Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Нешка Робева смълча мрежата: Да, аз обичам Русия!
  • Новини

Нешка Робева смълча мрежата: Да, аз обичам Русия!

Иван Димитров Пешев април 10, 2022
neshkahkakka.jpg

Легендарната Нешка Робева обяви в официалната си страница във фейсбук причините поради, които е русофил.

Аз обичам Русия!

Обичам света, обичам хората… Аз съм „ФИЛ“…

Вчера един мой фейсбук приятел в лично съобщение вместо аргументи, както ми бе обещал, срещу това, което пиша, ме попита „Вие русофил ли сте?“. Въпросът ме изненада и хвърли в размисъл… Каква съм аз? Фил или Фоб?

Да, аз обичам Русия.

Защо? Не мога да дам точен отговор… Когато става въпрос за чувства, никой не може да го направи. Защо обичаме един/а/, а не друг/а/, дори да са близнаци?…

„Химия“?!

Потърсих обяснение на русофилството в Уикипедия. „Русофилството е обич към Русия, руския народ, руската култура, история, бит и традиции. Корените на русофилството са свързани с православните традиции и славянофилството.“

Сигурно е така. Но прави впечатление, че никъде не е спомената любов към система на управление.

Изхвърленият от защитниците на „демокрацията“ Достоевски е получил смъртно наказание заради бунта си срещу управлението на Николай Първи – отдавна забравен от света, за разлика от гения – дар от Бога за човечеството… Прокофиев, Стравински, Чайковски, Плисецкая, Чехов и Булгаков и още, и още – гордост за човечеството учени, хора на културата и изкуството… Спортисти. Всички те са част от Русия и твърда – неразрушима база на русофилството… И Путин ще си отиде… Русия ще остане и тогава, може би човечеството ще се засрами заради насажданата омраза…

Аз съм Русофил, това прави ли ме нечий „Фоб“?

Обичайки Русия, трябва ли да мразя другите народи?

Израсла съм с Братя Грим, Жюл Верн, Виктор Юго, Джек Лондон, Кронин и Дикенс. Обожавам Едит Пиаф, „Пинк флойд“, Елвис, Махалия, Тина и Гершуин, „Металика“, Бийтълс…

Да мразя ли Испания заради Франко – да се лиша от Лорка, Саура, Гадес…

Да мразя ли Франция заради Наполеон?

Да ненавиждам ли Англия заради оръжието, с което е снабдявала турската армия в Освободителната война, или заради хвърлените над София бомби, при нито един наш участник във войната?

Да мразя ли Америка заради стотиците хиляди загинали в Хирошима и Нагасаки и още милиони по света?…

Да мразя ли Италия заради Мусолини и да се откажа от Верди, Пучини, Паганини или от любимия ми Джани Родари?..

Да мразя ли Германия? Да обвинявам ли целия немски народ заради умъртвяването на 6 милиона невинни евреи, в това число хиляди деца, и съсипания живот на десетки милиони участници във войната?.. Заради Хитлер да се откажа ли от Вагнер и Бах?.. Да не чета Гьоте, Ремарк, Т. Ман?..

Или вкупом всички да мразя, Кралете, Императорите, президентите и колониалните им политики, насилственото насаждане на техните култури и унищожаване на самобитността на десетки народи…

Обичам народите, до която култура съм се докоснала, и не мога да ги съдя заради политиките на управленците им, често насочени срещу самите тях…

Но към Русия питая особена, необяснима обич.

И странно, че не славянин, а Уйлям Гладстон (английски политик – либерал) е прозрял генезиса на тази любов.

„Каквото и да се говори за някои страници в руската история, с освобождението на милиони поробени народи от жестокото и унизително робство Русия ще направи на човечеството една от най-блестящите услуги, каквито историята познава, една услуга, която никога не ще се заличи от благодарната памет от народите.“

Обърнали гръб на историята, забравили поуките ѝ, все по-тъжно и срамно става да пригласяме и гледаме как насаждана с години омраза между два народа се изражда в братоубийствена война. Как, особено ние славяните, през труповете на децата, братята и сестрите ни безсрамно размахваме пръст и сочим политически коректно виновника… Как услужливо наливаме масло в огъня и лицемерно хленчим, отчитайки броя на жертвите като головете на футболен мач.

Поставяме във фейсбук посмъртно произведените герои от едната и другата страна, забравяйки, че това няма да смъкне черните забрадки от главите на майките, нито ще пресуши сълзите на сираците…

ДА! АЗ СЪМ И „ФОБ“!

АЗ СЪМ „ФОБ“ НА ВСИЧКИ ВОЙНИ И ВОЕННИ СЪЮЗИ, както и да ги кръщават вечно печелившите гешефтари – войнолюбци!

Вижте нашите специални оферти и няма да съжалявате:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Янев като Орбан: България трябва да гледа първо своя национален интерес и след това ценностите на ЕС
Next: Алена погреба Путин с тази прогноза: Отключи лоша карма! Орисан е на много страдания за народа на Русия

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.