Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Невероятни разкрития за скрит планински плаж у нас, който смълча всички
  • Новини

Невероятни разкрития за скрит планински плаж у нас, който смълча всички

Иван Димитров Пешев юли 13, 2023
stwqtwqsysys.png

Вижте повече оферти от нашите рекламодатели:

Българската природа е уникална! Може и да не го осъзнаваме, но е така.

Сега в сезона на жегите мнозина тръгват към плажовете на Черно море, за да търсят прохлада. Но знаете ли, че имаме и страхотни планински плажове?

Да, точно така.

Но да започнем с малко информация за кърджалийското село Китница – стръмното село на трудолюбивите, гостоприемните, на естетите.

Последното е определение на художник, посетил това разположено на 435 метра надморска височина (до сградата на кметството) ардинско село.

„Дедите ви щом видели тази прекрасна гледка, решили да изградят къщите си тук“ – това е казал творецът и оставил на четката да пресъздаде върху платното смисъла на краткия ни живот, видян през прозорците на старите къщи в Китница.

Селото в най-добрите му времена – 60-те години на миналия век, е наброявало 770 души, днес тук са останали да живеят малко над 100 души.

Застроено е на югозапад от билото на нисък хълм, отстоящ на 2,5 километра от началото на язовир „Кърджали“ и на около 300 метра от река Арда.

Под селото е местността Ятаджък алтъ. Ятаджък е старото наименование на селото. Китница става през 1934 година.

Ятаджък алтъ, сиреч – Под Китница, е уникален песъчлив плаж от 100 години. Така казват местните. „Бабите са ни разказвали, че тук са прали чергите“, припомнят китничани, цитирани от 24rodopi.com.

Може да е райско място за почивка, но усетите ли първите дъждовни капки, качвайте се горе в селото, защото реката бързо приижда и през годините е взимала жертви.

Всъщност, наблизо е прословутият бетонен мост, който остава под вода при порои, а няколко села остават изолирани, защото големият мост бе разрушен от страшната на моменти Арда.

В Китница казват още: Поколенията помнят и разказват какви поражения е правела придошлата Арда, но вече 100 години плажът си стои.

Родопите не са известни с плажове, тъй като най-важната река – Арда, особено в горната й част, е бързотечна и с каменно корито.

Не така мислят обаче тези, които знаят за плажа „Ятаджък алтъ“. Хората от микрорайона, че и от Ардино идват на пикник и разходки край водата.

За широката песъчлива ивица, завърнал се тези дни турист от Несебър казва:

Плаж на река в планината – това звучи прекрасно, но го има и в реалността. Възможност за релакс – на чист въздух в Родопите, стъпвайки по пясъчна зона – „роднина“ на морски плаж. Това е Ятаджък алтъ.

Какво да кажем – познавач, бил е и там, и тук! /

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

};

(function(d, s, id){ var js, fjs = d.getElementsByTagName(s)[0]; if (d.getElementById(id)) {return;} js = d.createElement(s); js.id = id; js.src = "https://connect.facebook.net/en_US/sdk.js"; fjs.parentNode.insertBefore(js, fjs); }(document, 'script', 'facebook-jssdk'));

Continue Reading

Previous: Ани А. Салич: Писна ми да чета такива неща, казва Ви истината, публикува снимки на къщата и автомобилния си талон
Next: Изнесе се на рождения ден на дъщеря ни, а аз вече с гордост се наричам самотен баща

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.