Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Невероятната битка на 35-годишна Анелия: Преживяла над 30 химиотерапии, победила рака и осъществи мечтата си да стане майка
  • Новини

Невероятната битка на 35-годишна Анелия: Преживяла над 30 химиотерапии, победила рака и осъществи мечтата си да стане майка

Иван Димитров Пешев юли 29, 2023
shgfdnfntrnrt.png

Вижте повече оферти от нашите рекламодатели:

История на 35-годишна жена: Сбъдната мечта да стане майка след победа над онкологично заболяване и изправяне пред 30 химиотерапии, две лъчетерапии и трансплантация на стволови клетки, последвани от успешно извършена ин витро процедура с донорска яйцеклетка.“

Днес Анелия и съпругът й Калин станаха родители на малката Карина. Тя се роди в Майчин дом в София, след като стотици добри хора дариха средства в специалния базар, организиран от Фондация „Майки за донорство“, за да бъде финансирана ин витро процедурата.

Анелия и Калин вече са родители

Борбата обаче започва още през 2005 г., а за нея разказва самата Анелия, когато през декември 2016 г. се обръща за помощ към „Майки за донорство“.

„Пише ви една от хилядите жени с репродуктивни проблеми; една от многото, които се обръщат към вас за помощ; една жена, която мечтае за своето бебче. За повечето хора забременяването и раждането е съвсем естествен процес, това си мислех и аз до преди години, но сега разбирам за колко двойки това се оказва понякога несбъдната мечта.

Моята история започна през 2005 г., когато едва 20-годишна, ми откриха Ходжкинов лимфом (първичен злокачествен тумор на лимфните възли – бел.ред.) Пътят до излекуването беше дълъг и труден. Преживях над 30 химиотерапии, две лъчетерапии и трансплантация на стволови клетки. За щастие от 2010 г. съм в ремисия и напълно здрава. Да, здрава, но … щастието отново не беше пълно. Появиха се първите неприятни последици след лечението.

Проблемът оттогава е липсата ми на месечен цикъл. Гинекологът се надяваше, че с течение на времето яйчниците ще възвърнат нормалната си функции, но това така и не се случи и се наложи да ме насочи към специалист по репродуктивна медицина (2013 г). Тогава дойде и неприятната новина, че не мога да забременея по естествен начин. Вариантът беше единствено ин витро с донорска яйцеклетка. Но… проблемът се оказа твърде голям за човека до мен и той прецени, че не иска да минава по този път……….

Вероятно така е било писано, за да бъда по-щастлива сега и с правилния човек. Този, който е готов заедно за извървим дългия път. Това наше желание ни отведе в клиниката, където сбъдват такива мечти. Нашата голяма надежда се възвърна.

Потвърди се това, което вече ми бяха казали – шансът ни за дете е единствено с донорска яйцеклетка. Получих и дългоочакваното разрешение за процедура, предвид заболяването ми. Сякаш всичко започваше наново. Резултатите не бяха никак добри. Така получихме още едно разочарование – с тези резултати няма как да кандидатстваме по държавния Фонд ин витро и трябва сами да си финансираме опитите напред. За съжаление това за нас отдавна е непосилно.

Някъде в лутане разбрахме за „Майки за донорството“ и се решихме да попитаме дали и ние имаме шанс да ни се помогне. Плахо, смирено и в тишина се надяваме. Вярвам в чудесата, защото твърде рано живота ме срещна с молитвите за тях. Нашето чудо сега сте вие“.

И чудото се случва. Стотици добри хора даряват средства, с които се финансира ин витро процедурата с донорска яйцеклетка на Анелия. След почти година, през ноември м.г., младата жена забременява. Днес тя е вече майка.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Във влака видях бездомен мъж да проси. След миг разбрах, че е по-богат от всички нас
Next: Георги с макетния нож с първа реакция: Направи нещо неочаквано

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.