Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Никой не е забелязал досега един детайл в Дебора, даваме ви интересна гледна точка
  • Новини

Никой не е забелязал досега един детайл в Дебора, даваме ви интересна гледна точка

Иван Димитров Пешев август 13, 2023
daewqqwfwqr.jpg

Вижте повече оферти от нашите рекламодатели:

Преди дни Дебора Михайлова с 400-те шева на 18 години излезе за първи път с лицето си и каза няколко думи.

Тя порази не само с ясното си послание, но и с излъчването си.

Изключително блага и силна личност, премерена реч и интелигентен тон.


Мнозина не очакваха да видят това.

Закономерно въпросите около личността на Дебора стават все повече и интересът към нея расте.

Косата й е пораснала малко, на клипа се видя белега под ръкава й, който свидетелства за случилото се и сигурно ще й напомня цял живот.

Георги Георгиев от Стара Загора, за когото се твърди, че е въртял макетния нож, отрича да е автор на деянието.

И все пак личността на Дебора безспорно е важен момент за България, защото сякаш промени обществото ни.

Наблюдателен зрител откри детайл, който никой досега не забеляза.

Дебора сякаш е двойник на една велика личност.

Ето какво пише Чавдар Панов

„Малко е да кажа, че съм изумен от благото излъчване на Дебора Михайлова в съвсем краткото клипче на благодарност към хората, които я подкрепят.

Кратко, ясно, без една излишна дума, напук на всичката логорея, която се изля тук.

Струва ми се, че виждаме нещо невиждано по нашите земи – жертвата, обиждана многократно не само от автора на деянието, но и от много от нас, ни показва пътя, по който трябва да тръгнем като общество.

Намирам поразителна прилика между Дебора и Жана д’Арк от великата класика на Карл Теодор Драйер.“

Момичето от Стара Загора получава подкрепа от цяла България.

Вече й бе дадена перука, докато порасне косата й, макар да не й е нужна, защото вече изглежда прекрасно.

Специалисти й предложиха процедура за премахване на белезите.

Със сигурност след време Дебора ще застане пред цяла България с пълния си блясък.

И нека припомним думите й:

Косата ми ще порасне, белезите ще избледнеят, а Вашата подкрепа ще остане завинаги в сърцето ми!
Благодаря ви!

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Поклон. Жестока трагедия с млад моторист потресе Пловдивско
Next: Нашенци на плаж в Гърция: Отядохме си на свинско

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.