Неда се появи на прага ми в часа, когато денят се пречупва и сенките стават дълги. Държеше бебе, увито в одеяло, толкова прилепнало към гърдите ѝ, сякаш ако го пусне, ще се разпадне на прах. Очите ѝ бяха подпухнали, а устните, които иначе сигурно умееха да се усмихват, сега трепереха.
Не ми беше близка. Познавах я от една обща позната, от случайни срещи, от едни разговори на стълбището, където хората си разменят малки учтивости и си мислят, че това е достатъчно да се нарекат познати. Но тя стоеше пред мен като човек, на когото животът току-що е съблякъл кожата.
„Моля те“, каза, „само за малко. Трябва да отида да уредя нещо. Веднага се връщам.“
Думата „вдовица“ никога не беше звучала така тежко, както в гласа ѝ. Преди месец всички говореха за смъртта на мъжа ѝ, Петър. Някои шепнеха за внезапно заболяване, други за нелепа случка, трети си измисляха каквото им е удобно, за да имат повод да дъвчат чужда мъка. Неда мълчеше. Мълчеше и на погребението. Мълчеше и в дните след него, когато носеше бебето си и гледаше през хората, сякаш те са стъкло.
Сега мълчанието ѝ беше разкъсано от паника.
„Какво да уредиш?“ попитах, и усетих как гласът ми звучи по-строг, отколкото искам. Не защото нямах състрадание, а защото жените като мен са се научили да не вярват на думи като „веднага“.
Неда преглътна. Погледът ѝ се стрелна към стълбището, после към улицата, после обратно към лицето ми.
„Няма време“, прошепна. „Само… пази го. Моля те. И не отваряй на никого.“
Не отваряй на никого.
Тези думи ме боднаха като игла.
„Как се казва?“ попитах, сякаш името може да ме закрепи към реалността.
„Сия“, каза тя, и за миг в гласа ѝ прозвуча нежност, която веднага се счупи. „Сия… ако се забавя… просто…“
„Неда, спри“, прекъснах я. „Ще се върнеш. Няма да говорим така.“
Тя ми подаде бебето, а пръстите ѝ трепереха. Докосна бузата на Сия, целуна я бързо, после се обърна и слезе по стъпалата, без да се огледа.
Затворих вратата и останах с бебе на ръце, което миришеше на мляко и на нещо крехко, което не може да се защити само.
Гледах часовника.
Мина един час.
После два.
После три.
Когато изтекоха четири часа, вече не бях просто притеснена. Бях готова да изляза и да търся. Но преди да го направя, на вратата се чу почукване. Не беше онова нормално почукване на съсед, който иска сол. Беше кратко, нервно, сякаш човекът отвън не иска да стои там повече от секунда.
Сия спеше.
Приближих се, погледнах през шпионката и видях мъж, който не бях виждала. Беше пребледнял. По челото му блестеше пот. Очите му бяха напрегнати, сякаш гонен.
В гърдите ми се надигна едно предупреждение.
Не отваряй на никого.
Но той се наведе към вратата и каза тихо, сякаш някой може да чуе:
„Трябва да видите това.“
Не знам защо се доверих на това изречение. Може би защото звучеше като присъда, а не като молба. Може би защото усетих, че ако не отворя, ще остана в мрак, от който няма излизане.
Отключих. Оставих веригата.
„Коя сте?“ прошепна той.
„Яна“, отвърнах.
„Аз съм Калоян“, каза. „Няма време. Те идват.“
„Кои?“ попитах, но той не отговори. Подаде ми една чанта. Черна, обикновена, със скъсан цип.
„Отворете“, настоя.
Погледнах към Сия. Тя се размърда, въздъхна и пак се отпусна. Сърцето ми биеше така, сякаш се опитва да счупи ребрата ми.
Взех чантата. Отворих я.
И се вцепених.
Вътре имаше пачки пари, вързани с ластици. Имаше папка с документи, подпечатани листове, снимки. Имаше и едно писмо, сгънато на четири, с името ми, изписано с чужд почерк.
„Яна“, прошепнах, сякаш някой може да ми отговори.
Калоян се наведе по-близо и каза:
„Ако прочетете писмото, ще разберете. Но няма да ви хареса.“
Глава втора
Затворих вратата и едва тогава осъзнах, че веригата е все още сложена. Калоян стоеше в коридора ми като човек, който не знае къде да сложи ръцете си. Погледът му се местеше от чантата към стаята, където спеше Сия, после към прозореца, сякаш очаква някой да се появи отвън.
„Къде е Неда?“ попитах.
Той затвори очи за миг, като човек, който се готви да произнесе лоша новина.
„Не знам“, каза. „Преди час ми се обади. Плачеше. Каза ми да взема тази чанта и да ви я донеса. После връзката прекъсна.“
„Защо на мен?“ гласът ми се пречупи. „Аз не съм ѝ роднина. Не съм ѝ приятелка.“
„Точно затова“, отвърна Калоян. „Тя каза, че вие сте човек, който няма да я продаде за пари.“
Думата „пари“ прозвуча като камък.
Погледнах отново към пачките. Толкова много, че ми се зави свят. Нямах представа колко са, но знаех едно: това не беше нещо, което човек държи в чанта, ако има чиста съвест.
Взех писмото. Ръцете ми трепереха. Разгънах листа.
„Яна,
ако четеш това, значи вече съм направила най-страшното. Оставих Сия при теб.
Не ме търси. Няма да имам възможност да се обадя. Калоян знае само толкова, колкото му е нужно.
В чантата има пари и документи. Парите не са мои. Документите ще ти кажат защо Петър умря.
Не вярвай на Борис.
Не вярвай на Стефан.
Пази Сия.
Ако можеш, намери Радослав. Той е единственият адвокат, който не се купува.
Прости ми.
Неда.“
Листът се размаза пред очите ми.
„Стефан?“ прошепнах. Това име ме прониза като студ. Стефан беше мъжът, с когото живеех от две години. Неофициално, внимателно, сякаш и двамата се страхувахме от думата „семейство“.
Точно тази вечер Стефан беше „на работа“. Пак. И аз не задавах въпроси, защото жените като мен се учат да не натискат, когато имат нужда от мир.
Сега в писмото името му стоеше до „не вярвай“.
Калоян ме гледаше напрегнато.
„Кой е Борис?“ попитах.
Той се поколеба.
„Бизнесмен“, каза накрая. „Много пари. Много хора. Много страх.“
„А Петър?“ попитах. „Какво общо има Петър?“
Калоян се приближи и заговори по-тихо.
„Петър не беше просто съпруг на Неда. Той беше човек, който се опита да излезе от една сделка. И когато някой като Борис чуе думата ‘не’, той я превръща в урок.“
„Какъв урок?“ гласът ми вече беше почти шепот.
„Урок, който другите да видят“, каза Калоян. „И да не повтарят.“
Тишината между нас се сгъсти.
Сия заплака в стаята.
Побягнах към нея. Взех я на ръце и я залюлях. Малкото ѝ лице беше червено, устните ѝ трепереха. Търсеше нещо, което не можех да ѝ дам: майка.
„Неда ще се върне“, прошепнах, без да знам на кого го казвам. На Сия или на себе си.
Калоян се появи на прага.
„Яна“, каза. „Слушай ме. Тази чанта е капан и спасение едновременно. Ако я държиш, ще дойдат за теб. Ако я хвърлиш, може да загине детето. Трябва да решиш бързо.“
„Не мога да реша за пет минути“, избухнах, и гласът ми се надигна като вълна. „Ти ми носиш пари, документи, имена, заплахи, а аз… аз имам бебе в ръцете си.“
Той сведе глава.
„Знам“, каза. „И затова съм тук.“
„Защо ти помагаш?“ попитах. „Какво печелиш?“
Калоян ме погледна право в очите.
„Дължа го на Петър“, каза. „Петър спаси живота ми преди години. Сега неговото дете не бива да плаща за чуждите грехове.“
Тогава осъзнах нещо, което ми направи студено.
„Сия… дъщеря ли е на Петър?“
Калоян не отговори веднага.
Само каза:
„Истината има цена, Яна. И тази цена вече е платена от някого. Въпросът е дали ще я платиш и ти.“
Глава трета
Същата нощ не спах. Не можех. Сия се будеше на всеки час, плачеше, търсеше, успокояваше се за малко, после пак. Калоян седеше на кухненската ми маса и държеше телефона си като оръжие, макар че нямаше с какво да стреля. Понякога ставаше и поглеждаше през прозореца.
Аз седях до чантата, сякаш тя може да избяга.
Документите бяха много. Някои бяха договори за заеми. Други бяха разписки. Имаше и нотариални листове за имот, на името на Петър. Имаше съдебни призовки, които подсказваха, че е имало дело, за което никой не беше говорил. Снимки, на които Неда стоеше до Борис, усмихната по начин, който не приличаше на вдовица. Снимки, на които Петър гледаше към тях, и в погледа му имаше нещо като подозрение.
В една папка намерих лист с изчисления. До него бележка: „Жилищен заем. Гарант: Петър. Поръчител: Неда.“
„Тя е взела заем за жилище?“ прошепнах.
Калоян кимна.
„Преди година“, каза. „И ако не се плаща, банката ще вземе всичко.“
„Но Петър е мъртъв“, казах. „Кой ще плаща?“
Калоян ме погледна тежко.
„Точно това е проблемът“, каза. „Някои хора смятат, че щом Петър го няма, задълженията му са свободни за лов.“
Думата „лов“ ме накара да тръпна.
„И парите в чантата?“ попитах.
„Част от тях са за погасяване“, каза. „Поне така твърдеше Неда. Но има и друго.“
„Какво?“
Той се поколеба, после извади една снимка. На нея се виждаше Петър, седнал на маса, срещу него Борис, а до Борис стоеше Стефан.
Кръвта ми се отдръпна от лицето.
„Това е…“ започнах.
„Стефан“, каза Калоян. „Да.“
Погледнах снимката, докато ми се струваше, че стените се приближават.
„Стефан не познава такива хора“, прошепнах. „Той е просто…“
„Просто какво?“ Калоян ме прекъсна, а тонът му беше твърд. „Просто мъж, който казва, че работи много? Просто мъж, който си пази телефона с парола, която никога не ти казва? Просто мъж, който се прибира късно и мирише на чужд парфюм?“
Думите му удряха там, където болеше.
Не исках да призная, че всичко това е вярно.
Сия се размърда. Обгърнах я по-силно.
„Трябва да се обадим на този Радослав“, казах, като се хванах за единственото ясно.
Калоян кимна.
„Сутринта“, каза. „Сега е опасно. Нощем хората правят неща, които денем не биха посмели.“
Чухме шум от стълбището. Стъпки. Бавни. Тежки.
Погледнах към вратата.
Калоян се изправи рязко и сложи пръст на устните си.
Стъпките спряха пред вратата ми.
Сърцето ми спря за миг.
После се чу ключ в ключалката.
Аз пребледнях. Не от страх само. От осъзнаването, че някой има ключ.
Калоян се хвърли към вратата и задържа дръжката отвътре. Желязото изскърца. Някой отвън натискаше.
„Кой е?“ извиках, и гласът ми прозвуча като чужд.
Пауза.
После познат глас.
„Яна, аз съм. Отвори.“
Стефан.
Глава четвърта
Ръката ми се стегна около бебето. Сия изпищя тихо, сякаш усети напрежението в тялото ми.
„Какво правиш?“ прошепна Калоян. „Не отваряй.“
„Той има ключ“, прошепнах. „Ако не отворя, ще стане по-лошо.“
Калоян се наведе към ухото ми.
„Ако отвориш, може да стане последно“, каза. „Това е изборът.“
Отвън Стефан почука по-силно.
„Яна, отвори. Какво става?“
Гласът му звучеше раздразнено, но под него имаше нещо друго, нещо напрегнато. И аз го чувах, защото когато живееш с някого, се научаваш да различаваш нюансите.
„Откъде имаш ключ?“ извиках.
Пауза.
„Ти ми даде преди месец“, каза. „Когато отиде при майка си. Забрави ли?“
Беше истина. Бях му дала ключ. Бях му се доверила.
Сега ключът беше оръжие.
„Не мога“, извиках. „Спи бебе. Утре.“
„Какво бебе?“ гласът му се промени. В него влезе остър ръб.
Калоян ме гледаше напрегнато, готов да действа.
„Неда остави Сия при мен“, казах. „Не е проблем.“
Отвън настъпи тишина. Такава тишина, която не означава спокойствие, а пресмятане.
После Стефан каза:
„Яна, отдръпни се от вратата. Сериозно. Отдръпни се.“
Не каза „моля“. Не каза „отвори“. Каза „отдръпни се“.
Калоян извади от джоба си нещо малко и метално. Не искам да го описвам подробно, защото тогава осъзнах колко реално става всичко. Колко далеч от обикновения живот.
„Ако влезе, не говори“, прошепна той. „Само дръж бебето и стой зад мен.“
„Ти ще го нараниш?“ попитах.
Калоян ме погледна, и за миг в очите му видях умората на човек, който е правил избори, които никой не иска да прави.
„Аз не искам да нараня никого“, каза. „Но някои хора не оставят избор.“
Ключът отвън пак изскърца. Веригата задържа.
Стефан издиша шумно.
„Добре“, каза. „Тогава ще говорим по друг начин.“
Чух шум от телефона му, сякаш набира.
„Да“, каза след секунда. „Тук съм. Вратата е заключена. Да, има някой вътре. Да… бебето е тук. Не, не знам къде е Неда. Ще го вземем.“
Това изречение ме удари.
„Ще го вземем.“
Сия се размърда, сякаш се опита да се скрие в мен.
Калоян се приближи към вратата и извика:
„Стефан, махай се. Това не е твоя игра.“
Отвън се чу кратък смях.
„Калоян“, каза Стефан. „Ти ли си? Явно Неда е била щедра с приятелите си.“
„Неда не е…“ започнах, но Калоян ме спря с жест.
„Остави“, прошепна.
Стефан пак заговори, този път по-тихо, сякаш иска да ме примами:
„Яна, слушай. Всичко е недоразумение. Неда е в беда. Тя е направила глупост. Ние трябва да оправим нещата. Дай ми детето и чантата. Ще уредим всичко. Обещавам.“
Вътре в мен се надигна гняв.
„Ти знаеш за чантата?“ извиках.
Тишина. После Стефан изруга тихо. Това беше първата пукнатина в маската му.
„Яна“, каза с нов тон, студен. „Не усложнявай. Това не е за теб. Дай това, което трябва, и ще се върнеш към живота си.“
„А ако не?“ попитах.
„Тогава ще разбереш колко лесно се чупи един живот“, каза той.
В този момент Калоян направи нещо, което не очаквах. Отвори малката пощенска вратичка в долната част на входната врата, която беше за реклами и писма, и пъхна вътре един документ.
„Вземи“, каза високо. „Покажи го на Борис. Кажи му, че ако се върнете, ще отиде при адвокат. И при полиция.“
Отвън настъпи движение. Чух как Стефан дърпа листа.
„Ти луд ли си?“ изсъска той.
„Не“, каза Калоян спокойно. „Уморен съм да ме правят на глупак.“
После се чу втори шум. Стъпки. Повече от един човек. Някой се изкашля. Някой тропна по стълбите.
Калоян пребледня още повече.
„Идват“, прошепна.
Аз стоях като в капан. С бебе, с чанта пари, с писмо, в което пише да не вярвам на човека, който има ключ за дома ми.
Тогава разбрах, че вече няма връщане назад.
Глава пета
Калоян ме поведе към задната стая, където прозорецът гледаше към малък вътрешен двор. Не беше красиво място, но сега ми се струваше като единствения изход.
„Ще излезем оттук“, прошепна.
„С бебето?“ попитах, паниката в мен растеше като огън.
„Да“, каза той. „Ще го завием и ще слезем. В двора има врата. Не е заключена.“
„А чантата?“ попитах.
„Вземи я“, каза. „Без нея няма смисъл.“
Стъпките отвън се приближиха. Чух как някой удря по вратата с юмрук.
„Отвори!“ извика груб глас, който не беше Стефан.
Сия започна да плаче. Плачът ѝ беше като сирена в тишината.
„Тихо, мило“, прошепнах, но бебето не разбираше.
Калоян отвори прозореца. Студен въздух нахлу и ми изтръпнаха пръстите.
„Дръж се“, каза той, и помогна да премина.
Не бях излизала през прозорец от дете. Сега го правех с бебе и чанта, докато зад мен някой се опитваше да разбие вратата.
Слязохме в двора. Калоян ме хвана за лакътя и ме поведе към малката врата в оградата. Наистина беше открехната.
Излязохме.
Навън беше тъмно, но не напълно. Едни далечни лампи хвърляха светлина, която правеше сенките дълги и страшни.
„Накъде?“ прошепнах.
„Имам кола“, каза Калоян. „Не е моя. Но ще ни свърши работа.“
„Не е твоя?“ попитах, но нямаше време.
Побягнахме. Сия плачеше, но звукът се губеше в нощта.
Зад нас се чу трясък. Вратата на дома ми вероятно беше паднала.
Не се обърнах. Ако се бях обърнала, може би щях да се разпадна.
След няколко минути стигнахме до кола, паркирана между други коли, като сив звяр, който се преструва на невинен. Калоян отключи. Сложи ме на задната седалка, помогна ми да закрепя Сия в импровизираната ѝ позиция, после седна отпред.
Двигателят изръмжа тихо.
И тръгнахме.
Докато колата се плъзгаше по празните улици, аз стисках чантата и усещах как сърцето ми бие в гърлото. В главата ми се въртяха думи като вятър.
Не вярвай на Борис.
Не вярвай на Стефан.
Пази Сия.
„Къде отиваме?“ попитах накрая.
„При Радослав“, каза Калоян. „Той живее сам. И има навика да не спи много.“
„Ами ако ни проследят?“ попитах.
Калоян се усмихна криво.
„Ще ни проследят“, каза. „Въпросът е дали ще сме пред тях или зад тях.“
Тази нощ аз, Яна, която се считах за разумна, обикновена жена, бях в кола с непознат мъж, с бебе, което не е мое, и с чанта, пълна с пари и чужди тайни.
И усещах, че животът ми се е разкъсал на две.
Глава шеста
Радослав отвори вратата след третото звънене. Беше по риза, на която липсваше едно копче. Косата му беше разрошена, очите му бяха остри и будни, като на човек, който спи малко и мисли много.
„Калоян?“ каза и вдигна вежда. „Ти или си станал светец, или си в голяма беля.“
„В голяма“, отвърна Калоян. „И не сме сами.“
Радослав ме огледа. Видя бебето, видя чантата, видя лицето ми, което сигурно беше като на човек, който е паднал от високо.
„Влизайте“, каза кратко. „И заключете.“
Вътре миришеше на кафе и на книги. Две неща, които преди ми носеха спокойствие. Сега ми напомняха, че съществуват други животи, където проблемите са на хартия, а не на прага.
Радослав ни заведе в малка стая, която приличаше повече на кантора, отколкото на дом. На бюрото имаше папки, печати, химикалки. На стената висеше календар без имена на места, само числа. Аз се стреснах от цифрите, защото напомняха за време, което тече и не чака.
„Говорете“, каза Радослав. „И не ми пестете истината. Тя винаги излиза наяве, само че понякога късно.“
Калоян изложи всичко. Неда, бебето, чантата, писмото, Стефан на вратата.
Радослав не прекъсна нито веднъж. Само слушаше и лицето му ставаше все по-студено.
Когато Калоян свърши, Радослав протегна ръка към чантата.
„Мога ли?“ попита.
Кимнах.
Той отвори. Погледна парите, после документите. Извади снимките. Очите му се спряха на снимката с Петър, Борис и Стефан.
„Ето го“, каза тихо. „Борис.“
„Познавателно ли е?“ попитах.
Радослав се усмихна без радост.
„Познавам го по следите, които оставя“, каза. „Той е от онези, които строят бизнес върху чужди слабости. Вкарва хора в заеми, после държи въжето. И когато някой се опита да го пререже, дърпа.“
„Петър?“ попитах.
„Петър е бил в съдружие“, каза Радослав. „Или поне е мислел, че е съдружие. Тези документи…“ той прелисти. „Тук има договори, които могат да го погребат или да го извадят. Има и нещо друго.“
Той извади призовка.
„Дело“, каза. „Петър е бил ищец. Срещу фирма, свързана с Борис. Искал е достъп до счетоводство. Със сигурност е намерил нещо.“
Калоян стисна челюст.
„И затова е умрял“, каза.
Радослав кимна бавно.
„Вероятно“, каза. „Но да докажеш това е трудно. Тези хора не оставят следи, които лесно се хващат.“
Аз погледнах към Сия. Тя спеше, уморена от плач. Малкото ѝ лице беше спокойно, сякаш светът не може да я докосне. А светът точно към нея протягаше ръце.
„Какво правим?“ попитах.
Радослав се облегна назад.
„Първо“, каза, „това дете трябва да е в безопасност. Второ, тези пари не трябва да се пипат. Нито стотинка. Ако ги използвате, ще ви обвинят в какво ли не. Трето, трябва да намерим Неда.“
„Как?“ попитах.
„Чрез хора, които не се страхуват“, каза Радослав. „И чрез хора, които още не са купени.“
„Полиция?“ попитах несигурно.
Радослав се засмя кратко.
„Полицията е като нож“, каза. „Може да реже хляб, може да реже и гърло. Зависи кой го държи. Но има и честни хора. Трябва да намерим такъв.“
Калоян кимна.
„Знам един“, каза. „Даниел.“
Радослав се замисли.
„Даниел… да. Чувал съм. Инспектор. Не обича Борис. Това може да помогне.“
„А Стефан?“ попитах и гласът ми се сви.
Радослав ме погледна.
„Стефан е проблем, който сега е близо до вас“, каза. „Той знае къде живеете. Знае как мислите. И вероятно ще се опита да ви убеди, че го прави за ваше добро.“
Тези думи ме накараха да се разтреперя.
„Аз го обичах“, прошепнах.
„Любовта не е доказателство за вярност“, каза Радослав тихо. „И не е гаранция за морал.“
Стиснах устни. Истината вече хапеше.
Глава седма
На сутринта Радослав извика Даниел. Дойде бързо, сякаш и той не спи много. Беше мъж с уморени очи и твърда стойка. Не носеше униформа, но присъствието му беше като на човек, който е виждал повече лъжи, отколкото истини.
Когато видя Сия, изражението му за миг се смекчи. После пак се затвори.
„Разкажете“, каза.
Радослав му подаде документите. Даниел ги разгледа внимателно, без да прибързва. Погледът му се спря на името „Борис“, на печатите, на разписките, на снимките.
„Това мирише лошо“, каза.
„Ухае на пари и страх“, отвърна Радослав.
Даниел се изсмя без радост.
„Точно“, каза. „А когато има пари и страх, винаги има някой, който се мисли за бог.“
„Можеш ли да намериш Неда?“ попита Калоян.
Даниел го погледна.
„Мога да опитам“, каза. „Но трябва да знаете, че ако я търсим официално, това ще се разбере. А ако го направим неофициално, ще е по-бавно.“
„По-бавно може да е смъртоносно“, прошепнах.
Даниел ме погледна. В очите му имаше умора, но и нещо като съвест.
„Ще направя и двете“, каза. „Ще пусна сигнал по тихия начин. И ще разпитам хората, които не обичат Борис.“
„А детето?“ попитах.
„Детето е при вас?“ попита Даниел.
Погледнах Сия. Тя лежеше в импровизирана кошара, която Радослав беше направил от одеяла и възглавници.
„Да“, казах.
Даниел се намръщи.
„Това е риск“, каза. „Но ако го дадем на институции, Борис ще разбере. А той има хора навсякъде. Поне засега е по-добре да е при вас, но трябва да се пазите.“
Радослав кимна.
„Ще се преместят“, каза. „Яна няма да се връща у дома. Нито Калоян. Ще бъдат на място, което Борис не знае.“
„И Стефан?“ попитах отново, сякаш името му ме преследва.
Даниел повдигна вежда.
„Този Стефан е важен“, каза. „Ако е човек на Борис, можем да го използваме. Но той ще ви използва първи, ако му дадете шанс.“
„Той ми е…“ започнах, но думата заседна. Не можех да кажа „мъжът ми“, защото не беше. Не можех да кажа „любовта ми“, защото това вече звучеше като наивност.
„Той ми е близък“, казах.
Даниел кимна.
„Тогава ще боли“, каза. „Но болката понякога е сигнал, че си жив и че още можеш да избираш.“
Калоян извади телефона си.
„Имам един човек“, каза. „Иво. Учи в университет. По право. Умен е. Иска да стане адвокат като Радослав, но с по-малко цинизъм.“
Радослав се усмихна леко.
„Иво ми е стажант“, каза. „И да, има прекалено много идеали. Което означава, че още не е счупен.“
„Нека помогне“, каза Калоян. „Той може да търси в регистри, да проверява дела, да свързва точки.“
Даниел погледна Радослав.
„Стажант в такова нещо?“ попита.
„По-добре да знае истината, отколкото да живее в илюзия“, каза Радослав. „Иво така или иначе е в калта. Има жилищен заем, който едва плаща. Борис обича такива като него. Млади, притиснати, готови на компромис.“
Думите му ме накараха да преглътна.
„Иво има заем?“ попитах.
„Да“, каза Радослав. „Взе заем за жилище, за да докаже на баща си, че може сам. Баща му е човек, който вярва, че любов се дава само когато си полезен. Иво плаща цената.“
Това беше друга история, друга болка, но сега всички болки се свързваха.
„Добре“, каза Даниел. „Действайте. Аз тръгвам. И не забравяйте едно.“
Той се наведе напред.
„Борис не губи“, каза. „Когато му вземат нещо, той си го връща. Или си взема повече.“
Глава осма
През следващите дни живяхме като призраци. Радослав ни премести в едно жилище, което държеше за случаи, когато се налага да се скрие човек. Не беше луксозно. Но беше тихо, и никой не знаеше, че съществува.
Сия постепенно свикна с мен. Не като с майка, а като с присъствие, което носи топлина и мляко. Понякога, когато я държах, тя ме гледаше с онзи бебешки поглед, в който има доверие без условия. И това ме разкъсваше, защото знаех, че не заслужавам такова доверие. Никой не го заслужава. Но го получаваш и трябва да го пазиш.
Калоян беше непрекъснато напрегнат. Сякаш всеки звук може да е последният. Спеше малко. Ядеше още по-малко.
Иво дойде на втория ден. Млад, с очи, които още вярват. Донесе лаптоп, но аз не исках да чувам тази дума. Той просто каза „компютър“, и започна да търси.
„Това дело на Петър е спряно“, каза след час. „Съдийката е отложила, после е прехвърлила. И после някак си всичко е потънало.“
„Случайно“, каза Радослав.
Иво го погледна.
„Няма случайности“, каза тихо. „Или поне не в правото.“
„Добре дошъл в реалността“, каза Радослав.
Иво извади още документи.
„Има фирма“, каза. „Свързана с Борис. Има прехвърляния на дялове. Има договори за заеми, които приличат на капани. Хората вземат пари, после подписват неща, които не разбират. После губят имоти.“
„Като Петър“, казах.
Иво кимна.
„Петър е бил гарант на заем за Неда“, каза. „Но има и друг заем. На името на Петър. Голям. С кратък срок. С високи лихви.“
„Кой би го взел?“ попитах.
Иво погледна Радослав.
„Човек, който е притиснат“, каза. „Или човек, който мисли, че ще спечели много.“
Калоян извади снимката с Борис.
„Петър не е бил глупак“, каза. „Той не би подписал такова нещо без причина.“
Иво се замисли, после каза:
„Може би причината е Сия.“
Думите му паднаха тежко.
„Как?“ попитах.
Иво погледна детето, което спеше.
„Понякога хората правят всичко за дете“, каза. „Дори и за дете, което не е биологично тяхно. Ако Петър е знаел, че Неда е в беда… ако е искал да я спаси…“
„И ако е обичал бебето“, прошепнах.
Радослав сви устни.
„Тук има и други снимки“, каза и извади една, която до този момент не бях видяла. На нея Неда стоеше с Борис, ръката му беше на кръста ѝ. Усмивката ѝ беше неестествена. Погледът ѝ беше като на човек, който се опитва да не се разплаче.
„Това не е любов“, каза Радослав. „Това е сделка.“
„И изневяра“, прошепнах, и думата парна.
Калоян затвори очи.
„Петър е знаел“, каза. „И това го е убило. Не само физически. Морално.“
Иво погледна към мен.
„Яна“, каза. „Ти знаеш ли къде е Неда ходила преди да изчезне?“
Поклатих глава.
„Само каза, че отива да уреди нещо“, отвърнах.
Радослав се намръщи.
„Има един адрес в документите“, каза. „Не е град. Не е село. Само частна сграда. Офис. Свързан с Борис.“
Даниел се обади същата вечер.
„Имам следа“, каза по телефона. „Неда е била видяна да влиза в една сграда, която Борис използва. После не е излязла. Но има и друг човек. Жена. Кристина.“
„Коя е Кристина?“ попита Радослав.
„Журналистка“, каза Даниел. „Бърка в неща, които не трябва. Има навик да оцелява. Засега.“
Радослав въздъхна.
„Ще я намеря“, каза. „Тя може да знае повече, отколкото полицията.“
Тогава телефонът ми извибрира. Номерът беше на Стефан.
Погледнах екрана и сякаш ръцете ми се вкочаниха.
„Не вдигай“, каза Калоян.
Но аз не можех да го игнорирам. Вътре в мен имаше част, която още искаше да вярва, че всичко е грешка.
Вдигнах.
„Яна“, каза Стефан. Гласът му беше мек, почти познат. „Къде си? Притеснявам се. Търся те навсякъде.“
„Защо?“ попитах. „За да вземеш детето и чантата?“
Пауза. После той въздъхна, сякаш аз съм тази, която го измъчва.
„Кой ти е казал такива глупости?“ попита. „Яна, слушай. Борис не е лош човек. Той просто иска да си върне това, което му принадлежи. Неда е крадла. Петър… Петър беше слаб. А ти… ти си между тях. Не трябва да страдаш.“
„Тогава защо ме заплаши?“ попитах.
„Аз не те заплашвам“, каза той. „Аз те предупреждавам. Това е различно. Нека се видим. Само двамата. Ще ти обясня. Ще уредим всичко. И ще се върнем към нормалното.“
Нормалното.
Думата ме разсмя горчиво.
„Няма нормално“, казах. „След като лъжеше.“
Тишина. После Стефан каза по-тихо:
„Ти ме обичаш, Яна. Не си го признаваш сега, защото си уплашена. Но ме обичаш. И аз мога да те спася.“
Калоян ме гледаше с поглед, който казваше: не му вярвай.
Аз затворих телефона.
И разбрах, че любовта ми към Стефан може да е била просто навик, който Борис е използвал като въже.
Глава девета
На следващия ден Радослав срещна Кристина. Не ми каза къде. Само ни предупреди да не мърдаме от жилището. Калоян застана на прозореца като пазач, който не вярва на мир.
Когато Радослав се върна, лицето му беше по-сериозно от обичайното.
„Кристина знае“, каза. „И е уплашена. Но има доказателства.“
„Какви?“ попитах.
Той извади малък плик. Вътре имаше флаш памет, но аз не исках тази дума. Радослав само каза „носител“. Кристина явно беше записала нещо.
„Запис“, каза Радослав. „Глас. Разговор между Борис и Стефан. Говорят за Петър. Говорят за Неда. И…“
Той ме погледна.
„Говорят за Сия“, каза.
Сърцето ми падна.
„Какво казват?“ прошепнах.
Радослав стисна устни.
„Казват, че детето е ключът“, каза. „Че Неда е обещала да го даде. Че Петър е пречил. И че сега ти пречиш.“
Калоян удари с юмрук по масата.
„Проклети“, изсъска.
Иво пребледня.
„Това е престъпление“, каза. „Това е…“
„Това е животът, когато богатството е без морал“, каза Радослав.
Аз погледнах Сия. Тя се усмихваше насън, без да знае, че за някои хора е само средство.
„Неда защо?“ попитах. „Защо би обещала детето си?“
Радослав въздъхна.
„Неда е била в капан“, каза. „Заеми. Заплахи. Може би изнудване. Може би любов, изкривена в зависимост. Тя е направила сделка, после е разбрала, че е продала душата си. И е опитала да се измъкне.“
„И затова е изчезнала“, каза Калоян.
„Да“, каза Радослав. „Борис не прощава на хора, които се измъкват.“
Даниел се обади отново.
„Имам новина“, каза. „Борис е подал сигнал, че детето е отвлечено. И че ти, Яна, си замесена.“
Светът се наклони.
„Как?“ изрекох.
„Стефан е дал показания“, каза Даниел. „Казал е, че Неда ти е дала детето, после ти си изчезнала. Представил те е като човек, който иска пари.“
Калоян изруга.
„Това е удар“, каза Радослав. „Ако те обявят за похитителка, ще дойдат за детето официално. И Борис ще получи това, което иска, без да си цапа ръцете.“
Аз седнах. Коленете ми омекнаха.
„Аз ще отида в затвора?“ прошепнах.
Радослав ме погледна строго.
„Не, ако действаме умно“, каза. „Но трябва да сме бързи.“
„Как?“ попитах.
Радослав се наведе към Иво.
„Ти имаш достъп до университетската библиотека“, каза. „И до регистри. Намери всичко за Борис. Всички дела. Всички фирми. Всички прехвърляния.“
Иво кимна, но изглеждаше уплашен.
„Аз… имам изпит“, промълви.
Радослав го погледна твърдо.
„Иво“, каза. „Това е изпит, който няма да забравиш. Ако го вземеш, ще станеш адвокат. Ако се скриеш, ще станеш чиновник.“
Иво преглътна.
„Добре“, каза. „Ще го направя.“
Калоян се обърна към Даниел.
„Можеш ли да спреш сигнала?“ попита.
„Мога да го забавя“, каза Даниел. „Но не мога да го спра. Има хора над мен. Има натиск.“
„Тогава трябва да намерим Неда“, казах. „Тя може да каже истината.“
Радослав кимна.
„Да“, каза. „Но Неда е или заключена, или счупена. И в двата случая трябва да я извадим.“
„Как?“ попитах.
Радослав погледна Калоян.
„Ти знаеш сградата“, каза.
Калоян стегна челюст.
„Да“, каза. „Знам. И знам охраната.“
„Това е опасно“, каза Даниел. „Не можете да правите самоуправство.“
„А ти можеш ли да влезеш?“ попита Радослав.
Даниел замълча за секунда.
„Не“, каза. „Не без заповед. А заповед няма да получа, докато Борис играе жертва.“
Радослав въздъхна.
„Тогава ще направим друго“, каза. „Ще използваме Стефан.“
Калоян се намръщи.
„Как?“ попита.
Радослав се усмихна студено.
„Яна ще се срещне с него“, каза. „И ще го накара да говори.“
Сърцето ми се качи в гърлото.
„Какво?“ прошепнах.
„Знам“, каза Радослав. „Морална дилема. Опасно. Болезнено. Но ти си единствената, която той ще се опита да манипулира. А понякога, за да победиш лъжец, трябва да го оставиш да си мисли, че печели.“
Аз гледах Радослав, сякаш е полудял.
„Той ще ме предаде“, казах.
„Той вече го направи“, отвърна Радослав. „Сега е време ти да избереш на кого ще бъдеш вярна.“
Погледнах Сия.
Изборът беше ясен.
Глава десета
Срещата беше организирана на място, където няма имена. Радослав настоя да не казвам къде, дори на Калоян. Даниел щеше да бъде наблизо. Калоян щеше да бъде още по-наблизо, макар че никой не го признаваше.
Аз бях с дрехи, които не привличат внимание. Лицето ми беше бледо. Вътре в мен имаше гняв и страх, смесени като отрова.
Стефан дойде усмихнат. Същата усмивка, която ме беше карала да се чувствам избрана. Сега я виждах като маска.
„Яна“, каза, и протегна ръка към мен. „Благодаря ти, че дойде. Знаех, че си разумна.“
„Разумна“, повторих. „Ти казваш, че съм разумна, а ме представи като похитителка.“
Стефан се престори на изненадан.
„Какви глупости?“ попита. „Аз казах само истината. Че ти си взела детето. Че ти си изчезнала. Ако това те прави похитителка в очите на някои, това не е моя вина.“
„А чантата?“ попитах. „Знаеш за нея.“
Стефан се усмихна по-широко.
„Яна“, каза тихо. „Не се прави на героиня. Тази чанта е открадната. Неда я е взела от Борис. Борис иска само своето.“
„Борис“, произнесох името и усетих как кожата ми настръхва. „Ти работиш за него.“
Стефан се облегна назад, сякаш се забавлява.
„Работя с него“, каза. „Разлика има. И това не е престъпление. Това е бизнес.“
„А Петър?“ попитах. „И той ли беше бизнес?“
Усмивката на Стефан леко се промени. За миг видях нещо като раздразнение.
„Петър беше проблем“, каза. „Той се мислеше за праведен. Опита да се прави на герой. И какво спечели?“
„Смърт“, казах.
Стефан вдигна рамене.
„Хора умират“, каза. „Светът не спира.“
Тази хладност ме удари като шамар.
„Ти имаш ли съвест?“ попитах.
Той се наведе напред.
„Имам цел“, каза. „Съвестта е лукс за хора, които не искат да печелят.“
„Ти обичаш ли ме изобщо?“ изрекох, и не знаех защо питам. Може би защото част от мен още се надяваше да чуе нещо човешко.
Стефан ме погледна. В очите му имаше нещо, което приличаше на съжаление, но вероятно беше само умение.
„Обичах удобството“, каза. „Ти беше спокойствие. Дом. Някой, при когото можех да сваля костюма. Но това не значи, че ще се хвърля под влак за теб.“
„Борис ще те хвърли“, казах. „Когато му свършиш работа.“
Стефан се засмя.
„Не“, каза. „Аз съм ценен. Аз съм мост. И ти можеш да бъдеш мост, Яна. Само трябва да ми дадеш детето и чантата. После ще ти помогна да излезеш чиста.“
„Чиста?“ повторих. „След като ме окаля?“
Стефан сви устни.
„Това е игра“, каза. „И ти си пешка. Ако не слушаш, ще те смачкат.“
Аз се наведох леко напред и казах тихо:
„Къде е Неда?“
За първи път лицето му се напрегна. Очите му се стесниха.
„Не знам“, каза, но прозвуча като лъжа.
„Ти знаеш“, казах. „Ти знаеш и къде е детето всъщност важно за Борис. Защо? То не е просто бебе.“
Стефан мълча секунда. После се усмихна отново, но усмивката беше по-тънка.
„Ти не разбираш“, каза. „Сия е… доказателство.“
„За какво?“
Стефан се огледа наоколо, сякаш преценяваше дали някой слуша.
„За бащинство“, каза тихо. „За наследство. За едни документи, които могат да преместят много пари. Петър беше наивен. Мислеше, че ще остави нещо на Неда. Но Борис… Борис мисли, че това нещо му принадлежи.“
„Значи Борис е…“ започнах.
Стефан се усмихна.
„Не ме карай да го казвам“, каза. „Ти си умна. Сами си направи извода.“
В този момент в мен се надигна отвращение. Не само към Стефан. Към цялата система от сделки, които правят човешкия живот монета.
„Ако ти дам детето“, казах, „ще ми дадеш ли Неда?“
Стефан повдигна вежда.
„Ти наистина си мислиш, че можеш да договаряш?“ попита.
Аз се усмихнах. За пръв път от дни усмивката ми беше истинска, макар и горчива.
„Аз вече договарям“, казах. „Само че не с теб.“
Той не разбра. Още не.
Извадих телефона си и го вдигнах така, че да го види.
„Записвам“, казах.
Лицето му се изкриви.
„Изтрий“, каза тихо. „Сега.“
„Не“, казах.
Той протегна ръка да го вземе.
И точно тогава Даниел се появи зад него, сложи ръка на рамото му и каза спокойно:
„Добър ден, Стефан. Имаме да поговорим.“
Стефан пребледня. И този път пребледня истински, не като актьор.
Глава единадесета
Даниел го отведе настрани, без сцена, без викове. Само с онова тихо присъствие, което казва: сега ти си в капан.
Аз стоях неподвижно и усещах как краката ми са като от восък. Калоян се появи при мен веднага щом Стефан се отдалечи.
„Добре ли си?“ попита.
Погледнах го и усетих как гърлото ми се стяга.
„Не“, казах. „Но съм жива.“
„Това е важно“, каза той. „Останалото ще оправим.“
Даниел се върна след малко. Лицето му беше твърдо.
„Стефан няма да говори много“, каза. „Но вече имам повод да го задържа за кратко. Не е много, но е време.“
„И Неда?“ попитах.
Даниел издиша.
„Каза едно нещо“, каза. „Че Неда е ‘под надзор’. Това е неговият израз. Не каза къде. Но каза и друго. Че Борис има адвокат, който ще обърне всичко. Името е Владо.“
Радослав, който беше наблизо, се намръщи.
„Владо“, повтори. „Знам го. Продава думите си като стока. И се гордее с това.“
Иво дойде при нас задъхан. Беше блед и очите му блестяха от напрежение.
„Открих нещо“, каза. „Борис има дело за наследство. Старо. Пак без имена на места, но има номер. И е свързано с дете. Съдът е издал решение, което може да се оспори, ако има нови доказателства.“
Радослав го погледна остро.
„Какви доказателства?“ попита.
Иво преглътна.
„Доказателства, че Борис е баща на Сия“, каза. „Или че не е. Но най-важното…“
Той замълча за миг.
„Петър е оставил завещание“, каза. „И в него е написал, че Сия е негов наследник. Не би го направил, ако не мисли, че детето е негово или ако не иска да го защити.“
Аз затворих очи.
„Значи Борис иска да унищожи завещанието“, прошепнах.
„Или да го използва“, каза Радослав. „А Неда е посредник. Или жертва. Или и двете.“
Калоян стисна юмруци.
„Ще я извадим“, каза.
Даниел го погледна.
„Трябва да действаме умно“, каза. „Борис не е сам. Има охрана. Има камери. Има хора.“
„Имаме и запис“, каза Радослав. „Кристина ни го даде. Ако го пуснем, ще стане скандал. Но ако го пуснем прекалено рано, Борис ще избяга. Или ще затвори Неда завинаги.“
„Тогава как?“ попитах, а гласът ми се отчая.
Радослав се замисли. После каза:
„Ще ударим по най-слабото му място. Не по парите. По имиджа. По страха му да не изглежда слаб.“
„Как?“ попита Иво.
Радослав се обърна към мен.
„Яна“, каза. „Ти ще подадеш официален сигнал, че Сия е при теб, защото майката ѝ я е оставила доброволно. Ще представим писмото. Ще представим документите. Ще поискаме съдът да наложи временна мярка за защита на детето.“
„Но това ще изкара Борис на светло“, казах.
„Точно“, каза Радослав. „Той ще трябва да се покаже. Ще трябва да се яви. И когато се яви, ние ще направим следващия ход. Даниел ще следи. Калоян ще следи. Кристина ще чака.“
Даниел кимна.
„Ще го притиснем“, каза. „Докато допусне грешка.“
„А Неда?“ попитах.
Радослав погледна Даниел.
„Когато Борис излезе на светло“, каза, „Неда ще стане по-ценна като заложник и по-опасна като свидетел. Тогава ще имаме шанс да я намерим, защото ще трябва да я преместят. И там ще ги хванем.“
Калоян се усмихна леко, но в усмивката му нямаше радост. Само решимост.
„Истината излиза наяве“, каза тихо. „Само трябва да я издърпаш от калта.“
Аз погледнах Сия.
В този момент тя отвори очи и ме погледна. Не като бебе, което търси майка. А като човек, който сякаш пита: ще ме защитиш ли?
И аз си обещах, че да.
Глава дванадесета
Официалният сигнал беше подаден на следващия ден. Радослав говореше вместо мен, но аз подписах. Ръката ми трепереше, когато държах химикалката. Всеки подпис беше като признание, че се съгласявам да вляза в огън.
Даниел се погрижи да стигне там, където трябва. И както беше предвидил, реакцията беше бърза.
След по-малко от денонощие вратата на жилището, където се криехме, беше почукана. Този път не грубо. Не заплашително. Официално.
„Социална служба“, каза женски глас.
Радослав ме погледна.
„Спокойно“, прошепна. „Това е очаквано.“
Отвори. Влязоха двама души. Жена на име Мария, с уморена доброта в очите, и мъж, който повече мълчеше и пишеше.
Мария погледна Сия, после мен.
„Вие ли сте Яна?“ попита.
Кимнах.
„Разбирам ситуацията“, каза. „Но трябва да видим детето. Да се уверим, че е добре. И да съставим протокол.“
Аз преглътнах.
„Добре е“, казах. „Аз… правя каквото мога.“
Мария ме погледна внимателно, сякаш търси лъжа. После се наведе към Сия и я погали леко.
„Красива е“, каза тихо.
В този момент вратата се отвори отново. Влезе човек, когото не бях виждала. Мъж с костюм, гладко лице и очи, които не издават нищо. Усмихваше се като човек, който е свикнал да печели.
„Добър ден“, каза. „Аз съм Владо. Представлявам господин Борис.“
Радослав се изправи.
„И аз представлявам Яна“, каза.
Владо се усмихна още по-широко.
„Разбира се“, каза. „Ето защо съм тук. Господин Борис е загрижен. Иска детето да бъде върнато при майка му. Или при него, ако майката е… временно недостъпна.“
„Недостъпна“, повторих. „Вие знаете къде е.“
Владо ме погледна като човек, който гледа наивност.
„Не“, каза. „Ние не знаем. Но знаем, че детето не е ваше. И че вие го държите незаконно.“
Радослав извади писмото.
„Доброволно оставено“, каза. „Имаме писмо. Имаме свидетел. Имаме обстоятелства, които сочат заплаха.“
Владо повдигна вежда.
„Писмо може да се фалшифицира“, каза. „Свидетели могат да се купят.“
„А съвест може да се изгуби“, каза Радослав. „Вие вероятно знаете.“
Мария погледна Владо с лека тревога.
„Господа“, каза. „Моля. Аз съм тук за детето.“
Владо се приближи към Сия.
„Мило дете“, каза с фалшива нежност. „Ние ще се погрижим за теб.“
Калоян, който стоеше в ъгъла, се напрегна.
„Не я пипай“, каза тихо.
Владо го погледна.
„Кой сте вие?“ попита.
„Човек, който няма да я даде на чудовища“, каза Калоян.
Владо се усмихна.
„О, морал“, каза. „Колко е сладък, когато не е гладен.“
Радослав се наведе напред.
„Владо“, каза. „Кажете на Борис, че ще се видим в съда. И че ако Неда не се появи, ще поискам незабавно разследване за изчезването ѝ. Вие знаете какво значи това за него.“
Владо задържа усмивката си, но очите му станаха по-студени.
„Ще видим“, каза. „Съдът е място, където истината понякога се губи в папки.“
„Но понякога се намира“, каза Радослав.
Владо се отдръпна.
„Ще се чуем“, каза и тръгна към вратата. Преди да излезе, се обърна към мен.
„Яна“, каза меко. „Стефан ви обича. Той иска да ви помогне. Ако се върнете при него, може да си спестите много болка.“
Аз пребледнях от гняв.
„Кажете на Стефан“, казах, „че болката вече е тук. И аз я използвам като сила.“
Владо се усмихна и излезе.
Мария остана още малко. Погледна ме и тихо каза:
„Пазете се. Тази история мирише на голяма беда.“
„Знам“, прошепнах.
Когато останахме сами, Радослав затвори вратата и се обърна към нас.
„Борис се показа“, каза. „Сега ще се ядоса. И ще направи грешка. Дръжте се.“
Глава тринадесета
Грешката дойде по-бързо, отколкото очаквахме.
Същата вечер Калоян видя кола, която обикаляше бавно. После още една. После човек, който стоеше на ъгъла и се преструваше, че чака някого.
„Следят“, каза Калоян.
Даниел потвърди по телефона.
„Имат хора“, каза. „Имат търпение. Но имат и нерви. Ще ви притиснат.“
„Да ги оставим да ни притиснат“, каза Радослав. „Колкото повече натиск, толкова повече риск да изпуснат нещо.“
„Ами ако изпуснат нас?“ попитах.
Радослав ме погледна твърдо.
„Тогава ще се борим“, каза. „Иначе губим детето. И Неда.“
Иво се върна от университета с новина.
„Владо има слабост“, каза. „Има дело за измама от преди години. Потулено. Но има свидетел, който е говорил. Казва се Елена.“
„Елена?“ попитах.
„Да“, каза Иво. „Жена, която е изгубила жилището си заради договор, който не е разбирала. Владо е бил адвокатът, който е ‘обяснил’ всичко. Тя е останала на улицата. Сега живее при сестра си. И мрази Владо.“
Радослав се усмихна.
„Ето нашата нишка“, каза. „Не нишка за реклами, а нишка за истината.“
Иво се сепна, сякаш не е свикнал Радослав да се шегува.
„Ще я намерим“, каза Радослав. „Ще я накараме да говори. И ще заплашим Владо със собственото му минало. Ако Владо се напука, Борис ще остане без щит.“
„А Неда?“ попитах.
Даниел се обади в същия момент.
„Имам движение“, каза. „Една кола излезе от сградата на Борис. Не е неговата. Но е на негов човек. Следя я. И мисля, че вътре има жена.“
Сърцето ми изскочи.
„Неда?“ прошепнах.
„Не знам“, каза Даниел. „Но ще разбера. Дръжте се готови.“
Калоян вече ставаше.
„Идвам“, каза.
„Не“, каза Даниел. „Не идвай. Ако се появиш, ще ги стреснеш. Аз ще ги следя. И когато спрат, ще действаме.“
Калоян стисна челюст. За човек като него това беше мъчение.
„Добре“, каза накрая. „Но ако я видиш… ако е Неда…“
„Ще я извадя“, каза Даниел. „Кълна се.“
Тази нощ пак не спах. Седях до Сия и я гледах. Всяко нейно дишане беше като обещание, че животът още може да бъде чист. А около нас възрастни хора го бяха направили мръсен.
Към сутринта телефонът на Радослав звънна.
Той вдигна. Слуша. Лицето му се напрегна.
„Къде?“ попита.
После затвори.
Погледна ни.
„Неда е жива“, каза. „И Даниел знае къде я държат.“
Глава четиринадесета
Планът беше прост и затова опасен.
Даниел щеше да поиска официална проверка по сигнал за незаконно задържане. Нямаше заповед, но имаше основание. Радослав щеше да дойде като адвокат. Кристина щеше да чака на безопасно разстояние, готова да публикува, ако всичко се обърка. Калоян щеше да бъде скрит наблизо, защото има ситуации, в които законът идва късно, а човек трябва да защити.
Аз останах със Сия. Това беше най-тежкото. Да стоя, докато други рискуват.
„Ти си най-важната“, каза Радослав. „Ако те вземат, всичко пада.“
„Чувствам се като страхливка“, казах.
„Не“, каза той. „Ти си майка по избор. Това е най-страшната роля.“
Думите му ме разплакаха. Не исках да плача. Но сълзите излязоха.
Иво остана с мен. Той беше напрегнат.
„Не съм мислил, че правото е такова“, каза тихо.
„Правото е огледало“, казах. „Понякога показва добро. Понякога показва чудовище.“
Иво преглътна.
„Аз взех заем за жилище“, каза внезапно. „Мислех, че това е най-голямата ми битка. Сега виждам, че има хора, които правят заеми оръжие.“
„Иво“, казах, „ако оцелеем, ще станеш адвокат, който не се продава. Това е важно.“
Той кимна, но очите му бяха влажни.
Часовете минаваха бавно. Аз ходех из стаята, люлеех Сия, слушах тишината.
После телефонът звънна.
Радослав.
„Имаме я“, каза. „Неда е с нас. Но е…“
Пауза.
„Счупена“, каза.
„Жива е“, прошепнах.
„Да“, каза. „И това е победа. Но Борис няма да се предаде. Сега ще удари по-силно.“
„Какво става?“ попитах.
„Борис се появи“, каза Радослав. „Опита да играе добрия. Владо говори. Даниел го притисна. И тогава Борис направи грешка. Заплаши Неда пред свидетели.“
„Пред свидетели?“ попитах.
„Да“, каза Радослав. „И Кристина записва. Сега имаме нещо.“
Затворих и седнах. Дишането ми беше тежко.
След час вратата се отвори и влезе Неда.
Лицето ѝ беше бледо, устните ѝ бяха напукани. Косата ѝ беше разрошена, дрехите ѝ миришеха на страх. Но тя стоеше. Жива.
Когато видя Сия, тя издаде звук, който беше между плач и въздишка.
„Сия“, прошепна и се хвърли към детето.
Аз отстъпих, сякаш мястото ми е изчезнало. Но Неда спря, погледна ме и очите ѝ се напълниха със сълзи.
„Ти… ти я опази“, прошепна.
„Опитах“, казах.
Неда падна на колене.
„Прости ми“, каза. „Аз… аз направих ужасни неща.“
Радослав влезе след нея.
„Неда“, каза твърдо. „Сега не е време за саморазрушение. Време е за истина. Разкажи всичко.“
Неда преглътна. Погледна Калоян, който стоеше настрани като стена. Погледна Даниел. Погледна мен.
„Добре“, каза тихо. „Ще кажа всичко. Дори ако това ме убие.“
Глава петнадесета
Неда започна от началото. От момента, когато се е запознала с Борис. Не беше романтично. Беше практично. Тя беше млада майка, нуждаеща се от пари. Борис беше човек, който обича да предлага решения, които после се превръщат в вериги.
„Той ми помогна с жилището“, каза. „Даде ми заем. Не от банка. От него. Каза, че ще е лесно. Подписах. Не четох. Бях глупава.“
Радослав кимна.
„После?“ попита.
„После лихвите се вдигнаха“, каза Неда. „Не можех да плащам. Петър разбра. Той… той беше добър. По-добър, отколкото заслужавах. Погаси част. Стана гарант. А Борис… Борис се усмихваше. И казваше, че това е приятелство.“
Неда се разтрепери.
„После Борис поиска услуга“, каза. „Каза, че трябва да подпиша още един документ. Че е формалност. Че така щял да защити и мен, и Петър. Аз пак подписах.“
Иво слушаше и лицето му се стягаше. Той разбираше механизма. Капанът беше в думите.
„И Сия?“ попитах тихо.
Неда погледна детето.
„Сия…“ прошепна. „Сия е…“
Тя затвори очи. Сълза се търкулна.
„Не знам“, каза. „Не съм сигурна. Петър мислеше, че е негова. Борис твърди, че е негова. Аз… аз бях в хаос. Борис ме принуди да бъда с него. Не като любов. Като цена. Петър… Петър се съмняваше. И аз го лъгах. Това е грехът ми.“
Калоян стисна зъби.
„Петър те обичаше“, каза. „И ти го предаде.“
Неда кимна, като човек, който приема присъда.
„Да“, прошепна. „Предадох го. И когато Петър разбра за документите, за делото, той се опита да се бори. Отиде при Радослав, но… Борис разбра. И тогава…“
Гласът ѝ се счупи.
„Тогава Петър умря“, каза.
„Как?“ попита Даниел, и гласът му беше твърд.
Неда се разплака.
„Не видях“, каза. „Бях в друга стая. Чух шум. После Борис ми каза, че Петър е паднал. Че е бил слаб. Че не е издържал. Но аз видях… видях синини. Видях страх. И разбрах.“
Радослав вдигна ръка.
„Неда“, каза. „Ти имаш ли доказателства? Освен документите и записа?“
Неда кимна.
„Имам съобщения“, каза. „Имам снимки. И… имам второ писмо. Петър го скри. Намерих го след смъртта му. В него пише всичко. И къде Борис държи копията на документите. И кой в банката му помага.“
„Кой?“ попита Иво.
Неда преглътна.
„Валентин“, каза. „Банкер. Той урежда заемите, потулва следи, прави хората зависими.“
Радослав се намръщи.
„Знам това име“, каза. „Валентин винаги е близо до мръсните пари.“
Даниел извади тефтер.
„Добре“, каза. „Сега вече имаме верига. Борис, Владо, Валентин, Стефан. И доказателства.“
Аз се намесих.
„А защо остави Сия при мен?“ попитах. „Защо не избяга с нея?“
Неда ме погледна. В очите ѝ имаше отчаяние.
„Защото ако бях избягала, щяха да ме хванат и да я вземат“, каза. „А ти… ти беше далеч от тях. Ти беше чиста. Поне така си мислех. Не знаех, че Стефан е…“
Тя се сви.
„Той беше идеален“, прошепна. „Показваше се като добър. И аз… аз се доверих. И това те вкара в ада.“
Аз преглътнах.
„Аз сама влязох“, казах. „С отварянето на вратата.“
Неда се наведе към Сия и я целуна.
„Съжалявам“, прошепна. „Толкова съжалявам.“
Радослав се изправи.
„Сега слушайте всички“, каза. „Идва съд. Идва битка. Борис ще удари. Но ние имаме шанс. Ако устоим заедно.“
Калоян кимна.
„За Петър“, каза.
„За Сия“, казах аз.
Неда погледна мен и каза тихо:
„За теб също. Ти беше по-силна от мен.“
И за миг напрежението в стаята се смекчи, но не изчезна. То само се сви, като пружина, готова да изстреля.
Глава шестнадесета
Борис не чака дълго. След два дни Радослав получи призовка. Борис беше завел дело за незабавно предаване на детето, като твърдеше, че то е в риск. Владо беше написал жалба, пълна с красиви думи и отрова.
„Ще опитат да ме направят чудовище“, казах.
„Ще опитат“, каза Радослав. „Но ние ще покажем кое е чудовището.“
Неда беше готова да свидетелства. Но страхът ѝ беше като сянка. Всяка вечер се будеше, трепереше, слушаше за стъпки.
Калоян я пазеше. Виждах как в него се борят гняв и съжаление. Той не можеше да ѝ прости, но не можеше и да я остави.
Иво се потопи в работа. Търсеше всичко. Документи, дела, прехвърляния. Очите му потъмняха от безсъние. Но в него имаше решимост, която се ражда, когато млад човек види истината и реши, че няма да бъде част от лъжата.
Даниел притисна Валентин. Неофициално. Заплашваше го не с бой, а с факти. Валентин се изхлузи като змиорка, но остави следи.
Кристина подготвяше материал. Тя не беше герой от роман. Беше човек, който знае, че истината струва. Но беше решила да я плати.
В деня на делото аз държах Сия в ръце, облечена в дрехи, които не я стягаха. Радослав стоеше до мен. Неда беше зад нас. Калоян беше малко по-назад, но погледът му беше като нож.
Владо беше там, лъскав и уверен. До него стоеше Борис.
Когато го видях, стомахът ми се сви. Той не изглеждаше като чудовище. Изглеждаше като успешен мъж. Уверен. Усмихнат. Хората, които не знаят, биха му стиснали ръката.
Това беше най-страшното. Чудовищата не винаги имат рога.
Борис ме погледна. Усмихна се.
„Яна“, каза тихо, сякаш сме стари приятели. „Вие сте добър човек. Не трябва да се намесвате.“
„Аз вече съм вътре“, казах.
Той въздъхна.
„Тогава ще ви съжалявам“, каза. „Ще загубите.“
Радослав се наведе към мен.
„Не го слушай“, прошепна.
Съдебната зала беше хладна. Думите звучаха като удари.
Владо говореше за „рискове“, „нестабилност“, „психологическа опасност“. Опита да изкара Неда като нестабилна майка, а мен като жена, която се е възползвала от хаоса.
Радослав говореше за „доброволно оставяне“, „заплахи“, „доказателства“, „изчезване“, „изнудване“.
Неда свидетелства. Гласът ѝ трепереше, но не се счупи. Разказа за заемите, за Борис, за Стефан, за смъртта на Петър. Каза, че се страхува, но няма да мълчи.
Борис се усмихваше, сякаш слуша приказка.
После Радослав пусна записа.
Гласът на Борис в залата беше като лед.
Той говореше за „ключ“, за „доказателство“, за „да се оправи проблемът“.
Хората в залата се размърдаха. Съдията се намръщи. Владо пребледня, но се опита да запази спокойствие.
„Това е манипулирано“, каза.
„Не“, каза Кристина, която беше там и беше готова да свидетелства за произхода. „Не е.“
Стефан също беше извикан. Даниел го беше притиснал достатъчно, за да се появи. Той изглеждаше по-различен. Не толкова уверен. Очите му бяха изморени.
„Стефан“, каза съдията. „Вие имате ли отношение към тази ситуация?“
Стефан погледна Борис. После погледна мен. И аз видях как в него се води битка. Не за морал. За оцеляване.
„Имам“, каза.
Владо се напрегна.
„Стефан“, прошепна Борис тихо, но в гласа му имаше заплаха.
Стефан преглътна.
„Аз… работих за Борис“, каза. „И… да. Подадох сигнал срещу Яна по нареждане. Казаха ми, че така ще се оправи ситуацията.“
Залата замря. Не използвам тази дума често, но тук тишината беше като удар в стъкло, само че без звук.
Борис пребледня. За първи път изглеждаше човешки, в най-лошия смисъл.
Радослав се усмихна.
„Истината излиза наяве“, каза тихо.
Съдията вдигна ръка.
„Достатъчно за днес“, каза. „Ще наложа временна мярка. Детето остава под защитата на социалната служба, но няма да бъде предадено на Борис, докато не се изясни произходът и рискът. Яна ще има право да бъде с детето като доверено лице до следващото заседание.“
Аз преглътнах.
Това не беше победа. Но беше дъх.
Борис ме погледна. Усмивката му беше изчезнала. Очите му бяха черни.
„Това не е край“, прошепна.
Аз го погледнах обратно.
„За мен е начало“, казах.