Здравейте, прекрасни хора.
Името ми е Камелия и съм от град Плевен. Преди повече от 20 години с мъжа ми се преместихме да живеем в слънчева Испания.
Родих и двете си деца тук. Те говорят достатъчно добре и двата езика, нищо че се прибираме в България веднъж годишно.
Още в началото с мъжа ми се разбрахме, че “кръвта вода не става” и един ден ще се приберем в България.
Но истината е такава, че на мен не ми се иска. В началото исках, защото ми беше тъжно за близки и роднини, но това, което виждам през последните години, изобщо не ми харесва.
Както вече споменах, всяко лято се прибираме в Плевен – там имаме апартамент, и понякога пътуваме из страната.
Забелязвам, че хората са станали много по-нервни и завистливи. Някои от близките ни наричат подигравателно “испанците”, но очакват ние да покрием сметките, когато ходим заедно по заведения.
Преди имах мечта да се приберем и евентуално да си закупим къща на село. Сега, честно казано, ме е страх!
Чета и слушам всякакви новини за бити и ограбени старци по селата…
Години наред се трудим тук и знам колко ни беше трудно в продължение на много дълго време. Вече може да се каже, че сме си стъпили на краката и не бих искала да се откажа от този живот.
Не искам да се връщаме в България
Мъжът ми Манол си мисли, че ще се приберем в България след няколко години и прави планове как ще ходим на палатка и риболов с приятели. Той е душата на компанията и много обича да е на маса с близки и роднини…
Но как да му обясня, че за тези 20 години нещата са се променили много?!
Не искам да зарежем всичко, да започнем от нулата… за едно голямо нищо.
Освен това много се дразня, когато хората ни завиждат.
Никой не ни пита от какво сме се лишили, за да си купим нова кола.
Но цъкат с език и казват как сме взели най-новото на пазара. Ами, потрудили сме се здраво, взели сме си…
Понякога се чудя дали пък аз не преувеличавам нещата…
Вие какво мислите?
Какво бихте ме посъветвали?
Камелия