Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Не е за вярване какви ги вършат българите на Острова, това задмина всичко
  • Новини

Не е за вярване какви ги вършат българите на Острова, това задмина всичко

Иван Димитров Пешев декември 10, 2023
stasorodskgkdfkhgf.png

Живеещи във Великобритания българи напоследък са изоставили ходенето на дискотеки, което е много популярно сред младежите, а вместо това се отправят редовно към хоротеки, става ясно от репортаж на Нова телевизия.

Почти всеки уикенд има някъде забавление с български народни танци. Хората се организират през социалните мрежи.

 

Събират се да танцуват  в заведения или обществени зали, които наемат сами. Понякога им се налага да пътуват над 200 километра, за да участват в хоротека, но не жалят средства и лично време, за да го направят.

Събота вечер в Лондон. Докато много хора бързат към нощните клубове, българи се събират да танцуват хора и ръченици в една от големите зали на „„Оксфорд стрийт“.

„Хоротеките за мен са много по-весели, забавни и хората там са много по-различни. Мястото е зареждащо. Зарежда ме за целия месец напред и нямам търпение за всяка една хоротека“, казва Никол, цитирана от Нова ТВ.

Тя учи бизнес мениджмънт в Кингстън юнивърсити в Лондон и я намираме да танцува заедно с майка си Венера, която е учителка.

„Ами аз много обичам мама и обичам народните танци, и съм много щастлива, че и двете имаме еднакъв интерес и можем да го осъществяваме тук в тази държава“, заяви Никол.

„Аз пък съм много щастлива, че дъщеря ми след години живот в чужбина продължава да обича българските танци, защото тя още в България, когато живеехме, танцуваше и до ден днешен се е запазило това в сърцето ѝ“, споделя Венера. „Тук чувството стана по-силно – обичта към танците“, допълни Никол.

Обичта към танците ги отвежда и в лондонския ансамбъл „България“. „Да, лесно е да ходиш на дискотека. Като цяло аз ходя един път в годината, но предпочитам да ходя всяка седмица на хоротека, защото чувството е невероятно. Просто като чуя българска музика – настръхвам, и винаги това ме влече“, казва Румен.

Той също е танцьор в ансамбъла и често влиза в ролята на диджей на българските събирания. „Запознавал съм се с много хора, дори и мома си намерих на една от хоротеките, която е в Гилфорд. Просто намерих си там момата и още по-хубаво е, че и тя обича българския фолклор, което много ме радва“, коментира Румен.

Понякога хоротеките продължават и по седем часа, но умора сред почитателите им не се забелязва. „Ние сме планували хоротеки до края на годината. Нямаме свободна събота“, споделиха Никол и Венера.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Мощен взрив в небето северозападно от Рожен, видяха го чак в София
Next: Как ни мамят мобилните оператори с едно обаждане

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.