Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Нищо безплатно няма! Варненски хотелиер пъди yкpaински бежанци. Защо?
  • Новини

Нищо безплатно няма! Варненски хотелиер пъди yкpaински бежанци. Защо?

Иван Димитров Пешев март 5, 2022
varnaurkkaina.jpg

Можете да споделите с приятели от тук:

Хотелиери във Варна, които посрещнаха още в първите дни на избухването на войната украински бежанци, са принудени да ги молят да напуснат хотелите.

Причината е, че нямат повече средства да организират тяхното подслоняване, а държавата още не е предприела координирани действия, с които да поеме част от издръжката.

“Близо 200 души са настанени във варненския хотел “Естреа Палас” още на 25 февруари. Безкрайно сме благодарни на собственика, който оттогава до днес пое изхранването на хората и отоплението на стаите. Но той вече няма средства за това и няма друг начин, освен да поиска заплащане оттук нататък. Държавата по никакъв начин не се е намесила, за да подпомогне пристигащите бежанци от Украйна”, коментира пред “Сега” Инна Алексеенко, която живее във Варна и е от Благотворителна фондация “Европа”.

Алексеенко разказва, че преди четири дни е помогнала за настаняването на украински жени и техните деца в още два хотела във Варна – “Нептун” и “Флагман”. И там собствениците вече отказват да дават безплатен подслон.

“Разбираме ги, но хората нямат възможност да плащат по 120 лв. на нощувка и от днес буквално остават на улицата”, казва Алексеенко.

В понеделник тя потърсила за помощ кмета на Варна Иван Портних, който я препратил към областния управител с обяснението, че към него е организацията за поемане на бежанците от Украйна. Късно във вторник от фондация “Европа” са се срещнали и с областния управител Благомир Коцев, който е назначен на този пост едва преди седмица.

“В момента се опитваме да настаним украинските бежанци в държавни, общински и ведомствени бази безвъзмездно. Има и частни хотели, които се съгласяват на това, но то не може да продължи дълго, знаете само разходите за ток колко са нараснали. Чакаме Министерски съвет да вземе конкретни мерки и решение за компенсиране на хотелиерите”, обяснява областният управител на Варна Благомир Коцев.

Той посочва, че специално Варна може да поеме бежанци от Украйна в база на Висшето военноморско училище, чака се отговор и от други варненски университети. Министерство на отбраната също предлага свои бази за настаняване.

Заради липсата на организация от страна на държавата от Благотворителна фондация “Европа” посочват, че вече са принудени да отказват помощ на бягащи от войната украинци.

“Превозвачи се свързват с нас за пристигащи автобуси с майки и деца, но няма къде да ги настаним”, казва Инна Алексеенко. Тя се чуди защо МВнР говори само за четири автобуса с бежанци при положение, че всеки ден от началото на войната у нас пристигат по пет-шест.

Вижте нашите специални оферти и няма да съжалявате:

Continue Reading

Previous: Това ли е новият премиер на България? Ето как ще се казва партията на Стефан Янев
Next: Сензация! Съветник на Зеленски обяви, че Русия омеква на преговорите и вече не иска да

Последни публикации

  • Със съпруга ми се скарахме жестоко онази вечер. Не беше като другите пъти. Не беше за дреболии, за неизмити чинии или забравена сметка. Това беше нещо дълбоко, гнило, нещо, което бе тлеело под повърхността на нашия
  • Веднъж бившият ми шеф ми се обади и започна да ми се кара, че не съм подготвила някакви документи и материали. Помислих, че е набрал грешен номер, и му казах: ‘Напуснах преди два месеца.’
  • Издържах. Това беше думата, която определяше живота ми. Не „живеех“, не „обичах“, а „издържах“. Десет години. Една декада от мълчание, студени вечери и натрапчивия, сладникав аромат на чужд парфюм, просмукан в ризите на Мартин. Десет години, в които се бях превърнала в пазител на една фасада – фасадата на „стабилното семейство“.
  • Беше влажно и горещо лято, от онези, в които асфалтът лепне по сандалите, а въздухът стои неподвижен, тежък от миризма на липи и прах. Бях на пет. Пет години са странна възраст – достатъчно голям, за да разбираш тона на гласовете
  • Със съпруга ми, Мартин, сме женени от четири години. Четири години, които се усещаха едновременно като миг и като цяла вечност. Нашият малък апартамент, за който изплащахме ипотечен кредит с общи усилия, беше нашето гнездо, нашата крепост. Или поне така си мислех.
  • Думите пулсираха в съзнанието ми в ритъма на болничния монитор, който тихо отчиташе ударите на собственото ми сърце. Изтощена съм. Това не беше обикновена умора
  • Празнотата, която остави, беше по-дълбока от гроб. Беше тишина там, където преди имаше смях. Беше студена страна на леглото. Беше стол, който оставаше празен на вечеря. Децата, Мартин и Дария, бяха твърде малки
  • След като синът ми се роди, казах на родителите си, че съм избрала името Кристиян.
  • В пристъп на гняв взех любимите златни обеци на свекърва ми – онези, с които винаги се хвалеше – и ги хвърлих в коша.
  • Получих дисциплинарна забележка, защото си тръгнах в 17:30 – края на работното ми време. Хартийката лежеше на бюрото ми, бяла и оскърбителна, сякаш лично ме обвиняваше в предателство.
  • Винаги съм изпращал част от заплатата си на родителите си. Това беше моето неписано задължение, кодексът, по който бях възпитан. Когато бях сам, беше лесно. Дори когато срещнах Мира, беше лесно. Но сега… сега всичко беше различно.
  • Имам едно непоклатимо правило, гравирано в основите на съществуването ми: никога не давам и не заемам пари на семейството. Това е принцип, изкован от болка и разочарование, които видях като дете; стена, която издигнах, за да защитя собствения си
  • Докато снаха ми посягаше за второ парче пай, се пошегувах: Внимавай, мила! С това темпо следващия път ще ти трябва по-голям стол!
  • Сестра ми и аз сме двуяйчни близнаци. Поне така ни бяха казали. Аз, Лилия, винаги бях по-организираната, може би малко по-скучната. Студентка по право, трети курс, с вече изтеглен ипотечен кредит за малка гарсониера
  • Всяка година прекарваме ваканцията си на море — традиция, която много ценя. Това беше моята котва, моят малък остров на спокойствие в бурния живот, който водехме. Семейството, събрано на едно място, далеч от шума на големия град, далеч от напрежението в офиса на Кирил и моите собствени тихи тревоги.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Със съпруга ми се скарахме жестоко онази вечер. Не беше като другите пъти. Не беше за дреболии, за неизмити чинии или забравена сметка. Това беше нещо дълбоко, гнило, нещо, което бе тлеело под повърхността на нашия
  • Веднъж бившият ми шеф ми се обади и започна да ми се кара, че не съм подготвила някакви документи и материали. Помислих, че е набрал грешен номер, и му казах: ‘Напуснах преди два месеца.’
  • Издържах. Това беше думата, която определяше живота ми. Не „живеех“, не „обичах“, а „издържах“. Десет години. Една декада от мълчание, студени вечери и натрапчивия, сладникав аромат на чужд парфюм, просмукан в ризите на Мартин. Десет години, в които се бях превърнала в пазител на една фасада – фасадата на „стабилното семейство“.
  • Беше влажно и горещо лято, от онези, в които асфалтът лепне по сандалите, а въздухът стои неподвижен, тежък от миризма на липи и прах. Бях на пет. Пет години са странна възраст – достатъчно голям, за да разбираш тона на гласовете
  • Със съпруга ми, Мартин, сме женени от четири години. Четири години, които се усещаха едновременно като миг и като цяла вечност. Нашият малък апартамент, за който изплащахме ипотечен кредит с общи усилия, беше нашето гнездо, нашата крепост. Или поне така си мислех.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.