Глава първа
Мая се прибра така, сякаш въздухът навън беше станал лед. Раменете ѝ трепереха, а ръцете ѝ стискаха презрамките на чантата, все едно ако ги пусне, ще падне заедно с нея. Очите ѝ бяха големи, мокри, и се оглеждаха като на уплашено животинче.
Никола остави чашата си на масата и коленичи пред нея.
Мая не говореше. Само преглъщаше, сякаш в гърлото ѝ имаше камък.
„Какво стана?“ прошепна той, внимателно, така че да не я докосне рязко и да не я уплаши още повече.
Тя отвори уста, но не излезе звук. После, като че ли думите я изгаряха, изстреля:
„Тя… тя ми изкрещя… пред всички.“
Никола усети как в корема му нещо се сви на възел.
„Коя?“
„Ралица.“
Самото име беше достатъчно да му стане неприятно. Учителката на Мая беше от онези хора, които се усмихват без да им светнат очите. Изрядна, подредена, с тон, който режеше като суха хартия.
Мая отново преглътна.
„Каза… каза, че…“ гласът ѝ се пречупи. „Каза, че ти сигурно съжаляваш, че съм се родила.“
Стаята сякаш се смали. Никола за миг не чу нищо, освен туптенето на кръвта си. После горещината се изкачи от врата към лицето му и той с усилие си пое дъх.
„Какво направи, Мая?“
Тя поклати глава, силно, отчаяно.
„Нищо. Кълна се. Само… само тя ми каза да извадя тетрадката си. И после… изведнъж…“
И започна да плаче, без звук, само със сълзи, които се стичаха по бузите ѝ.
Никола я прегърна. Притисна я, колкото да усети, че е там, че е истинска, че не се разпада. Мая миришеше на детски сапун и на страх.
Когато тя малко се успокои, Никола вече беше решил. Не каза нищо на Елена, която още беше на работа. Не искаше разговори, отлагане, „утре“. Някои неща не търпят утре.
Той сложи якето си, хвана Мая за ръката и тръгнаха обратно.
Коридорът на училището беше тих. Преподавателските стаи миришеха на прах и на старо мастило. Вратата на класната стая беше притворена. Никола почука.
„Влезте.“
Ралица стоеше до бюрото си и подреждаше някакви листове, сякаш светът беше обикновен. Когато го видя, на лицето ѝ се появи усмивка, прекалено гладка.
„Господин Никола, нали?“
„Да.“ гласът му беше равен, но вътре в него всичко кипеше. „Дъщеря ми се прибра разтреперана. Казала сте ѝ… неща, които никога не бива да се казват на дете.“
Ралица наклони глава, сякаш се забавляваше.
„Аз?“
„Да. Пред целия клас.“
„О.“ усмивката ѝ се разшири. „Е, господине… жал ми е за вас.“
Никола стисна челюстта си.
„Не ми е нужно съжаление. Нужно ми е обяснение.“
Ралица пристъпи по-близо. Гласът ѝ стана тих, почти мил.
„Погледнахте ли в чантата на детето си?“
Никола замръзна за миг, но не си позволи да показва колебание. Усети как Мая стиска пръстите му.
„Какво има в чантата ѝ?“ попита той.
„Погледнете.“ Ралица сви рамене. „И после пак ще говорим.“
Никола отпусна ръката на Мая, постави чантата на бюрото и я отвори.
Първо видя обичайните неща. Тетрадки. Моливник. Малко пакетче сухи бисквити. После, в най-дълбокия джоб, пръстите му докоснаха нещо твърдо и гладко.
Извади плик.
Не беше ученически плик. Беше плътен, жълтеникав, запечатан. Вътре имаше банкноти. Много банкноти.
Никола пребледня. В стомаха му всичко се обърна.
Под банкнотите имаше бележка, написана с печатни букви:
„АКО КАЖЕШ НА НЯКОГО, БАЩА ТИ ЩЕ РАЗБЕРЕ КАКВА СИ.“
Никола усети как въздухът се изтегли от дробовете му. Погледна Мая. Детето стоеше като вкаменено и гледаше в пода.
„Мая…“ прошепна той. „Ти…“
„Не съм ги взела!“ избухна тя, внезапно, с отчаяние, което го проряза. „Кълна се! Не знам как са там!“
Ралица изцъка с език.
„Децата винаги казват така.“
Никола бавно остави плика на бюрото. Пръстите му трепереха, но гласът му стана лед.
„Кой е сложил това в чантата ѝ?“
Ралица го погледна право в очите, без да мигне.
„Вие сте баща. Вие трябва да знаете.“
И тогава Никола разбра: това не беше случайност. Това беше капан.
И капанът щеше да щракне точно върху семейството му.
Глава втора
Вкъщи Мая се беше свила на дивана и не искаше да яде. Елена се прибра късно, изморена, с лице на човек, който носи тежестта на чужди решения.
Никола не я посрещна с обичайното „как мина“. Стоеше прав до кухненската маса. Пликът беше пред него, като черно петно.
Елена замръзна на прага.
„Какво е това?“
„Пари.“ Никола не повиши тон, но думата прозвуча като удар. „В чантата на Мая. И бележка.“
Елена пребледня. Не както пребледнява човек от изненада. А както пребледнява човек, който разпознава нещо, от което се е страхувал.
„Кой… кой го е сложил?“
„Ти ми кажи.“ Никола се наведе напред. „Защото учителката ѝ не се държи като човек, който е намерил случайно пари в детска чанта. Държи се като човек, който е уверена, че ние ще мълчим.“
Елена остави чантата си на пода и седна бавно. Пръстите ѝ се впиха в края на масата.
„Никола…“
Това „Никола“ беше натежало. Като началото на признание.
„Кой е?“ попита той. „Кой дърпа конците?“
Елена затвори очи.
„Има човек…“ гласът ѝ беше почти нечуваем. „Има човек, на когото дължим.“
Никола се изправи рязко.
„Дължим? Какво значи дължим? Ние имаме кредит за жилището. Ние плащаме. Тежко, но плащаме.“
Елена поклати глава.
„Не е този кредит.“
Никола усети как гневът му се смесва със страх.
„Какъв друг?“
Тя отвори очи и погледът ѝ беше мокър.
„Взех заем. Преди време.“
„За какво?“
Елена се поколеба. И това колебание беше нож.
„За да… да покрия една дупка.“
„Каква дупка, Елена?“
Тя трепна.
„Казах ти, че на работа имах грешка в отчетите. Че трябваше да върна…“
„Помня.“ Никола стисна юмруци. „Ти каза, че си оправила нещата.“
Елена прехапа устна.
„Оправих ги. Но… цената беше…“
Никола се наведе над масата.
„Кой ти даде заем?“
Елена произнесе името като шепот:
„Стефан.“
Никола беше чувал името. Стефан беше от онези хора, за които се говори с половин уста. Бизнесмен. Човек с връзки. Човек, който не чака да му върнат.
„И как се връзва Стефан с учителката на Мая?“ попита Никола, бавно.
Елена не отговори веднага. А когато го направи, думите ѝ го удариха в гърдите.
„Ралица… е с него.“
Никола се засмя, но смехът му беше празен.
„С него?“
Елена поклати глава.
„Не… не като жена му. Като… като негова.“
Тишината натежа.
„И ти…“ Никола изрече внимателно, сякаш стъпва върху стъкло. „Ти какво си за него?“
Елена се разтрепери.
„Аз… аз само взех заем.“
Никола я гледаше. И в този поглед имаше нещо, което не беше просто ревност. Беше усещането, че под живота им има втори живот, скрит и тъмен, и той започва да се отваря като пропаст.
„Стефан защо би използвал детето ми?“ Никола прошепна. „Защо би сложил пари в чантата ѝ?“
Елена изтри сълзите си с ръка, сякаш се срамуваше от тях.
„Защото… защото ме притискат. Казаха, че ако не платя, ще стане лошо. Аз… аз не знаех, че ще стигнат до Мая.“
Никола усети как му се завива свят.
„Колко дължиш?“
Елена се сви.
„Много.“
„Кажи!“
„Толкова, че не мога да го върна сама.“
Никола за миг не знаеше дали да крещи или да се разпадне. Вместо това, стана, отиде при прозореца и се загледа в тъмното.
Навън беше обикновена вечер. Хора вървяха, светлини примигваха. Светът не знаеше, че в тяхната кухня се случва нещо, което може да ги унищожи.
„Ще потърсим адвокат.“ каза Никола, тихо.
Елена го погледна ужасено.
„Не! Не разбираш. Този човек… той има…“
„И аз имам дъщеря.“ Никола се обърна. В гласа му имаше твърдост, която не беше имал отдавна. „И ако някой си мисли, че може да я използва като плик, ще разбере колко греши.“
Мая ги гледаше от дивана, притаена. Очите ѝ бяха огромни.
И Никола разбра, че вече няма връщане назад.
Глава трета
На следващия ден Никола не отиде на работа. За пръв път от години не се притесни, че ще му удържат. Тази мисъл беше станала смешна. Какво са пари, когато някой слага страх в детска чанта?
Той остави Мая вкъщи при Елена и излезе.
Първата му спирка беше университетът.
Не защото той учеше там, а защото знаеше човек, който учи. Иво беше син на съседка, момче с очи на наблюдател и с навика да говори малко, но точно. Беше трети курс право. Никола си го спомняше като хлапе, което тича по стълбите. Сега го видя пред голяма сграда, с куп книги под мишница.
„Иво!“ извика.
Момчето се обърна. Когато позна Никола, веждите му се вдигнаха.
„Господин Никола? Какво…“
„Трябва ми помощ.“ Никола не украси. „Става дума за дете. За изнудване. За пари. И за една учителка, която си позволява да унижава.“
Иво пребледня.
„Кажете.“
Седнаха на пейка встрани, далеч от хората. Никола разказа. Не всичко за Елена, не всичко за заемите, но достатъчно. Иво слушаше внимателно, със стиснати устни.
Когато Никола свърши, Иво каза тихо:
„Това не е само училищен проблем. Това е престъпление. Ако има бележка и пари, това е доказателство. Но трябва да се действа умно.“
„Умно?“ Никола изръмжа. „Аз искам да я разкъсам на две.“
„Точно затова трябва умно.“ Иво вдигна поглед. „Ако хората зад нея са сериозни, ще ви натиснат още. Ще ви направят виновни. Ще кажат, че вие сте сложили парите. Че детето краде. Че вие я учите. А те ще изглеждат чисти.“
Никола стисна зъби.
„Какво предлагаш?“
„Първо.“ Иво издиша. „Адвокат. Истински. Не студент. Аз мога да ви свържа с една жена. Казва се Александра. Беше преподавателка по наказателно право. Сега работи самостоятелно. Не я е страх.“
„Колко ще струва?“
Иво се поколеба.
„Не евтино.“
Никола усети как в него се надига горчив смях. Не евтино. В живота им вече нищо не беше евтино. Дори тишината.
„Дай ми телефона.“
Иво извади лист и написа номер.
„Но слушайте.“ Иво наведе глас. „Не пипайте плика. Не харчете нищо. Не казвайте на училището, че ще подавате жалба, докато не сте с адвокат. И…“
„И какво?“
Иво се поколеба, после каза:
„Пазете си семейството. Те удрят там, където боли.“
Никола усети как думите се забиват.
„Вече удрят.“
Иво кимна.
„Тогава не им оставяйте втори удар.“
Никола тръгна с номера в джоба и със същото чувство, че върви по тънък лед.
Когато се прибра, Елена го посрещна с разширени очи.
„Имаше човек…“ прошепна тя. „Търси те.“
„Кой?“
Елена трепереше.
„Милен. Каза, че е приятел на Стефан.“
Никола почувства как сърцето му се качва в гърлото.
„И какво каза?“
Елена преглътна.
„Че ако пак отидеш в училището, Мая ще има още по-лош ден.“
Никола затвори очи за миг.
„Добре.“ каза той тихо. „Значи вече знаят, че не мълчим.“
Елена се разплака.
„Никола, аз… аз го докарах.“
Никола я погледна. И въпреки гнева, в него проблесна нещо друго. Вина. Защото беше живял до нея и не беше видял колко е отчаяна.
„Ще го оправим.“ каза той. Но гласът му звучеше като обещание, дадено насред буря.
Глава четвърта
Александра се оказа жена с твърд поглед и тих глас, който не губи самообладание. Срещнаха се в малък кабинет, без излишен лукс. На стената имаше рафтове с папки и книги. Миришеше на кафе и на решителност.
Никола остави плика на бюрото ѝ.
Александра го погледна, после него.
„Разкажете.“ каза.
Никола разказа, този път по-пълно. За крясъка в клас. За бележката. За Елена и заема. За името Стефан.
Александра не го прекъсна. Само от време на време си записваше нещо.
Когато свърши, тя каза:
„Първо. Това, което са направили с детето, е психологически тормоз. Второ. Парите и бележката са елемент на изнудване, но трябва да докажем кой ги е поставил. Трето. Ако има връзка между учителката и човека, който ви притиска, има възможност да се разплете по-голяма схема.“
„Схема?“ Никола се намръщи.
„Такива хора рядко действат само за един заем.“ Александра вдигна очи. „Те имат навик да превръщат всеки длъжник в зависим.“
Елена, която седеше до Никола, се сви.
„Аз не исках…“
„Не търся вина.“ Александра я погледна твърдо. „Търся фактите. Колко е заемът? И при какви условия?“
Елена отвори устни, после ги затвори. Сякаш се страхуваше да произнесе цифрите и да ги направи истински.
„Няма значение колко.“ Никола се намеси. „Какво правим?“
Александра се облегна назад.
„Има два пътя. Първият е да се опитаме да ви откачим тихо. Да намерите начин да върнете и да прекъснете връзката. Но това е опасно, защото те вече са стигнали до детето. Вторият път е да подадем сигнал и да подготвим доказателства, че ви изнудват.“
„Сигнал?“ Елена прошепна. „Ако подадем сигнал, те ще…“
„Ще опитат да ви смачкат.“ Александра не се престори. „Затова трябва да сте готови. Да записвате разговори. Да пазите съобщения. Да държите детето далеч от училището, докато не изясним. И да сте наясно, че това може да стигне до съд.“
Никола издиша. Съд. Думата беше тежка, но и някак… подредена. Съдът поне имаше правила. Стефан нямаше.
„Какво ще стане с Мая?“ попита той.
Александра омекна.
„Ще я защитим. И ще подадем жалба срещу учителката и ръководството. Но първо ще се опитаме да намерим кой държи парите. Кой ви притиска. И най-важното…“
„Какво?“ Никола се наведе напред.
„Да видим дали Елена не е единствената жертва.“ Александра посочи плика. „Това ми прилича на метод. Вкарват доказателство в нечии ръце и после го държат с него. Ако го докажем, ще паднат много хора.“
Никола почувства странна смесица от страх и надежда.
„Как започваме?“
Александра взе телефона си.
„Като направим едно нещо. Ще поискаме среща със Стефан. Но не така, както той очаква.“
Елена пребледня.
„Не…“
Никола я хвана за ръката.
„Ще отидем.“ каза той. „Но този път няма да сме сами.“
Александра кимна.
„Аз ще подготвя. Иво ви е насочил добре. Но да знаете…“ тя ги погледна двамата. „Това ще извади на светло не само техните тайни. Ще извади и вашите. И ако между вас има нещо недоизказано, ще се превърне в оръжие.“
Никола погледна Елена. В този поглед имаше болка, която още не беше получила име.
„Ще го преживеем.“ каза той. Но дълбоко в себе си не беше сигурен дали говори за схемата… или за брака им.
Глава пета
Стефан не живееше като останалите. Това беше видно още от начина, по който Милен ги посрещна. Усмихна се с устни, не с очи. Отвори врата към просторен офис, където всичко беше подредено така, че да внушава власт.
Стефан седеше зад бюро, без да става. Беше мъж с гладко лице и поглед, който се задържа секунда повече, отколкото е нормално.
„Елена.“ каза той спокойно. „И Никола. Радвам се, че дойдохте.“
Никола усети как му иде да го сграбчи за яката, но се сдържа. Александра стоеше до него, леко встрани, като сянка, която може да стане нож.
„Вие сте?“ попита Стефан, като погледна към нея.
„Александра.“ каза тя. „Представлявам семейството.“
Стефан се усмихна.
„Адвокат.“ промърмори. „Сериозно.“
„Сериозно.“ отвърна Александра без излишни думи.
Стефан се облегна назад.
„Защо сте тук?“
Никола извади плика и го постави на бюрото. Не го хвърли. Плъзна го, като човек, който слага доказателство на масата.
„Това беше в чантата на детето ми.“ каза Никола.
Стефан погледна плика. После повдигна вежди.
„И?“
„И има бележка.“ Никола продължи. „Има заплаха. И учителката на дъщеря ми ме накара да го намеря. Как се случва това?“
Стефан се засмя леко.
„Никола, Никола… Вие сте емоционален. Това не е полезно.“
Елена се сви. Александра се наклони напред.
„Нека говорим ясно.“ каза тя. „Вие сте дал заем на Елена. В момента се упражнява натиск върху семейството, включително върху малолетно дете. Това е престъпление.“
Стефан махна с ръка.
„Не преувеличавайте. Никой не е пипал детето.“
Никола не издържа.
„Тя се прибра трепереща!“
Стефан го погледна студено.
„Тогава я учете да не носи чужди неща.“
Елена рязко вдигна глава.
„Тя не е взела нищо!“
Стефан се усмихна.
„Както кажете.“
Александра не мигна.
„Има още един въпрос.“ каза тя. „Ралица.“
Стефан не помръдна, но в очите му проблесна нещо.
„Какво за Ралица?“
„Защо учителка е част от вашите отношения с длъжник?“ Александра произнесе думите като нож.
Стефан се засмя, но смехът му беше по-тънък.
„Жените си говорят. Вие знаете, адвокатите винаги виждат заговори.“
Никола се наведе напред.
„Аз виждам едно.“ каза той. „Вие си мислите, че можете да правите каквото искате. Но сте се объркали.“
Стефан се изправи. За първи път маската му се размести.
„Не се дръжте като герой.“ каза тихо. „Имате кредит за жилището. Имате работа, която не е сигурна. Имате жена, която вече веднъж е сгрешила. Имате дъщеря, която ходи в училище. Вие сте човек с много връзки към света. И светът лесно се дърпа.“
Елена пребледня. Никола почувства как под кожата му минава студ.
Александра се усмихна, но това не беше приятна усмивка.
„Току-що описахте изнудване.“ каза тя спокойно. „Благодаря. Това беше полезно.“
Стефан я изгледа.
„Няма да го докажете.“
„Ще видим.“ Александра посочи плика. „Ще запазим това. И ще започнем официални действия.“
Стефан махна към Милен.
„Изпратете ги.“
Милен пристъпи напред. Никола усети как в него се надига импулс да удари, но се сдържа. Не тук. Не сега. Това беше игра, в която насилието щеше да ги направи виновни.
На излизане Елена прошепна:
„Никола… той знае всичко.“
Никола я погледна.
„Въпросът е какво още не ми казваш.“
Елена се сви, сякаш думите му са шамар.
И Никола разбра, че истинската битка няма да е само срещу Стефан. Щеше да е и срещу онова, което се крие между него и Елена.
Глава шеста
Същата вечер Мая получи съобщение.
Не на телефон, тя нямаше такъв. Беше пъхнато в пощенската кутия, сгънато на четири, без име, без подпис.
Елена го намери първа. Ръцете ѝ трепереха, когато го разгъна.
Никола видя как лицето ѝ се изкриви.
„Какво пише?“
Елена му подаде листа.
„УТРЕ ДЕТЕТО ДА ИДЕ НА УЧИЛИЩЕ. НЯМА ДА Я ПАЗИТЕ ВЕЧНО.“
Никола почувства как гневът му се превръща в нещо по-страшно. В решимост.
„Няма да я пуснем.“ каза той.
Елена поклати глава, отчаяно.
„Ако не я пуснем, ще дойдат тук.“
„Ако я пуснем, ще я ударят там.“ Никола стисна листа в юмрука си. „Няма да я дам.“
В този момент на вратата се почука.
Не беше обикновено почукване. Беше уверено, сякаш този, който чука, вече се чувства собственик на прага.
Никола отвори.
На вратата стоеше Ралица.
Беше облечена безупречно. Усмивката ѝ беше същата като в училище. Мая се появи зад Никола и изписка тихо.
„Добър вечер.“ каза Ралица. „Никола. Елена.“
Елена пребледня.
„Как… какво правите тук?“
Ралица влезе без покана. Огледа се, сякаш оценява мебелите, сякаш измерва слабостите им.
„Дойдох да поговорим.“ каза тя. „Като възпитани хора.“
Никола застана между нея и Мая.
„Излез.“ каза.
Ралица го погледна с лека насмешка.
„Не сте в позиция да ми заповядвате.“
Никола направи крачка напред.
„В тази къща аз съм в позиция.“
Ралица се усмихна.
„Вие сте мил баща.“ каза тихо. „Но милите бащи понякога правят глупави неща. Например… ходят при адвокати.“
Елена се сви.
„Ти… ти не разбираш…“ прошепна тя.
Ралица се обърна към нея, с поглед на човек, който държи конец.
„Аз разбирам прекрасно, Елена. Ти обеща.“
„Аз…“ Елена се разплака. „Аз не мислех, че ще…“
„Че ще стигнем до детето?“ Ралица наклони глава. „Вие не мислехте много.“
Никола почувства как в него се надига нещо диво.
„Ти няма да говориш за дъщеря ми така.“ каза той.
Ралица го погледна право.
„Тогава върнете парите.“ каза просто. „И спрете да ръчкате там, където не ви е работа.“
Никола се засмя горчиво.
„Парите, които сложихте в чантата ѝ?“
Ралица не отрече. Само повдигна рамене.
„Понякога децата трябва да научат, че светът има цена.“
Мая се разплака.
„Аз… аз не искам…“
Ралица се обърна към нея. И в гласа ѝ за миг имаше истинска жестокост.
„Тогава бъди послушна.“
Никола направи крачка, толкова близо, че Ралица трябваше да вдигне брадичка, за да го гледа.
„Слушай ме.“ каза той тихо. „Ако още веднъж се доближиш до детето ми, ако още веднъж я погледнеш по този начин, ще направя така, че никога повече да не влезеш в класна стая.“
Ралица се усмихна леко.
„Ако мислите, че имате силата…“
„Имам.“ Никола отговори. И сам се изненада колко вярно звучеше.
Ралица се обърна към Елена.
„Утре.“ каза. „Очаквам отговор. Иначе ще стане неприятно.“
После излезе, оставяйки след себе си миризма на парфюм и заплаха.
Когато вратата се затвори, Елена рухна на стола.
„Аз съм виновна.“ прошепна.
Никола гледаше към вратата.
„Не.“ каза тихо. „Тя е виновна. И Стефан. И всеки, който си мисли, че страхът е валута.“
Елена вдигна очи, мокри.
„А ако не успеем?“
Никола се обърна към Мая, която се беше свила в ъгъла, стискайки плюшеното си мече.
„Тогава ще се научим да бъдем по-опасни от тях.“ каза той.
И тази нощ, за пръв път от години, Никола не заспа. Седеше в тъмното и слушаше всяко шумолене. Не защото се страхуваше. А защото планираше.
Глава седма
Александра реагира бързо.
На следващата сутрин Никола и Елена бяха в кабинета ѝ, а Мая беше при съседката Галя, която беше жена с остър език и топло сърце, и която без да пита твърде много, каза само:
„Детето ще е при мен. И ако някой почука, ще чуе какво е истински шум.“
Александра сложи пред тях листове.
„Ще подадем жалба за тормоз.“ каза. „И ще поискаме среща с ръководството на училището. Но това е само едната линия. Другата е Стефан.“
„Как?“ Никола попита.
„Като намерим къде са слабите му места.“ Александра извади друга папка. „Иво ми помогна да проверя някои неща. Стефан има фирми. Някои са чисти на хартия, но има странни преводи към едно сдружение, свързано с училището. Уж за дарения. Уж за ремонти. Но сумите са…“
Никола се наведе.
„И?“
„И това е удобно.“ каза Александра. „Когато имаш дарения, можеш да покриеш много неща. Можеш да купиш лоялност. Можеш да направиш така, че някой директор да си затвори очите. Можеш да превърнеш една учителка в инструмент.“
Елена пребледня.
„Значи… не съм единствената.“
„Съмнявам се.“ Александра кимна. „Но трябва свидетели. Трябва хора, които да кажат, че са били натискани. А хората се страхуват.“
Никола стисна юмрук.
„Ще ги накарам да не се страхуват.“
Александра го погледна строго.
„Никола. Не с юмруци. С документи. С доказателства.“
Елена изведнъж прошепна:
„Аз имам…“
И двамата я погледнаха.
Елена си играеше с пръстите.
„Имам съобщения.“ каза тихо. „От Милен. И… от Ралица. Тя ми писа… когато за първи път… когато ми каза какво ще стане, ако не…“
Никола усети как стомахът му се свива.
„Защо не ми каза?“
Елена затвори очи.
„Защото… защото ме беше срам. И защото…“ гласът ѝ се разтрепери. „Защото мислех, че ще се справя сама.“
Александра се наведе напред.
„Дайте ги.“ каза.
Елена извади телефона си, ръцете ѝ трепереха. Показа поредица от съобщения. Не беше нужно да има обиди. Самият тон беше достатъчен. Заплахи, завоалирани като съвети. Намек за дете. Намек за кредит. Намек за работа.
Александра кимна бавно.
„Това е силно.“ каза. „Това може да се използва.“
Никола преглътна.
„И какво следва?“
Александра вдигна поглед.
„Следва да ги извадим от зоната им на комфорт.“ каза тя. „Стефан е свикнал хората да се крият. Ако усети, че светлината идва, ще започне да прави грешки.“
Елена прошепна:
„А Ралица?“
Александра се усмихна студено.
„Ралица е свикнала да крещи на деца, защото децата не могат да отвърнат.“ каза. „Но съдът не е класна стая.“
Никола усети как в гърдите му се появява нещо като въздух. Не свобода. Още не. Но възможност.
Тогава телефонът му звънна.
Непознат номер.
Никола го вдигна.
„Да?“
От другата страна имаше тишина. После мъжки глас, нисък:
„Никола. Гледай да не правиш грешки. Понякога грешките костват много.“
„Кой си ти?“
Тих смях.
„Някой, който ти дава шанс да спреш.“
Никола погледна Александра. Тя му направи знак да говори спокойно.
„Няма да спра.“ каза Никола.
Тишина. После гласът стана по-студен:
„Тогава ще ти покажем какво значи да губиш.“
Разговорът прекъсна.
Никола остана с телефона до ухото, дишайки тежко.
Александра го погледна.
„Запомнете ли гласа?“
„Не.“ Никола поклати глава. „Но знам едно. Те се раздвижиха.“
Александра кимна.
„Добре.“ каза. „Това значи, че ги боли.“
И Никола разбра: когато хищникът започне да ръмжи, значи вече не се чувства напълно сигурен.
Глава осма
В училището ги посрещна директорката Теодора. Беше жена, която говореше внимателно, като човек, който е свикнал да балансира между родители, учители и нечии интереси.
Александра беше с тях. Това промени въздуха в стаята.
Теодора огледа документите, които Александра подаде, и въздъхна.
„Господин Никола, госпожо Елена… аз разбирам, че сте разстроени.“
„Не сме разстроени.“ каза Никола. „Ние сме застрашени.“
Теодора потрепна.
„Тези твърдения са… сериозни.“
„И верни.“ Александра се намеси. „Искаме незабавни мерки. Детето да бъде отделено от Ралица. Да има проверка. Искаме протокол от разговора.“
Теодора притисна устни.
„Ралица е… дългогодишен учител. Има добри резултати.“
Никола се засмя горчиво.
„Добри резултати? Като това да каже на осемгодишно дете, че баща му съжалява, че се е родило?“
Теодора пребледня.
„Тя отрича да е казвала това.“
Мая, която беше дошла с тях, стискаше ръката на Никола. Тя прошепна:
„Каза го.“
Теодора я погледна и в очите ѝ проблесна нещо като вина.
„Мая… съжалявам, ако си се почувствала…“
„Не е ‘ако’.“ Александра отсече. „Има бележка. Има пари. Има заплахи. Ще съдействате ли, или да говорим с други институции?“
Теодора се изправи, сякаш внезапно си спомни, че има власт.
„Ще съдействаме.“ каза бързо. „Разбира се. Ще направим вътрешна проверка.“
Никола се наведе.
„Искам Ралица да не доближава дъщеря ми.“
Теодора кимна.
„Ще я преместим временно в друга група.“ каза. „Но…“
„Няма ‘но’.“ Александра каза спокойно.
Точно тогава вратата се отвори без почукване.
Ралица влезе.
Усмивката ѝ беше на място. Очите ѝ бяха лед.
„О, родителска среща?“ каза тя. „Колко мило.“
Никола усети как Мая се притиска в него.
Александра се обърна към Ралица.
„Госпожо Ралица, имате ли обяснение защо дете носи плик с пари и бележка?“
Ралица се престори на изненадана.
„Пари?“ тя погледна Мая. „Ах, това… не знам. Може би семейството има навици.“
Никола направи крачка напред, но Александра го спря с поглед.
Теодора се изкашля.
„Ралица, има жалба. Трябва да дадеш писмени обяснения.“
Ралица се усмихна.
„Разбира се.“ каза. „Аз винаги съм била прозрачна.“
Александра я гледаше неподвижно.
„И още нещо.“ каза тя. „От този момент нямате право да разговаряте с Мая без присъствието на друг учител или родител.“
Ралица наклони глава.
„Мислите, че ме е страх?“
„Не.“ Александра отговори. „Мисля, че сте свикнали да сте безнаказана. Това ще се промени.“
Ралица погледна Никола и Елена, сякаш ги маркира.
„Хората, които правят шум, после плачат от ехо.“ каза тихо.
Никола я изгледа.
„Аз не плача.“ каза. „Аз действам.“
Ралица се усмихна и излезе.
Но когато вратата се затвори, Мая прошепна:
„Тя ми каза, че ще ме остави сама.“
Никола усети как кръвта му се качва.
„Кога?“
„Преди да влезем.“ Мая преглътна. „На стълбите. Каза, че ако ви кажа, никой няма да ми повярва.“
Александра се обърна към Теодора.
„Току-що чухте.“ каза. „Това вече е сериозно.“
Теодора пребледня.
„Ще… ще я отстраним временно.“ прошепна.
Никола гледаше Мая и в него се надигаше нещо, което вече не беше само гняв. Беше обещание.
Никой няма да я остави сама.
Глава девета
Стефан не чака дълго.
Същата вечер Елена получи обаждане. Гласът беше същият като преди, но този път беше по-ясен.
„Елена.“ каза мъжът. „Вече си причиняваш неприятности.“
Елена трепереше, но Никола беше до нея, а Александра беше инструктирала да записват.
„Не искам неприятности.“ каза Елена. Гласът ѝ се пречупи, но тя продължи. „Искам да ме оставите. И да оставите детето.“
Смях.
„Детето…“ мъжът повтори думата, сякаш се наслаждава. „Вие все за детето мислите. А за дълга?“
Елена преглътна.
„Ще платя.“
„С какво?“ гласът стана рязък. „Със сълзи?“
Никола се наведе към телефона и каза спокойно:
„Със съд.“
Тишина. После гласът се изсмя.
„Ти си Никола. Ти си онзи, който си мисли, че е герой.“
„Аз съм баща.“ Никола отвърна. „И ти си този, който ще си изяде последиците.“
Мълчание. После:
„Имате кредит за жилището.“ гласът каза, сякаш рецитира. „Знаете ли колко е лесно човек да остане без дом?“
Елена изстена.
Никола стисна телефона.
„Опитваш да плашиш.“ каза. „Записвам те.“
Гласът се засмя.
„Записвай. Записвай. Нали знаеш колко хора записват, а после губят.“
Разговорът прекъсна.
Елена се разплака. Никола я прегърна, но този път не беше меко. Беше като човек, който държи нещо, което не трябва да падне.
„Аз… аз го допуснах.“ прошепна тя.
Никола затвори очи.
„Кажи ми истината.“ каза тихо. „Не тази, която мислиш, че мога да понеса. Истинската.“
Елена потрепери.
„Когато взех заема…“ започна тя. „Не беше само за дупката. Беше и за…“
Тя замлъкна. Никола я гледаше.
„За какво?“
Елена прошепна:
„За да спася брат ми.“
Никола се отдръпна леко.
„Какъв брат?“
Елена затвори очи.
„Борис.“
Никола пребледня.
Борис беше името на човек, за когото Елена почти не говореше. Никола го беше виждал веднъж, отдалеч, и беше останал с усещането, че този мъж носи неспокойствие.
„Какво общо има Борис?“
Елена потрепери.
„Той имаше дългове.“ каза. „Големи. И… и Стефан му помогна. После… после Стефан каза, че ако Борис не плати, ще… ще стане лошо. Аз… аз се намесих. Взех заем, за да покрия част. Мислех, че ще го затворя. Но…“
„Но Стефан не затваря.“ Никола каза глухо.
Елена кимна със сълзи.
„Борис изчезна.“ прошепна тя. „Оттогава не съм го виждала. И Стефан каза, че ако не плащам, ще направи така, че… че да го намеря по най-лошия начин.“
Никола усети как в него се надига студен ужас.
„Ти мълча за това?“ гласът му трепереше.
„Срам ме беше.“ Елена изхлипа. „И се страхувах, че ще ме оставиш.“
Никола се облегна назад, сякаш думите го удариха.
В този момент той разбра, че Стефан не държи само дълг. Държи тайна. Държи вина. Държи страх, натрупан с години.
„А Ралица?“ Никола прошепна. „Как се появи тя?“
Елена вдигна очи.
„Ралица е… сестра на Милен.“ каза. „Аз не знаех. Докато не беше късно.“
Никола затвори очи.
Всичко се връзваше. Училището, заплахите, пликът. Те не бяха случайни хора. Бяха мрежа.
И мрежата се стягаше.
Никола стана и отиде до прозореца. Навън беше тъмно, но в него светеше едно решение.
„Ще намерим Борис.“ каза тихо.
Елена се изправи рязко.
„Не! Не! Това е опасно!“
Никола се обърна.
„Опасно е да не го намерим.“ каза. „Защото ако той е ключът, който държи Стефан уверен, тогава трябва да вземем ключа.“
Елена плачеше.
„Аз не искам да загубя никого.“
Никола я погледна.
„Тогава започни да ми вярваш.“ каза. „И да не криеш.“
Елена кимна, отчаяно.
И Никола усети, че между тях има рана, която тепърва щеше да се чисти. Но сега не беше време за болка. Беше време за действие.
Глава десета
Борис не беше човек, който оставя следи, когато не иска. Но има хора, които умеят да намират. Един от тях беше Петър.
Петър беше приятел на Никола от младини. Бизнесмен, който беше започнал от нулата и беше стигнал далеч, но не беше забравил откъде е тръгнал. Никола не обичаше да иска помощи, но този път гордостта беше лукс.
Петър ги прие в офиса си. Той беше друг тип бизнесмен от Стефан. По-шумен, по-пряк. На бюрото му имаше семейна снимка.
„Кажи ми.“ каза Петър, като сипа вода. „Какво става?“
Никола разказа. Петър слушаше, а лицето му ставаше все по-мрачно.
„Стефан…“ Петър изрече името с отвращение. „Знам го. Не лично, но знам какво е.“
Елена беше свела глава.
„Борис ми трябва.“ каза Никола. „Жив ли е? Къде е?“
Петър се облегна назад.
„Това е опасна пътека.“ каза. „Но щом е за дете…“
Той въздъхна.
„Имам човек.“ каза. „Живко. Не го питай как работи. Но ако някой може да намери човек, който не иска да бъде намерен, това е той.“
Никола кимна.
„Действай.“
Петър се намръщи.
„И още нещо.“ каза. „Ти сам как си?“
Никола го погледна.
„Как да съм?“
Петър се наведе.
„Не ме лъжи.“ каза. „Знам как изглежда човек, който носи твърде много. И знам, че имате кредит за жилището. Ако стане по-лошо, ако ти блокират сметки, ако те натиснат…“
Никола преглътна.
„Ще се справя.“
Петър поклати глава.
„Не сам.“ каза. „И аз не ти давам това като милост. Давам ти го като инвестиция в човешко. Кажи ми какво е положението с кредита.“
Елена потрепна. Никола стисна зъби.
„Изоставаме.“ призна той. „С два вноски. Елена… покриваше едно, после… после стана това. И не казахме на никого.“
Петър въздъхна.
„Това е лост.“ каза. „Стефан ще го натисне.“
Никола кимна.
„Знам.“
Петър извади един плик. Но този плик не беше като онзи от чантата. Беше прост, с документ вътре.
„Тук има заем.“ каза Петър. „Чист. Без мрежи. Подписваме договор. Лихвата е символична. Само да си поемете въздух и да не ви вземат жилището.“
Елена пребледня.
„Не можем…“
„Можем.“ Никола каза тихо.
Петър го погледна.
„Но има условие.“ каза. „Да ми кажеш истината. Ако утре разбера, че си ми скрил нещо, аз няма да мога да те защитя. Стефан играе на тъмно. А ние трябва да играем на светло.“
Никола кимна.
„Ще ти кажа всичко.“
Петър се облегна назад.
„Добре.“ каза. „Тогава започваме от там, че утре Живко ще търси Борис. А ти ще пазиш детето. И ще държиш жена си близо.“
Елена вдигна очи, пълни със сълзи.
„Аз…“
Петър я погледна строго, но не жестоко.
„Ти си направила грешка.“ каза. „Но ако сега се изправиш, може да се превърне в урок. Ако се огънеш, ще стане верига.“
Елена кимна, разтреперана.
Никола почувства, че за пръв път от дни въздухът в дробовете му не е само паника. Имаше план. Имаше хора. Имаше шанс.
Но шансът винаги идва със цена.
И цената започна да се плаща още същата вечер, когато някой надраска с ключ вратата им.
Едно изречение. Криво, грозно:
„СПРЕТЕ.“
Мая го видя и започна да плаче.
Никола коленичи пред нея.
„Ще спрат.“ каза тихо. „Но не ние.“
И в този миг Никола разбра, че страхът вече не е най-силното чувство в дома им.
Най-силното беше яростта да запазят детето си цяло.
Глава единадесета
Живко се появи без шум. Беше мъж, който изглежда незабележим, докато не се вгледаш. Тогава забелязваш очите. Студени, но внимателни. Очите на човек, който е виждал много и не се впечатлява лесно.
„Кой е Борис?“ попита Живко.
Елена пребледня.
„Брат ми.“
Живко кимна, сякаш това не променя нищо.
„Снимка?“ попита.
Елена извади стара снимка. Борис беше усмихнат там, но усмивката му беше напрегната.
Живко погледна, запомни, върна.
„Кога го видяхте последно?“
Елена прошепна:
„Преди повече от година.“
Живко кимна.
„Има ли любимо място? Приятели?“
Елена поклати глава.
„Той… сменяше.“
Живко се обърна към Никола.
„Стефан е следата.“ каза. „Ако е жив, Стефан знае къде. Ако не е… пак Стефан знае защо.“
Елена потрепери.
Никола се намръщи.
„Намерете го.“ каза.
Живко кимна и изчезна, сякаш никога не е бил там.
Същата вечер Александра се обади.
„Имаме новина.“ каза тя. „Ралица е временно отстранена от работа. Теодора се изплаши от жалбата и от протоколите.“
Никола издиша.
„Добре.“
„Но.“ Александра продължи. „Това ще ги ядоса. И още нещо…“
„Какво?“
„Получих сигнал от друга майка.“ Александра каза. „Казва се Марина. Има син. Тя твърди, че Ралица е натискала детето ѝ да носи пликове. Със същия тип бележки. Но Марина се страхува да свидетелства. Защото мъжът ѝ…“
„Какво?“ Никола почувства как му се свива гърлото.
„Мъжът ѝ работи в една фирма, свързана със Стефан.“ Александра каза тихо. „И ако каже нещо, ще го изхвърлят.“
Никола стисна зъби.
„Ще я убедим.“
„Не с натиск.“ Александра го предупреди. „Със сигурност. Ако тя види, че не е сама, ще се реши.“
Никола погледна Елена.
„Колко хора са били като нас?“ прошепна.
Елена плачеше.
„Може би много.“
И тогава Никола разбра, че тази история не е само за тях. Тя е за всички, които са били накарани да мълчат.
Същата нощ Мая се събуди с писък.
Никола се хвърли в стаята ѝ. Тя сочеше към прозореца.
„Там…“
Никола погледна. Нищо. Само тъмно.
Но на перваза имаше нещо. Малко сгънато листче, залепено отвън.
Никола го взе. Ръцете му трепереха, когато го разгъна.
„ЗНАЕМ КЪДЕ Е ДЕТЕТО.“
Никола усети как сърцето му удря в ребрата.
Елена се появи зад него и изстена.
Никола сгъна листа бавно.
„Добре.“ каза тихо. „Щом знаят къде е, значи ще разберат и къде ще паднат.“
Елена го хвана за ръката.
„Никола… моля те…“
Никола я погледна. И в този поглед имаше нещо ново. Не само гняв. Не само страх.
Имаше студена яснота.
„От утре.“ каза. „Никой не излиза сам. Никой не мълчи. И никой не прави сделки с чудовища.“
Мая се притисна в него.
„Тате…“
Никола я целуна по челото.
„Тук съм.“ прошепна. „И няма да мръдна.“
Глава дванадесета
На следващия ден Никола отиде да говори с Марина.
Марина беше жена с уморени очи и ръце, които постоянно се движат, сякаш търсят работа, за да избягат от мислите. Тя го посрещна на прага и се огледа, преди да го пусне вътре.
„Нямам много време.“ прошепна. „Мъжът ми ще се прибере.“
Никола седна и говори тихо.
„Знам, че ви е страх.“ каза. „Но ако мълчите, те ще продължат. С други деца. С вашето дете, пак.“
Марина преглътна.
„Синът ми…“ тя започна, но очите ѝ се напълниха. „Той беше носил плик. Аз го намерих. И когато попитах, той каза, че Ралица му е казала, че ако каже, ще ми вземат жилището. А ние… ние имаме кредит.“
Никола почувства как стомахът му се свива.
„Същото.“ прошепна.
Марина кимна, отчаяна.
„И аз… аз отидох при нея. Тя ми каза да не се правя на смела. Че има хора, които… които не обичат смелите.“
Никола се наведе.
„Свидетелствайте.“ каза. „Александра ще ви защити. Петър може да помогне с работата на мъжа ви, ако има риск. Не ви обещавам, че ще е лесно. Но ви обещавам, че ако сте сама, ще ви смачкат. Ако сме много, ще се спънат.“
Марина го гледаше, сякаш търсеше лъжа.
„А ако ви наранят?“
Никола издиша.
„Вече ни нараняват.“ каза. „Разликата е, че сега няма да стоим и да чакаме.“
Марина преглътна. Очите ѝ се напълниха с решителност, която се ражда от край.
„Добре.“ прошепна. „Ще говоря с адвокатката.“
Никола кимна.
„Това е началото.“
Когато Никола излезе, телефонът му звънна. Петър.
„Живко се обади.“ каза Петър. „Има следа за Борис.“
Никола замръзна.
„Къде?“
„Не по телефона.“ Петър каза. „Ела при мен. Сега.“
Никола тръгна, без да мисли.
В офиса на Петър го чакаше Живко. Лицето му беше камък.
„Намерих човек, който го е виждал.“ каза Живко. „Борис е жив.“
Елена, която беше с Никола, изписка тихо.
„Къде е?“ прошепна тя.
Живко погледна Никола.
„Стефан го държи.“ каза. „Не като в клетка. По-лошо. Държи го с вина. Борис е работил за него. В едни сделки. После нещо се е объркало. И Стефан го е скрил, за да не говори.“
Никола почувства как светът му се завърта.
„Можем ли да го видим?“
Живко кимна.
„Да.“ каза. „Но ще ви струва. И не пари. Риск.“
Елена плачеше.
„Аз ще отида.“ прошепна тя.
Никола я хвана за раменете.
„Не сама.“ каза.
Петър се намеси.
„Аз имам хора.“ каза. „Ще отидем като нормални. Без глупости. Но ще сме готови.“
Живко кимна.
„Тази вечер.“ каза. „Ще ви заведа близо. Оттам нататък…“
Никола пое дълбоко дъх.
Тази вечер щеше да е повратът. Или щяха да намерят Борис и да счупят веригата. Или веригата щеше да ги дръпне надолу.
Елена го погледна през сълзи.
„А ако Борис… ако не иска да се върне?“
Никола сви челюстта си.
„Тогава ще иска, когато разбере, че има шанс да не се страхува.“ каза.
И в този миг Никола осъзна нещо: страхът беше станал навик за твърде много хора. И навиците се чупят трудно.
Но се чупят.
Глава тринадесета
Вечерта беше тъмна, а въздухът тежеше.
Живко ги водеше по тихи улици, без имена, без светлини, които да се запомнят. Петър беше с тях, както и един негов човек, Калоян, който не говореше, но гледаше наоколо внимателно.
Спряха на място, откъдето се виждаше ниска сграда. Нямаше табела. Само една врата, охрана и прозорци със завеси.
„Там.“ каза Живко тихо.
Елена трепереше.
„Това ли е?“
Живко кимна.
„Човекът, който го е виждал, каза, че Борис излиза рядко. И винаги с Милен.“
Никола усети как гневът му се надига.
„Милен…“
Петър го хвана за рамото.
„Тихо.“ прошепна. „Сега гледаме. Не действаме, докато не видим.“
Стояха в тъмното, като сенки.
Вратата се отвори. Излезе Милен. След него… мъж.
Елена изписка тихо и покри устата си.
„Борис…“
Никола видя лицето му и усети удар в гърдите. Борис изглеждаше по-слаб. Очите му бяха празни. И вървеше не като свободен човек, а като човек, който е свикнал да бъде воден.
Милен го хвана за лакътя и го дръпна.
Точно тогава Борис вдигна глава, сякаш усети нещо.
Погледът му се плъзна по тъмното… и спря.
Елена пристъпи напред без да мисли.
„Борис!“ прошепна.
Борис пребледня. Устните му се разтвориха, но не излезе звук.
Милен се обърна рязко.
„Кой е там?“
Калоян се движеше като котка. Петър хвана Никола, но Никола вече беше излязъл.
„Аз съм.“ каза Никола, високо.
Милен се усмихна студено.
„О, Никола.“ каза. „Ти пък какво правиш тук?“
Елена излезе от тъмното. Когато Милен я видя, очите му проблеснаха.
„Елена…“ каза с леко удоволствие. „Не ти ли казах да си стоиш мирна?“
Елена направи крачка към Борис.
„Ела с нас.“ прошепна. „Моля те.“
Борис трепереше. Очите му се насълзиха.
„Не мога.“ прошепна той. „Не мога…“
Никола се приближи.
„Можеш.“ каза твърдо. „Те те държат със страх. Но страхът не е дом.“
Милен се засмя.
„Красиво.“ каза. „Само дето не е вярно. Борис тук е… защитен.“
„Това не е защита.“ Петър се намеси. „Това е затвор.“
Милен се обърна към него и за миг на лицето му се появи уважение.
„Петър.“ каза. „Ти не беше в картината.“
Петър се усмихна.
„Сега съм.“
Милен присви очи.
„Ще си създадете проблеми.“
Никола пристъпи напред.
„Проблемите са вече създадени.“ каза. „Сега ще ги решаваме.“
Милен дръпна Борис назад.
„Борис, кажи им.“ каза, сякаш Борис е куче. „Кажи им какво ще стане, ако тръгнеш.“
Борис затвори очи. Тялото му се сви.
„Ще…“ прошепна. „Ще…“
Елена плачеше.
„Борис, моля те…“
И тогава Борис отвори очи и погледна сестра си.
В този поглед имаше толкова срам, че Никола усети как му се свива гърлото.
„Аз направих нещо.“ прошепна Борис. „Аз… аз подписах документи. Аз прехвърлих… аз не знаех, че…“
Петър се намръщи.
„Какви документи?“
Борис потрепери.
„За фирма.“ прошепна. „За пари. И после… после Стефан каза, че ако кажа, ще ви унищожи.“
Никола погледна Милен.
„Значи го държите, за да мълчи.“
Милен се усмихна.
„Ние го държим, защото е глупав.“ каза. „И защото глупавите трябва да плащат.“
Петър пристъпи.
„Пуснете го.“
Милен се засмя.
„Не.“
И тогава Живко направи нещо, което Никола не очакваше. Той просто излезе от тъмното и каза спокойно:
„Записваме.“
Милен за миг застина.
„Какво?“
Живко повдигна телефон, поставен така, че да свети с малка точка.
„Всичко.“ каза. „И тези думи. И това, че държите човек против волята му. И че го заплашвате.“
Милен пребледня. За пръв път.
„Ти кой си?“
Живко се усмихна леко.
„Никой.“ каза. „И това е най-лошото за теб.“
Милен дръпна Борис.
„Вътре.“ изсъска. „Сега!“
Борис направи крачка назад… после още една.
И тогава се случи нещо, което Никола ще помни цял живот.
Борис спря. Обърна се към Милен и каза тихо, но ясно:
„Не.“
Милен застина.
„Какво каза?“
„Не.“ Борис повтори. Гласът му трепереше, но думата беше камък. „Не искам повече.“
Елена изписка и протегна ръце.
„Ела!“
Борис направи крачка към нея.
Милен се хвърли да го дръпне, но Калоян го спря, хващайки ръката му. Не с удар. С хватка, която казва: стига.
Милен се изтръгна, очите му горяха.
„Ще си платите!“ изсъска.
Петър се наведе към него.
„Този път ти.“ каза тихо.
Борис се хвърли в прегръдките на Елена и се разплака като дете.
Никола стоеше и усещаше как вътре в него нещо се отпуска. Не всичко. Но едно звено от веригата беше счупено.
И точно тогава от сградата се чу трясък. Вратата се отвори широко.
Появи се Стефан.
Очите му бяха студени.
„Какво става тук?“ попита.
Никола го погледна право.
„Започва краят ти.“ каза.
Стефан се усмихна.
„Това ли си мислиш?“
Александра не беше там, но гласът ѝ сякаш звучеше в главата на Никола: документи, доказателства, светлина.
Живко вдигна телефона.
„Имаме достатъчно.“ каза тихо.
Стефан за миг се втвърди. После лицето му отново се изглади.
„Милен.“ каза спокойно. „Остави ги. Нека си тръгнат. Нека си мислят, че са победили.“
Никола усети как по гърба му минава студ.
Това беше опасно. Когато врагът ти пуска да си тръгнеш, значи планира следващ ход.
Но те тръгнаха. С Борис. С надежда. С страх.
И с усещането, че бурята още не е свършила.
Глава четиринадесета
Борис беше у тях. Седеше на кухненската маса и гледаше ръцете си, сякаш не ги познава.
Мая го гледаше от вратата, любопитна, но и предпазлива.
Елена му сложи чай. Борис не го докосна.
Никола седна срещу него.
„Говори.“ каза тихо. „Всичко. Без увъртане. Ние вече сме вътре. Няма смисъл да се пазиш.“
Борис преглътна. Очите му бяха влажни.
„Аз…“ започна. „Аз исках бързи пари. Един приятел ме заведе при Стефан. Той говореше красиво. Казваше, че всички правят така. Че това е бизнес.“
Никола стисна зъби.
„Какъв бизнес?“
„Фирми.“ Борис прошепна. „Фирми, които прехвърлят пари. Аз подписвах. После разбрах, че съм… че съм лице. Че ако нещо гръмне, аз ще съм виновен.“
Елена изхлипа.
„И ти не ми каза…“
„Срам ме беше.“ Борис прошепна. „После ме натиснаха. Казаха, че ако кажа, ще те унищожат. И аз… аз избягах. Но те ме намериха.“
Никола погледна Елена.
„Затова е заема.“
Елена кимна през сълзи.
„Аз мислех, че го спасявам.“
Борис погледна Никола и в очите му имаше вина.
„Има още.“ каза тихо.
Никола усети как стомахът му се свива.
„Какво още?“
Борис преглътна.
„Стефан има документи за вашия кредит.“ прошепна. „Той… той е купил част от вземането. Или… или има човек в банката. Не знам. Но знам, че може да ви натисне там.“
Никола пребледня.
Елена изстена.
„Не…“
Борис кимна.
„И…“ гласът му стана още по-тих. „И има записи. На теб, Елена. Когато си ходила при него. Той… той не ти е дал само заем. Той е искал…“
Елена се сви, сякаш ударена.
„Не!“ прошепна.
Никола усети как в него нещо се разкъсва.
„Елена.“ каза той бавно. „Кажи ми.“
Елена плачеше, но не отричаше.
„Аз… аз не…“ тя се задави. „Аз отидох при него да моля. Да отложи. Той… той ме накара да подпиша още. И ме снимаше. Аз… не…“
Никола затвори очи. В гърдите му се бореха две неща. Любов и предателство. Съжаление и ярост.
„Ти ми каза, че е само заем.“ прошепна той.
Елена се сгромоляса на стола.
„Страх ме беше да ти кажа.“ плачеше тя. „Страх ме беше, че ще ме намразиш. Че ще си тръгнеш.“
Никола гледаше жена си и усети как омразата не идва. Идва болка. И умора.
„Аз съм ти мъж.“ каза тихо. „Не съдия. Но когато криеш, ставаш чужда.“
Елена кимаше, плачейки.
„Ще ти върна доверието.“ прошепна. „Кълна се.“
Никола пое дълбоко дъх и се обърна към Борис.
„Можеш ли да свидетелстваш?“ попита.
Борис пребледня.
„Ако свидетелствам, той ще…“
„Той вече го прави.“ Никола каза. „И ако не свидетелстваш, той ще продължи. Ще държи и теб, и нас. И децата.“
Борис погледна към Мая. Детето стоеше тихо, но в очите ѝ имаше страх, който не трябва да е в детски очи.
Борис преглътна.
„Добре.“ прошепна. „Ще свидетелствам.“
Никола кимна.
„Утре при Александра.“ каза. „И с Марина. И с всички, които сме намерили.“
Елена вдигна очи.
„А ако Стефан удари преди това?“
Никола издиша.
„Тогава ще сме готови.“ каза.
Но вътре в себе си Никола знаеше: когато мрежата се къса, тя се дърпа. И последният удар на Стефан може да е най-лошият.
Тази нощ Никола заспа за малко. Сънува, че Мая върви по коридор и всички врати се затварят.
Събуди се от звънене.
Телефонът.
Никола вдигна. Гласът на Стефан беше спокоен, почти мил.
„Никола.“ каза той. „Чух, че сте намерили Борис. Колко трогателно.“
Никола стисна телефона.
„Какво искаш?“
„Искам да ти дам шанс.“ Стефан издиша. „Утре. В кабинета ми. Сам. Без адвокати. Носиш плика и записите, които си мислиш, че имаш. И си тръгваш живеейки спокойно. Ако не…“
Тишина.
„Ако не?“ Никола прошепна.
Стефан се засмя тихо.
„Тогава ще видиш какво значи да изгубиш дом.“
Разговорът прекъсна.
Никола остана с телефона в ръка, гледайки тъмнината.
Елена се появи на вратата, разрошена.
„Какво беше?“
Никола я погледна.
„Последно предупреждение.“ каза.
Елена пребледня.
„Какво ще правим?“
Никола пое дълбоко дъх.
„Ще го довършим.“ каза. „Утре.“
И в гласа му нямаше колебание. Само решимост.
Глава петнадесета
Утре дойде като нож.
Александра ги чакаше. Марина беше там. Иво също, с тетрадка и бледо лице, но с очи, които горят от справедливост. Петър беше довел още двама души, които не се представиха, но присъствието им даваше чувство за защита.
Борис седеше в ъгъла, треперещ, но решен.
„Днес.“ каза Александра. „Ще подадем всичко. Сигнал, доказателства, показания. И ще поискаме мерки за защита. Но трябва да знаете… когато го направим, той ще реагира.“
Никола кимна.
„Да реагира.“ каза.
Елена държеше ръката му. За пръв път от дни тя не трепереше толкова. Страхът беше там, но вече не я парализираше. Беше превърнат в движение.
Подадоха документите.
После Александра погледна Никола.
„Има още нещо.“ каза. „Стефан ти поиска среща, нали?“
Никола кимна.
„Да.“
„Ще отидеш.“ каза Александра.
Елена рязко вдигна глава.
„Не!“
Александра я погледна.
„Той очаква да се криеш.“ каза на Никола. „Очаква да трепериш. Но ако отидеш… не сам, а с правилните хора наблизо, и ако го накараме да говори още…“
Никола разбираше.
„Ще го накараме да се самоиздаде.“ прошепна.
Александра кимна.
„Точно така.“
Петър се усмихна хищно.
„Аз ще съм наблизо.“ каза. „И този път не като приятел. Като човек, който не обича да му пипат хората.“
Никола пое дълбоко дъх.
Срещата със Стефан беше подготвена. Никола отиде, както беше поискано, но светът около него вече не беше празен. Имаше очи. Имаше уши. Имаше свидетели.
Стефан го посрещна със същата спокойна усмивка.
„Ето го смелия баща.“ каза.
Никола седна срещу него.
„Да говорим.“ каза.
Стефан се облегна.
„Дай ми плика.“ каза.
Никола не помръдна.
„Няма.“ каза.
Стефан въздъхна, сякаш се разочарова от дете.
„Никола… ти не разбираш как работи светът.“
Никола го гледаше.
„Разбирам.“ каза. „Работи така, че хора като теб си мислят, че могат да купят всичко. Но има нещо, което не можеш да купиш.“
Стефан повдигна вежди.
„И какво е то?“
Никола се наведе напред.
„Дете, което вече не се страхува.“ каза тихо.
Стефан се засмя.
„Децата винаги се страхуват.“
Никола поклати глава.
„Не и когато виждат баща си да стои прав.“ каза.
Стефан се изправи.
„Ще те смажа.“ изсъска.
Никола не отстъпи.
„Опитай.“ каза. „И ще паднеш.“
Стефан го погледна дълго. После лицето му се изкриви.
„Милен!“ извика.
Вратата се отвори. Милен влезе, очите му бяха мрачни.
„Какво?“ попита.
Стефан посочи Никола.
„Този човек не разбира.“
Милен пристъпи напред, но точно тогава телефонът на Стефан иззвъня.
Той погледна екрана. Лицето му пребледня.
„Какво…“ прошепна.
Никола усети как сърцето му се ускорява.
Стефан вдигна. Гласът му беше напрегнат.
„Да?“
От другата страна явно казаха нещо, което го накара да стисне зъби.
„Как така има…“
Тишина. После Стефан рязко затвори.
Милен го погледна.
„Какво става?“
Стефан пребледня още повече.
„Има проверка.“ изръмжа. „Дойдоха. С документи.“
Никола усети как в него се надига вълна. Значи Александра е действала. Значи сигналът е стигнал.
Стефан погледна Никола с омраза.
„Ти…“
Никола се изправи.
„Не аз.“ каза спокойно. „Ти сам. Ти си го направи. Аз само светнах лампата.“
Милен изруга тихо.
Стефан трепереше от ярост.
„Ще ви унищожа!“ изкрещя.
Никола го погледна право.
„Опитай.“ повтори. „Но вече не си сам срещу мълчание.“
Точно тогава вратата на офиса се отвори отново. Този път не беше Милен.
Влязоха хора. Служебни лица. С папки. С увереността на закон.
Стефан застина.
А Никола усети, че въздухът за пръв път от дълго време има вкус на справедливост.
Глава шестнадесета
Следващите седмици бяха тежки, но различни.
Имаше разпити. Имаше документи. Имаше очакване, което изяжда нервите. Имаше моменти, в които Елена се будеше посред нощ, мислейки, че ще чуе стъпки. Имаше моменти, в които Никола стискаше зъби, за да не се разпадне.
Но имаше и нещо друго.
Имаше Марина, която се появи пред институциите и каза истината, въпреки че гласът ѝ трепереше. Имаше други родители, които постепенно се осмелиха. Имаше учители, които признаха, че са виждали, но са мълчали от страх. Имаше Теодора, която най-накрая спря да балансира и започна да говори открито.
Ралица беше разследвана. Опита да се изкара жертва, да говори за „натиск“ и „недоразумения“, но бележките и свидетелствата не бяха недоразумение.
Милен също попадна под проверка. Стефан беше центърът, но мрежата имаше много възли.
Елена даде показания. Разказа за заема. За срещите. За страха. И за това как срамът я е направил съучастник на мълчанието.
Когато излезе оттам, Никола я чакаше.
Тя плачеше, но в този плач имаше освобождение.
„Свърших.“ прошепна.
Никола я прегърна.
„Започна.“ каза.
Мая беше преместена при друга учителка, Яна, която говореше с мек глас и която никога не крещеше. Мая първоначално беше затворена, но постепенно започна да се усмихва.
Един ден тя се прибра и каза:
„Днес казах, че не е вярно, че никой няма да ми повярва.“
Никола я погледна.
„И какво стана?“
Мая се усмихна леко.
„Повярваха ми.“ каза. „И Яна каза, че когато казвам истината, тя става по-силна.“
Никола усети как очите му се пълнят.
„Точно така.“ прошепна.
Кредитът за жилището беше стабилизиран с помощта на Петър. Договорът беше чист, човешки. Никола започна да връща постепенно, с чувство на благодарност, което не унижава, а укрепва.
Борис започна да ходи на терапия, предложена чрез Александра. Не беше лесно. Имаше дни, в които се мразеше. Но Елена беше до него и този път не със страх, а с ясна граница.
„Ще те обичам.“ му каза тя веднъж. „Но няма да те спасявам, ако пак тръгнеш към тъмното. Ти сам ще излезеш.“
И Борис кимна. Защото този път не искаше да бяга.
Никола и Елена… те не станаха магически добре. Не. Имаше разговори, които боляха. Имаше истини, които трябваше да се преживеят. Имаше момент, в който Никола каза:
„Боли ме, че ме излъга.“
И Елена отговори:
„И мен ме боли. Но искам да те заслужа.“
Те започнаха отначало. Не като романтика. Като работа. Като изграждане. Като двама души, които са разбрали, че семейството не е даденост, а избор.
Стефан… Стефан не падна за ден. Но падна.
В един от дните Александра дойде при Никола и Елена и каза:
„Има обвинение.“ гласът ѝ беше твърд. „Има достатъчно. Той няма да излезе чист.“
Никола усети как издиша въздух, който е държал от седмици.
„А Ралица?“
Александра го погледна.
„Ралица няма да се върне в класна стая.“ каза. „Има последствия.“
Никола кимна.
Тази вечер те седнаха тримата на масата. Мая рисуваше. Елена режеше хляб. Никола гледаше как светлината пада върху листа.
Мая вдигна рисунка.
Бяха трима души, държащи се за ръце. Над тях имаше голямо слънце.
„Това сме ние.“ каза Мая. „И това е слънцето, което идва, когато вече не се криеш.“
Никола преглътна.
Елена се усмихна през сълзи.
Никола протегна ръка и погали косата на дъщеря си.
„Ти си най-смелата.“ прошепна.
Мая поклати глава.
„Не.“ каза. „Ти си. Ти не ме остави.“
Никола усети как гърлото му се свива, но този път не от страх.
„Никога.“ каза. „Никога няма да те оставя.“
И в този миг, след толкова заплахи, тайни, срам и предателства, домът им най-сетне звучеше като дом.
Не защото светът беше станал добър.
А защото те бяха станали по-силни.
Край.