Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Мрежата гърми! Слави Трифонов сащиса Киро и Асен: Значи аз съм луд, така ли?
  • Новини

Мрежата гърми! Слави Трифонов сащиса Киро и Асен: Значи аз съм луд, така ли?

Иван Димитров Пешев август 18, 2022
mrejrajguarmar.png

Значи, ето така стоят нещата. Аз съм луд, защото поставям морала над закона и правя всичко възможно да си удържа на думата, а другите, които ви взимат парите, въпреки че ясно сте се изразили колко искате да им давате – те са нормални. Това написа в профила си във Фейсбук лидерът на ИТН Слави Трифонов.

Политикът от много време не е публикувал два поста в един ден, но явно през последните часове е решил да е много по-активен от обикновено.

Повод за поста му са коментарите под публикацията, която публикува по-рано днес и в която обяснява защо продължава да не подава декларация за имуществото си.

„От коментарите под днешния ми пост разбрах, че много хора ме мислят за луд. Мислят ме за луд, защото съм върнал на държавата законно дадената на “Има такъв народ” партийна субсидия от близо 4 млн. лв. (при превода от следващото тримесечие ще откажем още половин милион лева и така ще сме върнали на държавата над 4,2 милиона лева).

Замислих се, добре бе, луд ли съм наистина?

4 млн. лв. – това са ужасно много пари, които чисто по закон са получени като субсидия. Другите, които имат субсидия си ги взимат.

Е, имало референдум, на който 3,5 млн. българи казали, че субсидията трябва да е 1 лв. – голяма работа! Те могат да кажат всичко, но законът казва друго. Законът казва, че субсидията е 8 лв. Така че, дават ли ти – взимай.

Ето, например, Кирил Петков и Асен Василев се обявиха за почтени и за тях няма нищо непочтено в това да си взимат парите (равняващи се на милиони), въпреки че е имало такъв референдум.

Значи, ето така стоят нещата. Аз съм луд, защото поставям морала над закона и правя всичко възможно да си удържа на думата, а другите, които ви взимат парите, въпреки че ясно сте се изразили колко искате да им давате – те са нормални.

Поставете се на мое място. Вие бихте ли направили като мен? Каквото и да си отговорите, отговорът си е само за вас.

Но за публичните хора като мен, хората които носят отговорност за другите, отговорът е пред очите ви. Дали медиите го показват или не – няма значение. Интернет го показва. И вие ще решавате кой е почтен и кой е непочтен.

Аз лично предпочитам да съм луд.

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Слави отговори на крясъците за парите му и разкри каква сума е задигнала ДСБ, но никой не ги пита
Next: Нож в гърба на Нинова: Румен Петков дръпна АБВ от БСП, отиват при Стефан Янев

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.