я погледна, а в очите му за пръв път видях нещо различно от високомерие. Беше смесица от изненада и облекчение. Значи знаеше за нея. Знаеше какво има вътре.

„Умно момиче“, каза той тихо. „Също като майка си.“

„Къде е тя?“, попитах аз, а гласът ми беше равен и студен.

„На сигурно място. Добре е. Чака да приключим сделката.“

„Искам доказателство. Искам да говоря с нея.“

Той се поколеба за миг, след което извади телефона си, набра номер и ми го подаде.

„Имаш една минута.“

Взех телефона. От другата страна се чу нейният глас, слаб, но ясен. „Александра?“

„Мамо? Добре ли си? Нараниха ли те?“

„Добре съм, миличка. Просто прави каквото ти казва. Не го предизвиквай. Моля те.“

„Ще те измъкна оттам“, обещах аз.

„Обичам те“, каза тя и връзката прекъсна.

Върнах му телефона. Ръцете ми трепереха, но аз ги скрих под масата.

„Сега вярваш ли ми?“, попита той.

„Къде е папката на архитекта?“, попита той.

„На сигурно място. Заедно с пълните самопризнания на Асен.“

Лицето му се вкамени. „Значи си го намерила.“

„Намерих всичко. Имам достатъчно, за да те пратя в затвора до края на живота ти. Но не искам това. Искам само майка си обратно и да ни оставиш на мира.“

Той се облегна назад. „И какво предлагаш?“

„Просто е. Даваш ми майка ми. Анулираш официално фалшивия дълг. И аз ти давам това.“ Посочих птичката. „И забравяме един за друг. Всички други копия и показания ще бъдат унищожени.“

Лъжех, разбира се. Планът с Ивайло оставаше в сила. Но той не трябваше да знае това.

Стефан се засмя. Беше тих, горчив смях. „Мислиш, че е толкова просто? Мислиш, че можеш просто да се появиш и да размахаш едно доказателство и всичко ще се оправи? Този свят не работи така, Александра. Има хора над мен. Има интереси, които дори аз не мога да контролирам. Тази информация… тя не застрашава само мен. Тя застрашава цяла система.“

„Това не е мой проблем“, отсякох аз.

„Става твой проблем в момента, в който майка ти реши да се прави на герой. Тя имаше всичко. Можех да ѝ дам света. Но тя избра съвестта си. Глупав избор.“

„Това се нарича почтеност. Дума, която едва ли познаваш.“

Гневът проблесна в очите му. „Внимавай как говориш. Животът на майка ти е в ръцете ми.“

„А твоята свобода е в моите“, отвърнах аз, като се опитвах да звуча по-смело, отколкото се чувствах.

Настъпи дълго мълчание. Той гледаше птичката на масата, сякаш претегляше стойността ѝ срещу риска.

„Добре“, каза той най-накрая. „Приемам. Но размяната няма да стане тук. Тази вечер, в девет, на същото място, за което ти писах. Старата фабрика. Ела сама. Донеси птичката. Майка ти ще бъде там. Ще си тръгнете заедно. Аз ще получа това, което искам. На следващата сутрин адвокатът ти ще получи документ за анулиране на дълга.“

Това беше. Моментът на истината. Знаех, че е капан. Да отида там сама беше самоубийство. Но нямах избор. Ако исках да видя майка си, трябваше да рискувам.

„Ще бъда там“, казах аз. „Но ако това е капан, ако майка ми не е там или ако се опиташ да ни изиграеш, моят адвокат има инструкции да предаде всичко на властите в девет и пет. Така че нямаш много време за глупости.“

Той кимна. „И аз ще дойда сам. Но ако ти доведеш някого, сделката се разваля. И никога повече няма да видиш майка си.“

Той стана и си тръгна, оставяйки ме сама с дървената птичка и с тежкия избор, който трябваше да направя.

Можех да се откажа. Можех да се обадя на Ивайло и да му кажа да задейства плана. Щяхме да имаме справедливост, но вероятно щях да загубя майка си завинаги.

Или можех да отида. Да се доверя на думата на един лъжец и убиец с надеждата да спася жената, която ме беше изоставила, но която все пак беше моя майка.

Истината или семейството? Справедливостта или любовта?

Взех птичката в ръка. Беше студена и гладка. Вътре се криеше истината, която можеше да срине един зъл човек. Но цената на тази истина можеше да бъде животът на майка ми.

Изборът беше мой. И аз вече го бях направила. Щях да отида във фабриката. Но нямаше да отида сама. Имах свой собствен план. Стефан беше свикнал да контролира играта. Време беше да разбере какво е чувството да си пионка в чужд план.

Глава 11: Под повърхността

След срещата със Стефан не се прибрах вкъщи. Отидох направо в кантората на Ивайло. Димитър вече беше там, беше му съобщил за срещата. И двамата ме гледаха с огромно притеснение.

„Ти си луда!“, беше първото нещо, което Димитър каза. „Да се съгласиш да отидеш там сама!“

„Нямах друг избор“, отговорих спокойно. „Но няма да бъда сама. Имам нужда от вашата помощ. И двамата.“

Разказах им за разговора, за обаждането до майка ми, за условието да отида във фабриката. Ивайло слушаше внимателно, анализирайки всеки детайл.

„Това е класически капан“, каза той. „Той няма никакво намерение да ви пусне да си тръгнете. Ще вземе микрофилма и ще се отърве и от двете ви. Фабриката е изолирано място, идеално за това.“

„Знам“, кимнах. „Затова няма да му дадем това, което очаква. Ще променим сценария.“

През следващите няколко часа тримата разработихме план. Беше рискован, сложен и всяка част от него трябваше да бъде изпълнена перфектно.

Първата стъпка беше микрофилмът. Ивайло имаше контакти в една специализирана лаборатория. Занесохме дървената птичка там. За по-малко от час те успяха да направят перфектно копие на микрофилма. Копие, което беше неразличимо от оригинала. Оригиналът остана при Ивайло, в банков сейф. Аз щях да занеса на Стефан копието. Той нямаше да има време да го провери на място. Това ни даваше малка преднина.

Втората стъпка беше да се свържем с единствения човек, който можеше да ни помогне и на когото можехме да се доверим – Асен. Той беше уплашен, но страхът му от Стефан беше по-голям от страха от всичко друго. Ивайло му се обади.

„Стефан е намерил Лиляна“, каза му Ивайло без заобикалки. „Иска да направи размяна срещу доказателствата. Тази вечер. Ако успее, той ще зарови всичко завинаги. А ти ще бъдеш следващият, когото ще потърси, за да си сигурен, че няма да има повече изненади.“

От другата страна на линията се чу тежко дишане.

„Какво искате от мен?“, попита Асен.

„Искаме информация. Знаеш ли нещо за тази фабрика? Има ли друг вход? Слаби места? Къде би държал някого като заложник?“

Асен се поколеба, но след това проговори. Оказа се, че знае фабриката много добре. В ранните си години със Стефан са я използвали като склад и за тайни срещи. Той ни описа подробно разположението – основната зала, офисите на втория етаж, подземния тунел, който водел към реката, построен за аварийни ситуации. Тунел, за който малцина знаели.

Това беше нашият вход.

Третата и най-важна стъпка беше полицията. Но не можехме просто да отидем в най-близкото управление. Както татко беше казал, Стефан имаше хора навсякъде. Трябваше ни някой, който е извън неговия обсег, някой, на когото може да се вярва.

Ивайло имаше такъв човек. Негов бивш професор от университета, който сега заемаше висок пост в отдела за борба с организираната престъпност. Човек с безупречна репутация, известен с това, че не се поддава на натиск. Ивайло се свърза с него. Обясни му ситуацията накратко, без да навлиза в детайли по телефона, но достатъчно, за да предизвика интереса му. Уговориха среща час преди да тръгна за фабриката.

Планът беше следният:

Аз щях да вляза през главния вход в девет часа, точно както Стефан очакваше. Щях да нося птичката с фалшивия микрофилм. Целта ми беше да го разсея, да го накарам да повярва, че контролира ситуацията, да спечеля време.

В същото време, Димитър и малък, доверен екип от полицаи, водени от контакта на Ивайло, щяха да влязат през тайния тунел. Тяхната задача беше да намерят и обезопасят майка ми, без да бъдат забелязани. Асен им беше дал точни указания къде най-вероятно ще я държат – в едно от звукоизолираните офисни помещения на втория етаж.

Ивайло и баща ми щяха да чакат на безопасно разстояние. Ивайло щеше да поддържа връзка с полицейския екип и да е готов да предаде истинските доказателства – оригиналния микрофилм, папката и показанията на Асен – в момента, в който майка ми е в безопасност.

Всичко зависеше от перфектна координация и от моята способност да изиграя ролята си. Трябваше да бъда уплашена, но не прекалено. Покорна, но не и глупава. Трябваше да го накарам да ми повярва.

Докато се подготвях, адреналинът заглуши страха. Облекох се в тъмни, удобни дрехи. Сложих дървената птичка във вътрешния джоб на якето си. Димитър ме прегърна силно, преди да тръгнем.

„Внимавай“, прошепна той. „Каквото и да става, не рискувай. Аз ще я намеря.“

Кимнах. Погледнах го в очите и видях в тях цялата любов и подкрепа на света. Той беше моята скала сега.

Срещата с полицейския инспектор беше кратка и напрегната. Той беше висок, суров мъж на име Стоянов. Изслуша Ивайло, прегледа набързо копията на някои от документите и кимна.

„Ако това, което казвате, е истина, този човек е за затвора отдавна. Ще ви помогнем. Но момичето трябва да знае, че влиза в леговището на звяра. Щом влезем, не можем да гарантираме нищо.“

„Знам“, отговорих аз.

Разделихме се. Аз се качих в колата си и потеглих към фабриката. В огледалото за обратно виждане видях как Димитър и няколко цивилни коли потеглят в друга посока, към скрития вход до реката.

Докато карах през нощта, мислех за майка си. За всичките години, в които я бях мразила, в които бях копняла за нея. Сега, след всичко, което бях научила, я разбирах. Тя не беше светица. Беше направила грешки, беше се поддала на изкушението, но накрая беше избрала правилното. Беше се опитала да се бори. Сега беше мой ред да довърша битката.

Фабриката се издигаше като тъмен, зловещ силует на фона на нощното небе. Паркирах колата си пред главния вход, точно както бях инструктирана. Часовникът на таблото показваше точно девет. Поех дълбоко дъх и излязох. Огромната метална врата беше леко открехната. Бутнах я и влязох вътре.

Светът под повърхността беше студен, мрачен и опасен. Но аз бях готова да се гмурна в него.

Глава 12: Бягство и преследване

Вътрешността на фабриката беше огромна, пещерна зала, пълна със сенки. Един-единствен прожектор осветяваше центъра, където стоеше Стефан. До него имаше двама мъже, облечени в черно. Огромни, мълчаливи, те приличаха на гарвани, чакащи плячка.

„Уж щеше да си сам“, казах аз, а гласът ми отекна в празното пространство.

„Предпазни мерки“, отвърна Стефан с ледена усмивка. „Ти донесе ли това, за което се разбрахме?“

„А ти? Къде е тя?“

Той кимна към един метален парапет на втория етаж. Там стоеше майка ми. До нея имаше още един мъж. Изглеждаше уморена и уплашена, но когато ме видя, в очите ѝ проблесна искра.

„Ето я. Жива и здрава. Сега ми дай птичката.“

„Първо я пусни. Нека слезе долу. Когато е до мен, ще получиш това, което искаш.“

Той се замисли за момент. Беше калкулиран риск, но той беше уверен в превъзходството си. „Добре. Пуснете я.“

Мъжът до майка ми я сграбчи за ръката и я поведе към металните стълби. Докато тя слизаше, очите ни не се откъсваха едни от други. Всеки неин бавен, несигурен ход беше като вечност. Когато стигна долу, тя се затича към мен и ме прегърна. Беше слаба и трепереше.

„Всичко е наред, мамо. Ще се измъкнем“, прошепнах ѝ аз.

„Сега е твой ред“, каза Стефан нетърпеливо.

Извадих птичката от джоба си. Държах я така, че той да я види.

„Хвърли я“, заповяда той.

Погледнах го. В този момент знаех, че ако му я дам, сме мъртви. Трябваше да спечеля още няколко секунди.

„Първо искам да чуя от теб защо“, казах аз. „Защо я направи на беглец? Защо съсипа живота ни?“

Той се изсмя. „Защото можех. Защото тя застана на пътя ми. В моя свят няма място за сантименти и морал. Има само сила.“

„Грешиш“, казах тихо.

В този момент от горния етаж се чу приглушен вик, последван от тъп удар. Един от хората на Стефан, който пазеше периметъра, беше неутрализиран. Екипът на Димитър беше влязъл.

Стефан чу шума. Лицето му се изкриви от гняв. „Какво направи?!“

Това беше моят сигнал.

„Сега!“, изкрещях аз, като стиснах ръката на майка ми.

Хвърлих птичката, но не към него. Хвърлих я с всичка сила към единствения прожектор. Чу се трясък на стъкло и залата потъна в почти пълен мрак.

Настъпи хаос. Чуха се викове. Стефан крещеше заповеди.

„Хванете ги! Не им давайте да избягат!“

Аз дръпнах майка ми. „Насам!“

Не тръгнахме към главния изход, който със сигурност вече беше блокиран. Тръгнахме в обратната посока, към мястото, което Асен беше описал – малка служебна врата, скрита зад купчина стари варели. Наоколо се чуваха стъпки, проблясваха фенерчета. Спъвахме се в тъмното, водени само от инстинкта и слабата светлина от луната, която се процеждаше през мръсните прозорци.

Намерихме вратата. Беше заключена с ръждясала верига. В паниката си майка ми започна да я дърпа, но тя не поддаваше.

„Няма да стане!“, извика тя отчаяно.

Тогава видях една метална тръба, подпряна на стената. Грабнах я и с всичка сила започнах да удрям по веригата. Звукът беше оглушителен, но нямахме избор. Чувах гласовете на хората на Стефан да се приближават.

След няколко удара, едно от ръждясалите звена поддаде. Отворихме вратата и се озовахме в тесен, влажен коридор. Зад нас се чуха изстрели. Куршумите се забиваха в стената около нас.

„Бягай!“, извиках аз и я бутнах напред.

Коридорът ни изведе извън фабриката, от задната страна, близо до реката. Въздухът беше студен и свеж. Но не бяхме в безопасност. Видях двамата телохранители на Стефан да излизат от главния вход и да тръгват към нас.

Нямаше къде да се скрием. Единственият ни път беше надолу, по стръмния, кален бряг към реката. Затичахме се, подхлъзвахме се, падахме. Майка ми беше изтощена, но адреналинът я държеше на крака.

Стигнахме до водата. Беше студена и мътна. Преследвачите ни бяха почти до нас.

„Трябва да преплуваме“, казах аз.

„Не мога, Сани, не мога“, проплака тя.

„Можеш! Гледай ме!“

Скочих във водата. Леденият шок почти спря дъха ми. Майка ми се поколеба за миг, но когато видя мъжете на брега да вдигат оръжията си, тя скочи след мен.

Течението беше силно. Борехме се да останем на повърхността. Зад нас чувахме викове и още изстрели. Куршумите цопваха във водата около нас.

В този момент, от другата страна на реката, там където трябваше да е изходът на тунела, светнаха фарове. Чу се рев на двигател. Една тъмна кола се появи на брега. За миг си помислих, Gосподи, това е капан, но тогава видях Димитър на шофьорското място.

„Насам!“, извика той.

Събрахме последните си сили и заплувахме към него. Той и един от полицаите влязоха във водата и ни помогнаха да се измъкнем на брега. Бяхме мокри, кални, премръзнали, но живи.

„Влизайте, бързо!“, извика Димитър.

Качихме се в колата. Гумите изсвириха и потеглихме с бясна скорост по черния път. В далечината се чуваха полицейски сирени. Основният екип атакуваше фабриката отпред.

Обърнах се и погледнах назад. Стефан стоеше на брега, осветен от фаровете на приближаващите се коли. Гледаше как се измъкваме. Беше победен. Беше загубил всичко. И го знаеше.

В колата майка ми ме прегърна и се разрида. Аз също плачех. От облекчение, от страх, от изтощение. Бяхме избягали. Бяхме оцелели.

„Свърши ли?“, попита тя с треперещ глас.

„Да, мамо“, отговорих аз, като я прегърнах по-силно. „Свърши.“

Бягството беше приключило. Преследването беше свършило. Но знаех, че последствията от тази нощ тепърва започват.

Глава 13: Финална среща

Следващите няколко дни бяха вихрушка от полицейски разпити, адвокатски срещи и медиен шум. Историята избухна като бомба. Арестът на Стефан, един от най-влиятелните бизнесмени в страната, беше водеща новина.

Ивайло предаде всички доказателства на инспектор Стоянов. Оригиналният микрофилм се оказа съкровищница с информация, уличаваща не само Стефан, но и няколко високопоставени чиновници и политици. „Проект Феникс“ беше само върхът на айсберга. Империята на Стефан, построена върху корупция и изнудване, започна да се разпада.

Асен, под пълна полицейска закрила, стана ключов свидетел на обвинението. Показанията му, подкрепени от документите, бяха унищожителни.

Майка ми и аз бяхме настанени на сигурно място, докато първоначалният шум утихне. В тези тихи дни, далеч от хаоса, ние най-накрая имахме време да говорим. Не беше лесно. Имаше твърде много години на мълчание, твърде много болка между нас.

Тя ми разказа за живота си през тези двадесет години. Живот на бягство, под чуждо име, в постоянна параноя. Работила е какво ли не, живяла е скромно, винаги оглеждайки се през рамо. Разбрала е, че е била измамена от Стефан няколко години след бягството си, когато е прочела за неговите успехи и е осъзнала, че той никога не е имал намерение да „изчисти“ името си.

„Защо не се върна по-рано?“, попитах я. „Защо не се опита да се свържеш с нас?“

„Страх“, отговори тя с насълзени очи. „Той ме беше убедил, че ако някога се върна, ще ви нарани. Че държи живота ви в ръцете си. Вярвах му. Мислех, че като стоя далеч, ви защитавам. Едва наскоро осъзнах, че най-голямата опасност за вас е неговата свобода. И че единственият начин да ви защитя наистина е да се върна и да го спра.“

Разказах ѝ за моя живот. За това как съм израснала, чувствайки се изоставена. За гнева, който съм таяла към нея. За празнината, която нейното отсъствие беше оставило.

Плакахме много. Имаше обвинения, имаше съжаление. Но имаше и прошка. Бавно, предпазливо, ние започнахме да строим мост над пропастта, която ни разделяше.

Татко дойде да ни види. Срещата между него и мама беше неловка и напрегната. Те седяха един срещу друг, двама непознати, свързани от една обща трагедия.

„Съжалявам, Симеоне“, каза тя тихо. „За всичко.“

Той само кимна. „И аз съжалявам, Лиляна. Че не ти повярвах.“

Не знам дали някога ще могат да възстановят това, което са имали. Може би някои рани са твърде дълбоки, за да зараснат напълно. Но това беше начало.

Една седмица по-късно, Ивайло ми се обади. „Искат да те видят. И двамата.“

Стефан и неговият адвокат бяха поискали среща с мен и майка ми. В присъствието на нашия адвокат и на прокурора. Ивайло ни посъветва да откажем, но аз знаех, че трябва да отида. Трябваше да го видя още веднъж. Трябваше да затворя тази страница завинаги. Майка ми се съгласи да дойде с мен.

Срещата се състоя в една стерилна стая в сградата на съда. Стефан беше с белезници. Изглеждаше различно. Високомерието го нямаше. На негово място имаше празна, студена ярост. Той беше звяр в клетка.

„Какво искаш?“, попитах го.

„Искам да знам защо“, каза той, като гледаше не мен, а майка ми. „Имаше всичко. Защо го направи?“

Лиляна го погледна право в очите. За пръв път я видях толкова силна и уверена.

„Защото има неща, които не можеш да купиш, Стефане. Като съвест. И любов. Ти не знаеш какво е любов. Ти знаеш само какво е притежание. Аз не бях твоя вещ. И никога нямаше да бъда.“

Той се изсмя горчиво. „Любов. Вижте докъде ви доведе вашата любов. Ти си беглец от двадесет години, а дъщеря ти трябваше да рискува живота си, за да те спаси. Струваше ли си?“

„Да“, отговорих аз, преди майка ми да успее. „Струваше си. Защото сега ти си тук, с белезници. А ние сме свободни. И сме заедно.“

Погледът му се впи в мен. „Ти можеше да си на моя страна. Предложих ти всичко.“

„Предложи ми златна клетка. Аз избрах свободата.“

Той поклати глава, сякаш не можеше да проумее. „Никога няма да ме разберете.“

„Ти си този, който никога няма да разбере“, каза майка ми.

Това беше всичко. Нямаше какво повече да се каже. Станахме и си тръгнахме. Докато излизах, се обърнах и го погледнах за последен път. Той седеше сам на масата, победен, но не и разкаян. Човек, който беше имал всичко, но всъщност не беше имал нищо.

Това беше нашата финална среща. Сбогом на призраците от миналото.

Глава 14: Разплата

Съдебният процес беше дълъг и мъчителен. Медиите го нарекоха „Процесът на века“. Всеки ден се разкриваха нови и нови пластове от корупционната мрежа на Стефан. Показанията на Асен и на майка ми бяха ключови. Аз също свидетелствах, разказвайки за изнудването, заплахите, за нощта във фабриката.

Адвокатите на Стефан се опитаха да ни дискредитират. Опитаха се да представят майка ми като отмъстителна любовница, а мен – като наивно, манипулирано момиче. Но доказателствата бяха неопровержими. Микрофилмът не остави никакво съмнение.

В края на процеса Стефан беше признат за виновен по всички обвинения – изнудване, пране на пари, корупция, опит за отвличане. Присъдата беше тежка – дълги години затвор и конфискация на по-голямата част от незаконно придобитото му имущество.

Разплатата беше дошла. Не само за него. Много от хората, които той беше оплел в мрежата си, също получиха присъди. Системата, която го беше защитавала толкова дълго, се прочисти, поне отчасти.

За нас разплатата беше от друг вид. Беше цената, която трябваше да платим, за да получим свободата си. Животът ни никога нямаше да бъде същият. Бяхме белязани от случилото се. Но бяхме оцелели.

След процеса се опитахме да се върнем към нормалния живот, или поне към някаква нова версия на нормалността. Аз завърших магистратурата си. Предложението за работа от „С. Груп“, разбира се, вече не съществуваше, но с новата си известност получих няколко други, много по-добри предложения. Избрах да работя като финансов анализатор в една неправителствена организация, която се бореше с корупцията. Исках да използвам знанията си за нещо добро.

Ипотечният ми кредит вече не беше заплаха. Част от конфискуваното имущество на Стефан беше използвано за обезщетяване на жертвите му, а моят фалшив дълг беше анулиран. Апартаментът, който беше станал сцена на толкова много страх, отново се превърна в мое светилище.

Димитър беше до мен през цялото време. Нашата връзка, преминала през това изпитание, стана по-силна от всякога. Той беше моят пристан в бурята.

Баща ми продаде малката си фирма и се пенсионира. Стресът му беше дошъл в повече. Той и мама не се събраха отново. Имаше твърде много години и твърде много болка между тях. Но те намериха начин да си простят и да общуват. Понякога се събирахме тримата на вечеря. Беше малко неловко, но беше истинско. Бяхме странно, разбито, но все пак семейство.

Майка ми, Лиляна, трябваше да започне от нулата. Тя нямаше нищо. Но имаше свободата си и имаше мен. Нае си малък апартамент близо до моя. Записа се на курсове по графичен дизайн, нещо, за което винаги е мечтала. Беше трудно за нея да се адаптира към новия свят, но тя беше боец. Всеки ден виждах как малко по малко се връща към живота. Как в очите ѝ отново се появява блясък.

Една вечер седяхме на моята тераса и гледахме залеза.

„Понякога се чудя какво щеше да стане, ако онази нощ не се бях върнала“, каза тя замислено.

„Щяхме да продължим да живеем в лъжа“, отговорих аз. „Аз щях да те мразя, татко щеше да страда мълчаливо, а Стефан щеше да продължи да бъде недосегаем.“

„Беше ли си струвало всичката тази болка?“, попита тя.

Погледнах я. Погледнах към града, който се простираше пред нас. Помислих си за пътя, който бяхме изминали. От едно изоставено дете до жена, която се беше изправила срещу един от най-силните хора в страната.

„Всяка секунда от нея“, казах аз. „Защото болката ни направи по-силни. И ни събра отново.“

Тя се усмихна и ме хвана за ръка. Слънцето се скри зад хоризонта, но ние не бяхме в тъмнина. За пръв път от много време пред нас имаше само светлина. Разплатата беше дошла, но с нея беше дошло и изкуплението.

Глава 15: Ново начало

Година по-късно. Есента беше обагрила парковете в златно и червено. Животът беше намерил своя нов, по-спокоен ритъм. Шумът около процеса беше утихнал, имената ни бавно избледняваха от заглавията на вестниците и се превръщаха в спомен.

Една съботна сутрин, тримата с Димитър и майка ми се разхождахме в парка. Тя вече изглеждаше различно. Беше напълняла малко, косата ѝ беше подстригана в модерна къса прическа, а в очите ѝ имаше спокойствие, каквото никога не бях виждала. Нейният малък бизнес за графичен дизайн се развиваше добре. Правеше лога и уебсайтове за малки фирми. Не печелеше много, но беше щастлива. Беше си върнала контрола над живота.

Татко също беше намерил своя мир. Беше се запалил по риболов и прекарваше уикендите си край един язовир извън града. Казваше, че тишината и водата му помагат да изчисти главата си. Понякога ходех с него. Не говорехме много. Просто седяхме един до друг, гледахме плувките и се наслаждавахме на мълчанието, което вече не беше тежко и потискащо, а спокойно и лековито.

Докато се разхождахме, минахме покрай една сергия за антикварни предмети. И там, сред старите книги и порцеланови фигурки, видях малка дървена кутия. Приличаше на тази, в която беше скрит микрофилмът. Спрях се.

„Какво има?“, попита ме Димитър.

„Нищо. Просто си спомних нещо.“

Спомних си за птичката. Символът на нашата борба. Понякога се питах къде ли е сега. Вероятно лежи в някой плик за доказателства, забравена в полицейски архив. Нейната роля беше приключила.

Майка ми проследи погледа ми и разбра. Тя се приближи и ме прегърна през рамо.

„Някои клетки трябва да бъдат отворени, за да може птиците да полетят на свобода“, каза тя тихо.

Усмихнах се. Тя беше права. Ние бяхме тези птици. Всички ние. Бяхме живели в различни клетки – клетката на страха, на гнева, на лъжата, на мълчанието. Но сега бяхме свободни.

Продължихме разходката си. Димитър ме хвана за ръка.

„Имам новини“, каза той, а в гласа му имаше нотка на вълнение. „Спомняш ли си шефа ми? Този, който се уплаши от анонимния имейл? Е, вчера ме повиши. Каза, че се възхищава на смелостта ми и на това, че съм останал до теб. Иска да се извини официално.“

Животът имаше странно чувство за справедливост.

По-късно същия ден получих имейл от Ивайло. Беше станал партньор в голяма адвокатска кантора. Кариерата му беше в подем след нашия случай. В имейла ми препращаше новина. Асен, след като е излежал кратка присъда по споразумение, е отворил малка работилница за реставрация на мебели. Беше започнал нов, честен живот, далеч от сенките.

Всички ние бяхме започнали наново. Всеки по своя начин. Парчетата от разбития ни живот не се бяха съединили по стария начин. Бяха се пренаредили в нова, по-сложна и по-красива мозайка. Белезите бяха останали. Те бяха част от нас, напомняне за това, което бяхме преживели. Но те вече не ни боляха. Бяха се превърнали в символ на нашата сила.

Вечерта, след като майка ми си тръгна, аз и Димитър останахме сами в моя апартамент. Той запали свещи, пусна тиха музика.

„Искам да те попитам нещо“, каза той сериозно, като взе ръцете ми.

Сърцето ми подскочи.

„През последната година видях колко си силна, смела и невероятна. Ти не просто се бори за семейството си, ти се бори за истината. И аз искам да бъда до теб във всички битки и във всички спокойни моменти оттук нататък. Александра, ще се омъжиш ли за мен?“

Сълзи изпълниха очите ми. Но този път бяха сълзи от щастие.

„Да“, прошепнах аз. „Да, разбира се, че да.“

Той ми надяна пръстен. Беше семпъл, елегантен, без огромен диамант. Беше перфектен.

В този момент, прегърнати в светлината на свещите, аз осъзнах, че историята не беше свършила с разплатата. Тя не беше свършила с падането на един зъл човек. Това беше просто краят на една глава.

Истинската история тепърва започваше. Историята за новото начало. За живота след бурята. За любовта, която може да излекува и най-дълбоките рани. За семейството, което може да се намери отново, дори след двадесет години.

Майка ми си тръгна, когато бях на три. Когато бях на двадесет и три, тя се върна и почти унищожи живота ми. Но като го унищожи, тя всъщност го спаси. Тя ми даде нещо по-ценно от спокойствието – даде ми истината. И ми даде втори шанс да я имам в живота си.

Вече не бях просто дъщерята на майка, която ме е изоставила. Бях жена, която знаеше коя е, за какво се бори и кого обича. Бях цяла. И бях готова за всичко, което бъдещето щеше да ми донесе.