Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Нови разкрития: Еколог обясни как Иван Костов продаде златото на България
  • Новини

Нови разкрития: Еколог обясни как Иван Костов продаде златото на България

Иван Димитров Пешев май 17, 2022
ekokstootsv.jpg

Можете да споделите с приятели от тук:

Изключително забавен фейлетон с геолого-политическа тематика пусна в профила си в социалните мрежи известният екоактивист Боян Рашев. Ето неговата весела версия за това защо и как „Дънди Прешъс“ източва националните ни богатства:

„Открих ултимативното доказателство, което не само разкрива, но и свързва двете най-големи мистерии на Прехода. На снимката долу е!
Мислите си, че е просто камък, но аз нали съм „почти геолог“, ще ви обясня – това е КОСТОВИТ!
Костовитът е минерал от групата на телуридите с емпирична формула CuAuTe4. Съдържа 66,21% телур, 25,55% злато и 8,24% мед. Вече се сещате на кого е кръстен, нали? Да, на Иван Костов!
Има и още обаче. Костовитът е открит в мина Челопеч!
Нали виждате формулата? Злато, мед и най-вече – телур. Дънди декларират само златото и медта, обаче никой нищо не казва за телура.

Костовит

Телурът е изключително рядък полуметал – средното му съдържание в земната кора е 1 µg/kg. Това го прави около 8 пъти по-рядък от златото. В света се добиват само 450 т./г. Използва се за направа на специални сплави, а в последните години най-вече за кадмиев телурид (CdTe) за фотоволтаични панели. Неслучайно, както в САЩ така и в ЕС се води „суровина от критично значение“.
Както виждате от формулата на всеки 1 кг. злато, Дънди вадят към 3 кг. телур от Челопеч, тоест огромна част от цялата световна продукция на този невероятен полуметал идва от родните недра. После отива в Намибия, а оттам – директно в джобовете на канадските пенсионери. А това е само един от всичките 41 компонента, които съм чувал, че изстискват иззедниците от родния камънак.

Стана ли ясно сега?
Иван Костов е продал несметните ни богатства срещу кръщаване на един грозен камък на негово име!!!
Това е цялата истина! Знам, болно и обидно е да се наричаш българин след това разкритие, но поне вече всичко е ясно и оттук нататък е в ръцете на прокуратурата. Тя немедленно трябва да се самосезира! Вярвам в нейния професионализъм и безпристрастност. Пожелавам успех на държавата в битката за връщането на 30-те милиарда откраднати лева!
Всичко написано по-горе е вярно и мога да го потвърдя под клетва в съда!
Моля ви, приятели, харесвайте и споделяйте тези ужасяващи факти, така че не само българските, но и световните медии да гръмнат! Да им спре Европа-та СЕТА-та, та да видят тия канадци колко страшно е българското отмъщение…

Боян Рашев
…
Добавям тука три технически уточнения, които по принцип трябва да са с мъничък шрифт, ама пустият Фейсбук не позволява. Може и да не ги четете, щото това са незначителни подробности:

Иван Костов е известен български геолог, автор на учебника по Минералогия, който толкова много обичах в университета. Минералът костовит е открит през 1966 г. в мина Челопеч и наистина е кръстен на него.
Когато Дънди купуват фалиралата мина Челопеч от Дойче Банк през 2003 г., правителството на Иван Костов вече не е на власт. Той не им е дал нищо.
Телурът може да изключително рядък, но се продава за около 50 $/кг., тоест страшно евтин е. В България наистина се добива и произвежда, но от шлаките на оловното производство на КЦМ, тоест няма нищо общо с Дънди. Последните не вадят абсолютно никакъв телур, защото количествата са минимални и не си струва усилието.
Но пък историята е страхотна, нали?“

Вижте нашите специални оферти и няма да съжалявате:

Continue Reading

Previous: Ако сте родени преди 1978 година може да се окаже, че разполагате с много пари. Проверете задължително това
Next: Митничари отвориха куфар на бежанци от Украйна, който ги накара да се хванат за главите

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.