По време на нещо, което смятах за обичайно болнично посещение, медицинската сестра на съпруга ми ме дръпна настрана и прошепна: „Чуй ме, не искам да те плаша, но… ПОГЛЕДНИ ПОД ЛЕГЛОТО НА СЪПРУГА СИ, когато се върнеш в стаята.“ Не бях подготвена за това, което открих, и инстинктивно посегнах към телефона си да набирам 911.
Все още съм разтърсена, докато пиша тези редове. Част от мен иска да се смее на абсурдността на цялата ситуация, но другата част не може да спре да си припомня всяка напрегната секунда от онази петък вечер.
Итън, съпругът ми, е в болницата вече повече от седмица. Претърпя операция, за да коригира стара травма, която го мъчеше с години — усложнение с тазобедрената става, което най-накрая го застигна. Вече се възстановява, но не е лесно. Между работата, грижите за децата и това да се уверя, че му е комфортно, дните ми са… меко казано натоварени.
– Мамо, кога татко ще си дойде вкъщи? – попита ме тази сутрин Томи, разбърквайки корнфлейкса в купичката си.
– Скоро, миличък – отвърнах, опитвайки се да прикрия умората в гласа си. – Трябва да стане по-силен.
– Но аз го мисля – обади се и Сара, с трепереща долна устна. – Не е същото без него.
– Знам, миличка. И аз го мисля. Повече, отколкото можете да си представите – притиснах ги двамата в силна прегръдка, вдишвайки познатите им миризми и черпейки сила от топлината им.
Обикновено посещавам Итън сутрин или следобед, докато децата са на училище. Но миналия петък татко предложи да вземе децата за вечерта.
– Изглеждаш така, сякаш имаш нужда от малко почивка – каза ми той загрижено. – Кога за последен път си спала цяла нощ?
Не можех да си спомня, честно казано. Но предложението му дойде като спасителен пояс. Реших, че е чудесна идея да изненадам Итън с вечерно посещение и да му повдигна настроението.
Когато влязох в болничната му стая, той вдигна поглед от телефона си и замръзна.
– Здрасти – казах с усмивка, оставяйки чантата си на стола. – Не ме очакваше, нали?
Той ми се усмихна нервно.
– Не. Искам да кажа… нали идва сутринта?
– Да, но намерих малко свободно време и реших да дойда. Липсваш ми, знаеш ли.
– Сам… – прошепна, протягайки ръка да хване моята, но спря по средата. – Не трябваше… Предполагам, че си уморена. Децата…
– Децата са при татко – прекъснах го и се вгледах в лицето му. Нещо в изражението му ме накара да се присвие стомахът ми. – Толкова много им липсваш, Итън. Сара пак плака тази сутрин.
Лицето му се сгърчи за миг.
– Мразя това. Да лежа тук, а ти да се грижиш за всичко…
– Хей, нали за това е бракът – в добро и зло, нали? – Опитах да се пошегувам, но гласът ми леко се пречупи.
Итън се усмихна, но в очите му сякаш бушуваше някаква мисъл, която не ми разкриваше.
– Всичко наред ли е? – попитах. – Изглеждаш… различен тази вечер.
– Да, да. Добре съм. Просто… изморен.
Опитах се да не задълбавам. Понякога след операция човек е просто уморен, нали?
Но докато излизах да изхвърля обелките от ябълката, се сблъсках с Карла.
Тя е една от сестрите на Итън – добродушна, разговорлива, от хората, които мигновено те успокояват. Бяхме говорили няколко пъти, но сега изглеждаше напрегната.
Тя се спря пред мен, огледа се бързо по коридора и сви глас:
– Мога ли да поговоря с теб за секунда?
– Разбира се. Какво има?
Ръцете ѝ леко трепереха, докато си играеше с баджа си.
– Не би трябвало да правя това. Не бива да се намесваме в личния живот на пациентите, но…
– Карла, плашиш ме. Нещо с Итън ли не е наред? Някакви резултати от изследванията?
Тя бързо поклати глава.
– Не, не, не е медицинско. Просто… – Прехапа устна и погледна към стаята на Итън. – Слушай, не искам да те стряскам, но… погледни под леглото на мъжа ти, когато се върнеш вътре.
Загледах я озадачено.
– Под леглото му? Защо?
– Просто ми повярвай – каза бързо, сякаш се страхуваше някой да не я чуе. – Ще разбереш, като видиш.
– Карла, моля те – гласът ми трепна. – Ако нещо не е наред, кажи ми. Ще се справя.
– Не мога – прошепна тя и хвърли поглед през рамо. – Но трябва да разбереш. Просто… виж.
И се отдалечи, докато още стоях на място с тежест в стомаха. Какво можеше да има под леглото на Итън? Какъв е този „секрет“, който не съм забелязала?
– Чакай! – извиках след нея, но тя вече се отдалечаваше, стъпките ѝ отекваха по линолеума.
Поех си дълбоко въздух и се върнах в стаята, опитвайки се да се държа естествено. Ръцете ми трепереха толкова силно, че ги пъхнах в джобовете.
Итън лежеше в леглото и пак се взираше в телефона.
– Всичко наред ли е? – попита, когато седнах.
– Да. Просто изхвърлих боклука.
Но мислите ми препускаха, а думите на Карла звучаха на повторение: „Погледни под леглото на съпруга си.“
Трябваше ми претекст. Нещо непринудено. Хванах ябълката, която белех по-рано, и нарочно я „изпуснах“ на пода.
– Опа – казах и клекнах.
И тогава го видях. Сърцето ми спря.
Там, под леглото, имаше чифт очи… които ме гледаха.
Първоначално си помислих, че си въобразявам. Но не. Под леглото се беше сгушила жена, която ме гледаше, сякаш е елен на фарове.
– Какво по… – изправих се рязко. – Коя сте вие? Какво правите под леглото на съпруга ми?
Сърдечният монитор на Итън забърза ритъма си.
– Чакай, чакай… Саманта, не е това, което…
– Не смей да ми казваш „чакай“! След всичко, през което минахме? След десет години заедно?
– Сам, моля те…
Не го оставих да довърши.
– Какво прави тази жена тук, Итън? – Ръцете ми трепереха, докато посягах към телефона си. – Обаждам се в полицията. Това какво е? Някаква шега ли?
Жената пълзешком излезе изпод леглото, цялата почервеняла от срам. Изглеждаше направо ужасена.
– Моля! – Итън започна да паникьосва. Протегна се към телефона ми, като при всяко движение се виждаше как системата го затруднява. – Саманта, спри. Не е това, което си мислиш.
– Не е това, което си мисля? – не можех да повярвам на очите си, гласът ми се извиси с една октава. – И какво друго да си мисля? Че тази жена е загубила контактната си леща под леглото?
– Госпожо Саманта, мога да обясня… – започна жената.
– Как посмяхте? – извиках, като се отдръпнах от двамата. – От колко време продължава това? Затова ли се държиш странно, Итън?
Мониторът запищя по-настойчиво. Итън се надигна, опитвайки се внимателно да извади крака си от леглото. Лицето му показваше болка, а ръцете му се впиха в ръба на матрака. Стойката на системата се разклати леко, докато той се опитваше да се изправи.
– Моля те, само ме изслушай – каза с разтреперан глас. – Мога да обясня.
– Да обясниш КАКВО? Че ми изневеряваш в болнична стая, докато аз вкъщи гледам децата ни и се скъсвам от умора?
– Не! За Бога, не е това. – Той погледна жената, която изглеждаше така, сякаш иска да изчезне вдън земя. – Кажи ѝ.
Жената се поколеба, после промълви:
– Аз съм сватбена агентка.
– Моля? – погледнах я, сякаш току-що проговори на чужд език.
Тя се изправи, без да вдига очи към мен.
– Итън ме нае да организирам изненада – сватба. За вас.
Премигнах недоумяващо.
– Сватба? За мен? За какво говорите?
Итън въздъхна и прокара ръка през косата си.
– Вярно е. Работим заедно от месеци. Исках да ти направя изненада – истинска сватба.
– Но… защо цялата тази потайност? Защо да се крие под леглото като ученичка?
– Защото не трябваше да си тук! – Итън почти се разрида. – Планувахме го отдавна.
Жената кимна неловко.
– Финализирахме детайлите – любимите ви цветове, цветя, всичко. Той искаше да бъде перфектно. Чухме ви да говорите по телефона в коридора и не искахме да развалим изненадата… Затова той ми каза да се скрия. Наистина съжалявам за недоразумението.
– Наскоро намерих нашата стара сватбена снимка – продължи Итън, а очите му се насълзиха. – Спомняш ли си? Гражданското, ти в онази семпла бяла рокля, аз с костюма на баща ми? Заслужаваше нещо много по-красиво от онази набързо скалъпена церемония.
Стоях като вцепенена. Гневът, който бях усетила само преди миг, сякаш се стопи и на негово място се появи чувство на топлина и болка едновременно.
– Ти… планираш сватба? През цялото това време?
Итън кимна и протегна ръка да хване моята.
– Знам, звучи налудничаво… Но исках да те изненадам. Да те зарадвам. Да ти подаря сватбения ден, за който винаги си мечтала, преди…
– Преди какво? – попитах тихо, стискайки ръката му.
– Преди нещо да се обърка отново – прошепна той. – Обичам те, Сам. Повече от всичко. Искам да се оженим отново, този път както трябва – пред децата, семейството и приятелите ни.
За миг просто стоях и го гледах. После избухнах в смях, докато сълзи се стичаха по бузите ми.
– Ти си луд! – поклатих глава. – Имаш ли представа колко малко ми трябваше да се обадя на 911? Помислих си… Господи, помислих си най-лошото.
Итън се усмихна гузно.
– Да… не беше най-умното решение да кажа на Джесика да се крие под леглото.
Сватбената агентка – Джесика – промърмори още едно „Извинете“ и се измъкна от стаята, оставяйки ни сами.
Когато вратата се затвори, Итън протегна ръка към мен.
– И така… какво мислиш? Още ли си ядосана?
Стиснах ръката му, усещайки топлината, която винаги ме успокояваше.
– Ядосана? Не. Но ми дължиш истинско обяснение… и може би едно питие, когато излезеш оттук! – засмях се, а после добавих тихо: – И, Итън? Няма значение дали ще се наложи първия си танц да го изиграем в инвалидни колички на 90. Важното е, че ще го направя с теб.
Той ме придърпа към себе си и усетих сълзите му върху рамото си.
– Обичам те – прошепна. – И след десет години всеки ден се влюбвам в теб все повече.
– И аз те обичам – отвърнах му тихо. – Само, моля те, следващия път, когато планираш изненада… не крий сватбения агент под леглото!
Той се засмя – топъл, искрен смях, който изпълни болничната стая с усещане за дом и обич. И изведнъж всичко отново си дойде на мястото.