Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Млада жена, дойде да посети майка си и остана като гръмната от думите й
  • Новини

Млада жена, дойде да посети майка си и остана като гръмната от думите й

Иван Димитров Пешев февруари 19, 2022
babimladajnene.jpg

Една млада жена, която току-що омъжена, в един от горещите летни дни дойде да посети майка си, докато тя пиеше чай с лед, започна една история за живота, за брака, за отговорностите и задълженията на зрелостта.

Майката замислено разбърка кубчета лед в чашата си и след това ясно, трезв поглед върху дъщеря си, каза:

„Никога не забравяй приятелите си!“, Каза тя.

„Те ще бъдат по-важни с напредване на възрастта. Колкото и да те обича съпруга ти, колкото и да обичаш децата си, приятелите все още ще ти бъдат необходими. Не забравяй от време на време да излизаш с тях, продължавай да излизаш с тях. И не забравяй, че твоите приятелки, са твоите сестри, дъщери и други роднини. Ще имаш нужда от други жени. Жените винаги имат нужни друга жена! „

„Това са странни съвети“, помисли си дъщерята.

„Не съм ли просто омъжена? Знаеш ли, аз просто се присъединих към света на двойките! За Бога, аз съм омъжена жена, възрастна! Аз не съм момиче което се нуждае от приятелки! Съпругът ми и семейството ми ще бъдат всичко, което трябва да получа в живота си и имат реално значение!“

Но все пак се вслуша в думите на майка си и продължи да поддържа контакт с приятелите си.

С течение на годините, тя постепенно започна да разбира, че майка й в действителност, знае точно какво казва. С течение на времето и природата прави промени в живота на всяка жена, а приятелките на най-голямата подкрепа за нея.

Когато стана на 40 и няколко години, ето какво беше научила:

Времето минава.

Животът се случва.

Разстоянието разделя.

Децата растат.

Любовта избледнява.

Сърцата се разбиват.

Работата идва и си отива.

Кариерата приключва.

Родителите умират.

Колегите те забравят.

Мъжете имат свой собствен свят.

Но приятелките са там за вас, без значение колко време и километри има между вас. Един приятел никога не е толкова далеч, че да не може да е вас, когато е необходимо.

Докато спазвате морала, наречен живот, трябва да помислите и за себе си, а вашите приятели ще бъдат там, по протежение на пътя, ще ви дават аплодисменти, ще се молят за вас и ще ви очакват в края пъти с отворени обятия. И понякога дори ще нарушат правилата за вас.

Вижте нашите специални оферти и няма да съжалявате:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Работодатели: 700 лева глоба, ако забременееш, докато си на трудов договор
Next: Къпят се в пари! Венелин Петков и Николета Маданска заживяха в палат за милиони в Бистрица

Последни публикации

  • След дълга и изтощителна работна смяна исках единствено уюта на дома. Мислех само за топъл душ, тишина и легло, в което да се разпадна на спокойствие. Но още щом поставих ключа в ключалката, нещо ме дръпна обратно в реалността.
  • Загубих бебето си в тридесет и втората седмица и се прибрах от болницата с празни ръце.
  • Сутринта пак ме събуди болката. Не беше остра, а упорита, сякаш някой ме дърпаше обратно към леглото, към старостта, към онова „няма смисъл“, което се промъква тихо, когато човек остане сам твърде дълго.
  • Аз съм на двадесет и шест, а съпругът ми Владо е на двадесет и седем. Женени сме от две години, а преди четири месеца се преместихме в къщата, която трябваше да бъде нашата мечта.
  • Бях още в униформа, лепнеща по гърба ми, а болката в крака ми се опитваше да изяде мислите ми една по една.
  • Ключът изстина в дланта ми още преди да го пъхна в ключалката. Металът сякаш помнеше чужди пръсти, чужда бързина, чужда вина.
  • Поех дълбоко въздух, пръстите ми трепереха над екрана на телефона. Това беше последният шанс, който им давах.
  • Пискливият звук на сърдечния монитор беше единственото, което не ме лъжеше.
  • Миналия месец татко ми каза, че е променил напълно завещанието си, така че всичко да отиде при нея. Той го каза нежно, добавяйки: „Трябва да се грижим за Лив.“ Но леката усмивка, която тя ми хвърли, ми остана в ума.
  • Никога не бях казвала на семейството на съпруга си, че разбирам испански.
  • На двадесет и седем години съм и дълго време бях убеден, че в любовта съм пълен провал. Личният ми живот се свеждаше до кратки увлечения и учтиви раздели. Нищо истинско, нищо трайно.
  • След дългото боледуване на съпруга ми тишината не беше спокойствие. Беше остатък от шум, който си беше отишъл, а в ушите ми още кънтеше. Понякога, когато стоях сама в кухнята, ми се струваше, че ще чуя отново онова равномерно писукане, от което се бях научила да разпознавам страх, надежда и безсъние само по една промяна в ритъма.
  • Ноемврийският вятър гонеше сухи листа по тротоара, а Андрей стоеше пред витрината на бижутерийния магазин и гледаше отражението си. Петдесет и две години. Сивина по слепоочията. Скъпо палто. Часовник, струващ повече от годишната заплата на обикновен човек.
  • Той беше човекът, за когото пишеха лъскавите списания. Успешни инвестиции, луксозни вили, яхти, охрана, заседания зад затворени врати. Имаше всичко, което може да се купи.
  • „Виж я ти, твоята селянка е дошла да дояжда остатъците!“ изсмя се Алла, докато сочеше с пръст в изискания ресторант.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • След дълга и изтощителна работна смяна исках единствено уюта на дома. Мислех само за топъл душ, тишина и легло, в което да се разпадна на спокойствие. Но още щом поставих ключа в ключалката, нещо ме дръпна обратно в реалността.
  • Загубих бебето си в тридесет и втората седмица и се прибрах от болницата с празни ръце.
  • Сутринта пак ме събуди болката. Не беше остра, а упорита, сякаш някой ме дърпаше обратно към леглото, към старостта, към онова „няма смисъл“, което се промъква тихо, когато човек остане сам твърде дълго.
  • Аз съм на двадесет и шест, а съпругът ми Владо е на двадесет и седем. Женени сме от две години, а преди четири месеца се преместихме в къщата, която трябваше да бъде нашата мечта.
  • Бях още в униформа, лепнеща по гърба ми, а болката в крака ми се опитваше да изяде мислите ми една по една.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.