На погребението небето беше тежко, сякаш се беше навело да чуе какво ще кажа над ковчега. Аз не казах нищо. Само стисках пръстите си, докато ноктите се впиваха в кожата.
Невена лежеше вътре, неподвижна и тиха, а на мен ми се струваше, че и тишината е нейно обвинение.
От три месеца се опитвах да не мисля. Да се крия зад лекциите, зад изпитите, зад списъците със задачи. Но този ден не ме пусна да избягам.
Леля Стефка стоеше близо, с черна забрадка и очи, които не мигваха. Когато хората започнаха да се разотиват, тя се приближи. Не ме прегърна. Само ме хвана за китката с ръка, която беше по-силна, отколкото изглеждаше.
„Сега е време да научиш истината“, прошепна тя.
Сърцето ми се блъсна в ребрата. Не защото бях готова да чуя каквото и да е, а защото усетих, че истината не идва да ме утеши. Истината идва да ме разкъса.
„Сестра ти е направила…“ Леля Стефка се поколеба, сякаш думите бяха остри предмети. „…неща, които ти не заслужаваше.“
Погледнах я с гняв, по навик. Аз винаги реагирах така. Гнявът беше моят щит.
„Какво искаш да кажеш?“
Тя извади от чантата си плик, пожълтял по краищата, и го пъхна в дланта ми.
„Прочети го у дома. И не бъди сама.“
„Не ми казвай какво да правя.“ Думите излязоха автоматично.
Леля Стефка се наведе към мен и за първи път видях колко умора има в лицето ѝ.
„Ти не разбираш. Невена не умря само от болест. Невена умря и от това, че те пазеше.“
Пребледнях. Не от жал, не от вина, а от внезапен страх, че животът ми е бил построен върху нещо гнило.
Стиснах плика и тръгнах към изхода, като усещах погледи в гърба си. Майка ми, Елена, стоеше настрани и не направи крачка към мен. Баща ми, Милен, беше свел глава, сякаш се молеше да не го питам нищо. Тези двамата винаги бяха умели в едно: да мълчат.
Навън въздухът миришеше на мокра земя. Телефонът ми звънна.
Непознат номер.
Вдигнах, без да мисля.
„Мира?“ гласът беше нисък, спокоен. „Ти ли си?“
„Кой е?“
Пауза. После:
„Казвам се Борис. Бях… част от живота на Невена. Трябва да говорим. Днес.“
Не го познавах. Но начинът, по който произнесе името ѝ, ме накара да се почувствам, сякаш някой е отворил прозорец в стая, която винаги е била заключена.
„Не знам кой сте.“
„Знам, че ти е по-лесно да отричаш. Тя също го знаеше.“ Гласът му не трепна. „Но ако не се видим, утре ще е късно. За теб.“
„Заплашвате ли ме?“
„Предупреждавам те.“
Линията прекъсна.
Останах с телефона до ухото, а в ушите ми биеше кръв. В главата ми се върна един образ, който уж бях заровила.
Аз, в стаята си, с книгите по бюрото. Невена на прага, с торбичка от магазина. Усмихва се.
„Обадих се да те поздравя за университета“, каза тогава.
И аз избухнах.
„Недей. Върви чисти тоалетни. Това ти се отдава.“
Видях как лицето ѝ се стяга. Как гордостта ѝ се свива, но тя преглъща.
„Добре, Мира“, прошепна. „Щом така мислиш.“
Тогава се почувствах силна.
Сега се чувствах мръсна.
Глава втора
У дома тишината беше като разпъната кожа. Вратата се затвори зад мен и апартаментът ме посрещна с мирис на прах и старо кафе. Тук бях сама. Леля Стефка беше казала да не бъда, но аз не умеех да търся помощ. Умеех само да се оправям сама, поне така си повтарях.
Пликът тежеше в ръката ми, сякаш вътре имаше камък.
Седнах на кухненската маса. Разкъсах внимателно, като човек, който се страхува, че ако отвори прекалено бързо, ще излезе нещо живо.
Вътре имаше писмо. Почеркът беше на Невена.
„Мира,
ако държиш това, значи аз вече не съм тук. Знам, че ще кажеш, че не ти пука. Знам, че ще се опиташ да се убедиш, че си права. Но истината винаги се връща. И това писмо е част от нея.
Не те обвинявам. Научена си да гледаш надолу, защото оттам не боли. Научиха те да вярваш, че стойността на човек е в дипломата и в дрехите му. Аз нямам вина, че нямах шанс. Ти нямаш вина, че го имаше. Вината е в нещо друго.
Ще ти разкажа. Не защото искам да ми плачеш. А защото ако не знаеш, ще загинеш в същата лъжа, в която живях аз.
Ти не си в университета само заради ум и труд. Ти си там, защото някой плати.
Аз.
Да, чистачката.
Не се смей. Нямам време за твоето презрение.
Когато ти приеха документите, когато дойдоха първите такси, когато ти искаше учебници, компютър, квартира, аз подписах договор. Взех заем. Не един. Повече. За да не се отказваш.
Питаш защо? Защото ти си моята сестра. Защото някой трябваше да вярва, че в нашето семейство може да излезе нещо светло. И защото ти не разбираше.
Има още. Има човек, който ще дойде при теб. Може да се представи като приятел. Може да се представи като спасител. Не му вярвай, докато не прочетеш всичко.
Има дело. Има документи. Има наследство, което не е подарък, а капан.
И най-важното: ако решиш да избягаш, те ще те догонят. Не защото си важна. А защото си удобна.
Дългът не е само пари, Мира. Дългът е истина.
Невена“
Писмото свършваше, а аз седях с отворена уста. В гърдите ми се вдигна нещо горещо, което приличаше на ярост, но беше по-страшно, защото беше вина.
Заем. Документи. Дело. Наследство.
Невена… чистачката… взела заем за мен?
Стиснах листа, докато хартията се смачка.
Не, това е някаква манипулация. Невена винаги преувеличаваше. Винаги търсеше драмата. Така си казвах.
Но точно тогава звънецът на вратата иззвъня.
Сърцето ми прескочи.
Отворих и срещу мен стоеше непознат мъж. Добре облечен. Не натруфен, а премерен. Очите му бяха студени като метал.
„Мира?“ попита.
„Да.“
„Борис.“ Усмихна се леко, но усмивката не стигна до очите. „Може ли да вляза?“
„Не.“
Той наклони глава.
„Знам, че имаш писмо. Знам и какво пише вътре.“ Гласът му беше тих. „Невена остави следи. А хората като мен не обичат следи.“
Краката ми омекнаха, но не отстъпих.
„Това е заплаха.“
„Истината не е заплаха. Истината е товар.“ Той направи крачка напред, но не прекрачи прага. „Ще имаш избор. Или ще го носиш, или ще те смаже.“
„Какъв избор?“
„Да подпишеш едни документи. И да се откажеш от едни други.“ Пауза. „И да не ровиш.“
„Защо?“
Той се усмихна пак. По-сухо.
„Защото сестра ти беше по-умна, отколкото си мислиш. И по-опасна, отколкото си представяш.“
Погледнах го и за първи път се появи нещо, което не бях изпитвала отдавна: истински страх.
„Не съм сама“, излъгах.
„Не.“ Той погледна към вътрешността на апартамента, сякаш виждаше повече от мен. „Ти никога не си била сама. Просто не си забелязвала кой стои зад гърба ти.“
Остави визитка на прага и се обърна.
„До утре.“ И тръгна по стълбите, без да се огледа.
Затворих вратата и се облегнах на нея. Пръстите ми трепереха. Взех визитката. На нея имаше само име и телефон. Нищо друго.
Борис.
И точно тогава телефонът ми отново звънна.
Този път познат номер.
Майка.
Вдигнах.
„Къде си?“ попита Елена.
„У дома.“
„Не излизай.“ Гласът ѝ беше накъсан. „Мира… Невена не ти каза всичко. А леля ти ще ти каже повече, отколкото трябва. Не слушай никого. Утре ще дойда.“
„Защо?“ изкрещях. „Защо ми лъжете всички?“
Пауза. После майка ми прошепна нещо, което ме закова:
„Защото ако узнаеш, ще разбереш и коя съм аз.“
Линията прекъсна.
Седнах на пода до вратата, с визитката в едната ръка и писмото в другата.
Истината винаги се връща.
А аз вече я чувах да се качва по стълбите, дори когато никой не беше там.
Глава трета
На следващата сутрин отидох при леля Стефка. Не защото ѝ вярвах. А защото бях притисната между страх и любопитство, и любопитството беше по-силно.
Тя живееше в малък апартамент, където всичко беше подредено с мания. Чашите стояха като войници. Завесите бяха идеално изгладени. Това беше дом на човек, който не понася хаоса, защото знае какво може да се излее от него.
Леля Стефка ме посрещна без усмивка.
„Дойде.“
„Кажи ми истината“, изръмжах. „Всичко. Сега.“
Тя ме погледна дълго, после отвори чекмедже и извади папка. Тежка. Пълна.
„Невена ми остави това. Каза ми, че ще дойдеш. И че ще се държиш като ранен звяр.“
„Не говори за мен така.“
„Аз не говоря за теб. Аз описвам.“
Седнах на дивана. Ръцете ми бяха студени.
Леля Стефка отвори папката и започна да вади документи. Банкови извлечения. Договори. Писма. Нотариални листове. Всичко на мое име. Или свързано с мое име.
„Това са заемите“, каза тя. „Подписала ги е Невена, но е заложила себе си като гарант. После, когато ти реши да вземеш кредит за жилище, тя…“ Лелята млъкна за миг. „Тя направи така, че да го одобрят.“
„Аз подписах кредита“, прошепнах, сякаш се оправдавах.
„Подписа. Но без нея щяха да те отрежат. Ти нямаше доход, нямаше поръчител, нямаше стабилност. Невена се появи там, където ти не виждаше.“
„Как? Тя беше чистачка.“
Леля Стефка издиша тежко.
„Невена чистеше. Да. Но чистеше и след други. След богати хора. След офиси. След кабинети. И докато чистеше, слушаше. Докато бършеше, виждаше. Докато изхвърляше, четеше.“
Тя извади малка тетрадка, с износена корица.
„Това е дневникът ѝ.“
„Дневник?“ гласът ми беше кух.
„Да. Записвала е срещи, разговори, имена. Не от любопитство. А от страх.“
„От какво?“
Леля Стефка се наведе към мен.
„От Борис.“
Сякаш някой удари с чук по масата.
„Той ли е…“
„Той е бизнесмен. Има хора. Има връзки. И има навика да използва хора като Невена. Дава им трохи и после им взима живота.“
„Какво общо има Невена с него?“
„Работеше в една от неговите сгради. Не само чистене. Тя започна да му помага. Първо с дребни неща. После с документи. После…“ Леля Стефка затвори очи за миг. „После разбра, че той прави неща, които не трябва да се правят. И че ако говори, ще я смачка.“
„Тогава защо не избяга?“
Лелята ме погледна остро.
„Защото ти беше в университета. Защото имаше кредит за жилище. Защото ако Невена избягаше, Борис щеше да се обърне към теб. А ти дори не знаеш как да се пазиш.“
Усетих как кръвта ми изстива.
„Какви неща е правил?“
„Измами. Фалшиви договори. Натиск върху хора с дългове. Прехвърляне на имоти. Знаеш ли колко лесно е да поставиш някого на колене, ако му дадеш заем и после му кажеш, че дължи двойно?“
„Това е… престъпление.“
„Да. И има дело.“ Леля Стефка постави пред мен призовка. „Не е срещу него. Още не. Засега е срещу Невена.“
„Срещу Невена? Тя е мъртва.“
„Делото е за дългове. За договор, който е подписала. А ти…“ Лелята ме посочи с пръст. „Ти си включена като наследник. Като човек, който ще плати.“
Светът ми се наклони.
„Аз не искам нищо от нея“, казах бързо. „Нямам нужда от наследство. Нека всичко да…“
„Не става така“, прекъсна ме лелята. „Невена не е оставила само дългове. Оставила е и доказателства. И ако ги използваш, можеш да обърнеш нещата.“
„Аз не съм адвокат.“
„Затова ти трябва адвокат.“
Тя произнесе името така, сякаш беше нож.
„Илия.“
„Кой е Илия?“
Леля Стефка извади визитка. Различна от тази на Борис.
„Адвокат. Невена му е вярвала. Казвала е, че е единственият, който не се продава.“
Стиснах визитката. Илия.
„А ако не искам да се занимавам?“
Леля Стефка се изправи.
„Тогава Борис ще вземе каквото иска. Първо апартамента ти. После бъдещето ти. После…“ Тя се наведе към мен и гласът ѝ стана почти мил. „…после ще започнеш да се чудиш защо всички около теб се страхуват да те погледнат в очите.“
Замълчах.
Лелята ми подаде тетрадката на Невена.
„Прочети. И запомни едно: Истината винаги се връща. Но понякога се връща като буря.“
Тръгнах си с папката и дневника. В коридора, преди да затворя вратата, леля Стефка каза:
„И още нещо. Невена не беше сама. Имаше момиче. Учеше в университет. Невена я подпомагаше. Ако я намериш, ще разбереш защо сестра ти не се е пречупила, когато ти я пречупи.“
„Момиче?“
„Казва се Лора.“
И в този миг в главата ми се появи нова линия, като черна нишка, която се вплита в плат.
Невена имаше таен живот.
И аз бях най-голямата ѝ слепота.
Глава четвърта
Илия ме прие в кантората си без излишни думи. Беше мъж около средна възраст, с очи, които не бяха уморени, а внимателни. Имаше вид на човек, който е видял достатъчно мръсотия, за да не се впечатлява, но не толкова, че да свикне с нея.
„Ти си Мира“, каза, когато седнах. „Невена ми говореше за теб.“
„Сигурно лошо“, отвърнах.
Той не се усмихна.
„Истината не е добро или лошо. Истината е факт. А фактът е, че тя те обичаше.“
Сърцето ми се сви.
„Нека минем към делото“, казах сухо.
Илия отвори папка. Не моята. Своя.
„Има иск срещу наследството на Невена. Първоначално е представено като дълг по договор за заем. Но документите са съмнителни. Има несъответствия.“
„Борис ли стои зад това?“
„Да.“ Илия изрече името без емоция. „Борис е човек, който не обича да губи. Особено не от хора, които е смятал за дребни.“
„Какво иска от мен?“
„Да не се бориш.“ Илия се наведе напред. „Ако приемеш наследството, ще наследиш и дълговете. Ако се откажеш, може да си мислиш, че се спасяваш. Но има договори, които те засягат и без това. Твоят кредит за жилище, например.“
Почувствах как бузите ми изстиват.
„Как знаеш за кредита ми?“
„Невена ми донесе копия. Искаше да те защитя, без ти да знаеш. Парадоксално, нали?“
„Защо?“ прошепнах.
Илия се поколеба.
„Защото се е страхувала от теб. Не от това, че ще я нараниш. А от това, че ще се откажеш от себе си, ако разбереш, че си живяла върху нейния гръб. Тя не искаше да те унизи. Искаше да те изгради.“
Мълчах. В главата ми крещеше онзи мой глас: „Върви чисти тоалетни.“
„Какво има в дневника?“ попитах.
„Не съм го чел. Това е твое.“ Илия посочи тетрадката. „Но знам, че Невена беше събирала доказателства срещу Борис. И знам, че преди да умре, беше подала сигнал. Неофициално. Към един човек в институция. Този човек изчезна от картината. Сега Борис се опитва да изтрие всичко, което Невена е оставила.“
„Аз не искам да ставам част от това.“
Илия ме погледна спокойно.
„Вече си част. Въпросът е дали ще бъдеш жертва или свидетел.“
Тези думи ме удариха по-силно от всичко.
„Какво трябва да направя?“
„Първо: не подписвай нищо пред Борис.“ Илия вдигна пръст. „Второ: кажи ми всичко, което знаеш, включително и кой още е в семейството ти. И трето: намери Лора.“
„Защо Лора?“
„Защото Невена е оставила част от доказателствата при нея.“ Илия се наведе още малко. „И защото Лора може да ти каже кой всъщност е сестра ти.“
Стиснах тетрадката.
„Добре“, казах. „Ще я намеря.“
Илия кимна.
„И още нещо, Мира. Истината винаги се връща. Но когато се върне, не я посрещай с презрение. Посрещни я с гръбнак.“
Излязох от кантората и слънцето ме заслепи за миг. Светът изглеждаше нормален. Хората вървяха, смееха се, носеха торби, говореха по телефони. Никой не знаеше, че вътре в мен се е отворила бездна.
Телефонът ми вибрира.
Съобщение от непознат номер:
„Не търси Лора. Това е последно предупреждение.“
Пръстите ми замръзнаха.
Борис знаеше.
И беше една крачка пред мен.
Глава пета
Намерих Лора по единствената следа, която имах: запис в дневника. Невена беше написала само: „Лора, библиотека, вечер.“
Нямаше име на място. Нямаше адрес. Само това.
Влязох в най-близката библиотека, която познавах, и чаках като ловец, който не знае дали ловува или е ловуван. Мина час. После още един.
И тогава видях момиче с раница, прибрана коса и поглед, който сякаш непрекъснато проверяваше дали някой я следи. Тя седна на маса в ъгъла, извади учебници и започна да пише.
Не изглеждаше като човек, който живее спокойно.
Приближих се.
„Лора?“ прошепнах.
Тя вдигна глава рязко. Очите ѝ се разшириха. Пребледня.
„Коя сте?“ гласът ѝ беше тих.
„Мира. Сестра ми… Невена.“
Името я удари като шамар. Лора преглътна, после стана бързо, сякаш щеше да избяга.
„Не“, казах. „Моля те. Трябва да говорим.“
Лора ме изгледа, после погледна към входа, към прозорците, към хората. Накрая кимна.
„Не тук.“
Излязохме навън. Тя вървеше бързо. Аз едва я догонвах.
„Невена ти ли…“ започнах.
„Не произнасяйте името ѝ толкова високо“, прекъсна ме. „Някои хора слушат.“
Спрях.
„Кои хора? Борис?“
Тя се обърна към мен с ужас, който не можеше да се престори.
„Знаете ли го?“
„Да. И той знае, че те търся.“
Лора издиша и за миг изглеждаше сякаш ще се разплаче. Но се стегна.
„Невена каза, че ако някога дойдете при мен, значи тя вече я няма. И че…“ Лора замълча, като че ли ѝ беше трудно да го каже. „…че може би най-после ще видите какво сте направили.“
Тези думи ме пронизаха.
„Аз…“ гласът ми се счупи. „Аз бях жестока.“
„Да“, каза Лора просто. „Но Невена пак ви обичаше. Това беше най-страшното.“
Тя ме заведе до малко кафене без табели, където хората не гледаха много. Седнахме в ъгъла.
„Невена ме намери, когато бях на ръба да се откажа от университета“, започна Лора. „Нямах пари. Бях взела кредит за обучение. После майка ми се разболя. Аз работех, учех, не спях. И един ден припаднах на стълбите.“
„Невена?“ прошепнах.
„Тя беше там. С мокър парцал в ръката. Беше чистила. Видя ме и вместо да подмине, ме вдигна. Отведе ме в стая за почивка и ми даде вода. После ми каза: „Знам какво е да си сама. Но не си длъжна да останеш така.“
Стиснах чашата си. Вътре кипеше срам.
„Как ти помогна?“
Лора се усмихна горчиво.
„Работеше двойно. И тройно. Понякога изчезваше за дни. Казваше, че има работа в офис. Даваше ми пари за храна. Плащаше ми част от таксите. И никога не ми позволи да ѝ кажа благодаря по начина, по който хората казват благодарности. Тя казваше: „Не ми трябва благодарност. Трябва ми да завършиш.“
„Защо?“ прошепнах.
Лора ме погледна право в очите.
„Защото Невена вярваше, че знанието е изход. И че ако поне един човек излезе от бедността с чисти ръце, светът може да не е напълно изгнил.“
Гърлото ми се стегна.
„Тя ми остави нещо“, каза Лора и извади от раницата си малък плик. „Каза да го дам на вас, но само ако сте готова да не се страхувате.“
„Дай ми го.“
Лора не го пусна веднага.
„Преди това ми кажете… ще я предадете ли?“
„Как да я предам, тя е мъртва…“
„Не.“ Лора стисна плика. „Ще предадете ли това, за което се бореше? Ще се продадете ли на Борис, за да ви остави на мира?“
Мълчах.
Тя продължи, по-тихо:
„Невена каза, че ще дойде момент, в който ще ви предложат спокойствие срещу мълчание. И че това е моментът, в който се разбира какъв човек сте.“
Погледнах ръцете си. Те трепереха.
„Не знам“, признах.
Лора се взря в мен, сякаш търсеше остатък от човечност.
„Тогава първо се научете да знаете. После вземете това.“
Тя ми подаде плика.
Отворих го. Вътре имаше флашка и лист с няколко реда, написани от Невена:
„Ако държиш това, значи вече не можеш да се преструваш. Не се страхувай. Страхът е тяхното оръжие.
Дългът не е само пари.“
Стиснах флашката.
В този миг в кафенето влезе мъж. Огледа. Очите му се спряха на нас. Усмихна се. Извади телефон.
Лора пребледня.
„Трябва да тръгваме“, прошепна тя.
Аз погледнах мъжа.
Не беше Борис.
Но беше от неговите.
И вече ни беше видял.
Глава шеста
Излязохме през задния изход. Лора вървеше като човек, който познава преследването. Аз се опитвах да изглеждам спокойна, но всяка сянка ми се струваше като заплаха.
„Къде да отидем?“ попитах.
„При Илия“, каза тя. „Само там.“
„Откъде знаеш Илия?“
„Невена говореше за него“, отвърна Лора. „Казваше, че ако всичко се обърка, той ще е човекът, който ще държи линията.“
„А ти защо си замесена?“
Лора ме погледна накриво.
„Защото Невена ме замеси. И защото аз се съгласих. Това е разликата между нас.“
Думите ѝ бодяха. Но не можех да споря.
При Илия влязохме задъхани. Той ни погледна и веднага разбра.
„Видели са ви“, каза тихо.
„Да“, отвърнах. „И имаме това.“ Подадох флашката.
Илия я взе като доказателство, което тежи повече от метал.
„Добре.“ Той заключи вратата. „Сега слушайте внимателно. Борис ще опита да ви уплаши. Ще прати хора, ще прати писма, ще прати лъжи. Може да използва и семейството.“
„Семейството?“ повторих.
Илия ме погледна право.
„Мира, майка ти знае повече, отколкото казва. И баща ти също. Невена не е влязла в това сама. Някой я е бутнал.“
В този момент телефонът ми звънна.
Майка.
Вдигнах на високоговорител, без да мисля.
„Мира“, каза Елена, гласът ѝ трепереше. „Къде си?“
„При адвокат“, изстрелях.
Пауза. После се чу как майка ми поема въздух.
„Не. Не прави това. Ще ни унищожиш.“
„Кои „ни“?“
Майка ми се разплака тихо.
„Има нещо, което не знаеш…“
„Кажи го.“
„Борис…“ името излезе като отрова. „Борис е баща ти.“
Светът се сви до една точка.
„Какво?“
„Милен не ти е баща“, прошепна Елена. „Невена разбра. И затова започна да ровѝ. И затова Борис…“
Гласът ѝ се изгуби в хлипания.
Погледнах Илия. Той не изглеждаше изненадан.
„Това вярно ли е?“ изкрещях.
Илия вдигна ръка, като знак да мълча, но аз не можех.
„Майка, ти луда ли си?“
„Невена ме караше да ти кажа“, плачеше Елена. „Аз не можах. Бях страхлива. Невена носеше всичко сама. Тя… тя подписа заемите, защото Борис заплаши, че ако не плати, ще вземе теб. Не като дете. Като инструмент. Като… собственост.“
Лора стоеше като камък, бледа и със стиснати устни.
„Защо не ми каза?“ гласът ми беше празен.
„Защото те обичам“, прошепна Елена. „И защото се срамувам.“
Чух как Илия изключи телефона ми. Погледна ме.
„Сега разбираш защо Борис се интересува от теб“, каза спокойно. „Не само заради парите. А заради контрол.“
„Той… той е…“ не можех да го произнеса.
Лора се наведе към мен.
„Невена знаеше“, прошепна. „И въпреки това те пазеше. Дори от това.“
В мен избухна гняв. Гняв към майка ми. Към Милен. Към Борис. Към Невена, че не ми е казала. Към себе си, че я мразех.
„Какво има на флашката?“ попитах, задъхана.
Илия я включи в компютъра си. Екранът светна. Папки. Записи. Снимки на документи. Аудио файлове.
И един файл с име: „Съд“.
Илия отвори. Появи се запис. Гласът на Невена, тих, но твърд:
„Ако ме слушате, значи вече не мога да ви помогна лично. Но мога да ви помогна със следи. Борис подправя договори. Използва хора в дългове. Има списък. Има свидетели. И ако аз изчезна, следващата ще е Мира.“
Гърлото ми се затвори.
„Тя е знаела, че той ще ме преследва“, прошепнах.
Илия кимна.
„И затова е оставила това. Това е щит. Но щитът работи само ако го вдигнеш.“
Погледнах екрана. Погледнах Лора. Погледнах Илия.
И тогава звънецът на кантората иззвъня.
Един път.
После втори.
После трети, настойчиво.
И глас отвън, твърде познат, твърде спокоен:
„Мира. Знам, че си там. Отвори. Нека поговорим като семейство.“
Борис беше дошъл.
И думата „семейство“ прозвуча като нож в ребрата.
Глава седма
Илия не отвори. Вместо това заключи допълнителната ключалка и изключи лампата в коридора. Кантората потъна в полусянка.
„Не отговаряй“, прошепна.
Лора беше пребледняла до бяло. Аз не можех да дишам.
„Той няма право да…“ започнах.
„Има право на много неща, когато хората му го дават“, прекъсна ме Илия. „Сега, Мира, избери. Ще се уплашиш ли или ще действаш?“
Отвън Борис пак почука. Този път по-силно. Не като човек, който моли. Като човек, който заявява собственост.
„Мира“, каза той спокойно. „Знам, че си объркана. Знам, че Невена е оставила лъжи. Но аз мога да ти дам спокойствие. Имаш кредити. Имаш задължения. Мога да ги покрия. Мога да направя така, че да живееш без страх.“
Стиснах челюст.
Той продължи:
„Само ми дай флашката. И подпиши отказ от претенции към наследството. Нека приключим.“
Лора ме хвана за ръката.
„Не“, прошепна.
Илия вдигна телефона си и набра номер. Говореше тихо, с кратки фрази. После се обърна към мен.
„Сега ще го излъжем.“
„Как?“ прошепнах.
„Ще му дадем нещо. Не флашката. Но нещо, което да го задържи. Докато подадем сигнал и докато започнем процедурата по обезпечаване на доказателствата.“
„Той няма да се хване.“
Илия се усмихна за първи път. Усмивка без радост.
„Борис има една слабост. Той вярва, че всички имат цена. Това го прави самоуверен.“
Сърцето ми туптеше в ушите.
„Какво трябва да направя?“
Илия взе една празна флашка от чекмеджето, копира върху нея няколко безобидни файла и я сложи в плик.
„Ще отвориш. Ще го погледнеш в очите. И ще му кажеш, че си готова да говориш. Но не тук. На място, което избереш. Така ще го извадиш от контролирана среда.“
„Аз?“ гласът ми се счупи.
„Да“, каза Илия. „Ти. Защото той иска теб. Не мен. И не Лора.“
Лора прошепна:
„Не го прави. Той ще те счупи.“
Погледнах я. В очите ѝ имаше страх, но и уважение към Невена. Уважение, което аз никога не бях давала.
И тогава усетих как вътре в мен нещо се обръща. Не съжаление. Не плач. А решимост, която идва, когато разбираш, че вече няма къде да бягаш.
„Добре“, казах. „Ще отворя.“
Илия кимна.
Отворих вратата. Борис стоеше там, без охрана до него, но знаех, че има хора наоколо. Усмивката му беше спокойна, като на човек, който вече е спечелил.
„Ето те“, каза меко. „Приличаш на майка си.“
Стомахът ми се обърна.
„Не говори за майка ми“, изсъсках.
Той повдигна вежда.
„Виж ти. Характер.“ Погледът му се плъзна по мен. „Къде е флашката?“
Подадох му плика.
„Но ще говорим на място, което аз избирам“, казах твърдо.
Борис се засмя тихо.
„Разбира се. Ти си вече голяма. Университет, кредити, амбиции.“ Пристъпи напред. „Къде?“
„Утре. В едно обществено място. Ще ти пратя съобщение.“
„Утре?“ усмивката му се стегна. За миг видях нетърпение и яд под гладката кожа. „Мира, не играй. Аз не обичам да чакам.“
„Аз пък не обичам да ме притискат.“
Той се приближи така, че да усетя мириса му. Скъп, студен.
„Ще се научиш да обичаш това, което трябва“, прошепна. После взе плика и се отдръпна. „Добре. Утре. Но помни: ако ме лъжеш, ще платиш не само ти.“
Погледът му се плъзна към вътрешността на кантората, сякаш виждаше Лора.
Усмихна се.
„Поздрави момичето.“
И тръгна.
Затворих вратата. Коленете ми се огънаха. Илия ме хвана за рамото.
„Добре се справи“, каза.
„Той е чудовище“, прошепнах.
Илия кимна.
„И чудовищата се побеждават с документи. Не с омраза.“
Лора седеше, свита, и очите ѝ бяха мокри.
„Невена правеше това“, каза тя тихо. „Изправяше се. И после се усмихваше, сякаш нищо. А вътре…“
Тя не довърши.
Аз също не можех.
За първи път разбрах, че Невена не е била слабата в нашето семейство.
Слабата бях аз.
Но утре щях да бъда друга.