Нашата бавачка е невероятна с момичетата ни. Диана. Дори името ѝ звучеше меко, успокояващо. Помогна ми толкова много през последните, тежки месеци от бременността ми с Мила, а след раждането беше буквално моят спасителен пояс. Със спящата Мила в ръцете си и тригодишната Искра, тичаща около краката ми, аз бях на ръба на силите си. Петър, съпругът ми, работеше. Винаги работеше. Неговият бизнес, неговите срещи, неговите вечни телефонни разговори… той беше в свой собствен свят, свят на големи числа и по-големи залози. Свят, в който аз вече нямах място.
Но Диана… тя внесе ред в хаоса. Къщата беше чиста, Искра я обожаваше, а аз най-накрая успявах да спя по три часа наведнъж. Тя беше млада, може би на двадесет и три, студентка, която си изкарваше парите по този начин. Беше интелигентна, тиха и притежаваше онзи вроден усет към децата, който аз, уви, сякаш бях изгубила в мъглата на следродилната умора.
„Ани, ти си направила най-трудното,“ ми казваше тя с мекия си глас, докато поемаше Мила от ръцете ми. „Сега само трябва да си почиваш.“
И аз ѝ вярвах. Вярвах в тази подредена фасада, която бяхме изградили. Красивата ни къща в покрайнините, безупречната морава, двете перфектни дъщери, успешният съпруг. Всичко беше точно както трябва.
До онзи ден.
Беше събота, рядък ден, в който Петър беше вкъщи. Не работеше, или поне се преструваше. Седеше на дивана в хола, огромен и модерен, с лаптопа в скута си. Въздухът беше тежък от неказани думи, от онази тишина, която тежи повече от всеки скандал. Аз люлеех Мила в другия край на стаята, опитвайки се да се слея с тапетите.
Диана беше сгъвала пране. Чух я как каза на Искра, че отива до тоалетната само за минутка. Искра дотича при мен. И тогава се случи.
Банята за гости беше точно срещу хола. Вратата не беше плътно затворена. Остана открехната.
Един ден, когато съпругът ми беше вкъщи, бавачката отиде до банята с отворена врата и съпругът ми… замръзна.
Не беше просто поглед. Не беше бързо, неволно плъзване на очите. Беше нещо съвсем различно. Пръстите му спряха да тракат по клавиатурата. Цялото му същество се фокусира. Видях как раменете му леко се напрегнаха. Той не се обърна. Не се наложи. От ъгъла, под който седеше, той имаше ясна видимост към онази цепнатина на вратата.
Аз също замръзнах. Гледах него, не вратата. Гледах как съпругът ми, бащата на децата ми, се взира в процепа, зад който нашата бавачка беше в най-уязвимия си момент. Секундите се разтеглиха до безкрайност. Чуваше се само тихото дишане на Мила и бръмченето на хладилника.
Петър не помръдна. Лицето му беше безизразно, но аз познавах тази маска. Това беше лицето му за бизнес, лицето, което слагаше, когато оценяваше ситуация, когато претегляше рискове.
Тогава се чу звукът на пуснатата вода. Петър трепна, сякаш се събуди от транс. Пръстите му се върнаха към лаптопа и започнаха да тракат яростно, по-бързо от преди. Той дори не ме погледна.
Диана излезе, изми си ръцете в кухнята и се върна при Искра, сякаш нищо не се беше случило. Може би за нея наистина нищо не се беше случило. Може би дори не беше разбрала, че вратата е останала отворена.
Но за мен? За мен нещо се беше счупило. Нещо малко, но с остри ръбове. Като пукнатина в стъкло, която знаеш, че с времето ще обхване всичко.
Онази вечер, когато си легнахме, Петър се опита да ме прегърне. „Уморен съм,“ каза той. „Тежка седмица.“
Аз не отговорих. Лежах неподвижно в тъмното, взирайки се в тавана, и се питах. Питах се дали съм си въобразила. Дали не бях просто уморена, хормонална, параноична нова майка.
Или дали току-що не бях видяла истинското лице на мъжа, за когото бях омъжена. Пукнатината беше там. И тепърва започваше да расте.
Глава 2: Посятите семена на съмнението
Следващите няколко дни преминаха в странна, напрегната мъгла. Опитвах се да се държа нормално. Опитвах се да убедя себе си, че преувеличавам. Мъжете гледат. Това правят. Беше просто момент. Моментна слабост. Нищо повече.
Но образът на неговото замръзнало лице, на съсредоточения му поглед, не излизаше от ума ми. Започнах да наблюдавам.
Започнах да забелязвам неща, които преди бях пропускала, или по-скоро, които бях избирала да игнорирам. Начина, по който Петър говореше на Диана. Винаги беше учтив, разбира се. „Диана, бихте ли донесли вода?“ „Диана, Искра има ли нужда от нещо?“ Но в гласа му имаше една мекота, една… топлота, която пазеше само за нея. С мен той беше делови, разсеян.
Забелязах как погледът му я следваше из стаята. Не похотливо, не открито. По-лошо. Оценяващо. Сякаш тя беше още един актив, още една придобивка, която той тайно пресмяташе.
Диана, от своя страна, изглеждаше напълно незаинтересована. Тя беше професионалист. Грижеше се за децата, чистеше, учеше. Разбрах, че учи право, в трети курс. Това обясняваше нейната сериозност. Тя беше тук, за да си плати семестрите, не за да флиртува със застаряващ бизнесмен.
Или поне така си мислех.
Един следобед ги заварих да говорят в кухнята. Бях задрямала с Мила на дивана и се събудих от тихите им гласове. Не викаха. Напротив. Гласът на Петър беше нисък, успокояващ.
„…просто не знам как ще се справя. Таксите се вдигнаха,“ казваше Диана. В гласа ѝ имаше отчаяние.
„Винаги има начин,“ отвърна Петър. „Човек просто трябва да е… гъвкав. Да види възможностите там, където другите виждат проблеми.“
„Лесно е да се каже,“ промълви тя.
„Ще поговорим по-късно,“ каза той. „Когато Ани… когато сме сами. Може би мога да помогна. Да ти дам съвет.“
Стомахът ми се сви на топка. Да ти дам съвет. Когато сме сами.
Изчаках няколко минути, после се изправих, вдигайки шум. Влязох в кухнята. Двамата стояха на метър един от друг, но въздухът между тях беше наелектризиран. Диана веднага сведе поглед. Петър ми се усмихна.
„О, събуди ли се, скъпа? Тъкмо обсъждахме с Диана колко е трудно в днешно време за младите хора. Университети, такси…“
„Така ли?“ Гласът ми беше равен, студен.
„Да,“ каза той, твърде бързо. „Много е амбициозна. Възхищавам се на това.“
Не казах нищо. Просто взех чаша вода и се върнах в хола. Възхищение. Това беше новата дума.
Реших да се обадя на Мая. Мая беше моята най-добра приятелка, още от гимназията. И по стечение на обстоятелствата, беше и брилянтен адвокат, специализиран в семейно право. Тя беше виждала всичко.
„Мая? Имаш ли минута?“
„За теб винаги, Ани. Как са бебетата?“
Разказах ѝ. Всичко. За инцидента с вратата. За погледа. За разговора в кухнята. За възхищението. Очаквах тя да ми каже, че съм луда, че хормоните говорят.
Но тя мълча. Слушаше.
„Ани,“ каза тя най-накрая, а гласът ѝ беше сериозен. „Може да не е нищо. Наистина. Но в моята работа съм научила едно – никога не пренебрегвай инстинкта си. Особено когато се отнася до мъже като Петър.“
„Какво искаш да кажеш, ‘мъже като Петър’?“ Защитих го инстинктивно.
„Успешни. Харизматични. Пристрастени към риска. Към победата. За тях понякога… хората са просто част от играта. Ти си уморена, уязвима. Тя е млада, красива и… на разположение. Това е опасна комбинация.“
Думите ѝ ме пронизаха.
„Какво да правя, Мая?“
„Наблюдавай. Не го обвинявай, не прави сцени. Просто наблюдавай. И Ани? Провери си финансите. Увери се, че всичко ти е наред. Онзи апартамент, който наследи… ипотеката, която изтегли за ремонта му… всичко на твое име ли е?“
„Да, разбира се,“ отвърнах аз, леко обидена. „Това е моят апартамент.“
„Добре. Просто бъди предпазлива. И ми се обаждай. За всичко.“
Затворих телефона. Провери си финансите. Какво общо имаха финансите? Петър беше богат. Поне така казваше. Неговият бизнес… какъв точно беше бизнесът му? Логистика. Превози. Нещо с камиони. Винаги беше твърде сложно, за да ми обяснява. Аз просто се доверявах.
Но сега, в тихата къща, с думите на Мая, отекващи в ушите ми, доверието изглеждаше като лукс, който вече не можех да си позволя. Взех Мила, която отново се беше размърдала, и отидох до кабинета на Петър. Компютърът му беше заключен. Но моят лаптоп беше на бюрото. Отворих онлайн банкирането си. Ипотеката за моя апартамент беше там. Месечната вноска беше висока, но я покривах с наема, който получавах. Всичко беше наред.
Тогава погледнах общата ни сметка. Тази, от която плащахме за къщата, за Диана, за храната.
Беше почти празна.
Сърцето ми прескочи един удар. Това трябваше да е грешка. Петър прехвърляше хиляди в тази сметка всеки месец. Върнах се назад в извлеченията. Преводите бяха спрели. Преди два месеца. Точно тогава, когато се роди Мила.
А ние продължавахме да харчим. Къщата, колите, заплатата на Диана…
Откъде идваха парите?
Глава 3: Двойният живот на Петър
Паниката, която ме обзе, беше студена и остра. Оставих Мила в креватчето ѝ и се втурнах обратно към кабинета. Този път не се опитах да отворя компютъра на Петър. Отворих чекмеджетата на бюрото му. Нещо, което никога не бях правила.
Бяха пълни с папки. „Логистикс Интернешънъл“. Фактури. Договори. Но в най-долното, заключено чекмедже, което винаги съм мислила, че е празно, имаше нещо друго. Ключът беше в една саксия. Толкова банално.
Вътре нямаше договори. Имаше банкови извлечения от сметка, за която не знаех. Сметка на името на някаква офшорна компания. И имаше писма.
Писма от адвокатска кантора. Искания за плащане. Уведомления за просрочие. Не ставаше дума за малки суми. Ставаше дума за стотици хиляди.
И тогава видях името. Кирил. Името се повтаряше отново и отново. „Споразумение с г-н Кирил“. „Срок на плащане по заем от Кирил“. Не беше банка. Беше човек.
Някой чукаше на вратата. Изпуснах писмата и заключих чекмеджето панически. Беше Диана.
„Ани? Добре ли си? Чух шум.“
„Да, да, добре съм,“ казах, гласът ми трепереше. „Просто… търсех един документ.“
Тя ме погледна изпитателно. „Искра е гладна. Да приготвя ли вечеря?“
„Да, моля,“ успях да изрека.
Тя си тръгна. Аз останах в кабинета, опряна на бюрото, опитвайки се да си поема дъх. Моят съпруг, успешният бизнесмен, беше затънал до уши в дългове. И то не към банка. Към някакъв Кирил. И ме беше лъгал. Лъжеше ме всеки ден, докато се усмихваше и се възхищаваше на бавачката ни.
Когато Петър се прибра онази вечер, аз се бях овладяла. Бях скрила страха си зад маска на умора. Той беше в обичайното си настроение – леко раздразнителен, загледан в телефона си.
„Тежък ден?“ попитах, докато сервирах вечерята. Диана вече си беше тръгнала.
„Не питай,“ изръмжа той. „Идиоти. Заобиколен съм от идиоти.“
„Нещо с бизнеса ли?“
Той вдигна поглед. Очите му бяха студени. „Какво те интересува теб бизнесът? Ти си гледай децата. Аз ще се грижа за останалото.“
Това беше шамар. По-силен от всеки физически удар. „Аз съм ти съпруга, Петър. Имам право да знам, особено ако нещо не е наред.“
Той се изсмя. Сух, неприятен смях. „Всичко е наред. Просто голям проект. Малко напрежение, това е всичко.“ Той се наведе и ме целуна по бузата. Миришеше на скъп парфюм и лъжи. „Не се тревожи, скъпа. Ти просто бъди красива и се грижи за момичетата. Аз ще се погрижа за света.“
Но аз вече знаех. Светът, който той се „грижеше“ да управлява, се разпадаше. И ние бяхме на ръба на пропастта.
През следващата седмица започнах да водя двоен живот, точно като него. През деня бях Ани, уморената майка. През нощта, когато той спеше, бях Ани, детективът. Разбрах, че „Кирил“ не е просто лихвар. Беше крупен инвеститор със съмнителна репутация, известен с това, че „поглъща“ бизнеси, които изпаднат в затруднение. Петър му е дължал не просто пари. Дължал му е компанията си.
И тогава, в една от тези безсънни нощи, докато преглеждах имейлите на Петър (бях познала паролата му – рождената дата на Искра, колко предвидимо), намерих нещо, което смрази кръвта ми.
Имейл до Диана. От личния имейл на Петър.
Тема: Утре
Съдържание: Не забравяй какво говорихме. След като Ани излезе с Мая. Ще бъдеш ли готова?
Отговор от Диана: Да. В 11:00.
Ръцете ми трепереха толкова силно, че едва не изпуснах лаптопа. С Мая имахме уговорка за кафе утре в 11:00. Първото ми излизане „като момиче“ от месеци. Петър беше настоял. Беше казал, че „имам нужда да се разсея“.
Той не просто е знаел. Той го е планирал.
Какво щяха да правят? Какво означаваше „ще бъдеш ли готова“?
Изневяра. Думата избухна в съзнанието ми. Не беше просто поглед. Не беше просто флирт. Те имаха план. Щяха да го направят в моя дом. В моето легло.
Повдигна ми се. Трябваше да седна. Дишах тежко, опитвайки се да не изкрещя.
Лъжи за пари. Лъжи за… любов? Не. Не беше любов. Това беше сделка. Спомних си разговора им в кухнята. „Може би мога да помогна.“
Той я купуваше. Купуваше нейната амбиция, нейната младост. А тя? Тя се продаваше. Студентката по право, която знаеше точно каква е цената на „гъвкавостта“.
Планът мигновено се оформи в ума ми. Нямаше да ходя на кафе с Мая. О, не.
Щях да остана. И щях да ги хвана.
Глава 4: Капанът
Сутринта на „срещата“ ми с Мая беше сюрреалистична. Въздухът в къщата беше гъст от неизказано очакване. Петър беше необичайно мил. Направи ми кафе.
„Сигурна ли си, че си добре, скъпа? Изглеждаш бледа,“ каза той, целувайки ме по челото. Докосването му ме отврати.
„Просто съм уморена. Знаеш, бебетата…“
„Точно затова трябва да излезеш. Мая те чака. Забавлявай се. Аз ще поработя от вкъщи. Диана е тук, всичко е под контрол.“
Всичко е под контрол. Иронията беше почти болезнена.
„Да, прав си,“ успях да се усмихна. „Ще се облека.“
Облякох се, гримирах се, взех чантата си. Изпълних ритуала. Целунах Искра, която беше залепена за Диана, докато гледаха анимационен филм. Диана ми се усмихна – сладка, невинна усмивка. „Приятно изкарване, Ани.“
„Благодаря, Диана.“
Излязох, запалих колата и потеглих. Видях Петър да ме гледа от прозореца на кабинета си. Отбих зад ъгъла, паркирах и изчаках пет минути. Сърцето ми биеше в гърлото. Изпратих съобщение на Мая: Спешно е. Не идвай. Не звъни. Ще обясня по-късно.
Телефонът ми иззвъня моментално. Мая. Отхвърлих обаждането.
Излязох от колата и се върнах пеша. Заобиколих къщата и влязох през задния вход на кухнята, който винаги скърцаше. Бях го смазала предишната вечер.
Къщата беше тиха. Твърде тиха. Искра и Диана бяха в детската. Чувах приглушения звук на телевизора. Мила спеше в стаята си.
Това означаваше, че Петър е… сам. Или не.
На пръсти се качих на втория етаж. Вратата на нашата спалня беше затворена. Обикновено стоеше отворена.
Застанах пред нея. Не се чуваше нищо. Може би грешах? Може би параноята ми беше взела връх? Може би „Ще бъдеш ли готова?“ означаваше да е готова с някакъв доклад за него?
Не. Инстинктът ми крещеше. Мая беше права.
Натиснах дръжката бавно, безшумно. Вратата се отвори с лекота.
И ги видях.
Но не беше това, което очаквах. Не беше страстна прегръдка. Не бяха в леглото.
Петър стоеше до отворения ни сейф – сейф, за който си мислех, че държим само документи и старите бижута на баба ми. Диана стоеше до него. Той ѝ подаваше пачки с пари. Големи, дебели пачки.
Тя не ги вземаше. Гледаше го с… страх?
„Не мога,“ шептеше тя. „Кирил каза само да гледам. Не да участвам.“
Кирил.
Името падна в тишината на стаята като камък. Кирил. Нашият Кирил. Нейният Кирил?
„Кирил ще разбере това, което му кажа,“ изсъска Петър. „А аз ти казвам, че трябва да скриеш това. Той претърсва всичко. Това са последните ни пари, Диана. Разбери. Ако той ги намери, свършено е. Не само с мен. С теб също.“
„Какво общо имам аз?“ Гласът ѝ трепереше.
„Ти си тук по негова заповед, нали?“ Петър се изсмя горчиво. „Мислиш, че не знам? Студентка по право, която случайно се озовава в къщата на най-големия му длъжник? Какъв късмет. Той те е пратил. Да ме шпионираш.“
Диана пребледня. „Не знам за какво говориш…“
„О, знаеш. Той плаща таксите ти, нали? Шантажира те с нещо? Семейство?“
Диана мълчеше.
„Вземи парите,“ заповяда Петър. „Скрий ги някъде, където той няма да ги намери. В твоя университетски шкаф, при приятелка… не ме интересува. Когато бурята мине, ще си ги разделим. Това е единственият ни шанс.“
„Да си ги разделим?“ Диана отстъпи крачка назад. „Ти си луд. Аз няма да ставам съучастник. Аз… аз дойдох да гледам децата.“
„Късно е за това, скъпа,“ каза Петър и хвана ръката ѝ. „Ти си вътре, откакто прие първия му чек. Сега или взимаш парите и играеш с мен, или аз казвам на Кирил, че си се опитала да ме обереш. Кого мислиш, че ще повярва?“
Това беше моментът. Моментът, в който трябваше да изкрещя. Да се развикам. Да ги прокълна.
Вместо това аз казах тихо: „Аз му вярвам.“
Двамата се обърнаха. Лицето на Петър премина от шок към ярост, а след това към маска на пълно спокойствие. Диана просто изглеждаше така, сякаш ще припадне.
„Ани,“ каза Петър, сякаш ме виждаше да се прибирам от разходка. „Мислех, че си с Мая.“
„Плановете се промениха,“ казах аз, влизайки в стаята. Погледът ми беше прикован в парите на леглото. Бяха ужасно много пари. „Значи това е,“ казах аз. „Това е голямата ти бизнес тайна. Криеш пари от лихваря си. И използваш бавачката на децата си, за да ти помага.“
„Ани, не е това, което изглежда,“ започна Петър.
„Спести си го!“ Гласът ми се повиши за първи път. „Чух достатъчно. Кирил. Дългове. Шпиониране.“ Погледнах към Диана. Тя трепереше. „Ти. Ти си знаела. Знаела си, че сме в опасност, и не си казала нито дума. Живееш под моя покрив, храниш децата ми…“
„Аз… аз нямах избор,“ прошепна Диана, сълзи бликнаха в очите ѝ. „Той… той заплаши семейството ми. Брат ми… имаше проблеми. Кирил му помогна, а сега аз му дължа… всичко.“
„Значи реши да съсипеш моето семейство вместо твоето?“ изкрещях аз.
„Твоето семейство вече беше съсипано!“ извика Петър в отговор, отбранително. „Аз направих това, за да ни спася! Тези пари са за теб! За децата! За да имаме с какво да живеем, когато онзи лешояд Кирил вземе всичко останало!“
„Да ни спасиш? Като ме лъжеш? Като превръщаш дома ни в сцена на престъпление? Като въвличаш нея?“
Настъпи тишина. Искра извика от долния етаж. „Мамо? Диана?“
Това ни върна в реалността.
„Вземи парите,“ казах аз на Диана, гласът ми беше леден.
Петър ме погледна объркано. „Какво?“
„Вземи ги. Сложи ги в чантата си,“ казах аз на треперещото момиче. „И изчезвай. Отивай в университета си, при приятелите си. Не ги крий. Върни ги. Върни ги на Кирил.“
„Ани, ти луда ли си?“ извика Петър. „Това са последните ни пари!“
„Не,“ казах аз, гледайки го право в очите. „Това са твоите последни пари. Моето семейство… моето истинско семейство… са децата ми. И аз няма да позволя да растат в тази… в тази помия.“
Обърнах се към Диана. „Върни му ги. Кажи му, че Петър се опитал да те подкупи, за да ги скриеш, но ти си лоялна. Кажи му, че си го избрала пред нас. Може би ще те остави на мира. Може би дори ще ти позволи да завършиш право.“
Диана ме гледаше с широко отворени очи. „Но… той ще те съсипе.“
„Той вече го е направил,“ казах аз. „Сега върви. И никога повече не се връщай в тази къща.“
Тя грабна парите, натъпка ги в раницата си, без да гледа, и избяга. Чухме как входната врата се затръшва.
Останахме сами. Аз и Петър. В спалнята, пълна с празни обещания, и отворен, празен сейф.
„Ти не знаеш какво направи,“ прошепна той. „Ти току-що ни осъди. Всички ни.“
„Не, Петър,“ отвърнах аз, усещайки странно, студено спокойствие. „Аз току-що ни освободих. Поне мен и децата. Ти… ти си сам.“
Оставих го там. Слязох долу, взех Искра в ръцете си, която плачеше, защото Диана си беше тръгнала, и я прегърнах силно. „Всичко е наред, слънчице. Мама е тук.“
Но знаех, че не е наред. Знаех, че това е само началото.
Глава 5: Бурята се събира
Тишината, която последва след бягството на Диана, беше по-тежка и по-зловеща от всеки скандал. Петър се заключи в кабинета си. Не излезе с часове. Аз се опитвах да поддържам някакво подобие на нормалност за децата, но ръцете ми трепереха, докато приготвях пюрето на Мила.
Какво бях направила? Бях ли спасила семейството си, или току-що бях дръпнала щифта на граната?
Около шест вечерта Петър излезе. Беше пребледнял, но очите му горяха от трескава, отчаяна енергия. Не носеше обичайния си костюм. Беше със спортно яке и държеше малка пътна чанта.
„Трябва да тръгвам,“ каза той, без да ме гледа.
„Къде отиваш?“ Гласът ми беше празен.
„Няма значение. Просто… трябва да уредя някои неща. Трябва да изпреваря Кирил.“ Той тръгна към вратата.
„А ние?“ попитах. „Аз и децата?“
Той спря. Обърна се. За първи път от месеци, може би години, видях в очите му нещо различно от арогантност или раздразнение. Видях страх. Истински, парализиращ страх.
„Ани… съжалявам. За всичко. Не исках да стане така. Мислех, че мога да го контролирам. Мислех, че мога да измъкна… нас… от това.“
„Ти измъкна само себе си, Петър.“
„Не е вярно! Всичко, което направих, беше за вас!“ извика той. „Тази къща, колите, стандарта… Мислеше ли, че идва от въздуха? Аз поех риск. Огромен риск. И загубих.“
Той пристъпи към мен. „Онзи заем от Кирил… не беше просто заем. Беше… залог. Той ми даде пари, за да спася бизнеса, но ако не успея, той взима вси … всичко. Компанията, къщата. Всичко.“
„Къщата? Но къщата е… тя е наполовина моя!“
Той поклати глава. „Не. Не и според документите, които подписа. Те бяха обезпечение. Ипотеката… аз я прехвърлих.“
Светът под краката ми се завъртя. „Какво? Кога?“
„Преди месеци. Когато беше в болницата, след раждането на Мила. Казах ти, че са рутинни документи за рефинансиране. Ти просто подписа.“
Ти просто подписа. Думите отекнаха в главата ми. Умората, болката, хаосът от онези дни. Бях подписвала, без да чета. Бях му вярвала.
„Ти… ти си ме измамил.“
„Спасявах ни!“
„Не! Спасявал си себе си! С моята къща! С моя подпис!“ Крещях, сълзите най-после си проправяха път. „А онзи апартамент? Моят апартамент? И него ли заложи?“
Той сведе поглед. Мълчанието му беше отговорът.
„Махай се,“ прошепнах аз. „Махай се оттук. Преди да съм те убила.“
„Ани, моля те…“
„Махай се!“
Той отстъпи. „Ще се върна. Когато уредя нещата. Ще се върна за вас.“
Той отвори вратата. И точно тогава видяхме колите. Две черни, лъскави лимузини, които спряха пред алеята ни. От тях излязоха четирима мъже в скъпи костюми. Не приличаха на полицаи. Приличаха на… погребални агенти.
И от водещата кола излезе той. Кирил.
Бях го виждала само на снимки в интернет, в статии за бизнес. На живо беше по-нисък, отколкото очаквах, но излъчваше студена, непоклатима власт. Косата му беше сребърна, перфектно сресана. Усмихваше се.
Петър замръзна на прага. Цялата кръв се оттегли от лицето му.
„Петър,“ каза Кирил. Гласът му беше мек, почти приятелски. „Тъкмо навреме. Тръгваше ли някъде? Надявам се, не заради мен.“
„Кирил,“ изграчи Петър. „Не очаквах…“
„О, сигурен съм, че не си,“ усмихна се Кирил. „Особено след като твоята… малка помощничка… дойде при мен с една много интересна история. И с много пари. Моите пари, всъщност.“
Той погледна покрай Петър, към мен. Аз стоях на прага, с Искра, вкопчена в крака ми.
„А, това трябва да е съпругата,“ каза Кирил. „Ани, нали? Удоволствие е да се запознаем. Чух толкова много за вас. Макар че, изглежда, вие сте много по-умна, отколкото съпругът ви предполага. Да върнеш парите… смел ход. Глупав, но смел.“
„Какво искате?“ попитах, опитвайки се гласът ми да не трепери.
„Това, което е мое,“ каза той просто. „А според нашите документи, това включва… ами, почти всичко, което виждам.“ Той махна с ръка към къщата. „Включително и теб, Петър.“
„Не можеш да направиш това,“ каза Петър, опитвайки се да събере малко от старата си арогантност. „Има договори, има…“
„Има реалност,“ прекъсна го Кирил. „И реалността е, че ти си свършен. Ти ми дължиш сума, която не можеш да изплатиш и за сто живота. Опита се да ме измамиш. Опита се да избягаш.“
„Не съм бягал!“
„Чантата в ръката ти разказва друга история,“ усмихна се Кирил. „Но знаеш ли? Днес съм в добро настроение. Харесвам хора, които се учат от грешките си. А твоята съпруга току-що ми показа, че в това семейство все още има някакъв потенциал.“
Той ме погледна отново. Интензивен, пронизващ поглед. „Диана ми разказа всичко. Как си я принудила да върне парите. Как си избрала… честта пред парите. Възхитително.“
Лъжеше. Диана го лъжеше, за да спаси себе си, а той използваше лъжата ѝ срещу нас.
„И така,“ продължи Кирил, „ще ви предложа сделка. Заради теб, Ани. И заради децата.“
Той се приближи. Миришеше на скъпи пури и лед.
„Къщата остава. Засега. Вие оставате в нея. Но от днес, вашият съпруг… той работи за мен. Не като партньор. Не като бизнесмен. А като мой… служител. Той ще прави каквото кажа, когато го кажа. А ти, Петър,“ той се обърна към мъжа ми, който трепереше от гняв и унижение, „ще подпишеш всичко, което ти дам. Компанията ти вече е моя. Ще управляваш това, което е останало от нея, и всички печалби ще отиват при мен. Докато не изплатиш и последната стотинка.“
„Това е робство,“ прошепна Петър.
„Това е милост,“ отвърна Кирил. „Алтернативата е да ви изхвърля и тримата на улицата още сега. А повярвай ми, след като разкажа на когото трябва за твоите… методи… никога повече няма да намериш работа. Дори като чистач.“
Той се обърна към мен. „Решението е ваше, Ани. Какво ще бъде? Улицата… или златната клетка?“
Погледнах Петър. Съсипан. Смачкан. Това не беше мъжът, за когото се бях омъжила. Това беше празна черупка. Погледнах Искра, която се беше скрила зад мен. Помислих си за Мила, спяща в стаята си.
Нямахме избор. Диана, в опита си да се спаси, ни беше продала на дявола. А аз, в опита си да бъда морална, бях приела сделката.
„Оставаме,“ казах аз. Гласът ми беше мъртъв.
Кирил се усмихна широко. „Отличен избор. Адвокатите ми ще се свържат с вас утре, за да подпишете… формалностите.“ Той се обърна и тръгна към колата си. „А, и Петър? Очаквам те в офиса ми. Утре. В осем сутринта. Не закъснявай.“
Колите потеглиха, оставяйки ни в оглушителната тишина на нашата перфектна улица.
Петър се свлече на стълбите пред вратата. Той не плачеше. Просто седеше там, втренчен в нищото.
Аз влязох вътре и заключих вратата.
Глава 6: Златната клетка
Животът в златната клетка беше по-лош от всичко, което можех да си представя. Външно нищо не се беше променило. Все още живеехме в красивата къща. Все още карахме същите коли. Но всичко беше кухо. Беше декор.
Петър се превърна в призрак. Тръгваше преди изгрев, преди да съм се събудила. Прибираше се късно вечер, изтощен до смърт. Не говореше. Само седеше пред телевизора, с празен поглед, или спеше с онзи мъртвешки сън на пълното изтощение. Той вече не беше бизнесменът. Беше „момчето за всичко“ на Кирил. Чух го веднъж да говори по телефона – гласът му беше подмазвачески, изпълнен със страх. Организираше доставки, уреждаше срещи, носеше кафе. Всяко унижение, което Кирил можеше да измисли, беше стоварено върху него.
А аз? Аз бях затворник. Кирил беше „милостив“. Той ни остави къщата, но пое всичките ни финанси. Получавах „джобни“. Определена сума, превеждана по сметка всяка седмица. Достатъчна за храна, памперси и сметки. Недостатъчна за бягство. Недостатъчна за достойнство.
Трябваше да се обадя на Мая. Трябваше да ѝ разкажа всичко. Но ме беше срам. Срам от провала. Срам от това, че бях позволила това да се случи. Срам, че бях подписала онези документи.
Един ден обаче тя дойде. Не се обади. Просто се появи на вратата ми.
„Ани? Какво става с теб? Не ми вдигаш, не отговаряш на съобщения. Уплаших се.“
Тя ме прегърна. И аз се сринах. Разплаках се. Разказах ѝ всичко. За Кирил, за дълговете, за Диана, за измамата с ипотеката, за златната клетка.
Мая слушаше, а лицето ѝ ставаше все по-мрачно. Тя не каза „Нали ти казах“. Просто слушаше.
„Той е заложил и моя апартамент,“ завърших аз, гласът ми беше пресипнал от плач. „Този, който баба ми остави. Дори не знам как.“
Мая ме хвана за раменете. „Добре. Достатъчно. Това е повече от семеен конфликт. Това е престъпление. Имаме нужда от адвокат.“
„Ти си адвокат,“ казах аз.
„Аз съм семеен адвокат, Ани. Ти имаш нужда от хищник. Имаш нужда от някой, който се занимава с корпоративни измами и… хора като Кирил. Имам човек. Казва се Асен. Той е… труден характер, но е най-добрият.“
„Нямам пари за Асен,“ прошепнах аз.
„Аз ще платя. Ще го приемеш като заем. Когато си стъпиш на краката, ще ми го върнеш.“
Онази вечер, за първи път от месеци, почувствах искрица надежда. Може би не всичко беше изгубено.
Срещнахме се с Асен в малка, прашна кантора, далеч от лъскавите офиси в центъра. Той беше възрастен мъж с очила с дебели стъкла и износено сако. Не изглеждаше като хищник. Изглеждаше като счетоводител.
Но когато започнах да говоря, той слушаше с такава интензивност, че ме накара да се почувствам неудобно. Задаваше въпроси. Остри, точни въпроси. „Точната дата на подписване?“ „Имаше ли нотариус?“ „Какво точно пишеше в документите, които Диана върна?“
„Не знам,“ отговорих аз. „Не съм ги виждала.“
Асен въздъхна. „Добре. Ще трябва да се доберем до тези документи. Както и до оригиналните ипотечни договори. Имаш ли достъп до някакви книжа на Петър?“
„Не. Той заключи всичко. А и Кирил… той контролира всичко.“
„Кирил,“ изсумтя Асен. „Познавам го. Отдавна. Хитра лисица. Но дори лисиците оставят следи.“
Той се замисли. „Мая, ще ми трябваш. Ще започнем дело за развод от името на Ани. Незабавно. И ще поискаме запор на цялото имущество, включително и на ‘Логистикс Интернешънъл’, докато не се изясни семейната собственост.“
„Но Кирил…“ започнах аз.
„Кирил ще побеснее,“ усмихна се Асен. „Точно това искаме. Когато хората беснеят, правят грешки. А ние ще сме там, за да ги съберем.“ Той ме погледна. „Но трябва да знаеш, Ани. Това няма да е лесно. Ще стане мръсно. Петър ще се обърне срещу теб. Ще използва децата.“
„Аз нямам какво повече да губя,“ казах твърдо.
„Грешиш,“ каза Асен. „Винаги има какво повече да се губи. Но понякога трябва да рискуваш всичко, за да спасиш нещо. Готова ли си?“
Погледнах Мая. Тя кимна.
„Готова съм.“
Глава 7: Отмъщението на Диана
Делото за развод беше бомбата, която взриви крехкия ни свят. В момента, в който Петър получи призовката, той се превърна от призрак в чудовище.
„Ти какво си мислиш, че правиш?“ изкрещя той, нахлувайки в къщата една вечер. „Опитваш се да ме съсипеш, така ли? След всичко, което направих?“
„Ти ме съсипа, Петър!“ извиках в отговор. „Ти излъга, ти открадна, ти заложи бъдещето на децата ни!“
„Аз те обичах! А ти ми забиваш нож в гърба, докато се опитвам да ни измъкна!“
Беше грозно. Беше шумно. Искра се разплака.
Но по-лошото тепърва предстоеше. Кирил.
Обаждането дойде на следващия ден. Този път не беше на моя телефон. Беше на стационарния, който не бяхме използвали от години.
„Ани,“ каза мекият му глас. „Мисля, че направихме грешка. Мислех, че сме приятели. Мислех, че имаме… разбирателство.“
„Аз нямам разбирателство с теб,“ казах аз, ръката ми стискаше слушалката.
„О, но имаш. Ти живееш в моята къща. Храниш децата си с моите пари. А сега твоите… адвокати… се опитват да ми отнемат моята компания. Това не е приятелско, Ани. Никак.“
„Това е законно.“
Той се изсмя. „Законно? Миличка, аз правя закона. А ти току-що обяви война, която не можеш да спечелиш.“
„Ще видим.“
„Да, ще видим. Знаеш ли, бях забравил за онзи твой малък апартамент. Този, с ипотеката. Адвокатите ми го провериха. Много… сантиментална стойност, предполагам. Жалко ще е, ако нещо се случи с него.“
„Не можеш да…“
„О, мога. И още как. Имам документите, подписани от теб и Петър. Банката с удоволствие ще си го вземе. Всъщност, мисля, че утре е крайният срок за плащане на няколко просрочени вноски. Вноски, които Петър „забрави“ да плати. Каква изненада.“
Затворих. Ръцете ми не трепереха. Бяха ледени.
Обадих се на Асен. „Той ще вземе апартамента на баба ми.“
„Очаквано,“ каза Асен спокойно. „Не се паникьосвай. Това е просто ход. Той те тества. Не отговаряй. Не прави нищо. Остави го да мисли, че е спечелил тази битка.“
„Но това е моят апартамент!“
„Това е парче бетон, Ани. Децата ти са важни. Фокусирай се.“
Но беше трудно да се фокусирам, когато знаех, че губя единственото нещо, което беше наистина мое.
И тогава, от най-неочакваното място, дойде помощ.
Една вечер, седмица по-късно, намерих плик, пъхнат под вратата. Без адрес, без подател. Вътре имаше USB флаш устройство. И бележка.
„Той ме накара да подпиша декларация с невярно съдържание срещу Петър, за да поеме компанията. Заплаши брат ми. Във флашката е запис на разговора ни. И копие от истинските ипотечни документи за твоя апартамент. Фалшифицирал е подписа ти върху прехвърлянето. Съжалявам за всичко. Искам само да бъда свободна. – Д.“
Диана.
Студентката по право беше събрала доказателства. Тя не беше просто жертва. Тя беше играч. И току-що беше сменила отбора.
Глава 8: Смяна на картите
Флашката промени всичко.
Когато Асен чу записа, лицето му се озари от усмивка, която би уплашила и акула. „Знаех си,“ промърмори той. „Знаех си, че е допуснал грешка.“
Записът беше с ужасно качество, но думите на Кирил бяха ясни. „Просто подпиши, Диана… кажи, че Петър те е карал да крадеш… че е прал пари през компанията… Аз ще се погрижа за брат ти. Един подпис, и проблемите ти изчезват.“ Това беше изнудване. Принуда.
А документите за апартамента бяха още по-добри. Подписът ми беше фалшифициран, и то лошо. Но беше заверен от нотариус. Нотариус, който, след бърза проверка от Асен, се оказа, че е братовчед на Кирил.
„Имаме го,“ каза Асен. „Това е повече от гражданско дело. Това е криминално. Фалшификация, изнудване, конспирация за измама…“
„Какво правим?“ попитах аз.
„Използваме го. Но не в съда. Все още не. Отиваме с това… директно при звяра.“
Срещата беше в офиса на Кирил. Огромен, стъклен, на последния етаж, с изглед към целия град. Асен, Мая и аз от едната страна на масата от махагон. Кирил и батерия от трима адвокати от другата.
Петър не беше там. Той беше някъде в сградата, носеше кафе.
„Благодаря, че ни отделихте от времето си, г-н Кирил,“ започна Асен, сякаш беше на чаено парти. „Дойдохме да обсъдим условията за прекратяване на договора на моя клиент, Петър, както и за анулиране на всички дългове и връщане на незаконно придобитото имущество на моята друга клиентка, Ани.“
Адвокатите на Кирил се изсмяха. Кирил просто го гледаше.
Асен плъзна малък диктофон по масата. „Преди да отговорите, може би искате да чуете нещо.“
Той натисна „плей“. Гласът на Кирил, заплашващ Диана, изпълни стаята.
Усмивката на Кирил изчезна. Адвокатите му спряха да се смеят.
„И след това,“ продължи Асен, „имаме това.“ Той плъзна копие от фалшифицирания документ за апартамента. „Експертизата ни показва, че това не е нейният подпис. А нотариусът… е, да кажем, че прокуратурата ще се заинтересува много от семейните му връзки.“
Настъпи мълчание. Можеше да се чуе как капе лед.
„Какво искате?“ попита Кирил, гласът му беше нисък и опасен.
„Много просто,“ каза Асен. „Първо: Пълно и незабавно анулиране на всички дългове на Петър. Всички. Включително и тези, които сте „купили“ от други кредитори.“
„Второ: Връщане на контрола над „Логистикс Интернешънъл“ на Петър. Незабавно.“
„Трето: Връщане на собствеността върху къщата и апартамента на името на Ани. Само на нейно име. Като обезщетение за причинените страдания.“
„И четвърто,“ добави Мая, влизайки в ролята си на адвокат по разводите. „Еднократна, необлагаема сума, преведена по сметката на Ани. Ще я наречем… неустойка. За емоционални щети. Да кажем… седемцифрена.“
Кирил гледаше Асен. „Ти си луд. Ще ви унищожа. Всички ви. Ще завлека Диана в съда, ще завлека и вас…“
„Няма да го направиш,“ прекъсна го Асен. „Защото Диана вече я няма. В момента, в който ни даде това, тя се качи на самолет. Далеч е. А ако ни повлечеш в съда, този запис и тези документи отиват не само при съдията, но и при медиите. „Известен бизнесмен изнудва студентка, фалшифицира документи“. Представяш ли си заглавията? Твоите партньори, твоите истински партньори… ще харесат ли това?“
Кирил седеше неподвижно. Виждах как пулсира вената на челото му. Той пресмяташе. Не пари. А щети.
Най-накрая той кимна бавно. „Адвокатите ми ще подготвят документите.“
„Ще чакаме,“ усмихна се Асен.
Излязохме от офиса му в следобедното слънце. Чувствах се замаяна.
„Спечелихме ли?“ попитах.
„Спечелихме битката, Ани,“ каза Асен, оправяйки очилата си. „Войната… войната тепърва започва.“
Глава 9: Пепелта на победата
Победата имаше горчив вкус.
Документите бяха подписани. Къщата и апартаментът бяха отново мои. Парите бяха в сметката ми. Асен и Мая бяха гениални. Бях свободна.
Петър се върна. Не при мен. Той се върна в офиса си, в компанията си. Кирил беше спазил думата си. Беше го пуснал. Но Петър, когото Кирил беше пуснал, не беше мъжът, когото познавах.
Той дойде в къщата – моята къща – една вечер. Изглеждаше по-стар. По-слаб.
„Значи… това е,“ каза той. „Ти взе всичко.“
„Аз взех това, което ти беше готов да изгубиш,“ отвърнах аз. „Това, което беше мое.“
„И какво сега, Ани? Ще ме изриташ ли на улицата? След като ме спаси?“
„Аз не съм те спасявала, Петър. Аз спасих себе си и децата си. Асен те спаси. Или по-скоро, Диана те спаси.“
Той се изсмя. „Диана. Да. Чух, че е заминала. Умно момиче. По-умна от нас двамата.“ Той ме погледна. „Обичах ли те изобщо, Ани? Или просто обичах идеята за теб? Перфектната съпруга, перфектният дом.“
„Не знам, Петър. И честно казано, вече не ме интересува.“
„Искам да виждам децата.“
„Ще виждаш децата. Мая ще подготви споразумение за родителски права.“
Той кимна. „Компанията е… в руини. Ще ми отнеме години. Но ще я изградя отново.“
„Знам, че ще го направиш,“ казах аз. И беше истина. Той беше такъв. Разрушител. И строител.
Той си тръгна. И аз останах сама в огромната, тиха къща. С двете си деца и с много пари.
Първоначално имаше облекчение. Свобода. Можех да дишам. Спя. Започнах да излизам с Мая, с децата. Започнах да приличам на себе си отново.
Но сянката на случилото се беше дълга.
Една вечер, докато гледах новините, видях репортаж. За Стефан. Братът на Петър. Стефан, тихият художник, когото Петър винаги беше смятал за провал. Стефан беше арестуван. За притежание и разпространение.
Обадих се на Петър. За първи път от месеци.
„Видя ли новините?“ попитах.
„Видях,“ гласът му беше уморен.
„Петър… Кирил ли? Това… това отмъщение ли е?“
Мълчание от другата страна.
„Кирил не отмъщава, Ани,“ каза той тихо. „Той просто… разчиства сметки. Стефан му е дължал пари. Отдавна. За хазарт. Аз плащах дълговете му, докато можех. После спрях. Кирил просто си прибира дължимото.“
„Но… той е твой брат!“
„Той направи своя избор, Ани. Точно както аз направих моя. И точно както ти направи твоя.“
Затворих. Разбрах, че войната, за която говореше Асен, не се водеше с договори и адвокати. Кирил не беше победен. Той просто беше сменил бойното поле. Той беше взел брат на Петър. Беше ни показал, че все още може да ни достигне.
Че никога няма да бъдем истински свободни.
Глава 10: Новото начало
Мина една година.
Продадох къщата. Не можех повече да живея там. Всяка стая крещеше спомени за лъжи и страх. Преместих се с момичетата в моя апартамент. Апартаментът на баба ми. Беше по-малък, по-шумен, в центъра на града, но беше наш. Беше убежище.
Започнах да работя. С парите от Кирил и с помощта на Мая, отворихме малка фондация. Помагахме на жени, които бяха преминали през тежки разводи, жени, които бяха измамени от съпрузите си, жени, които бяха в златни клетки. Мая се занимаваше с правната част, аз с… всичко останало.
Петър изграждаше отново компанията си. Виждаше момичетата всеки уикенд. Беше… баща. Не беше страхотен баща, но беше там. Понякога се виждахме, когато ги взимаше. Говорехме си. За времето. За Искра в детската градина. За първите думички на Мила. Никога за миналото. Миналото беше минно поле, което и двамата заобикаляхме.
Стефан получи условна присъда. Асен беше успял да го измъкне, доказвайки, че е бил притиснат. Сега Стефан беше на лечение. Рисуваше отново.
За Кирил не чух нищо. Сякаш беше изчезнал от лицето на земята. Неговият бизнес продължаваше, разбира се. Но той вече не беше част от нашия свят.
Един ден получих картичка. Без пощенско клеймо, сигурно някой я беше оставил в пощенската ми кутия. Беше изглед от някакъв университет. Чуждестранен. Отзад имаше само един подпис.
„Завърших. Благодаря. – Д.“
Диана. Беше успяла. Беше се измъкнала. И по някакъв странен, изкривен начин, тя беше катализаторът за свободата на всички ни. Нейната слабост, нейната амбиция, нейният страх и накрая – нейната смелост.
Сложих картичката на бюрото си. Погледнах през прозореца. Искра и Мила играеха на килима. Смееха се.
Пукнатината в стъклото, която бях видяла онзи ден, се беше разпростряла. Беше разбила всичко. Целият ми стар живот се беше превърнал в купчина парчета.
Но сега, тук, в този аpartament, заобиколена от смеха на децата си, аз бавно, внимателно, сглобявах нещо ново. Нещо по-силно. Нещо истинско.
Не беше перфектно. Беше белязано от битки. Но беше мое.