Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Наше село се превръща в малък Вавилон, чужденците проговарят на български
  • Новини

Наше село се превръща в малък Вавилон, чужденците проговарят на български

Иван Димитров Пешев февруари 4, 2024
vsdvkdvldfklvdfvfd.png

Малък чардак се превърна в истински Вавилон. В селото, което се намира на 22 км от Пловдив, през последните няколко години се заселиха англичани, гърци, румънец и французин.

 

Чужденците вече са около 12. Всички живеят задружно с местните и всеки помага с каквото може. Жителите на селото помагат на новодомците със съвети как да отгледат зеленчуци, те пък са активни в акциите по почистването, дават идеи за разрешаването на проблеми, креативни и предприемчиви са, разказва кметицата на Малък чардак Дафина Христова пред „Марица“.

„Избират селото ни, тъй като е спокойно – няма престъпност, няма кражби, близо е до Пловдив“, смята още тя. И допълва, че новодомците купуват къщи, ремонтират ги по свой вкус и заживяват в тях. И ако доскоро всеки от чужденците говорил на своя език, то те вече са научили и български.

 

„Новодомците нямат много претенции, искат в селото да е чисто, да има асфалтирани улици, осветление и кофи за смет“, разказва Христова. Много от тях се включвали в акциите по почистването на селото, споделяли техен опит от страната, от която идват, при търсенето на решения за превръщането на Малък чардак в още по-приятно място за живеене.

Един от тях е 46-годишният Гийом Давид и съпругата му Радост. Младото семейство вече е наело за 10 години бившия ресторант в селото, смята да го превърне в място, където местната общност да се събира и обсъжда идеи за облагородяването на селото.

 

Гийом Давид е сред първите новозаселници, купува къща в Малък чардак преди 12 години. Преди това решава първо да живее в Пловдив, тъй като градът му се сторил красив и очарователен, разказва съпругата му Радост. Останал пет години под тепетата, но след това решил, че иска да се премести на по-тихо и спокойно място, близо до природата и недалеч от града.

След проучване на имотния пазар намерил изгодна оферта и купил къща в Малък чардак. Ремонтирал я и я превърнал в мечтания дом. След това срещнал съпругата си Радост и не след дълго се родила дъщеря им Ирина. Днес тя е на година и девет месеца и именно тя е още една причина младото семейство да избере живот на село, в къща с градина, а не в апартамент в града.

„Тук намираме спокойствие, двор и хубава храна. Имаме градина и с малкия ми градинарски опит успях да отгледам зеленчуци за свежа салата“, разказва Радост. И допълва, че дори да не успееш, винаги има отзивчиви съседи на село, които ще ти предложат нещо от тях, което им е в повече – я домашно мляко, я яйца.

 

И допълва, че чарът на селото е, че не бързаш, не стоиш в задръстванията с часове и имаш възможност да си произведеш чиста храна.

Но скоро разбираш, че чистата храна не е достатъчна. Нужна ти е и духовна такава и смятаме, че Малък чардак има потенциал за повече от това да бъде една „спалня“, в която да се прибираме след работа, размишляват Радост и Гийом Давид. Местните не искат да превръщат селото в мегаполис, но смятат, че в момента в него липсват места за общуване.

Селото има нужда от обществени зони с пейки, детски площадки, смята Радост. Така се родила и идеята Гийом да наеме бившия ресторант в селото, да го ремонтира и да го превърне в заведение, в което местните да се събират. В него смятат да предлагат и продукти от мандра в района, като така ще се подкрепи местната общност. Всичко това може да направи селото им по-популярно и привлекателно, в него да се заселят още млади хора.

„Идеята ние е да направим една будна общност, която да се заеме с онези дребни неуредици, които на пръв поглед изглеждат битовизми, но дразнят и са важни за разрешаване, за да живееш добре на село“, смята младата жена. Положителен пример за това била акция по почистване, в която местните се включили активно, и заедно с Общината била разкрита една прекрасна част от местния парк, за която те дори не подозирали, че съществува. След това пък с помощта на местния бизнес и сдружения в селото пристигнало и лятно кино.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Мъж се превърна в герой на народа, реже камерите за скорост на КАТ с флекс
Next: Гръм в рая! Бойко Рашков напуска Промяната?

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.