Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Не всички хора го имат: Питали ли сте се някога какво означава малкият белег в горната част на лявата ръка
  • Новини

Не всички хора го имат: Питали ли сте се някога какво означава малкият белег в горната част на лявата ръка

Иван Димитров Пешев юли 30, 2022
belgelgqlvlqvurak.png

Някои хора имат един интересен и набиващ се на очи малък белег, намиращ се най-горе на лявата ръка, досущ под рамото. Обикновено това са хора на средна и по-голяма възраст.

И затова доста често децата и по-младите се чудят – каква е тази странна „марка“? Отговорът е, че този белег се е получил при поставяне на ваксина срещу едра шарка.

Това е било абсолютно задължително до 80-те години на миналия век. Всъщност ваксинацията против едрата шарка, позната още и като вариола, В България става задължителна от 1903 г., когато влиза в сила на Закона за опазване на общественото здраве. През 1980 г. Световната здравна организация обявява окончателното унищожаване на вируса в природата. Какво обаче се случва при ваксинирането и защо остава споменатият белег?

КОГАТО ВАКСИНАТА Е БИЛА ПОСТАВЯНА, СЕ Е ОБРАЗУВАЛ ПЪРВО МЕХУР, А СЛЕД ТОВА КОРИЧКА

За да се излекува нараненото място са били нужни няколко седмици, след които в крайна сметка оставал кръгъл белег. При инжектирането лекарите използвали раздвоена игла, потопена в разтвора за ваксината. Всеки път, когато иглата разкъса кожата, тя добавя малко количество от ваксината, което причинява мехурите.

Може би затова белезите са доста големи. Какво се случва след ваксинацията? На ваксинираното място се появява леко подуване, което се успокоява за период от 6 до 8 часа. Впоследствие отокът изчезва.

6-8 седмици по-късно, има и друго, подобно подуване, което прилича на ухапване от комар. Това подуване започва да расте и образува мехур, който се разпуква и освобождава течност, като се образува язва. Язвата зараства, но остава белег.

След 70-те години
На Запад, след 70-те години, едрата шарка изчезнала и затова тази ваксина вече не е практика, само някой да отива в страна, където вирусът все още е активен. През 80-те години вариола вирусът е ликвидиран от цялото население, и вече не се нуждаем от ваксина срещу едра шарка.

Вижте нашите специални оферти и няма да съжалявате:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Възрастен човек отишъл в сервиз и попитал какво се случва с неговия телефон. Когато му казали, че всичко е наред … заплакал!
Next: Убиха най-малко 19 души на футболен мач

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.