Когато баба ми беше на смъртно легло, ми постави задача, която можех да изпълня едва по Коледа. Месеци наред чаках, все още в траур от загубата ѝ. А когато най-накрая дойде време да осъществя последното ѝ желание, разбрах колко безценна личност е била.
Така се случи, че баба ми се погрижи да я помним завинаги – точно на Коледа. Казвам се Нора и миналата година, когато бях на 17, тя слегна на легло.
Беше ясно, че няма да стане оттам повече. Всички го осъзнавахме, но въпреки това болеше. Всеки ден, щом се връщах от училище, стоях при нея и ѝ правех компания. Говорех ѝ, макар не винаги да бях сигурна, че ме чува.
Мама често ми се караше, че отделям толкова време на баба, вместо да уча, но аз не можех да се откъсна от мисълта, че дните ѝ са преброени, а оценките ми бяха второстепенни на фона на това.
В последния ѝ ден навън бушуваше страхотна буря. Четях ѝ една книга, която така или иначе ми трябваше за училище, затова мама не протестираше чак толкова.
Изведнъж се стовари ужасна гръмотевица, та за миг отклоних поглед към прозореца. Когато се обърнах отново към леглото, видях как баба ми се опитва да помръдне ръка и да проговори.
„Бабо!“ — възкликнах.
„Нора, ела по-близо,“ прошепна тя, впивайки поглед в мен. Беше невероятно да я видя толкова съсредоточена, сякаш за миг се беше съживила. Приближих се, развълнувана.
„Какво има, бабо?“ попитах, с широка усмивка.
Тя ми прошепна нещо на ухото и аз се намръщих, но все пак се съгласих с разпалено кимане. После тя вдигна показалец и тихичко произнесе: „Помни.“
„Да, бабо. Недей да се тревожиш,“ отвърнах, макар радостта ми отмаля.
Тя затвори очи и половин час по-късно си отиде.
Рухнах в прегръдките на мама онази нощ. После погребението и всичко останало минаха като в мъгла. Но леля ми каза, че баба е имала прекрасен живот, затова не бивало да сме тъжни, а да се радваме, че сме я познавали.
Тези думи ми помогнаха да приема случилото се и да продължа, въпреки че понякога размишлявах до късно какво е смъртта и какъв е смисълът.
Заех се със заниманията си — училище, приятели, работа на половин ден. Гледах да съм постоянно заета, за да не изпадам в тревожни мисли. Дори забравих за последната молба на баба, докато не дойде навечерието на Коледа и тя изведнъж нахлу в спомените ми.
„Помни,“ беше прошепнала тя с пресипнал глас, „порцелановата кутия на тавана. Когато ме няма, свали я. Но не я отваряй, докато не дойде Коледа.“
Веднага се качих на тавана и зарових из прашните кашони. Кихах от всяка шепа прах, но не се отказах, докато не открих кутията. Беше грижливо поставена в ъгъла, зад купчина книги. Капакът ѝ беше украсен с избледнели рози и захабени златисти кантове. Вдигнах я предпазливо и я разтръсках леко, но нищо не издрънча.
Зачудих се дали е празна и това само разпали любопитството ми. Но си спомних обещанието ми. Поставих я на нощното си шкафче, за да изчакам сутринта на Коледа.
Събудих се в 5 сутринта на следващия ден и скочих от леглото, нетърпелива да видя какво има вътре. Отворих кутията, а в нея, върху избеляло кадифе, лежеше малка жълтеникава бележка, която ухаеше на лавандула, така, както миришеше стаята на баба. Почеркът ѝ беше треперещ, но още красив.
Сигурно я беше писала месеци, преди състоянието ѝ да се влоши. Прочетох:
„Нора, любима моя, най-голямото ми съкровище е скрито там, където държим коледните украшения. Не позволявай никой друг да го вземе. То е за теб.“
Сърцето ми запрепуска, докато отново се качих на тавана, държейки бележката здраво. Открих кутията с коледната украса, напъхана в ъгъл между нещата, които не бях местила предния ден.
Прерових я и под старите лампички и украси открих по-малка кутия, увита в червено кадифе. Разопаковах я и ахнах. В нея имаше дребен, фин ключ на верижка, с още една бележка:
„Този ключ е за стария гардероб долу — онзи, който винаги ти забранявах да отваряш. Весела Коледа, скъпа.“
Стана ми ясно, че баба искаше да изживея нещо като „лов на съкровища“. Втурнах се към всекидневната, където стоеше старият гардероб. Винаги бях искала да видя какво има вътре, но тя ме бе предупреждавала да не го отварям. Сега обаче бях и любопитна, и нервна. Ръцете ми трепереха, докато поставях ключа и превъртах. Чу се леко „щрак“, и тежките врати се отвориха.
Не очаквах нещо сензационно. Знаех, че баба не крие някакъв таен живот или огромна мистерия. Но все пак бях развълнувана, щом видях съдържанието. Вътре имаше дневници, снимки, писма — цели колекции от неща, пазени с десетилетия.
Няколко писма направо ми се набиха в очи. Едното беше адресирано до мен, друго до мама, трето — до татко. Имаше и други, за останалите членове на семейството, но реших да взема само тези, които се отнасят до нашата къща. Чух движение откъм кухнята и разбрах, че родителите ми ме чакат за отваряне на подаръци.
Но ги повиках към гардероба, за да им покажа какво е приготвила баба.
„Мисля, че баба искаше да сме заедно за една последна Коледа, макар да я няма,“ казах.
„Толкова прилича на нея!“ разчувства се мама, докато отваряше писмото си. Очите ѝ се разшириха, после прошепна: „Оставила ми е копринения си шал.“
Усмихнах се и измъкнах шала от гардероба. Мама го преметна през раменете си, докато четеше думите на баба:
„На теб, скъпа дъще, да ме помниш, когато имаш нужда от утеха. Нека ти носи топлина и радост.“
Татко беше следващ. Разгъна внимателно листа и се усмихна, четейки: „На зет ми, който споделя моята страст към историята. Дарявам ти тази книга от колекцията на твоя покоен свекър. Нека събуди същата страст в теб.“
Оказа се рядка книга, посветена на корабни модели, принадлежала на дядо ми. Очите на татко светнаха от вълнение, когато му я подадох. Дълги години мечтаеше да я притежава, а баба сега сбъдваше желанието му.
И стигнахме до моето писмо. Разгърнах го с треперещи ръце и прескачащо сърце.
„Моя най-скъпа Нора,“ четох на глас. „Дълго събирах пари, скъпа, кътах ги по малко всеки месец. Това е за теб, за да преследваш мечтите си. Използвай ги разумно, любов моя.“
Долу баба бе оставила и данни за сметка, която проверихме — сумата беше предостатъчна за цяла първа година във висок клас университет или за четири години в държавен колеж.
Освен парите, ми беше завещала и скъпата си колекция от книги, която бе събирала с десетилетия. Знаеше колко обичам да чета и не можех да бъда по-благодарна.
Но не свършваше дотук. Тя ме инструктира да погледна в дъното на гардероба, където открих малка кадифена торбичка. В нея бяха бижутата ѝ — фини колиета, винтидж обици, прекрасен пръстен с перла. Всички жени в семейството ни се възхищаваха от тези вещи, а баба нареди да ги разпределим, както намерим за добре.
С подаръците на баба и последните ѝ думи към всеки от нас, се събрахме около елхата и, съвсем естествено, започнахме да си спомняме за нея. Имаше и смях, и сълзи.
Мама и татко ми дадоха своите подаръци и си размениха някакви неща помежду си, но всички бяхме убедени, че нищо от онова не можеше да се сравни с изненадата на баба. По някакъв начин тя ни беше „подарила“ още една Коледа заедно с нея.
Тази година завърших гимназия и реших да остана в щата за колеж. Парите, които баба бе спестила, ще ми помогнат да уча, без да се потопя в дългове. Това в днешно време е огромна привилегия.
Ще прекараме, всъщност, втора Коледа без нея, и е трудно, но най-после приемам смъртта ѝ по начина, по който леля ми се опитваше да ми обясни. Нощем вече не се измъчвам от въпроси за живота, смъртта и вселената.
Просто осъзнавам, че самият живот е подарък. Ние сме тук, оставяме спомени, обичаме се, растем, учим се и накрая си тръгваме — където и да е това. А ако имаме късмет, оставяме следа, изпълнена с обич, за онези, които сме дарили с нашето присъствие.