Миналата седмица бяхме навън с приятели. Вечерта се плъзгаше лениво, също като скъпото вино по стените на кристални чаши. Смехът в градината на луксозния ресторант беше приглушен, изтънчен, почти репетиран. Това беше нашият свят – свят на добре скроени костюми, дискретни бижута и грижливо поддържани фасади. Аз, Александър, бях в стихията си. Успешен, самоуверен, с красива съпруга до себе си и бебе, което завършваше картината на идеалния живот. Картина, която бях рисувал с години.
Някой подхвърли нещо за безсънните нощи и смяната на пелени. Всички се засмяха с разбиране. Аз вдигнах чашата си за тост, усещайки приятната тежест на алкохола в кръвта си. Усмихнах се към съпругата си, Михаела, чиято красота тази вечер сякаш беше по-студена, по-далечна от обикновено. Може би беше просто умората.
„Няма проблеми“, казах с плътен, уверен глас, който винаги използвах, когато сключвах сделки. „Михаела се справя блестящо. В крайна сметка…“ – направих драматична пауза, оглеждайки очакващите лица на приятелите ни. „Тя го роди само за да ме върже!“
Смехът ми проехтя, силен и самодоволен. Очаквах и другите да се присъединят, да оценят солената шега, типична за мъж, който има всичко и не се страхува да го покаже. Но вместо вълна от смях, последва внезапна, неестествена тишина. Смехът ми заседна в гърлото.
Всички погледи бяха приковани към Михаела.
Тя замръзна. Не просто млъкна, а сякаш всяка клетка в тялото ѝ спря да се движи. Усмивката беше изчезнала от лицето ѝ, заменена от маска на ледено спокойствие, което беше по-плашещо от всеки гняв. Очите ѝ, обикновено топли като кехлибар, сега бяха тъмни, непроницаеми кладенци. Тя бавно остави чашата си на масата. Звънът на кристала по дървото беше единственият звук.
Мина цяла вечност, преди да проговори. Гласът ѝ беше тих, но режеше въздуха като диамант по стъкло.
„Интересно…“ – каза тя, без да откъсва поглед от мен. Всяка сричка беше премерена, натоварена със смисъл, който само аз можех да разбера. „Особено от мъжа, който ми се молеше да…“
Тя не довърши. Нямаше и нужда. Остави думите да висят във въздуха, тежки и отровни. Приятелите ни трескаво се заеха да разглеждат менютата, да си сипват вода, да коментират времето. Моментът беше разбит. Фасадата беше пропукана.
Под масата ръката ми неволно се сви в юмрук. Студена пот изби по челото ми. Шегата. Проклетата, глупава шега. Тя отвори врата, която трябваше да остане залостена завинаги. Врата към една истина, която бях погребал толкова дълбоко, че почти бях убедил себе си, че не съществува.
Пътят към дома беше мълчалив. Тишината в колата беше по-оглушителна от всяка караница. Кожените седалки скърцаха при всяко мое движение, а светлините на града се плъзгаха по лицето на Михаела, разкривайки само каменно изражение. Тя гледаше право напред, сякаш аз не съществувах. Аз, нейният съпруг. Аз, бащата на детето ѝ. Или поне този, който всички мислеха за такъв.
Прибрахме се в огромната си, празна къща. Ехото от стъпките ни по мраморния под беше единственият ни спътник. Бебефонът примигваше кротко от стаята на малката Лилия, единственият невинен свидетел на нашата тиха война.
Михаела се качи направо в спалнята. Аз останах долу, налях си уиски, което изгори гърлото ми, но не успя да стопли леда в стомаха ми. Думите ѝ се въртяха в главата ми. „…мъжа, който ми се молеше да…“
Молех я. Да. Но не за това, което си мислеха всички. Молех я не просто да имаме дете. Молех я да спаси империята ми. Молех я да изиграе роля. Молех я да запази една тайна, която щеше да унищожи и двама ни.
И онази вечер, с една глупава, арогантна шега, аз бях подал на врага ключа към нашата крепост. А врагът спеше в леглото ми.
Глава 2
Преди две години картината беше съвсем различна. Аз бях на върха, но империята, която управлявах – строителната фирма, наследена от баща ми – се крепеше на един-единствен, прогнил стълб. Волята му. Баща ми беше старомоден тиранин, дори от гроба. В завещанието си беше вписал клауза, която звучеше като излязла от деветнадесети век: за да получа пълния контрол и мажоритарния дял от акциите, трябваше да бъда „женен мъж и баща на законен наследник“ преди да навърша тридесет и пет. В противен случай, контролът щеше да премине към борда на директорите, а аз щях да остана с трохи.
Имах съпруга – Михаела. Красива, интелигентна, произхождаща от добро семейство, тя беше идеалната съпруга за мъж с моите амбиции. Но нямахме дете. Опитвахме от години. Лекари, клиники, изследвания. Присъдата дойде тихо и безапелационно, в един стерилен кабинет, миришещ на дезинфектант. Проблемът беше в мен. Непоправим.
Светът ми се срина. Не заради несбъднатото бащинство, а заради заплахата за всичко, което бях градил. Да призная пред света, пред борда, беше немислимо. Това беше слабост, а в моя свят слабостта беше смърт.
Тогава, в отчаянието си, аз се молех на Михаела.
Спомням си онази нощ. Дъждът плющеше по прозорците на мезонета ни. Аз крачех напред-назад като звяр в клетка, а тя седеше на дивана, свита, пребледняла.
„Има начин“, казах аз, спирайки пред нея. Гласът ми трепереше. „Никой не трябва да знае. Можем да използваме донор. Анонимен. Ще бъде нашето дете. Нашето. Ти ще го износиш, ти ще го родиш. Ще бъдеш майка. Аз ще бъда баща. Всичко ще бъде наред.“
Тя ме погледна. В очите ѝ нямаше съчувствие, а само болка и нещо, което тогава не разпознах – презрение.
„Искаш да те излъжа?“, попита тя тихо. „Искаш да излъжем всички? Да построим семейството си върху лъжа, само за да запазиш фирмата си?“
„Не е само фирма!“, изкрещях аз, губейки контрол. „Това е моят живот! Това е нашето бъдеще! Бъдеще, което няма да имаме, ако онзи лешояд, Пламен, докопа контрола! Той ще ни унищожи, Михаела! Разбери го!“
Пламен. Моят заместник, моята сянка. Вечно чакащ да се спъна. Той знаеше за клаузата. И броеше дните до тридесет и петия ми рожден ден.
Молех се. Паднах на колене, нещо, което не бях правил никога в живота си. Хванах студените ѝ ръце.
„Моля те, Михаела. Направи го за нас. Моля те. Ще ти дам всичко. Всичко, което поскаш. Само ми помогни. Спаси ни.“
Тя мълча дълго. Дъждът спря. В настъпилата тишина чух само собственото си учестено дишане. Накрая, тя кимна. Едно едва доловимо движение на главата, което обаче реши съдбата ни.
„Добре“, прошепна тя. „Но това ще има цена, Александър. И един ден ще си я платиш.“
Тогава не обърнах внимание на думите ѝ. Бях заслепен от облекчение. Бях спасен.
Процедурата беше дискретна, скъпа и успешна. Девет месеца по-късно се роди Лилия. Аз получих контрола над компанията. Пламен беше победен. Картината беше завършена.
Но онази вечер, в ресторанта, разбрах, че Михаела не е забравила. Тя просто е чакала своя момент. Чакала е деня, в който ще ми връчи сметката. И този ден беше дошъл.
Глава 3
На сутринта къщата беше пропита от ледена тишина. Михаела беше станала преди мен. Чувах я в кухнята – тихото потракване на чаша, шума на кафе машината. Движенията ѝ бяха премерени, лишени от обичайната енергия. Сякаш пестеше сили за предстоящата битка.
Слязох долу, облечен в безупречен костюм, бронята ми за деня. Тя стоеше с гръб към мен, гледайки през панорамния прозорец към безупречно поддържаната градина.
„Добро утро“, казах аз, опитвайки се гласът ми да прозвучи нормално.
Тя не се обърна.
„Наистина ли мислиш така, Александър?“, попита тя, а гласът ѝ беше равен, лишен от емоция. „Че всичко това…“ – тя направи неопределен жест с ръка, обхващайки луксозната кухня, къщата, целия ни живот – „…е само защото съм искала да те вържа?“
Приближих се до плота, налях си кафе. Ръцете ми леко трепереха.
„Беше глупава шега, Михаела. Казах го без да мисля. Бях пийнал.“
Тя бавно се обърна и ме погледна. Очите ѝ бяха уморени, но твърди.
„Никога не правиш нищо, без да мислиш. Особено когато става въпрос за имиджа ти. Това не беше шега. Това беше пробване на терен. Да видиш дали съм забравила. Дали съм се примирила с ролята, която си ми отредил.“
„Каква роля?“, попитах аз, макар да знаех отговора. „Ролята на моя съпруга? На майка на детето ни?“
Тя се изсмя. Кратък, горчив смях, който ме прониза.
„Не. Ролята на твоя съучастничка. На пазителката на голямата ти тайна. Тайната на великия Александър, който не може да има свои деца, но може да купи всичко останало. Включително и наследник.“
Думите ѝ бяха като шамари. Почувствах как кръвта нахлува в лицето ми.
„Внимавай какво говориш“, процедих през зъби. „Правих го за нас.“
„Не“, поправи ме тя, приближавайки се с една крачка. „Правеше го за себе си. За твоята фирма, за твоето его, за твоя страх от провал. Аз бях просто инструмент. Удобна матка, която да реши проблема ти. И сега очакваш да съм благодарна и да си мълча.“
Телефонът ми извибрира на плота. Погледнах екрана. Пламен. Сърцето ми подскочи.
„Трябва да тръгвам“, казах рязко, обръщайки ѝ гръб. „Имаме важна среща.“
„Бягай“, каза тя зад мен. „Бягай при твоите сделки и твоите лъжи. Но не забравяй, Александър. Аз държа ключа към всичко. И търпението ми се изчерпва.“
Излязох от къщата, без да кажа нищо повече. Докато карах към офиса, думите ѝ отекваха в главата ми. „Търпението ми се изчерпва.“ Тя блъфираше. Трябваше да блъфира. Да разкрие истината би означавало да унищожи и себе си. Да лепне етикет на детето си. Не, тя нямаше да го направи.
Но докато паркирах в подземния гараж на бизнес сградата, едно студено съмнение започна да си проправя път в съзнанието ми. Ами ако грешах? Ами ако тя вече не се интересуваше от последствията? Ами ако единственото, което искаше, беше да ме види сринат?
В офиса ме чакаше Пламен. Усмивката му беше мазна, а погледът му – хищнически.
„Добро утро, шефе“, каза той, разположил се удобно в едно от креслата пред бюрото ми. „Надявам се, не прекъсвам нещо важно.“
„Винаги си важен, Пламене“, отвърнах аз, сядайки зад масивната дъбова маса. „Казвай какво има.“
Той се наведе напред, остави на бюрото папка.
„Просто малко информация. За новия ни конкурент на търга за общинския проект. Изглежда имат вътрешен човек. Някой им е изнесъл нашите ценови оферти.“
Отворих папката. Вътре имаше копия от нашите документи, до най-малкия детайл. Почувствах как ледени тръпки пробягват по гърба ми. Този търг беше жизненоважен. Загубата му щеше да е катастрофа.
„Кой?“, попитах кратко.
Пламен се усмихна още по-широко. „Все още работим по въпроса. Но знаеш ли кое е интересното? Фирмата-конкурент е консултирана от една адвокатска кантора. А един от водещите партньори там е първи братовчед на…“ – той направи пауза, наслаждавайки се на момента – „…на Симеон.“
Симеон. Името падна като камък в стомаха ми. Симеон беше старата любов на Михаела. Художник, бохем, всичко, което аз не бях. Бяха се разделили години преди да се запознаем, но знаех, че тя все още пазеше някои от картините му.
„Какво намекваш?“, попитах, а гласът ми беше опасно спокоен.
„О, нищо не намеквам“, каза Пламен, изправяйки се. „Просто споделям факти. Странни съвпадения. Ти си умен мъж, Александър. Сам ще си направиш изводите.“
Той излезе от кабинета, оставяйки ме сам с папката и с отровата, която беше посял в ума ми. Михаела. Симеон. Предателство. Възможно ли беше? Възможно ли беше гневът ѝ да е стигнал толкова далеч? Да рискува не само нашето семейство, но и компанията, която осигуряваше луксозния ѝ живот?
И тогава, като светкавица, ме прониза друга, още по-ужасяваща мисъл. Ами ако… ами ако не ставаше въпрос само за бизнес? Ами ако имаше нещо повече?
Телефонът ми отново извибрира. Беше съобщение от частния детектив, когото бях наел преди месец, за да следи Пламен. Бях сигурен, че той крои нещо.
Съобщението беше кратко: „Обади ми се. Имам нещо за теб. Не е за Пламен. За жена ти е.“
Глава 4
Ръцете ми изстинаха. Взирах се в екрана на телефона, а думите пулсираха пред очите ми. „За жена ти е.“ В продължение на няколко секунди не можех да помръдна. Шумът на града отвън, жуженето на климатика, всичко изчезна. Чувах само ударите на собственото си сърце – тежки, неравномерни.
Излязох на балкона на кабинета си. Въздухът беше тежък и влажен, но аз имах нужда да дишам. Набрах номера на детектива.
„Казвай“, казах без предисловия, когато той вдигна.
„Господин Александров“, започна той с безизразния си, професионален глас. „Както знаете, наблюдавах обекта Пламен. Но в процеса на работата ми, случайно попаднах на нещо друго. Госпожа Михаела.“
„Какво за нея?“, прекъснах го аз, стиснал телефона толкова силно, че кокалчетата на пръстите ми побеляха.
„През последните три седмици има редовни срещи. Два пъти седмично. Винаги по едно и също време, когато детето е с бавачката. На едно и също място.“
„Къде?“, изръмжах аз.
„Ателие в старата част на града. Наето е на името на Симеон Ангелов.“
Симеон. Отново това име. Земята се люшна под краката ми.
„Какво правят там?“, попитах, макар че вече се страхувах от отговора.
„Не мога да кажа със сигурност какво се случва вътре“, отвърна детективът. „Но пристигат поотделно, стоят вътре по два-три часа. Изпратих Ви по имейл няколко снимки. От влизането и излизането. Сами преценете.“
Затворих телефона. С треперещи пръсти отворих лаптопа си, намерих имейла. Бяха прикачени няколко файла. Кликнах на първия.
Снимката беше леко размазана, направена отдалеч, но беше безпогрешно тя. Михаела. Излизаше от стара, артистична сграда. Беше облечена небрежно, с дънки и тениска, косата ѝ беше прибрана набързо. Но на лицето ѝ имаше изражение, което не бях виждал от години. Усмивка. Истинска, лека, безгрижна усмивка.
Отворих втората снимка. Направена няколко минути по-късно, от същата врата. Симеон. По-възрастен, отколкото го помнех от снимките, с прошарена коса и същото бохемско излъчване. Той също се усмихваше.
Третата снимка ме удари като физически удар. Беше направена пред сградата. Те стояха един до друг, за момент забравили да се огледат. Той ѝ казваше нещо, а ръката му нежно докосваше нейната. Интимен, спонтанен жест, който казваше повече от всяка целувка.
Лъжа. Всичко беше лъжа. Нейният гняв, нейното презрение. Не ставаше въпрос само за тайната ни. Тя имаше свой собствен, скрит живот. Докато аз се борех да запазя империята си, тя е намирала утеха в ръцете на друг. Мъжът, когото беше обичала преди мен.
Ревността беше като киселина, която разяждаше всичко вътре в мен. Но под нея се надигаше нещо друго, по-студено и по-опасно. Гняв. Леден, пресметлив гняв. Тя ме беше направила на глупак. Беше ме предала по най-унизителния начин.
В този момент омразата ми към нея беше по-силна дори от страха, че тайната ни ще бъде разкрита.
И тогава частите от пъзела започнаха да се наместват с ужасяваща яснота. Изтичането на информация. Братовчедът на Симеон. Това не беше съвпадение. Това беше план. Те работеха заедно. Тя му е дала информацията, за да ме саботира. Искали са да ме унищожат. И двамата.
Върнах се в кабинета си и седнах зад бюрото. Вече не треперех. Бях напълно спокоен. Спокойствието преди буря.
Взех телефона и набрах друг номер. Номерът на Адриана, най-добрият корпоративен адвокат в града. Жена, известна с това, че е безскрупулна като акула.
„Адриана, здравей. Александър е“, казах, когато тя вдигна. „Имам нужда от теб. Искам да подготвиш документи за развод. Най-агресивният възможен. Искам пълно попечителство над детето. Искам да я оставя без нищо. Абсолютно нищо.“
Последва кратка пауза от другата страна на линията.
„Имаш ли основания?“, попита тя с деловия си тон.
„О, да“, отвърнах аз, гледайки снимката на Михаела на екрана. „Имам повече от основания. Имам доказателства. Тя извърши прелюбодеяние. И не само това. Имам подозрения за корпоративен шпионаж. Предала е търговски тайни на конкуренцията.“
„Това е сериозно, Александър. Ако можеш да го докажеш…“
„Ще го докажа“, прекъснах я аз. „На всяка цена.“
Затворих телефона и се облегнах назад в стола си. Играта се променяше. Досега бях в отбрана, уплашен от заплахата ѝ. Но вече не. Сега аз преминавах в нападение. Щях да използвам всяко оръжие, с което разполагах. Нейната изневяра, нейното предателство. Щях да я смачкам. Щях да я унищожа, преди тя да успее да унищожи мен.
Мислех си, че знам всичко. Мислех си, че съм видял най-лошото. Но все още не подозирах, че най-големият удар тепърва предстои. Че лъжата, върху която бяхме изградили живота си, имаше много повече пластове, отколкото можех да си представя. И че истината, когато най-накрая излезеше наяве, щеше да бъде по-шокираща от най-смелите ми предположения.
Глава 5
Прибрах се у дома късно вечерта. Къщата беше тиха. Михаела сигурно спеше. Или поне така си мислех. Когато влязох в спалнята, я заварих да седи в едно кресло до прозореца, обляна в лунна светлина. Беше облечена с нощница от бяла коприна, а косата ѝ се спускаше свободно по раменете. Изглеждаше като призрак.
Тя не се обърна, когато влязох.
„Къде беше?“, попита тя в тишината. Гласът ѝ беше спокоен, почти меланхоличен.
„Работих до късно“, отвърнах аз, разхлабвайки вратовръзката си. Всяко движение ми се струваше прекалено шумно. „Имахме криза във фирмата.“
„Криза“, повтори тя, сякаш опитваше думата на вкус. „Винаги има някаква криза, нали, Александър? Винаги има нещо по-важно. Фирмата, сделките, търговете.“
„Това осигурява живота, който водиш“, отвърнах остро. „Включително и свободното време, което имаш.“
Тя бавно се обърна към мен. В полумрака не можех да видя добре изражението ѝ, но усещах погледа ѝ върху себе си.
„Знаеш ли кое е най-тъжното?“, каза тя. „Че ти наистина вярваш в това. Вярваш, че парите могат да купят всичко. Че могат да запълнят всяка празнина. Че могат да заглушат всяка истина.“
Приближих се до леглото, свалих сакото си. Не исках да водя този разговор. Не и сега. Имах нужда от време, за да планирам следващия си ход, да се консултирам с Адриана, да събера още доказателства.
„Уморен съм, Михаела. Нека поговорим утре.“
„Не“, каза тя твърдо. „Ще говорим сега. Защото аз също съм уморена. Уморена да живея в тази позлатена клетка. Уморена да се преструвам. Уморена да пазя твоите мръсни тайни.“
Сърцето ми замря.
„Какво искаш, Михаела? Пари? Искаш повече пари? Кажи колко.“
Тя се изправи и бавно тръгна към мен. Коприната на нощницата ѝ шумолеше при всяка крачка. Когато се приближи, видях, че очите ѝ блестят от незаплакани сълзи.
„Не става въпрос за пари, Александър. Никога не е ставало. Става въпрос за това, в което ме превърна. Съучастник. Лъжкиня. Аз не съм такава. Или поне не бях.“
„Всички правим избори“, казах студено. „Ти направи своя.“
„Не“, поклати тя глава. „Ти не ми остави избор. Ти ме притисна до стената. Използва страха ми, че ще загубим всичко. Манипулира ме. И аз ти позволих.“
Тя спря точно пред мен. Бяхме толкова близо, че усещах дъха ѝ.
„Но знаеш ли?“, прошепна тя. „Най-големият виц не е, че съм те вързала с това дете. Най-големият виц е, че ти си мислиш, че знаеш цялата истина. Че всичко е било просто една стерилна медицинска процедура с анонимен донор.“
Почувствах как кръвта се отдръпва от лицето ми. Какво говореше?
„Какво искаш да кажеш?“, попитах, а гласът ми беше дрезгав.
Тя се усмихна. Но това не беше усмивката от снимката. Тази беше студена, остра и пълна с болка.
„Казвам, че ти си молеше. Молеше ме да запазя тайната. Но аз никога не съм ти обещавала, че ще пазя всички тайни. Има неща, които дори ти не знаеш, Александър. Има лъжи, скрити в други лъжи.“
Тя се размина с мен и отиде до вратата. Спря с ръка на дръжката.
„Отивам да спя в стаята за гости. И ти предлагам да помислиш добре. Да помислиш какво си готов да загубиш. Защото войната, която започваш, може да унищожи не само мен. Може да унищожи и илюзията, на която крепиш целия си живот.“
Тя излезе и затвори вратата след себе си. Остави ме сам в огромната спалня, в тъмнината, с думите ѝ, които кънтяха в ушите ми.
„Лъжи, скрити в други лъжи.“
Какво означаваше това? Какво можеше да има повече от това, което вече знаех? Опитах се да убедя себе си, че това са просто празни заплахи. Опит да ме разколебае, да ме накара да се отдръпна. Но в гласа ѝ имаше такава убеденост, такава студена ярост, че не можех да го отхвърля.
Легнах на леглото, но знаех, че няма да спя. В ума ми се въртяха хиляди въпроси. Каква тайна можеше да е по-голяма от нашата? Какво не ми беше казала?
И тогава, в тишината на нощта, една мисъл, толкова чудовищна, толкова немислима, започна да се оформя в съзнанието ми. Ами ако… ами ако донорът не е бил анонимен?
Сърцето ми спря. Симеон. Художник. Човек, който създава. Възможно ли беше? Възможно ли беше тя да е стигнала толкова далеч? Да ме е измамила по такъв първичен, по такъв окончателен начин?
Ако Лилия беше негова дъщеря… това променяше всичко. Това не беше просто изневяра. Това беше върховното предателство. Това означаваше, че наследникът, с когото бях спасил компанията си, всъщност е дете на моя враг. Дете, родено от любовта на жена ми към друг мъж.
Почувствах се зле. Станах и отидох до банята, където се облегнах на студената мивка. Погледнах се в огледалото. Мъжът, който ме гледаше отсреща, беше непознат. Лицето му беше бледо, очите му – хлътнали от ужас. Това ли бях аз? Мъжът, който имаше всичко? Или бях най-големият глупак на света?
Трябваше да разбера. Трябваше да знам истината. На всяка цена.
Глава 6
Следващите няколко дни преминаха в мъгла от параноя и подозрения. Живеехме в една къща, но бяхме на светлинни години един от друг. Разминавахме се в коридорите като призраци, разменяхме си само най-необходимите думи, свързани с детето. Въздухът беше толкова натегнат, че можеше да се разреже с нож.
През цялото време умът ми работеше трескаво. Как да разбера истината? Не можех просто да я попитам. Тя щеше да отрече или да използва истината като оръжие, когато ѝ е най-удобно. Имах нужда от неопровержимо доказателство. ДНК тест.
Но как да го направя, без тя да разбере? Всяка моя стъпка се следеше. Чувствах погледа ѝ върху себе си, дори когато не беше в стаята. Знаех, че тя очаква моя ход.
Междувременно, войната в офиса ескалираше. Пламен ставаше все по-нагъл, подхвърляше намеци пред другите членове на борда, сееше съмнения относно моята преценка. Загубата на общинския търг беше тежък удар и той го използваше максимално. Чувствах как примката около врата ми се затяга. Бях атакуван на два фронта – у дома и на работа. И знаех, че двете войни са свързани.
Една вечер, докато Михаела беше излязла, уж на вечеря с приятелки, аз се реших. Влязох в стаята на Лилия. Детето спеше спокойно в креватчето си, малкото му личице беше отпуснато и невинно. За момент сърцето ми се сви. Независимо чия кръв течеше във вените ѝ, това дете не беше виновно за нищо. Аз я бях приел за своя дъщеря. Бях я обичал, доколкото можех.
С огромно усилие потиснах емоциите си. Взех памучен тампон от комплекта за първа помощ и внимателно, с трепереща ръка, го плъзнах по вътрешната страна на бузата ѝ. Тя се размърда леко в съня си, но не се събуди. Сложих тампона в стерилен плик. След това взех една от моите четки за зъби. Имах всичко необходимо.
На следващия ден се свързах с частна лаборатория, която гарантираше пълна анонимност. Платих огромна сума за експресен резултат. Сега оставаше само да чакам.
Чакането беше агония. Всеки звън на телефона ме караше да подскачам. Всяка минута се проточваше като час. Опитвах се да работя, но не можех да се концентрирам. Думите на Михаела за „лъжи, скрити в лъжи“ не ми даваха мира. Какво друго можеше да има?
Докато чаках, реших да направя собствено проучване. Наех друг детектив, различен от първия, с една-единствена задача: да проучи Симеон. Не личния му живот, а финансовото му състояние. Исках да знам всичко – приходи, дългове, инвестиции.
Отговорът дойде изненадващо бързо. Симеон, бохемът художник, който уж живееше от продажбата на картините си, всъщност беше в тежко финансово положение. Имаше огромни дългове, ателието му беше под наем, който не беше плащал от месеци. Но преди около година и половина – точно по времето, когато Михаела е забременяла – той внезапно беше погасил голяма част от задълженията си. С голяма сума в брой. Без ясен произход.
Картината започваше да се прояснява и беше по-грозна, отколкото си представях. Това не беше просто любовна афера. Това беше сделка. Тя не просто ме беше измамила със Симеон. Тя му е платила. С моите пари. Платила му е, за да стане донор. За да ѝ даде детето, от което аз се нуждаех.
Предателството беше толкова колосално, толкова чудовищно, че ми се зави свят. Тя не просто ме беше заменила. Тя ме беше използвала като банка, за да финансира лъжата си и да помогне на любовника си.
И тогава телефонът иззвъня. Беше от лабораторията.
„Готови са резултатите, господине. Изпращам ви ги на криптиран имейл.“
Отворих пощата си с ледено спокойствие. Вече знаех какво ще видя. Или поне така си мислех.
Отворих файла. Беше таблица с числа, маркери, проценти. Не разбирах нищо от научния жаргон. Прескочих всичко и отидох направо на заключението. Едно изречение, написано с удебелен шрифт.
„Вероятността Александър да е биологичният баща на детето Лилия е 0%.“
Това го очаквах. Това беше потвърждението на най-големия ми кошмар. Но имаше и второ изречение. Прочетох го веднъж. Два пъти. Не можех да повярвам на очите си. Препрочитах го отново и отново, но то не се променяше.
„Анализът показва също, че между детето Лилия и майката Михаела няма биологична връзка. Вероятността Михаела да е биологичната майка е 0%.“
Глава 7
Тишина. В кабинета ми, на последния етаж на стъклена сграда в сърцето на града, настана абсолютна, оглушителна тишина. Думите на екрана пулсираха, изгаряха ретината ми.
„Вероятността Михаела да е биологичната майка е 0%.“
Това беше невъзможно. Абсурдно. Сигурно беше грешка. Объркали са пробите. Това беше единственото логично обяснение.
Но в дъното на съзнанието ми, в най-тъмния му ъгъл, една студена, ужасяваща мисъл започна да се оформя. „Лъжи, скрити в лъжи.“
Тя не просто ме е измамила с бащата. Тя ме е измамила за всичко. Детето. Лилия не беше нейна дъщеря.
Коя тогава беше тя? Чие дете отглеждахме в дома си?
Бременността. Деветте месеца. Нейният корем, който растеше. Повръщането сутрин, подутите глезени, всичко. Всичко е било театър. Грандиозен, перфектно изигран спектакъл. Но как? Как е възможно да симулираш бременност в продължение на девет месеца? Фалшив корем? Лекари, които са били подкупени? Цяла мрежа от лъжи и съучастници? Мащабът на измамата беше умопомрачителен.
И тогава си спомних. Тя настояваше да ражда в малка, частна клиника извън града. Аз исках най-добрата болница, най-добрите специалисти, но тя беше непреклонна. Искала „спокойствие и уединение“, далеч от любопитните погледи. Аз, в наивността си, се съгласих. Мислех, че го прави заради стреса. А тя просто е прикривала следите си.
Кой беше истинският родител? Коя е жената, която е износила и родила това дете? И защо го е направила?
Сурогатна майка. Това беше отговорът. Но не такава, каквато се наема по законен път. Това беше нещо друго. Нещо мръсно, тайно.
Взех телефона и набрах детектива, който проучваше Симеон.
„Искам да провериш нещо друго“, казах, а гласът ми звучеше непознато, празно. „Частна клиника „Свети Димитър“. Всичко за нея. Собственици, лекари, пациенти отпреди година. Искам да знаеш дали Михаела или Симеон са имали някаква връзка с това място.“
Докато чаках, умът ми сглобяваше парчетата от един чудовищен пъзел. Парите, които Симеон беше получил. Те не са били само за неговата „услуга“. Те са били за цялата операция. За клиниката, за лекарите, за истинската майка. Михаела беше диригентът, а Симеон – неин съучастник. Те бяха купили дете. Буквално. Купили са го, за да мога аз да си запазя компанията.
Почувствах прилив на гадене. Целият ми живот, целият ми успех, се крепеше на най-голямата възможна лъжа. Бях се притеснявал за една измама – фалшиво бащинство. А се оказа, че съм жертва на нещо много по-голямо. Бях измамен за самото естество на семейството си.
Лилия. Малкото момиченце, което спеше в дома ми. Тя не беше моя. Не беше и на Михаела. Тя беше непозната. Продукт на сделка.
Гневът, който изпитвах досега, се трансформира. Вече не беше просто ревност или наранено его. Беше нещо първично. Чувствах се осквернен. Те бяха внесли в дома ми, в живота ми, чуждо дете, и ме бяха накарали да повярвам, че е мое, че е наше.
Детективът се обади след няколко часа.
„Има нещо“, каза той. „Клиниката е закрита преди шест месеца. Отнели са ѝ лиценза заради „нередности“. Но успях да се свържа с бивша медицинска сестра. Разказа ми интересни неща. Говори се, че там са се извършвали незаконни осиновявания. Фалшифицирали са документи. Бебета от социално слаби майки са били продавани на богати двойки, които не могат да имат деца.“
„Михаела“, прошепнах аз. „Била ли е там?“
„Сестрата си спомня за нея. Описа ми я. Каза, че е идвала няколко пъти със съпруга си. Така го е представила. Висок, артистичен мъж с прошарена коса.“
Симеон.
„Има и още нещо“, продължи детективът. „Точно по времето, когато се е родила дъщеря ви, в клиниката е била настанена млада жена. Студентка. Кристина се казва. Била е в тежко положение, без пари, бременна. Родителите ѝ са я изгонили. Тя е родила момиченце. И няколко дни след раждането е изчезнала. Подписала е документи, с които се отказва от детето. Но сестрата твърди, че момичето е било под огромно напрежение, плачело е постоянно. Сякаш са я принудили.“
Кристина. Това име ми беше познато. Откъде?
И тогава си спомних. По-малката сестра на Михаела. Тази, която учеше в университета. Тази, на която Михаела уж помагаше финансово.
Не. Не можеше да бъде. Това беше твърде чудовищно. Твърде извратено.
Михаела не просто е купила бебе. Тя е купила бебето на собствената си сестра.
Глава 8
Светът спря да се върти. Кабинетът, градът, целият свят изчезна. Останах само аз и тази ужасяваща, невъзможна истина.
Кристина. Тихата, скромна Кристина. Винаги в сянката на по-голямата си сестра. Спомних си я от няколко семейни събирания – младо момиче с уплашени очи, което винаги изглеждаше неудобно в нашия луксозен свят. Спомних си как Михаела говореше за нея – с покровителствен тон, като за неразумно дете, на което трябва да се помага. „Кристина пак има финансови проблеми“, „Трябва да ѝ платя семестъра“, „Взела е кредит за жилище, който не може да обслужва“.
Всичко беше лъжа. Димократична завеса, която да прикрие истината. Те не са ѝ помагали. Те са я използвали. Използвали са отчаянието ѝ.
Представих си сцената. Михаела и Симеон отиват при младата, уплашена Кристина. Бременна, изоставена, без пари. И ѝ правят предложение. „Дай ни детето си. Ние ще го отгледаме в лукс. Ще има всичко. А ти ще получиш пари. Ще си решиш проблемите. Ще можеш да започнеш отначало. Никой няма да разбере. Ще бъде нашата малка тайна.“
Те не просто са я убедили. Те са я принудили. Изнудили са я. Използвали са позицията си на сила.
И бащата? Кой беше бащата на детето на Кристина? Някое нейно гадже от университета? Или… Не, не смеех дори да си го помисля.
Вдигнах телефона и набрах номера на Адриана.
„Адриана“, казах, а гласът ми беше пуст, лишен от всякаква емоция. „Отмени всичко. Разводът. Исковете. Всичко. Има промяна в плана.“
„Каква промяна?“, попита тя, изненадана от рязката смяна на тона ми.
„Това вече не е семейно дело“, отвърнах аз. „Това е наказателно дело. Става въпрос за търговия с бебета, за фалшифициране на документи, за изнудване.“
Разказах ѝ всичко. Всяка ужасяваща подробност. От ДНК теста до разкритията на детектива. Тя мълча дълго, докато говорех. Когато свърших, в слушалката настана тишина.
„Александър“, каза тя накрая, а в гласа ѝ за първи път чух нещо различно от професионална дистанцираност. Чух шок. „Това е… това е чудовищно. Ако можеш да го докажеш, те не просто ще загубят всичко. Те ще отидат в затвора за дълги години.“
„Искам да отидат в затвора“, казах аз. „Искам да ги видя зад решетките. Но преди това… преди това имам да свърша нещо.“
Трябваше да говоря с нея. Трябваше да я погледна в очите и да я накарам да си признае. Не Михаела. Кристина.
Намерих адреса ѝ чрез детектива. Малък апартамент в краен квартал. От онези, които се купуват със студентски кредит и те заробват за цял живот.
Отидох там същата вечер. Не се обадих предварително. Когато отвори вратата, лицето ѝ пребледня. Беше облечена с износени домашни дрехи, косата ѝ беше вързана небрежно. Изглеждаше още по-млада и по-уязвима, отколкото я помнех.
„Господин Александров?“, промълви тя, а в очите ѝ се четеше паника. „Какво правите тук?“
„Може ли да вляза?“, попитах, а гласът ми беше спокоен, почти леден. „Искам да поговорим за Лилия.“
При споменаването на името, тя трепна, сякаш я удари ток. Без да каже дума, тя се отдръпна от вратата и ме пусна да вляза. Апартаментът беше малък, скромно обзаведен, но чист. Навсякъде имаше учебници по право. Иронията беше жестока.
Тя застана в средата на стаята, прегърнала се с ръце, сякаш ѝ е студено.
„Не знам за какво говорите“, каза тя, но гласът ѝ трепереше.
„О, мисля, че знаеш“, отвърнах аз, като се приближих до нея. „Знам всичко, Кристина. Знам за клиниката. Знам за парите. Знам, че Лилия е твоя дъщеря.“
Тя се свлече на дивана, сякаш краката ѝ не я държаха повече. Зарови лице в ръцете си и зарида. Тихи, отчаяни ридания, които разтърсваха цялото ѝ тяло.
Оставих я да плаче няколко минути. След това седнах на стола срещу нея.
„Искам да ми разкажеш всичко“, казах тихо. „От самото начало. Искам да знам как те принудиха.“
Тя вдигна глава. Лицето ѝ беше подпухнало и мокро от сълзи.
„Тя каза, че е за добро“, прошепна Кристина. „Каза, че не мога да се грижа за дете. Че ще проваля живота си. Бащата… бащата ме изостави, когато разбра, че съм бременна. Родителите ми ме заплашиха, че ще се отрекат от мен. Бях сама. Уплашена. А тя дойде… тя и Симеон… като спасители. Предложиха ми решение.“
„Решение?“, повторих аз. „Наричаш го решение? Да продадеш детето си?“
„Не го продадох!“, извика тя, а в гласа ѝ се появи искра на гняв. „Никога не бих го направила! Те казаха, че ще го осиновят. Че ще бъде тяхно. Че ще го обичат. Казаха, че това е единственият начин да има добър живот. А аз… аз ще мога да го виждам. Да бъда лелята. Да съм близо до нея. Обещаха ми.“
„И ти им повярва?“, попитах аз, макар да знаех отговора.
„Бях отчаяна“, проплака тя. „Не виждах друг изход. Подписах документите. Те ми дадоха парите. За кредита, за университета. Казаха ми да мълча. Заплашиха ме, че ако проговоря, ще кажат на всички, че съм изоставила детето си, че съм лоша майка. Че ще ме унищожат.“
Тя млъкна, дишайки тежко.
„Виждам я понякога“, продължи тя с треперещ глас. „На семейните събирания. Тя ми се усмихва. А аз… аз трябва да се преструвам, че съм просто нейната леля. Сърцето ми се къса всеки път. Всеки един път.“
Гледах я и за първи път от началото на тази история почувствах нещо различно от гняв. Почувствах съжаление. Това момиче не беше злодей. Тя беше жертва. Точно както бях и аз. Точно както беше и Лилия.
Истинските чудовища бяха други. Михаела. И Симеон.
„Кой е бащата, Кристина?“, попитах тихо.
Тя сведе поглед. Мълча дълго.
„Няма значение“, каза накрая. „Той няма нищо общо.“
Но аз знаех, че има. Всичко имаше значение. Всеки детайл от тази мръсна история.
Станах, за да си тръгвам. Кристина ме погледна с ужас в очите.
„Какво ще правите?“, попита тя. „Ще кажете ли на полицията? Ще ми вземете ли Лилия?“
Спрях на вратата и се обърнах към нея.
„Все още не знам какво ще правя“, казах аз. „Но ти обещавам едно. Сестра ти няма да се измъкне безнаказано.“
Излязох от апартамента и оставих Кристина сама с нейната болка и страх. А аз вече имах нов план. План, който не включваше само адвокати и съдилища. План, който щеше да удари Михаела и Симеон там, където най-много щеше да ги заболи.
Глава 9
Върнах се у дома, но не влязох веднага. Останаха в колата, паркирана на тихата улица пред огромната ни къща. Светлините светеха топло, създавайки илюзия за уют и семейно щастие. Илюзия. Всичко беше илюзия.
Гневът ми беше преминал в нещо друго. Студена, кристална яснота. Михаела не беше просто измамница. Тя беше хищник, който се храни със слабостта на другите. Дори на собствената си сестра. Симеон не беше просто любовник. Той беше неин съучастник в едно от най-долните престъпления.
Предишният ми план – да ги разоблича, да ги вкарам в затвора – ми се стори твърде прост. Твърде… милостив. Затворът беше наказание, но той щеше да ги превърне в мъченици в очите на някои. Щеше да има съдебен процес, публичност. Историята щеше да се размие в юридически спорове.
Не. Аз исках нещо повече. Исках да ги унищожа, използвайки техните собствени оръжия – манипулация и лъжа. Исках да срина света им, парче по парче, докато не остане нищо.
Влязох в къщата. Михаела беше в хола, четеше книга. Вдигна поглед, когато влязох. В очите ѝ имаше предпазливост, очакване.
„Къде беше?“, попита тя.
„Имах работа“, отвърнах аз, като си налях чаша вода. „Трябваше да уредя някои неща.“
Тя остави книгата. „Какви неща?“
Обърнах се към нея и се усмихнах. За първи път от седмици ѝ се усмихнах искрено. Или поне така изглеждаше. Беше студена, пресметната усмивка.
„Реших, че си права“, казах аз. „Права си за всичко. За шегата. За отношението ми. За това, че съм поставял работата пред семейството. Бях егоист. И се страхувах.“
Тя ме гледаше с недоверие. Не очакваше това. Очакваше конфронтация, обвинения.
„Искам да се променя, Михаела“, продължих аз, като се приближих и седнах на дивана срещу нея. „Искам да спася брака ни. Заради нас. Заради Лилия. Готов съм на всичко.“
В очите ѝ проблесна искра. Но не на надежда. На триумф. Тя си мислеше, че е победила. Че съм се уплашил от заплахите ѝ и съм готов да преговарям.
„Какво предлагаш?“, попита тя, опитвайки се да звучи незаинтересовано, но аз усещах вълнението в гласа ѝ.
„Искам да започнем отначало“, казах аз. „Да заминем някъде. Само тримата. Далеч от всичко. От Пламен, от фирмата, от напрежението. Да си спомним защо се оженихме.“
Тя мълчеше, обмисляйки предложението ми.
„И още нещо“, добавих аз. „Искам да ти прехвърля част от бизнеса. Петдесет процента от моите акции. Искам да си сигурна. Искам да знаеш, че сме партньори. Във всичко.“
Това беше ходът, който тя не очакваше. Очите ѝ се разшириха. Петдесет процента. Това беше контрол. Това беше богатство извън най-смелите ѝ мечти. Това беше цената, която мислеше, че ме принуждава да платя за мълчанието ѝ. А всъщност беше примамката.
„Защо?“, попита тя подозрително. „Защо го правиш?“
„Защото те обичам“, излъгах аз, гледайки я право в очите. „И защото осъзнах, че мога да загубя единственото нещо, което има значение. Теб и Лилия.“
Тя се пребори със себе си за момент. Инстинктът ѝ сигурно ѝ крещеше, че нещо не е наред. Но алчността беше по-силна. Перспективата да притежава половината от империята ми беше твърде изкусителна.
„Добре“, каза тя накрая. „Съгласна съм.“
През следващите няколко дни играх ролята на живота си. Бях любящият, разкайващ се съпруг. Говорехме за бъдещето. Планирахме пътуване. Дори се любихме. Беше отвратително. Всяко нейно докосване ме караше да потръпвам от погнуса, но аз не показвах нищо. Усмихвах се, прегръщах я и чаках.
Междувременно, адвокатите ми работеха трескаво. Адриана подготвяше документите за прехвърлянето на акциите. Но в тях имаше клаузи. Малки, почти незабележими клаузи, заровени дълбоко в десетките страници юридически текст. Клаузи, които гласяха, че прехвърлянето е валидно, само ако бракът ни е законен и ако наследникът, Лилия, е биологично дете и на двамата родители. Клаузи, които постановяваха, че при доказване на измама, свързана с произхода на детето, всички прехвърлени активи не само се връщат, но и получателят дължи огромна неустойка.
Това беше капанът.
Освен това, накарах детектива да постави подслушвателни устройства. В ателието на Симеон, в колата на Михаела. Исках да ги чуя. Исках да чуя как се смеят зад гърба ми. Исках да чуя как планират как ще похарчат парите ми. Исках доказателства. Неопровержими.
Записите не закъсняха.
Една вечер, докато Михаела беше уж на йога, аз седях в кабинета си със слушалки и слушах разговора ѝ със Симеон.
„…не мога да повярвам, че се хвана“, казваше тя, а в гласа ѝ се долавяше смях. „Горкият глупак. Наистина си мисли, че може да купи прошката ми. Петдесет процента, Симеоне! Разбираш ли? Ние сме богати!“
„Казах ти, че ще се пречупи“, отвръщаше той. „Той е слаб. Цялата му сила идва от парите на баща му. Отнеми му ги и той е нищо. Кога ще подпише?“
„Утре. Адвокатката му ще донесе документите. След като подпише, ще остана с него още месец-два, за да не е подозрително. После ще подам молба за развод. Ще му взема и останалото. Заради „емоционалните щети“, които ми е нанесъл.“
Те се смееха. Смееха се на моето унижение.
Слушах, а ледът в сърцето ми ставаше все по-плътен. Те не просто щяха да паднат. Аз щях да се погрижа да паднат от възможно най-високо.
На следващия ден, точно както тя беше казала, Адриана дойде с документите. Седнахме на голямата маса в трапезарията. Михаела беше облечена в елегантен костюм, сякаш отиваше на бизнес среща. Изглеждаше като победител.
Аз прелистих документите бавно, преструвайки се, че ги чета.
„Изглеждат наред“, казах аз, като взех писалката. Погледнах я. „Сигурна ли си, че това искаш, Михаела? Няма връщане назад.“
„Никога не съм била по-сигурна“, отвърна тя с ледена усмивка.
Подписах. След това подадох документите на нея. Тя ги подписа бързо, почти нетърпеливо.
Когато остави писалката, тя ме погледна триумфално. Беше спечелила.
Аз се облегнах назад.
„Знаеш ли“, казах бавно, „има нещо, което пропуснах да ти кажа. Направих ДНК тест.“
Усмивката бавно се стопи от лицето ѝ.
Глава 10
Цветът се отцеди от лицето ѝ. Тя се взираше в мен, а триумфът в очите ѝ беше заменен от паника.
„Какъв… какъв ДНК тест?“, промълви тя, а гласът ѝ беше едва доловим.
„ДНК тест. Между мен и Лилия. И между теб и Лилия“, казах аз, произнасяйки всяка дума бавно и отчетливо. „Резултатите са доста… интересни.“
Тя скочи от стола. „Ти нямаш право! Това е незаконно!“
„О, имам пълното право“, отвърнах аз, оставайки напълно спокоен. „Особено когато се оказва, че детето, което отглеждам, не е нито мое, нито твое. Което прави този брак, основан на измама. И което прави документите, които току-що подписа, напълно невалидни. Всъщност, не съвсем. Една клауза остава валидна. Тази за неустойката.“
Тя ме гледаше с широко отворени очи, неспособна да проумее какво се случва. Ударът беше твърде бърз, твърде неочакван.
„Не знам за какво говориш“, изрече тя, но гласът ѝ трепереше неудържимо. „Ти си луд.“
„Луд ли?“, попитах аз, като се изправих. „Не, аз съм просто добре информиран. Знам за клиниката, Михаела. Знам за сестра ти. Знам, че си я принудила да се откаже от детето си. Знам, че си платила на Симеон, за да ти съучаства. Знам всичко.“
Всяка дума беше като удар с чук. Тя се олюля, сякаш щеше да припадне.
„А, да. Симеон“, продължих аз, като извадих малък диктофон от джоба си. „Имам и нещо забавно за слушане. Запис на последния ви разговор. Този, в който обсъждате колко съм глупав и как ще ми вземете и останалите пари. Мисля, че прокурорът ще го намери за изключително интересно.“
Натиснах копчето и гласът ѝ изпълни стаята. „…горкият глупак…“
Тя изпищя и се хвърли към диктофона, но аз го дръпнах.
„Свършено е, Михаела“, казах студено. „Играта приключи.“
В този момент вратата се отвори и влязоха двама мъже в цивилни дрехи, последвани от Адриана.
„Това е тя“, каза Адриана, посочвайки към разтърсената Михаела.
Един от мъжете се приближи към нея. „Госпожо, арестувана сте по подозрение в търговия с влияние, фалшифициране на документи и изнудване.“
Михаела се свлече на колене, ридаейки истерично. Беше жалка гледка. Но аз не изпитвах нищо. Нито съжаление, нито злорадство. Само празнота.
Докато я извеждаха, тя се обърна към мен, лицето ѝ беше обезобразено от сълзи и омраза.
„Ти ще платиш за това, Александър!“, изкрещя тя. „Кълна се, ще те унищожа!“
Аз просто я гледах, докато вратата се затваряше след нея.
Войната не беше свършила. Това беше само началото. Арестуваха и Симеон в ателието му. Но знаех, че те няма да се предадат лесно. Щяха да се борят, щяха да лъжат, щяха да се опитат да ме повлекат надолу с тях.
И имаше още един проблем. Пламен.
На следващата сутрин той влезе в кабинета ми без да почука. На лицето му имаше самодоволна усмивка.
„Чух новините“, каза той. „Голяма драма. Съпругата ти е арестувана. Жалко. Но пък, от друга страна, това създава известни проблеми за имиджа на компанията, нали?“
„Какво искаш, Пламене?“, попитах уморено.
„Това, което винаги съм искал“, отвърна той. „Контрол. Скандалът ще срине акциите. Инвеститорите ще се паникьосат. Бордът на директорите ще поиска оставката ти. Аз съм единственият, който може да оправи кашата. Предай ми управлението доброволно, Александър. И може би ще успееш да спасиш поне част от състоянието си.“
Той беше прав. Скандалът беше неизбежен. И щеше да бъде грозен.
„Имаш двадесет и четири часа да решиш“, каза Пламен и се обърна да си тръгне.
„Няма нужда“, казах аз. „Решението е взето.“
Той спря и се обърна.
„И какво е то?“, попита той с насмешка.
Аз се усмихнах за първи път от много време насам. Беше истинска усмивка. Усмивката на човек, който е загубил всичко, но е намерил нещо друго. Свобода.
„Решението е, че си уволнен, Пламене“, казах аз.
Той се изсмя. „Не можеш да ме уволниш. Аз имам подкрепата на борда.“
„Вече не“, отвърнах аз. „Защото преди да дойдеш тук, аз се обадих на всеки един от тях. Разказах им всичко. Абсолютно всичко. За измамата на Михаела, за моята собствена глупост. Но им разказах и още нещо. Разказах им как ти си изнесъл информацията за търга. Защото, виждаш ли, докато следях жена си, аз следях и теб. Имам записи на срещите ти с конкуренцията. Имам банкови извлечения на парите, които са ти превели в офшорна сметка.“
Лицето на Пламен пребледня. Самоувереността му се изпари.
„Така че, да“, продължих аз. „Или си тръгваш сега, с празни ръце, или ще предам записите на същите онези полицаи, които вчера арестуваха жена ми. Изборът е твой.“
Той ме гледаше с чиста, неподправена омраза. Без да каже дума, той се обърна и излезе от кабинета ми. Завинаги.
Бях спечелил. Бях победил всичките си врагове.
Но на каква цена?
Седях сам в огромния си кабинет. Компанията беше спасена, поне за момента. Предателите бяха разобличени. Но аз бях сам. Къщата ми беше празна. Детето, което мислех за свое, беше плод на ужасяваща лъжа.
Какво следваше оттук нататък?
И тогава телефонът ми иззвъня. Беше непознат номер. Вдигнах.
„Ало?“, каза плах женски глас. „Господин Александров? Обажда се Кристина.“
Глава 11
За момент се поколебах. Разговорът с Кристина беше последното нещо, от което имах нужда в този момент. Но нещо в гласа ѝ – нотка на отчаяние, смесена с решителност – ме накара да остана на линията.
„Да, Кристина. Кажете.“
„Аз… аз видях новините“, каза тя, а гласът ѝ трепереше. „За сестра ми… за Михаела.“ Последва пауза. „Вие ли го направихте?“
„Направих това, което трябваше да се направи“, отвърнах аз, избягвайки директния отговор.
„Тя ми се обади. Преди да я арестуват. От номера на адвоката ѝ. Крещеше. Заплашваше ме. Каза, че ако проговоря, ще каже на всички, че аз съм тази, която е продала бебето си. Че ще ме съсипе.“
Въздъхнах. Разбира се, че Михаела щеше да направи това. Щеше да се опита да повлече всички със себе си.
„Тя не може да направи нищо вече, Кристина. Аз имам доказателства, че те са те изнудили.“
„Знам, но… има и още нещо“, прошепна тя. „Нещо, което не ви казах онази вечер. Нещо, което никой не знае.“
Сърцето ми подскочи. Какво още можеше да има?
„Какво е то?“, попитах напрегнато.
„Бащата“, каза тя. „Бащата на Лилия. Вие попитахте кой е той. Аз ви излъгах, че няма значение.“ Тя си пое дълбоко дъх. „Има. Защото… бащата е Пламен.“
Светът под краката ми отново се разлюля. Пламен. Не просто мой бизнес враг. Той беше бащата на детето, което беше в центъра на цялата тази измама.
„Как?“, беше единственото, което успях да кажа.
„Случи се преди повече от година“, започна да разказва Кристина, а думите се изливаха от нея като порой. „Бях на стаж във вашата фирма. Той беше мой ментор. Беше чаровен, внимателен. Аз бях млада, наивна. Имахме кратка връзка. Когато разбра, че съм бременна, той се паникьоса. Каза, че това ще съсипе кариерата му, брака му. Даде ми пари за аборт и изчезна. Аз не можах да го направя. Тогава се появи Михаела. Тя знаеше. Не знам как, може би ме е следила. Тя знаеше всичко. И използва това срещу мен. И срещу вас.“
Картината вече беше пълна. И беше по-грозна и по-заплетена, отколкото можех да си представя.
Михаела не просто е използвала отчаянието на сестра си. Тя е използвала детето на врага ми, за да ме измами. Това беше ход на гениален, извратен стратег. Тя е знаела, че Пламен е бащата. Може би дори го е използвала, за да получи информацията за търга. Двамата са били в комбина? Или тя е играла двойна игра и с него?
„Защо ми го казваш чак сега?“, попитах аз.
„Защото ме е страх“, отвърна тя. „Страх ме е от Михаела, но ме е страх и от него. Той е опасен. Но повече от всичко ме е страх да не загубя дъщеря си завинаги. Вие… вие какво ще правите с нея? С Лилия?“
Това беше въпросът, който избягвах. Въпросът, който ме плашеше най-много. Лилия. Невинното дете, уловено в тази мрежа от лъжи. Тя беше дъщеря на жената, която ме предаде, и на мъжа, който се опита да ме унищожи. Но тя беше и момиченцето, на което сменях пелените, което хранех, на което четях приказки преди сън.
Какво щях да правя с нея? По закон, аз нямах никакви права. Тя не ми беше нищо. Биологичната ѝ майка беше Кристина. Биологичният ѝ баща беше Пламен. А жената, която я беше отгледала досега, беше в ареста.
„Аз… не знам“, признах аз. Това беше първата честна дума, която бях изричал от дни.
„Искам си я обратно“, каза Кристина с внезапна твърдост в гласа. „Тя е моя дъщеря. Направих ужасна грешка. Бях слаба и уплашена. Но вече не. Ще се боря за нея. Ще работя на три места, ако трябва, но ще ѝ дам всичко. И най-вече, ще ѝ дам истината. И любовта на истинската ѝ майка.“
Слушах я и в гласа ѝ чувах нещо, което липсваше в моя свят от много време. Искреност.
„Пламен знае ли, че вие знаете?“, попитах я.
„Не мисля. Той си мисли, че тайната му е в безопасност. Че аз съм просто една уплашена студентка, която няма да проговори никога.“
И тогава, в ума ми се роди нов, последен план. План, който нямаше нищо общо с пари, акции или отмъщение. План, който беше свързан със справедливост.
„Кристина“, казах аз. „Мисля, че знам как можем да помогнем и на двама ни. И най-вече – на Лилия. Но ще трябва да ми се довериш.“
Глава 12
Срещнах се с Кристина в едно тихо кафене. За първи път я виждах не като уплашено момиче, а като млада жена, решена да поправи грешките си. Разказах ѝ плана си. Беше рискован. Зависеше от много неща. Но ако успееше, щеше да сложи край на всичко.
Тя се съгласи.
На следващия ден, помолих Адриана да уреди среща с Пламен. Казах му, че искам да преговарям за „мирно“ напускане на компанията. Алчността му надделя над предпазливостта и той се съгласи да се срещнем в моя офис същата вечер.
Когато той пристигна, аз не бях сам. Кристина седеше на един от столовете.
Когато Пламен я видя, лицето му се превърна в маска на ужас.
„Какво прави тя тук?“, изсъска той, сочейки към нея.
„Тя е тук, защото имаме да обсъдим някои неща, Пламене“, казах аз спокойно. „Неща, свързани с бъдещето. Твоето, нейното. И бъдещето на дъщеря ти.“
Той се вцепени. „Не знам за какво говориш.“
„О, стига вече лъжи“, намеси се Кристина, изправяйки се. Гласът ѝ беше учудващо твърд. „Става въпрос за Лилия. Нашата дъщеря.“
Пламен се огледа панически, сякаш търсеше скрити камери.
„Това е капан“, каза той, сочейки към мен. „Той те е накарал да го кажеш.“
„Никой не ме е карал“, отвърна Кристина. „Аз сама реших, че е време за истината. Истината е, че ти ме изостави. Истината е, че сестра ми и любовникът ѝ откраднаха детето ми. А истината е, че Александър е единственият, който се държа като баща с нея, макар и без да знае.“
Думите ѝ ме пронизаха.
„Какво искате от мен?“, попита Пламен, а арогантността му беше напълно изчезнала.
„Ето сделката, Пламене“, казах аз. „Ти ще се откажеш от всичките си родителски права над Лилия. Ще подпишеш документ, с който се съгласяваш аз да я осиновя. Ще изчезнеш от живота ѝ завинаги. В замяна, аз няма да предам записите за корпоративния шпионаж на полицията. И Кристина няма да те съди за изоставяне.“
Той ме гледаше невярващо. „Ти… ти искаш да я осиновиш? Защо? Та тя дори не е твое дете.“
„Защото някой трябва да се погрижи за нея“, отвърнах аз. „А този някой няма да си ти. Тя заслужава по-добро.“
„И още нещо“, добави Кристина. „Ще създадеш попечителски фонд на нейно име. Солиден. Като компенсация за всичко, което ѝ причини.“
Пламен беше притиснат до стената. Можеше да се бори, но щеше да загуби всичко – кариера, семейство, свобода. Или можеше да приеме и да се измъкне, макар и с цената на детето, което никога не е искал.
Той избра второто.
Няколко седмици по-късно, всички документи бяха подписани. Михаела и Симеон получиха ефективни присъди. Процесът беше шумен, но аз успях да предпазя името на Лилия от медиите. Пламен изчезна. Кристина започна процедура по възстановяване на родителските си права.
Една вечер, тя дойде вкъщи. Аз седях на пода в детската стая и строях кула от кубчета с Лилия. Малката се смееше и пляскаше с ръце всеки път, когато кулата паднеше.
Кристина застана на вратата и ни загледа. В очите ѝ имаше сълзи.
„Тя изглежда щастлива“, каза тихо.
„Тя е добро дете“, отвърнах аз.
Седнахме да говорим, след като сложих Лилия да спи.
„Процедурата ще отнеме време“, каза Кристина. „Но адвокатът каза, че шансовете ми са добри. Искам да знаеш, че… искам ти да си част от живота ѝ. Ако желаеш, разбира се. Като… кръстник. Или чичо. Ти беше единственият баща, когото тя познава.“
Кимнах. „Ще бъда какъвто е нужно.“
„Благодаря ти, Александър“, каза тя. „За всичко.“
„Аз също трябва да ти благодаря, Кристина. Ти ми показа, че има неща, по-важни от бизнеса и отмъщението.“
След като тя си тръгна, аз останах дълго в тихата къща. Вече не беше празна. Беше пълна с надежда.
Животът ми беше рухнал. Бях загубил съпруга, илюзиите си, представата за себе си. Но в руините бях намерил нещо ново. Шанс да започна отначало. Да бъда не просто бизнесмен, а човек. Може би дори баща. Не по кръв, а по избор.
Погледнах през прозореца. Градът блестеше с хиляди светлини. Всеки прозорец криеше история. Моята беше сложна, пълна с лъжи и предателства. Но за първи път от много време насам, усещах, че най-накрая съм намерил пътя към истината. И този път водеше към една малка детска стая, в която спеше едно невинно момиченце на име Лилия. Моята дъщеря.