Глава първа
Мама ни изостави, когато бях на пет.
Тогава не разбирах какво означава думата „изостави“. Знаех само, че една сутрин обувките ѝ ги нямаше до вратата, парфюмът ѝ не миришеше в коридора, а тишината в кухнята беше по-тежка от тенджерата с вода, която татко забрави на котлона.
Татко не каза нищо лошо за нея. Това беше най-странното. Хората говорят лошо, когато ги боли. А той мълчеше, сякаш пазеше нещо, което аз не трябваше да чупя.
Само се наведе до мен, погали ме по косата и каза, че мама е тръгнала да „подреди живота си“. Не разбирах как се подрежда живот, щом не можеш да подредиш една детска раница и да я оставиш до леглото.
Вечер той броеше стотинки и ги редеше като войници. Казваше, че всяка стотинка е важна. Аз гледах лицето му и виждах умората като сянка, която не си тръгва от очите.
Когато станах на седем, научих какво значи да чакаш. Чакаш да звънне телефон. Чакаш да се отвори врата. Чакаш да чуеш стъпки по стълбите. Чакаш и си обещаваш, че ако се върне, няма да плачеш.
Не се върна.
Когато станах на девет, започнах да се срамувам от татко. Не от него, а от дрехите му, от ръцете му, изтъркани от работа, от обувките му, които винаги изглеждаха на ръба да се разпаднат.
Когато станах на единайсет, чух две съседки да говорят зад вратата, че той работи на четири места. Едната каза, че е луд. Другата каза, че е светец. Аз си помислих, че е просто неудачник, защото ако беше силен, мама щеше да остане.
Това беше моята детска логика. Глупава и жестока. И аз я изрекох на глас.
Една вечер той се прибра късно, ръцете му трепереха от умора, а по челото му имаше пот, която не блестеше, а като че ли го изяждаше.
Аз го погледнах и казах думата, която не мога да забравя.
Неудачник.
Той спря на прага. Не падна, не се разкрещя, не удари стената. Само пребледня, сякаш някой му беше дръпнал въздуха.
После се усмихна. Тази усмивка беше по-страшна от наказание.
„Добре“, каза. „Щом така мислиш, ще работя още. Да не би да те оставя.“
Тогава не разбирах, че човек може да бъде наранен до кост и пак да остане.
Тогава не разбирах, че някои мълчат не от слабост, а от любов.
Глава втора
На седемнадесет мама се върна.
Не с куфар. С кола, която спря пред входа, сякаш входът беше вход към друг свят. Не с виновно лице. С усмивка, от която се усещаше увереност, а не разкаяние.
До нея стоеше мъж, който носеше дрехи, които изглеждаха като изрязани от лъскава реклама. Имаше поглед, който те измерва и преценява дали си полезен.
„Това е Радослав“, каза мама и постави ръка на рамото му, сякаш ме представяше на бъдещето си, не на настоящето.
Радослав ми подаде ръка. Стисна здраво, но не топло. Усмихна се учтиво, така както се усмихваш на човек, който може да ти донесе печалба.
„Радвам се“, каза. „Ти вече си голям.“
Бях голям. Бях достатъчно голям да помня, че не се върна, когато плаках нощем.
Бях достатъчно голям да помня, че татко стоеше до леглото ми и говореше тихо, че мама ме обича, просто е объркана.
Объркана. Това звучеше като оправдание, което се разтяга, докато стане удобно за всички, освен за детето.
Мама започна да идва по-често. Първо донесе торта. После дрехи. После обещания.
„Искам да наваксам“, повтаряше тя. „Искам да имам време за теб. Искам да си щастлив.“
Радослав говореше по-малко, но когато говореше, гласът му беше като затворена врата.
„Важното е да мислим напред“, каза една вечер. „Ти имаш бъдеще. С правилните решения.“
Правилните решения. Аз не знаех, че решенията могат да са капан.
Татко не задаваше въпроси. Не правеше сцени. Не се унижаваше с молби.
Само се отдръпна малко, сякаш оставяше пространство, в което аз да избера.
И аз избрах нея.
Не защото я обичах повече. А защото тя беше мечта, която се върна да ме вземе. Мечта, която носеше мирис на нови дрехи и обещание за живот без лишения.
Избрах нея и казах на татко, че ще живея при мама и Радослав.
Татко пак пребледня. Само кимна.
„Добре“, каза. „Щом това искаш.“
Очаквах да се разкрещи. Да ме обиди. Да се разпадне.
Той само ме прегърна. Прегърна ме така, че ребрата ми да запомнят.
„Не забравяй“, прошепна. „Вратата ми е винаги отворена.“
Тогава си помислих, че го казва, защото не знае какво друго да каже.
Не разбирах, че това е последното, което ми даваше, без да иска нищо.
Глава трета
Животът при мама беше като да влезеш в чужд дом и да се преструваш, че ти принадлежи.
Всичко беше красиво. Всичко беше подредено. Всичко миришеше на скъпо, без да мога да кажа на какво точно.
Мама говореше повече. Смя се по-силно. Сякаш искаше да изтрие от въздуха всички години, в които я нямаше.
Радослав имаше свои правила. Не ги изричаше винаги, но те се усещаха в начина, по който поглеждаше часовника, когато закъснееш, или в начина, по който повдигаше вежда, когато говориш прекалено много.
Той беше бизнесмен. Това се повтаряше като заклинание. Бизнесмен, който „се е направил сам“. Бизнесмен, който „не търпи слабост“. Бизнесмен, който „винаги печели“.
Скоро разбрах, че печеленето за него е не само пари. Беше власт.
Мама ми купи телефон, дрехи, дори компютър. Всеки подарък идваше с усмивка, която търсеше благодарност.
„Виждаш ли“, казваше. „Мога да ти дам това, което заслужаваш.“
И аз се опиянявах от това. Чувствах се избран. Важен. Спасен.
Само нощем, когато легнех, тишината ме връщаше назад.
Телефонът стоеше до мен, но не звънеше.
Татко не се обаждаше.
Първата седмица си казах, че е горд.
Втората седмица си казах, че е ядосан.
Третата седмица започнах да се убеждавам, че винаги е бил такъв. Че всъщност не му пука.
Това беше по-лесно, отколкото да признаеш, че си наранил човек, който те е обичал безусловно.
Мама не говореше за него. Ако го спомена, тя сменяше темата.
„Не се връщай назад“, казваше. „Сега имаш шанс.“
Радослав пък се усмихваше странно, когато чуеше името му.
„Хората си знаят мястото“, каза веднъж. „Който не се е преборил, остава на дъното.“
Дъното. Така нарече татко. И мама не възрази.
Тогава в мен нещо трепна, но аз го заглуших. С подаръци и шум.
А истината чака тихо. Истината никога не бърза.
Минаха десет седмици.
Една сутрин се събудих с чувство, че не мога да дишам. Сякаш въздухът беше по-гъст от обикновено.
Реших, че ще отида при татко. Без да казвам на никого. Просто да видя. Просто да проверя.
Тръгнах към неговия вход и стъпките ми звучаха като присъда.
Когато стигнах, вратата на апартамента беше отключена.
Това беше първото нещо, което ме уплаши.
Влязох.
И кръвта ми се вцепени.
Глава четвърта
Апартаментът миришеше на лекарства и на нещо кисело, като страх.
Пердетата бяха дръпнати, а в стаята беше полутъмно. Чуваше се тихо бръмчене, сякаш някакъв уред работи без да спира.
Направих крачка и краката ми се омекотиха.
На дивана лежеше татко.
Не както го помнех. Не с уморени очи и с ръце, които носеха света.
Лежеше неподвижно, с лице, което беше по-бледо от стените. До него стоеше стойка със система, а в ъгъла имаше кислороден апарат, който дишаше вместо него.
Видях моя татко, а в този миг всичко, което си бях измислял, се разпадна.
Не беше ядосан. Не беше горд.
Беше болен.
До дивана седеше жена с тъмна коса и поглед като нож.
Тя се обърна към мен рязко.
„Ти ли си Виктор“, прошепна.
Името ми прозвуча като чуждо в тази стая.
Кимнах, но не можех да говоря. Гърлото ми беше стегнато, сякаш някой го стиска.
„Аз съм Мария“, каза тя. „Съседка. Гледам го от седмици. Той отказваше да ти звъни.“
„Защо“, издишах.
Мария стисна устни.
„Защото не искаше да те тревожи. Защото казваше, че си избрал. И че ако се появиш, ще се разпадне.“
Погледнах татко. Лицето му беше спокойно, но не от мир, а от изтощение.
„Какво му е“, попитах, а гласът ми излезе хрипкав.
„Сърцето“, каза Мария. „Преработи се. Падна на работа. Беше сам. Никой не го намери навреме. Оттогава е така.“
Сам. Думата се заби като пирон.
В този миг аз не видях дивана. Видях всичките му четири работи. Видях как носи чанти, как брои стотинки, как ми оставя последното парче хляб и казва, че не е гладен.
И видях как аз му казвам „неудачник“.
Тогава не плаках. Не можех. Сълзите бяха като заключени.
Мария протегна към мен плик.
„Това е за теб“, каза. „Той ми каза да ти го дам, ако се появиш. Само ако се появиш.“
Взех плика и пръстите ми трепереха.
Отворих го.
Вътре имаше писма. Много писма. Подредени, с дата, написани с неговия почерк. И една папка с документи.
Първото писмо започваше така:
„Виктор, ако четеш това, значи си дошъл. Значи не си забравил съвсем.“
Гърдите ми се свиха.
Прочетох по-нататък и всяка дума ме удряше.
Той не ме обвиняваше. Той ми разказваше.
Разказваше как мама си е тръгнала, защото е имала дългове. Как е подписала нещо, което не е разбирала. Как някой е започнал да я притиска. Как той е поел всичко, за да я спаси от това.
„Не исках да те въвличам“, пишеше той. „И не исках да я мразиш. По-добре да ме мислиш за слаб, отколкото да знаеш, че понякога хората бягат от страх.“
Второто писмо беше по-късо:
„Не се срамувай от мен. Срамувай се само, ако някой ден не обикнеш така, както аз обичах теб.“
Третото писмо беше като камък:
„Имам кредит. За жилището. За твоето бъдеще. Ако нещо ми стане, ще опитат да го вземат. Има хора, които чакат.“
Погледът ми се закова в папката.
Документи за кредит. Договори. Уведомления. Писма от банка. И едно призовка за съдебно дело.
Съдебно дело.
И тогава Мария каза тихо:
„Днес идваха двама мъже. Търсеха теб. Не казаха кои са. Но оставиха бележка. Чакат те.“
Вцепених се.
„Къде чакат“, прошепнах.
Мария кимна към масата.
На масата имаше визитка.
На нея с черни букви пишеше едно име.
Радослав.
И под него, с по-дребно, „управление на активи“.
Активи. Така наричаше живота на татко.
В този миг телефонът ми звънна.
Името на мама светеше на екрана.
Сърцето ми подскочи като уплашено животно.
Отговорих.
„Къде си“, гласът ѝ беше сладък, но напрегнат. „Радослав иска да говори с теб. Спешно е.“
Погледнах татко.
„При него съм“, казах.
Настъпи тишина.
После мама издиша.
„Не трябваше да ходиш“, прошепна.
И преди да успея да попитам защо, тя добави:
„Виктор… моля те, не подписвай нищо.“
Линията прекъсна.
Стоях с телефона в ръка, а Мария ме гледаше внимателно.
„Сега разбираш ли“, каза тя. „Никой не се връща без причина.“
Да. Мама се беше върнала без причина. Аз просто не я знаех.
Глава пета
През следващите дни живях между два свята.
Сутрин отивах при татко. Държах му ръката, говорех му, сякаш може да чуе. Разказвах му за училище, за плановете си, за глупостите, които съм мислил. Веднъж му прошепнах „прости ми“ и се разплаках, но така тихо, че Мария да не чуе.
Вечер се връщах при мама и Радослав, и там всичко беше светло, но студено.
Мама ме гледаше сякаш се страхува да не избягам. Усмивката ѝ беше залепена.
Радослав не губеше време.
„Трябва да уредим някои неща“, каза на третата вечер.
Седяхме на масата. Пред мен имаше листове.
„Какви неща“, попитах, а гласът ми беше чужд.
„Кредитът на баща ти“, каза Радослав спокойно. „Има просрочия. Ако не се реагира, ще има съд. Ще има изпълнители. Ще има последствия.“
Мама сведе поглед.
„Ти ли си…“, започнах.
„Аз мога да помогна“, прекъсна ме Радослав. „Но помощта не е подарък. Разбираш, нали.“
Стиснах юмруци под масата.
„Каква е цената“, попитах.
Той се усмихна.
„Прехвърляне на собствеността. Формално. Временно. За да защитим имота. Аз ще покрия вноските. После, като се оправят нещата, ще го върнем.“
„На кого“, попитах.
„На теб“, каза той. „На мама. На семейството.“
Семейството. Думата прозвуча като подигравка.
„А татко“, казах тихо. „Това е неговият дом.“
„Той няма да се върне в него“, каза Радослав без да трепне. „Не се заблуждавай. Ти си млад. Трябва да мислиш за себе си. За университета. За бъдещето.“
Университет.
Да, бях кандидатствал. Мечтаех да уча право. Мечтаех да разбера как работи светът, който винаги е натискал хора като татко.
Радослав като че ли прочете мислите ми.
„Аз ще финансирам обучението ти“, каза. „Ще ти купя жилище. Ще имаш собствено място. Само трябва да сме разумни.“
Тишината тежеше.
Мама се обади, едва чутo:
„Виктор, моля те… това е шанс.“
Шанс. Отново шанс.
Но в главата ми звучеше друго.
„Никой не се връща без причина.“
Взех листовете.
Прочетох първия ред.
Беше договор за заем.
Не за татко.
За мен.
„Какво е това“, попитах, и почувствах как студът пълзи по гърба ми.
„Формалност“, каза Радослав. „Трябва да покажем платежоспособност. Ти ще вземеш кредит за жилище. Аз ще гарантирам. Жилището ще е на твое име. Красиво, нали. Млад човек с имот.“
„И какво общо има това с татко“, изсъсках.
Радослав наклони глава.
„Всичко е свързано“, каза. „С кредитиране, с активи, с риск. Ако баща ти дължи, а ти имаш имот, можеш да балансираш. Правят го всички. Въпрос на стратегия.“
В този миг осъзнах, че той не говори за мен. Говори за схема.
Мама протегна ръка към моята.
„Това е за добро“, прошепна.
Аз дръпнах ръката си.
„За чие добро“, попитах.
Мама пребледня.
Радослав се усмихна още по-широко.
„За теб“, каза. „И за нас. А ако откажеш…“
Той остави изречението да виси.
Като примка.
В онази нощ не спах.
На сутринта отидох при татко и прочетох още едно негово писмо.
В него пишеше:
„Не вярвай на богатството, когато ти говори тихо. То винаги има план.“
Седнах до дивана и си обещах нещо.
Няма да подпиша.
Но да кажеш „няма“ е лесно. Да понесеш последствията е друго.
Особено когато последствията идват с усмивка.
Глава шеста
В университета ме приеха.
Когато видях писмото за прием, за миг светът стана по-лек. Дори Мария се усмихна.
„Татко ти би се гордял“, каза тя.
Погледнах татко. Той беше неподвижен, но сякаш в ъгъла на устата му имаше нещо като спокойствие. Или аз си го въобразявах, защото имах нужда да вярвам.
Мама се разплака, когато ѝ казах.
„Ще имаш всичко“, повтори тя. „Ще имаш живот, за който аз мечтаех.“
Не попитах защо тогава е избрала да ме остави.
Радослав дойде с бутилка вино и шумна радост. Говореше за връзки, за възможности, за бъдещи сделки.
„Ти ще станеш адвокат“, каза. „Ще работиш с мен. Ще правим големи неща.“
Тези „големи неща“ ме накараха да се свия.
Няколко дни по-късно при татко дойде мъж с кожено яке и студени очи. Представи се като Сашо.
„Аз съм от банката“, каза. „Идвам за подпис.“
Мария го погледна подозрително.
„Коя банка“, попита тя.
Сашо извади документ и го показа отдалеч, без да го дава.
„Няма значение. Важно е да се подпише. Иначе ще има действия.“
„Той не може да подпише“, казах.
Сашо се усмихна, но в усмивката му нямаше нищо човешко.
„Тогава ти ще подпишеш“, каза. „Ти си наследник. Ти ще поемеш.“
„Нямате право“, изрекох, макар да не бях сигурен.
Сашо пристъпи по-близо.
„Правото е за тези, които могат да го платят“, прошепна.
После остави на масата нова визитка. На нея имаше друго име. Петър.
„Петър е адвокат“, каза Сашо. „Препоръчвам ти да говориш с него. Той работи с Радослав. Ще ти обясни как да се спасиш.“
Сякаш спасението вече имаше собственик.
След като Сашо си тръгна, Мария ме хвана за рамото.
„Това не е банка“, каза тихо. „Това е натиск.“
Стиснах визитката.
Усещах, че се затваря капан.
Същата вечер Радослав ми каза, без заобикалки:
„Утре подписваш. Иначе ще видиш какво значи истински проблем.“
„Заплашваш ли ме“, попитах.
Той се засмя.
„Аз не заплашвам“, каза. „Аз предупреждавам. И ако си умен, ще послушаш.“
Мама стоеше зад него и гледаше в пода.
„Мамо“, казах. „Ти знаеш ли какво става.“
Тя вдигна очи. В тях имаше страх и вина.
„Той ни спаси“, прошепна. „Когато нямаха милост към мен… той плати. Той оправи нещата. Дължа му.“
„А аз“, попитах. „Аз какво дължа.“
Мама отвори уста, но не каза нищо.
Радослав се намеси.
„Дължиш лоялност“, каза. „Това е цена на семейството.“
Семейство.
Тази дума беше използвана като вериги.
В онази нощ взех решение.
Щом те играят с договори, аз ще намеря човек, който разбира договорите по-добре от тях.
И така намерих Елица.
Елица беше адвокатка, но не от онези, които се усмихват на всеки. Работеше в малка кантора и имаше поглед, който вижда зад думите.
Отидох при нея с папката на татко.
Тя прегледа документите бавно, без да бърза. После въздъхна.
„Това е мръсно“, каза. „И не е случайно. Някой е чакал да се появиш.“
„Радослав“, прошепнах.
Елица повдигна вежда.
„Кой е Радослав“, попита.
Когато ѝ разказах, тя се облегна назад.
„Бизнесмените обичат да обличат натиска в костюм“, каза. „Но натискът си е натиск.“
„Какво мога да направя“, попитах.
Елица се усмихна леко.
„Първо“, каза. „Не подписвай нищо. Второ, ще поискаме медицинско удостоверение и ще поискаме съд да назначи настойник, който да защитава интересите на баща ти. Трето… ще видим кой стои зад тези хора.“
Погледнах я. В мен се появи искра.
„А ако са опасни“, прошепнах.
Елица се наведе напред.
„Опасни са само, когато хората мълчат“, каза. „Ти вече говориш.“
Излязох от кантората ѝ и за първи път от седмици усетих, че не съм сам.
Но точно тогава телефонът ми иззвъня.
Непознат номер.
Отговорих.
„Виктор“, каза гласът на Радослав. Той звучеше спокоен, но тази спокойност беше като нож, поставен на маса. „Знам къде си.“
Спрях.
„И знам с кого си“, добави той. „Сигурен ли си, че искаш да влизаш в война.“
Война.
Не, не исках.
Но понякога войната идва сама и те намира.
„Остави баща ми“, изрекох.
Радослав се засмя тихо.
„Той вече е оставил всички“, каза. „И ти го остави. Нали.“
Линията прекъсна.
Стоях на улицата, а въздухът беше тежък. Не от време, а от истина.
Да, оставих го.
И сега трябваше да се върна не с думи, а с действия.
Глава седма
Започнаха дни, в които всяка сутрин изглеждаше като начало на нова заплаха.
В университета се опитвах да слушам лекциите, но думите на преподавателите се смесваха с думите на Радослав.
Право. Закон. Справедливост.
Всичко звучеше красиво, докато не видиш как се използва като оръжие.
Запознах се с Дани, колега от курса. Той беше от онези хора, които слушат повече, отколкото говорят. И като говореше, казваше неща, които те карат да мислиш.
Една вечер, когато ме видя как треперят ръцете ми, той не ме попита какво ми е. Просто ми даде кафе и каза:
„Ако имаш проблем, не го носи сам.“
Не знам защо, но тогава всичко се изля.
Разказах му за татко, за мама, за Радослав, за договорите, за натиска, за визитките, за заплахите.
Дани слушаше мълчаливо. Когато свърших, той каза само:
„Радослав не е просто човек. Радослав е система. Но системите имат слабости.“
„Какви“, попитах.
Дани ме погледна.
„Хора“, каза. „И алчност.“
Елица подаде молба в съда. Процедура. Срокове. Документи. Пак документи.
Мама научи.
Тя ме причака в коридора у дома. Очите ѝ бяха зачервени.
„Какво правиш“, прошепна.
„Защитавам татко“, казах.
Тя трепна, сякаш това беше обвинение към нея.
„Не разбираш“, каза. „Радослав може да ни унищожи.“
„Нас“, повторих. „Или теб.“
Тя се разплака.
„Аз сгреших“, каза. „Но тогава… тогава нямаше друг изход.“
„Имаше“, казах тихо. „Да останеш.“
Мама затвори очи.
„Бях страхлива“, прошепна.
В този миг видях не богата жена, а човек, който се е продал, за да не се страхува.
И това беше най-тъжното.
На следващия ден Радослав ми направи услуга. Точно така го нарече.
„Уредих ти жилище“, каза. „Ще го видиш. Ново. Светло. Само твое. Ще подпишеш ипотека, аз ще ти помогна с първата вноска.“
„Не искам“, казах.
„Не става дума какво искаш“, каза той. „Става дума какво трябва.“
Стиснах зъби.
„Защо го правиш“, попитах. „Защо ти е апартаментът на татко. Защо ти е моят кредит.“
Радослав се усмихна, но този път усмивката му беше почти истинска, сякаш се наслаждаваше.
„Защото мога“, каза. „И защото майка ти ме помоли да я спася. А спасението има цена.“
Мама стоеше до вратата. Не влизаше. Не излизаше.
Беше в капан, който сама беше избрала.
„Радослав“, казах. „Ако има цена, нека я платя аз. Но остави татко.“
Той се засмя.
„Момче“, каза. „Ти още не разбираш. Баща ти е само ключ. Вратата е ти.“
Вратата съм аз.
Тази нощ Мария ми се обади.
„Идваха пак“, каза. „Двама. Търсиха документите. Ровихa. Аз ги изгоних, но… не знам докога ще мога.“
„Ще дойда“, казах.
Когато стигнах, видях счупена ключалка.
Влязох.
Татко лежеше както винаги. Но папката я нямаше.
Писмата ги нямаше.
Сякаш някой беше откраднал не хартия, а истината.
Мария седеше на стола и трепереше.
„Извинявай“, прошепна. „Не успях.“
„Не е твоя вина“, казах, но в мен кипеше.
Тогава видях нещо.
Под масата имаше паднал лист. Единствен, който не бяха забелязали.
Взех го.
Беше копие на договор.
На него имаше подпис.
Подписът на мама.
И дата от преди тя да се върне при мен.
Седнах на ръба на дивана, а в главата ми се запали една мисъл.
Тя не се беше върнала, защото ме обича.
Тя се беше върнала, защото има нужда от мен.
И това боли повече от изоставянето.
Глава осма
Елица се ядоса, когато ѝ показах листа.
„Това променя всичко“, каза. „Тя е подписала поръчителство или прехвърляне. И то преди да се появи при теб.“
„Значи е планирано“, изрекох.
Елица кимна.
„Не знам дали тя е планирала“, каза. „Или някой е планирал вместо нея. Но да, има схема.“
„Мога ли да я спася“, прошепнах.
Елица ме погледна остро.
„Ти не можеш да спасиш човек, който не иска да бъде спасен“, каза. „Но можеш да спасиш себе си и баща си. И ако тя реши да излезе, може да мине по твоите стъпки.“
Тежки думи. Но истински.
Междувременно в университета започнахме първите семинари по гражданско право. Говорехме за договори, за измама, за принуда.
Сякаш животът ми беше учебник, който някой е разтворил пред мен.
Дани ми помогна да намерим информация за Радослав. Не слухове, а факти. Фирми, прехвърляния, съдружници.
И тогава излезе име, което се повтаряше.
Петър.
Адвокатът, който Сашо ми беше препоръчал.
Петър беше като сянка в документите. Появяваше се там, където има прехвърляне на имоти, където има кредити, където някой губи, а друг печели.
Елица се намръщи.
„Този човек има навик да е около пожари“, каза. „И винаги излиза чист.“
„Как“, попитах.
Елица сви рамене.
„С връзки“, каза. „С пари. С натиск.“
Натиск. Отново тази дума.
Вечерта мама ме чакаше в стаята ми.
„Можем ли да поговорим“, попита.
Гласът ѝ беше уморен.
„Говори“, казах.
Тя седна на края на леглото.
„Не исках да стане така“, прошепна. „Когато си тръгнах… бях затънала. Взех заем. После още един. После още. Мислех, че ще ги върна. Не ги върнах. Започнаха да ме търсят. Да ме плашат. Татко ти… той плати. Той пое всичко. За да ме спаси.“
Сърцето ми се сви.
„И ти пак си тръгна“, казах.
Мама затвори очи.
„Срам ме беше“, прошепна. „И страх. И тогава срещнах Радослав. Той каза, че ще ми даде нов живот. Че ще изтрие дълговете. Че само трябва да му вярвам.“
„И ти му повярва“, казах.
„Да“, прошепна тя. „Защото бях уморена да се страхувам.“
„А сега“, попитах. „Сега не се ли страхуваш.“
Тя ме погледна и в очите ѝ видях истински ужас.
„Сега се страхувам повече“, каза. „Защото вече не става дума само за мен. Става дума за теб.“
Настъпи тишина.
„Ти ли открадна писмата“, попитах.
Мама се стресна.
„Какви писма“, прошепна.
Не лъжеше. Или поне не в този момент.
„Значи Радослав“, казах.
Мама се хвана за главата.
„Той има ключове“, прошепна. „Той има хора. Той… той не спира.“
„Мамо“, казах тихо. „Защо се върна.“
Очите ѝ се напълниха със сълзи.
„Защото…“, започна тя и се задави. „Защото татко ти щеше да умре и аз… аз не можех да понеса мисълта, че ще умре, без да ме види. И защото Радослав каза, че това е моментът. Че ако не се появя, всичко ще се разпадне. Той искаше да те има при нас. Каза, че ти си ключът.“
Ключът. Отново.
„Той те използва“, казах.
„Знам“, прошепна тя. „Но не знам как да изляза.“
Погледнах я дълго.
В този миг можех да я мразя. И мразех.
Но в същото време виждах страхливото момиче, което някога е било, и което е избрало най-лошия начин да оцелее.
„Ще ти помогна“, казах тихо. „Но само ако този път останеш.“
Мама кимна, като че ли се давеше в собственото си „да“.
„Ще остана“, прошепна. „Само ми кажи какво да правя.“
И тогава се чу шум отвън.
Ключ в ключалката.
Мама пребледня, а аз усетих как стомахът ми се свива.
Радослав се прибираше.
Глава девета
Радослав влезе с усмивка, но тя изчезна, когато видя мама в стаята ми.
„Какво правите“, попита.
„Говорим“, казах.
Той ме огледа, сякаш преценява колко опасен може да бъде един студент по право.
„Разговорите са хубаво нещо“, каза. „Особено когато водят до правилни решения.“
Погледна мама.
„Не те ли учих да не плачеш пред момчето“, каза тихо. „Размеква го.“
Мама стисна устни.
„Стига“, изрекох.
Радослав повдигна вежда.
„Стига ли“, повтори. „Виктор, ти си гост в този дом. Не забравяй.“
„Не съм гост“, казах. „Аз съм синът на майка си. И синът на баща си. И няма да ме изгониш от собствената ми история.“
Той се засмя.
„История“, каза. „Колко поетично. Но аз работя с реалност. Реалността е документи. Реалността е собственост. Реалността е кредит.“
Приближи се.
„Утре ще подпишеш“, каза тихо. „Иначе ще започнат действия. И по баща ти. И по теб.“
Мама се изправи.
„Не“, каза. Гласът ѝ трепереше, но беше „не“.
Радослав я погледна бавно, сякаш тя току-що е счупила негова вещ.
„Какво каза“, попита.
„Не“, повтори тя. „Стига. Не искам повече.“
Радослав се усмихна без радост.
„Ти не искаш“, каза. „Но аз искам. И понякога желанието на единия е достатъчно.“
Мама се сви.
Аз пристъпих напред.
„Ако пипнеш баща ми“, казах. „Ще отидем в полицията. В съда. Навсякъде.“
Радослав ме погледна и очите му станаха ледени.
„Полицията“, каза. „Съдът. Ти мислиш, че светът е честен. Сладко.“
После се обърна към мама.
„Имаш избор“, каза. „Или момчето подписва и всички сме спокойни, или ти ще върнеш това, което съм платил. До последната стотинка. А ако не можеш… ще си спомниш какво значи страх.“
Мама се разтрепери.
Аз усетих как в мен нещо се къса.
„Ти я изнудваш“, изрекох.
„Аз я държа отговорна“, каза Радослав. „Тя винаги бяга. Време е да плати.“
Плати.
Тази дума беше като тежест на гърдите ми.
Радослав излезе от стаята и тръшна вратата.
Мама се свлече на леглото.
„Ще ни унищожи“, прошепна.
„Не“, казах. „Ще се опита. Но вече не сме сами.“
Същата нощ отидох при Елица.
Тя изслуша всичко, без да ме прекъсва. После каза:
„Утре подаваме сигнал за заплахи. И ще поискаме охрана за баща ти, ако е възможно. Ще поискаме и проверка на всички тези договори. Ако има принуда, ако има измама, ако има подправяне, това е престъпление.“
„А ако системата е на тяхна страна“, попитах.
Елица ме погледна твърдо.
„Тогава ще ги накараме да се покажат“, каза. „И ще ги накараме да грешат. Алчните винаги грешат, когато са уверени.“
На сутринта пред дома на татко стоеше Сашо.
Не беше сам.
До него имаше Петър. Адвокатът. Усмихнат, подреден, с лъскави обувки и поглед, който се плъзга по хората като масло.
„Виктор“, каза Петър. „Чух, че правиш глупости. Нека поговорим като разумни хора.“
„Нямам какво да говоря с теб“, казах.
Петър се усмихна.
„Всички имат какво да говорят с мен“, каза. „Въпросът е дали го правят навреме.“
Сашо пристъпи напред.
„Или подписваш“, каза. „Или се сбогуваш с апартамента. И с наследството. И с…“
Погледът му падна върху татко, който лежеше зад прозореца.
„И с надеждата“, довърши той.
В този миг на стълбището се появи Елица.
Тя държеше папка.
„Господа“, каза спокойно. „Представям се. Адвокат Елица. От този момент всяка дума, която казвате, може да бъде използвана срещу вас. И ви съветвам да си тръгнете.“
Петър се засмя.
„О, малка кантора“, каза. „Колко мило. Мислиш, че можеш да ни спреш.“
Елица го погледна право в очите.
„Не“, каза. „Мисля, че вие сами ще се спрете. Когато излязат нещата, които сте крили.“
Петър премигна.
За първи път видях как увереността му се пропуква.
И точно тогава телефонът му звънна.
Той погледна екрана. Лицето му леко се напрегна. Отдръпна се и вдигна.
Ние чухме само една дума, която изрече, почти без глас.
„Радослав…“
Това беше знак.
Знак, че Радослав вече контролира и него.
А когато контролираш контролиращия, играта става опасна.
Но и уязвима.
Глава десета
Започна съдебната битка.
Не беше като по филмите. Нямаше драматични речи и бързи победи. Имаше чакане. Имаха се справки. Имаше се безкрайни листове и печати.
Но имаше и едно нещо, което Радослав не очакваше.
Мама реши да говори.
Една вечер, докато Радослав беше „по работа“, тя дойде при мен с треперещи ръце и извади от чантата си малка тетрадка.
„Това е мое“, прошепна. „Записвах всичко. Кога ми звъняха. Кога ме заплашваха. Какво искаха. И как Радослав… как Радослав ме накара да подпиша.“
Погледнах тетрадката.
Тя беше като дневник на страх.
Елица я прочете и очите ѝ се стегнаха.
„Това е доказателство“, каза.
Мама ме погледна.
„Страх ме е“, прошепна.
„И мен“, казах. „Но този път няма да бягаме.“
Дани също се включи. Той намери още сведения. Хора, които са изгубили имоти, след като са се появили фирми, свързани с Радослав.
Не бяха само документи. Бяха съдби.
Една жена, Силвия, се съгласи да свидетелства. Беше загубила дома си. Беше подписала „временно прехвърляне“. После никой не ѝ го върнал.
„Те ми казаха, че е за защита“, каза тя, а очите ѝ бяха празни. „После ми казаха, че нищо не е било мое.“
Когато я чух, в мен се надигна гняв, който не беше само за татко.
Беше за всички, които някой е притиснал с костюм и усмивка.
Радослав не стоеше безучастен.
Започна да ми изпраща съобщения. Нежни, уж приятелски.
„Не се забърквай.“
„Помисли за майка си.“
„Помисли за бъдещето си.“
После съобщенията станаха по-къси.
„Ще съжаляваш.“
Елица каза да пазим всичко. Да записваме всичко.
„Когато някой заплашва, той оставя следа“, каза тя. „Важното е да не изтрием следата от страх.“
В деня на първото заседание мама трепереше. Аз я държах за ръката.
„Ако падна“, прошепна тя, „дръж ме.“
„Ще те държа“, казах. „Но и ти дръж истината.“
В залата Петър беше там, до Радослав.
Радослав седеше спокойно, излъскан, уверен. Мъж, който вярва, че светът е негова сцена.
Когато ме видя, се усмихна леко, сякаш ми казва: „Ти още си дете.“
Аз му отвърнах с поглед, който не беше на дете.
Съдията започна.
Елица говори. Представи факти. Документи. Натиск. Изчезнали писма. Счупена ключалка. Заплахи.
Петър отговори със същия тон, но с други думи. Говореше за „неразбирателство“, за „емоционални реакции“, за „липса на доказателства“.
Радослав седеше и от време на време кимаше.
И тогава съдията извика мама.
Тя се изправи.
Лицето ѝ пребледня, но тя не падна.
„Разкажете“, каза съдията.
Мама започна тихо. После гласът ѝ се усили. Не от смелост, а защото истината, когато излезе, става по-силна.
Разказа за заемите. За заплахите. За това как татко е платил. За това как Радослав е дошъл като спасител. И как спасителят е поискал да стане собственик на всичко.
Радослав не мръдна.
Петър се опита да я прекъсне, но съдията не позволи.
Когато мама завърши, в залата беше тихо.
Съдията погледна Радослав.
„Имате ли какво да кажете“, попита.
Радослав се усмихна и стана.
„Разбира се“, каза. „Аз съм човек, който помага. Някои хора не знаят как да бъдат благодарни. И когато благодарността липсва, те измислят истории.“
Истории.
Той нарече болката ни история.
Съдията се намръщи.
„Представете договорите“, каза.
Петър извади папка.
Радослав седна.
Елица също извади папка.
И тогава тя каза нещо, което промени въздуха.
„Имаме експертиза“, каза. „За подписите. Има несъответствия. Има вероятност от подправяне.“
Петър пребледня.
Радослав за първи път сви устни.
Съдията се наведе напред.
„Какво означава това“, попита.
Елица отвори папката.
„Означава“, каза, „че някой е подписвал вместо хора. И че някой е използвал болестта на бащата, за да прехвърля активи.“
В залата се чу шум.
Радослав се изправи рязко.
„Това е абсурд“, каза.
Съдията го погледна строго.
„Седнете“, каза. „Тук не сте у дома си.“
В този миг усетих нещо, което не бях усещал отдавна.
Надежда.
Но надеждата е опасна. Тя те кара да забравиш, че противникът може да стане по-зъл, когато губи.
След заседанието Радослав ме настигна в коридора.
„Мислиш, че печелиш“, прошепна.
Аз го погледнах.
„Не мисля“, казах. „Виждам.“
Той се усмихна.
„Ще видиш и друго“, каза. „И тогава ще ти е късно.“
Отмина.
Мама ме хвана за ръката.
„Какво означава това“, прошепна.
Аз не отговорих, защото в този миг телефонът на Елица звънна.
Тя вдигна. Лицето ѝ се напрегна.
„Какво“, каза тихо. „Кога. Къде.“
Затвори и ме погледна.
„Трябва да тръгваме“, каза. „Сега.“
„Какво стана“, попитах.
Елица преглътна.
„Баща ти“, каза. „Изчезнал е от дома си.“
Светът се завъртя.
Мария беше обещала, че няма да го остави сам.
Но някой беше по-бърз.
Някой, който не се страхува да отвлече и последното, което ти е останало.
И аз разбрах, че играта вече не е само на хартия.
И че Радослав е готов да стигне до край.
Глава единайсета
Стигнахме при дома на татко и видяхме Мария на стълбището. Беше бледа, очите ѝ бяха широко отворени, сякаш не можеше да повярва на това, което се е случило.
„Извинявай“, повтори тя, но този път думата беше като удар. „Отидох до аптеката за минута. Само за минута. Когато се върнах, вратата беше отворена. Той го нямаше.“
Елица не я обвиняваше. Не беше моментът.
„Има ли свидетели“, попита.
Мария поклати глава.
„Никой не иска да се меси“, прошепна. „Всички се страхуват.“
Страхът беше като зараза. Той прави хората невидими.
Подадохме сигнал. Чакахме. Времето се влачеше, а в главата ми се въртяха картини.
Татко, който лежи и не може да се защити.
Някой, който го мести като вещ.
Някой, който използва живота му като залог.
Мама стоеше до мен и трепереше.
„Това е заради мен“, прошепна.
„Не“, казах, макар да не бях сигурен. „Това е заради него. Той иска да ни пречупи.“
Елица говореше по телефона с хора, които познаваше. Дани също звънеше на свои познати, колкото и да бяха малко.
Накрая се появи една следа. Не от полицията, а от човек, който работеше в частна линейка и беше приятел на Дани.
„Някой е поръчал транспорт на пациент“, каза той. „Към частно заведение. Платено в брой. Без много въпроси.“
„Кое заведение“, попитах.
Той каза място, но без име на град. Само посока. Само намек.
Тръгнахме.
Пътувахме мълчаливо. Мама стискаше тетрадката си, като че ли това е единственото, което я държи жива.
Когато стигнахме, видяхме сграда, която изглеждаше чиста и спокойна. Такива места винаги изглеждат невинни отвън.
На рецепцията ни спряха.
„Нямаме такъв пациент“, каза служителката.
Елица извади документ.
„Имаме право да го видим“, каза. „Това е съдебен процес. И този човек е в риск.“
Служителката се поколеба. Погледът ѝ се плъзна към камерата над главата ѝ.
После каза тихо:
„Почакайте.“
Минаха минути. После се появи мъж в костюм. Не беше лекар. Беше от онези, които пазят интереси.
„Какво искате“, попита.
Елица се усмихна хладно.
„Пациента“, каза. „Стоян.“
Мъжът се усмихна фалшиво.
„Тук няма Стоян“, каза. „Грешка.“
Аз пристъпих напред.
„Лъжете“, изрекох.
Мъжът ме изгледа.
„Момче“, каза. „Не се прави на смел.“
И тогава зад него, в коридора, видях нещо.
Мария.
Не, не Мария. Жена, която приличаше на нея. Но не беше тя.
Беше Силвия. Свидетелката.
Тя ни видя. Лицето ѝ се изкриви от страх.
И в този миг разбрах.
Това заведение беше част от мрежата.
Тук държаха хората, докато им вземат подписите. Докато ги пречупят. Докато ги направят „несъстоятелни“.
Елица не губи време.
„Извиквайте полиция“, каза на служителката. „И ако изчезне още един човек, ще носите отговорност.“
Мъжът в костюм се напрегна.
„Не може да вдигате шум“, каза.
„Ще вдигнем“, каза Елица. „И ще го чуят всички.“
Мама се разплака.
„Моля ви“, каза. „Само ми върнете бащата на сина ми.“
Мъжът се поколеба. После се обърна и тръгна по коридора. След минута се върна, придружен от двама санитари.
Между тях, на количка, лежеше татко.
Видях лицето му и нещо в мен се разби.
Беше по-слаб. По-блед. Но беше жив.
Хванах ръката му.
„Татко“, прошепнах. „Тук съм.“
Не знам дали ме чу. Но пръстите му леко се размърдаха.
И тогава зад нас се чу глас.
„Колко трогателно.“
Обърнах се.
Радослав стоеше на входа, сякаш беше дошъл на представление.
„Не можеш да го държиш тук“, изрекох.
Той се усмихна.
„Аз не го държа“, каза. „Той е тук за лечение. Нали така.“
Мъжът в костюм кимна нервно.
Елица пристъпи напред.
„Това е незаконно“, каза. „Ще има последствия.“
Радослав се засмя тихо.
„Последствията са за слабите“, каза. „А ти, Виктор, още си слаб. Но имаш потенциал.“
Приближи се.
„Искаш баща си“, каза. „Добре. Вземи го. Но знаеш ли какво ще стане, когато го вземеш.“
Погледът му стана твърд.
„Ще останеш без нищо“, каза. „Ще загубиш делото. Ще загубиш бъдещето си. Ще загубиш майка си.“
Мама изкрещя:
„Стига.“
Радослав се обърна към нея бавно.
„Ти пак ли“, попита. „Няма ли да се научиш.“
Мама пристъпи напред. За първи път видях в нея не страх, а ярост.
„Аз съм майка“, каза. „И този път няма да избягам.“
Радослав я погледна и за миг видях нещо опасно в очите му.
После се усмихна.
„Добре“, каза. „Тогава ще горите заедно.“
Той се обърна и излезе.
А аз разбрах, че той вече е натиснал друг бутон.
И че следващият удар няма да е към татко.
Щеше да е към мен.
Глава дванайсета
На следващия ден в университета ме извикаха.
Деканът седеше зад бюро и изглеждаше неудобно, сякаш не иска да е част от това.
„Виктор“, каза. „Има сигнал срещу теб.“
„Какъв сигнал“, попитах.
Той погледна лист.
„Че си заплашвал човек“, каза. „Че си участвал в незаконни действия. Че… че си опасен.“
Опасен.
Радослав беше стигнал дотук.
„Кой е подал това“, попитах.
Деканът се поколеба.
„Не мога да кажа“, каза. „Но е сериозно. Може да има дисциплинарно дело. Може да те отстранят.“
Стиснах зъби.
„Това е лъжа“, казах.
Деканът въздъхна.
„Знам“, каза тихо. „Но документите са подредени. И ако няма кой да те защити…“
Елица дойде с мен на срещата. Тя говори спокойно, уверено. Представи факти. Представи доказателства за натиска.
Деканът се отпусна.
„Добре“, каза. „Ще проверим. Но бъди внимателен.“
Внимателен.
Как да бъдеш внимателен, когато животът ти е в ръцете на човек, който не познава милост.
Същия ден банката ми изпрати уведомление. Някой беше подал заявление за кредит на мое име. За жилище.
Аз не бях подписвал.
Някой беше използвал данните ми.
„Това вече е престъпление“, каза Елица.
Мама плачеше.
„Той ще те съсипе“, повтаряше.
„Не“, казах. „Ще се опита. Но вече има следи.“
Дани ни помогна да намерим преподавател, който разбира от финансово право и има принципи. Казваше се Борис.
Борис беше от онези хора, които говорят спокойно, но думите им са като камъни.
Той прочете документите и каза:
„Тук има фалшификация. И тук има злоупотреба. Ако имате смелост да стигнете до край, може да го съборите.“
„До край“, повторих.
Борис кимна.
„До край“, каза. „Но това означава да понесете удари.“
Ударите не закъсняха.
Една вечер, когато се прибрах, намерих мама в кухнята, а до нея стоеше Петър.
Той се усмихна любезно.
„Здравей, Виктор“, каза. „Дойдох да поговорим. Без Елица. Без съд. Като семейство.“
„Как влезе“, попитах.
„Радослав има ключове“, каза Петър спокойно. „Ти вече знаеш.“
Мама трепереше.
„Какво искаш“, изрекох.
Петър постави на масата папка.
„Споразумение“, каза. „Подписваш, отказваш претенции, прехвърляш имота. В замяна Радослав покрива дълга и ти получаваш бъдещето си. Университет. Жилище. Спокойствие.“
„А татко“, попитах.
Петър сви рамене.
„Той е болен човек“, каза. „Не мисли, че животът ти трябва да се върти около него.“
Тези думи ме удариха.
„Той ми даде живота“, казах. „И го живя вместо мен, докато аз го наричах неудачник.“
Петър ме погледна със студена усмивка.
„Сентименталност“, каза. „Тя е скъпа. Особено когато не можеш да си я позволиш.“
Мама прошепна:
„Виктор, моля те…“
Не знаех дали ме моли да подпиша или да не подпиша.
Петър се наведе напред.
„Имаш време до утре“, каза. „Ако не подпишеш, ще стане зле. За университета. За майка ти. За баща ти.“
„Това е изнудване“, казах.
„Това е реалност“, каза Петър.
Стана и се насочи към вратата.
Преди да излезе, се обърна и каза тихо, почти приятелски:
„Хората като Радослав не губят. Те просто променят правилата.“
Вратата се затвори.
Мама се свлече на стола.
„Какво ще правим“, прошепна.
Погледнах я.
„Ще променим правилата преди него“, казах.
И в този миг разбрах, че трябва да направя нещо, което никога не съм искал.
Да извадя истината на светло.
Да не се боря само в съдебната зала, а и в очите на хората.
Защото Радослав се страхуваше само от едно.
Да бъде видян.
Глава тринайсета
Елица намери начин.
Не беше шумен. Не беше театър. Беше точен удар.
Подадохме искане за разширена проверка на всички сделки, свързани с фирмите на Радослав, и приложихме свидетелските показания на Силвия, тетрадката на мама, документите за опит за кредит на мое име, и сигналите за заплахи.
Борис помогна с юридическа рамка. Дани помогна с факти и връзки.
Мария свидетелства за счупената ключалка и изчезналите писма.
Когато всички тези неща се събраха, те вече не бяха отделни истории. Бяха картина.
И картината започна да се вижда.
Радослав се появи в съда по-различен. Усмивката му беше по-тънка. Погледът му беше по-напрегнат.
Петър също беше нервен.
Елица представи ново доказателство.
Запис.
Мама беше записала разговор с Радослав, когато той я заплашваше.
Не беше перфектно. Но се чуваше достатъчно ясно.
„Или подписваш, или ще си спомниш какво значи страх.“
Гласът на Радослав, чист, спокоен, жесток.
В залата настъпи тишина, която тежеше като камък.
Радослав стана.
„Това е манипулация“, каза.
Съдията го погледна.
„Ще го проверим“, каза. „Но засега… това е сериозно.“
Петър се опита да говори, да омекоти, да обясни.
Но вече беше късно.
Когато светлината падне върху плъховете, те започват да бягат.
След заседанието Петър ме настигна.
„Виктор“, каза тихо. „Ти не разбираш в какво се забъркваш.“
„Разбирам“, казах. „В истина.“
Петър преглътна.
„Радослав ще те смаже“, прошепна. „Аз съм виждал.“
„А ти защо си там“, попитах.
Петър погледна настрани.
„Защото веднъж и аз подписах“, каза. „И после вече не можеш да спреш.“
Тези думи ме стъписаха.
„Искаш да кажеш, че и ти си…“, започнах.
Той ме прекъсна.
„Не“, каза. „Аз съм виновен. Но ако ме притиснеш, ще падна заедно с него. Помисли.“
Той се отдръпна.
В този миг осъзнах, че Радослав е построил мрежа не само от пари, а от страх и вина.
И че ако извадя един конец, цялото може да се разпадне.
Но разпадането може да смаже и невинни.
Морална дилема.
Да удариш силно и да рискуваш да нараниш други. Или да бъдеш внимателен и да дадеш време на Радослав да се измъкне.
Елица каза:
„Не можем да го щадим. Той не щади никого.“
Мама каза:
„Ако падне, аз ще падна с него.“
Аз я погледнах.
„Не“, казах. „Ти ще паднеш, ако останеш при него. Ако говориш, ще се изправиш. Дори да боли.“
Мама плачеше, но този път сълзите ѝ бяха различни. Като измиване.
Тя реши да подаде официални показания срещу Радослав.
Това беше нож в собственото ѝ минало.
Когато Радослав разбра, дойде у дома, но не с усмивка. С лице, което показваше истинския му характер.
„Ти ме предаде“, каза на мама.
„Не“, каза тя. „Аз предадох сина си и баща му. Ти просто беше инструментът.“
Радослав се засмя, но смехът му беше като счупено стъкло.
„Инструмент“, повтори. „Аз съм човекът, който ти даде живот. И сега ще ти го взема.“
Той се обърна към мен.
„А ти“, каза. „Ти мислиш, че си герой. Но ти си момче, което се уплаши, когато видя баща си. И сега си играеш на справедливост.“
Приближи се толкова близо, че усетих дъха му.
„Ще ти кажа нещо“, прошепна. „Баща ти не е невинен. Знаеш ли това.“
Замръзнах.
„Какво“, изрекох.
Радослав се усмихна.
„Той подписа“, каза. „Преди години. Той знаеше. Той също играеше. Само че загуби.“
Тези думи бяха отрова.
„Лъжеш“, казах.
„Провери“, каза Радослав. „Провери кой е вземал заемите. Провери кой е прехвърлял. Провери кой е спасявал майка ти. Може би неудачникът е по-умен, отколкото мислиш. Или по-виновен.“
Той се отдръпна и излезе.
Останахме в тишина.
Мама ме гледаше с ужас.
„Не вярвай“, прошепна.
Но съмнението вече беше влязло.
И съмнението е като капка мастило. Разлива се, докато не оцвети всичко.
Тази нощ отидох при татко и го гледах дълго.
„Татко“, прошепнах. „Какво си направил.“
И тогава, за първи път, той отвори очи.
Не напълно. Не ясно.
Но достатъчно, за да ме види.
Пръстите му леко се свиха около моята ръка.
И от устните му излезе звук. Една дума, счупена, но истинска.
„Прости…“
Сълзите ми потекоха.
Не знаех какво да му простя.
Но знаех, че трябва да разбера.
Глава четиринайсета
Елица намери старите документи, които бяха останали в банката.
И там беше истината, която Радослав беше опитал да използва като нож.
Да, татко беше подписвал.
Да, татко беше взел кредит.
Но не за себе си.
За да изплати заемите на мама, които щяха да я съсипят.
И когато го беше направил, Радослав още не беше в живота ни.
Радослав беше дошъл след това, когато мама вече беше уязвима, вече беше зависима.
Татко беше направил грешка.
Не беше потърсил помощ. Не беше казал на никого. Беше носил всичко сам, докато се преработи и се срути.
Виновен, че е мълчал.
Но не виновен, че е бил лош.
Това ме удари.
Колко странно е, че добротата понякога изглежда като вина, когато я гледаш през документите.
„Той е искал да я спаси“, каза Елица. „И е платил цена, която не е могъл да понесе.“
Мама плачеше.
„Аз го убих“, прошепна.
„Не“, казах. „Ти го нарани. Но ако сега спреш Радослав, може би няма да е напразно.“
Последното заседание беше като буря.
Съдията беше строг. Доказателствата бяха много. Петър вече не изглеждаше уверен. Очите му бяха като на човек, който чака да падне.
И тогава се случи нещо, което не очаквах.
Петър стана и каза:
„Искам да дам показания.“
Радослав го погледна, сякаш не вярва.
Петър преглътна.
„Работих с него“, каза. „Помагах му. Подготвях договори. Понякога подписите не бяха… истински. Понякога хората не разбираха. Понякога имаше натиск.“
В залата се чу шум.
Радослав скочи.
„Ти си предател“, изръмжа.
Съдията го прекъсна.
„Още една дума и ще ви изведат“, каза.
Петър продължи. Гласът му трепереше, но говореше.
„Той държеше хората с дългове“, каза. „Даваше им „спасение“. После вземаше имотите. И когато някой се опитваше да се съпротивлява, използваше страх.“
Страх.
Думата се върна като ехо, но този път беше срещу Радослав.
Елица зададе въпроси. Точни. Остро.
Петър отговаряше.
Радослав седеше и лицето му ставаше все по-тъмно.
Накрая съдията удари с чукчето.
„Достатъчно“, каза. „Съдът ще се произнесе. Но ще има и други органи. Това надхвърля граждански спор.“
Радослав се усмихна, но усмивката му беше като маска, която се пука.
„Вие не знаете с кого си играете“, каза.
Съдията го погледна спокойно.
„Ние не играем“, каза. „Ние решаваме.“
След заседанието Радослав излезе пръв. Не погледна никого.
Мама се свлече на пейката в коридора и се разплака.
Аз седнах до нея.
„Сега какво“, прошепна тя.
„Сега ще чакаме решение“, каза Елица. „И ще пазим баща ти. И ще пазим вас.“
Мама ме хвана за ръката.
„Благодаря“, прошепна.
Аз не казах „няма за какво“. Имаше за какво. Имаше много.
Но можех да кажа друго.
„Остани“, казах. „Остани до него. До мен.“
Тя кимна.
В този миг телефонът на Елица звънна.
Тя вдигна и слуша. Лицето ѝ се промени.
После затвори и каза:
„Имаме решение.“
Сърцето ми удари в гърлото.
„Какво“, попитах.
Елица се усмихна.
„Съдът спира всички действия по имота“, каза. „Назначава се настойник, който да защитава баща ти. Започва разследване за документни престъпления. И… Радослав е извикан за обяснения.“
Мама изхлипа от облекчение.
Аз затворих очи.
Не беше край. Но беше пробив.
И понякога пробивът е първата глътка въздух след дълго давене.
Глава петнайсета
Радослав не изчезна веднага. Хора като него не изчезват лесно. Те се опитват да се измъкнат, да се пребоядисат, да намерят нова врата.
Но този път вратата беше заключена.
Разследването тръгна. Петър даде още показания. Силвия също. И други хора се осмелиха да говорят, когато видяха, че някой най-сетне е казал „стоп“.
Мама се премести при татко. Грижеше се за него, колкото можеше. Беше странно да ги виждам отново в една стая, като два разбити края на една стара нишка.
Една вечер тя седеше до него и му четеше. Не знам дали той разбираше, но тя го правеше така, сякаш всяка дума е извинение.
Аз учех. Ученето беше моето убежище. И моето оръжие.
Дани беше до мен.
„Виждаш ли“, каза той. „Системите имат слабости. Хора. И алчност.“
Елица се усмихна, когато ѝ благодарих.
„Не ми благодари“, каза. „Когато станеш адвокат, ще знаеш, че това е работа. Но е работа, която има смисъл.“
Една сутрин, докато седях до татко, той отвори очи по-ясно. Погледна ме.
„Виктор“, прошепна трудно.
„Тук съм“, казах.
Той се опита да вдигне ръка. Помогнах му.
„Прости“, повтори.
„Не“, казах. „Ти прости. Аз бях този, който…“
Гласът ми се пречупи.
Татко ме гледаше. Очите му бяха уморени, но живи.
„Неудачник“, прошепна той, почти усмихнат.
Срамът ме заля.
„Не“, казах. „Ти беше всичко. Аз… аз не виждах.“
Той стисна ръката ми, колкото можеше.
„Сега виждаш“, прошепна. „Това стига.“
Сълзите ми потекоха.
Мама стоеше на прага. Гледаше ни и плачеше тихо.
Татко обърна очи към нея.
Дълго мълчаха. Двама души, които са си причинили болка и са носили вина като камък.
Накрая мама прошепна:
„Извинявай.“
Татко затвори очи за миг, сякаш преглъща старо страдание.
После прошепна:
„Остани.“
И мама остана.
Не като богата жена, не като бегълка, а като човек, който най-сетне е избрал да не бяга.
Глава шеснайсета
Минаха месеци.
Делата се точеха, но вече не бяхме сами в коридорите. Имаше още свидетели. Още жалби. Още проверки.
Радослав загуби влияние. Не всичко, но достатъчно, за да се оголи.
Един ден научихме, че срещу него са повдигнати обвинения за принуда и документни престъпления. Не знаех какво ще стане в крайна сметка, но знаех, че вече не може да се крие зад усмивка и костюм.
Петър напусна. Той не стана герой. Не заслужаваше. Но понякога и виновният може да направи едно правилно нещо, ако страхът от собствената му вина стане по-силен от страха от човека, който го държи.
Силвия си върна част от правата. Не всичко. Но поне надежда.
Татко започна бавно да се възстановява. Не стана както преди. Никога нямаше да е както преди.
Но понякога „както преди“ не е целта. Целта е да има „утре“.
Аз продължих в университета. Учех с глад, който не идва от амбиция, а от обещание.
Обещание към татко.
Обещание към себе си.
Една вечер седяхме тримата. Аз, татко и мама. На масата имаше чай. Нищо лъскаво. Нищо шумно. Само топлина.
Мама ме погледна.
„Бих искала да върна времето“, прошепна.
„Не можеш“, казах. „Но можеш да не го губиш повече.“
Тя кимна.
Татко се усмихна слабо.
„Виктор“, каза. „Ти си избрал. И този път избра правилно.“
Сърцето ми се сви.
„Закъснях“, прошепнах.
„Не“, каза татко. „Дойде.“
Вратата му беше отворена. И аз най-сетне бях влязъл.
Погледнах мама.
„Никой не се връща без причина“, казах тихо.
Тя преглътна.
„Аз се върнах от страх“, каза. „Но останах от любов.“
Татко затвори очи, сякаш слуша тази дума като молитва.
Аз се облегнах назад и за първи път от много време усетих спокойствие.
Не онова спокойствие, което идва от богатство.
А онова, което идва, когато престанеш да бягаш от истината.
И когато разбереш, че неудачникът не е човекът, който работи на четири места, за да те нахрани.
Неудачникът е човекът, който бяга от отговорност.
А аз вече не бягах.
И това беше нашият добър край.