Носех в себе си една мисъл, която се повтаряше като молитва, като оправдание, като последна опора: той беше идеален.
Повтарях си я, докато пръстите ми стискаха плика с почерка му. Повтарях си я, докато вятърът ме удряше в лицето и мократа пръст лепнеше по токчетата. Повтарях си я, докато бебето в кошницата спеше и не знаеше, че животът му току що е станал мой.
Накрая изречението се разпадна.
Идеален мъж не оставя чуждо дете на погребението си.
Идеален мъж не пише писмо за грешка, която е живяла в тайна.
Коленете ми омекнаха. Седнах до кошницата, както вече бях направила, и се загледах в малкото лице. Беше невъзможно да не видя нещо познато, една сянка от него в линията на устните, в меката извивка на бузата. Това ме накара да пребледня, и не от студ, а от чист ужас, че истината е жива и диша.
Детето се размърда. Погледна ме за миг, без да ме вижда, и изпъшка.
Тогава си дадох сметка, че нямам право да остана на земята. Не и с него.
Вдигнах кошницата и тръгнах към колата. Ръцете ми трепереха, но не изпуснах дръжките. Някак си успях да отключа, да поставя кошницата на седалката и да закопчая колана около нея, сякаш това можеше да направи хаоса безопасен.
Писмото стоеше в скута ми като парче лед.
Пуснах двигателя. Сякаш тишината вътре в колата беше по оглушителна от всичко навън. Онова погребално мълчание, което си мислех, че е най страшното, се оказа детска игра. Истинският страх идваше с дъха на бебето.
Когато стигнах у дома, стълбите ми се сториха по високи от всякога. Апартаментът беше тъмен, защото никой не беше включил лампите. Влязох и веднага ме удари миризмата на вчерашни цветя и затворени прозорци.
Домът, който се бе въртял около него, сега стоеше на място като чужд.
Поставих кошницата на дивана. Детето отвори очи и за първи път ме погледна истински. Погледът му беше светъл, невинен, празен от обвинения. В него нямаше предателство. Нямаше вина.
Само нужда.
Точно това ме разби.
Веднага след това се чу звънецът.
Кръвта ми застина. Не очаквах никого. В този ден не исках никого.
Приближих се до вратата без да дишам и погледнах през шпионката. На площадката стоеше жена на средна възраст, с черно палто и шал, пристегнат до брадичката. Не беше плакала като останалите. Очите ѝ бяха сухи и остри.
Знаех я. Казваше се Вера. Майката на Никола.
Отворих.
Тя не ме поздрави. Прекрачи прага като човек, който има право.
Погледът ѝ обходи коридора, а после се спря върху мен.
– Къде е? – попита тя, без да уточнява кого има предвид.
Гласът ми излезе пресипнал.
– В спалнята. Оставих го там… мислех, че…
Не довърших. Защото тя не търсеше спалнята. Търсеше нещо друго. Нещо, което не знаех, че съществува.
Погледът ѝ се плъзна към дневната. Чу се тихото гукане на бебето.
Вера замръзна за миг. После направи крачка, после още една. Влезе в дневната и видя кошницата.
Лицето ѝ се промени, сякаш някой бе дръпнал завесата и бе показал друга жена. По бледото ѝ чело се изписа не гняв, а чист ужас.
– Не – прошепна тя, едва чуто. – Не може да е това.
Сърцето ми започна да блъска.
– Знаете ли? – изтръгна се от мен. – Знаете ли какво е това?
Тя не отговори. Върховете на пръстите ѝ докоснаха одеялцето, без да го погалят истински.
– Той ми каза, че няма да се случи – произнесе Вера и гласът ѝ прозвуча като обещание, което някой е счупил. – Каза ми, че е затворил тази врата.
Аз се олюлях.
– Значи е вярно.
– Не ме карай да произнасям чужди думи в собствения си дом – изсъска тя, а после ме погледна рязко. – Къде е писмото?
Хванах се за рамката на вратата.
– Откъде знаете за писмо?
Вера се обърна към мен като към досадна пречка.
– Никола не правеше нищо без план. Ако има дете, има и документ. Има и следа. Има и човек, който ще дойде да си вземе това, което смята за свое.
Тези думи ме удариха по силно от признанието за изневярата.
– Кой човек?
Тя се усмихна без радост.
– Бизнесът му не беше само това, което виждаше по сметките. А сметките не бяха само това, което виждаше ти.
Светът ми се разклати.
Точно тогава бебето заплака. Плачът му се разнесе в стаята като нож.
Вера се дръпна, сякаш звукът я пари.
Аз се втурнах към кошницата и го взех на ръце. Беше лек, топъл, жив. Притиснах го към гърдите си, без да мисля. Ръцете ми сами намериха начин да го успокоят.
Той спря да плаче изведнъж, сякаш само това е искал, човешка топлина.
Вера наблюдаваше и в очите ѝ за миг проблесна нещо като ревност.
– Как се казва? – попита тя рязко.
Погледнах детето.
– Не знам.
– Не знаеш.
– Оставиха го с писмо. В плика.
– Дай ми го.
Стиснах плика.
– Не.
Тя се приближи и лицето ѝ се доближи до моето.
– Ако се опитваш да го пазиш от мен, грешиш. Аз пазя теб от това, което идва.
Сякаш някой отвори прозорец и пусна в стаята студен въздух.
– Какво идва? – прошепнах.
Вера се изправи.
– Дългове. Съд. Хора, които не обичат да чакат. И една жена, за която ти още не знаеш, че съществува.
Почувствах как в мен се надига паника.
– Но майка му е починала.
Вера кимна бавно.
– Да. Но това не означава, че няма кой да се бори за детето. Или за парите. Или за истината.
Детето въздъхна в ръцете ми и ми се стори, че ме притиска към земята с тежестта на бъдещето.
Тогава разбрах: погребението не беше край.
Беше начало.
Глава втора: Писмото
Вера седна на кухненската маса, без да пита. Свали ръкавиците си, приглади ги внимателно и ги постави до чашата, която не съм ѝ предложила. Тя не беше гост. Тя беше присъда.
Аз останах права, с бебето в ръце. В главата ми се въртеше едно изречение от писмото: не позволявай синът ми да порасне с усещането, че е никому ненужен.
Сякаш Никола ме гледаше от някъде и чакаше да види дали ще издържа.
Отворих плика отново и започнах да чета на глас, не защото исках, а защото Вера изискваше.
Почеркът му беше спокоен, равен, както когато подписваше документи. Сякаш обясняваше сделка, не живот.
Пишеше за грешка, да. Пишеше за кратка слабост, за страх, за молба. Но между редовете имаше нещо по страшно.
Имаше дати. Имаше суми. Имаше имена.
Имена, които никога не бях чувала.
– Какво е това? – гласът ми се пречупи, когато стигнах до редовете за заем.
Вера не мигна.
– Това е истинският му живот.
– Взели сме кредит за жилището, да. Знам. Плащахме…
Тя ме прекъсна с рязко движение на ръката.
– Не говорим за ипотечния ти кредит. Това е друго. Това е заем, който не се взема от банка, ако искаш да спиш спокойно.
Земята сякаш се разтвори под краката ми.
– От кого?
Вера се облегна назад.
– От човек, който ще поиска своето.
– Никола не би…
Този път тя се засмя. Кратко, сухо.
– Ти още вярваш в идеалния си мъж. Колко мило.
Тези думи ме прорязаха като обида, но и като истина.
Писмото продължаваше с описание на един бизнес, за който знаех само повърхностно. Никола беше предприемач, да. Имаше фирма, говореше за сделки, за партньори, за проекти. Аз слушах, кимах, радвах се, че успява. Никога не задавах въпроси, които биха развалили спокойствието ни.
Сега спокойствието ми се връщаше като бумеранг и ме удряше в лицето.
В писмото имаше и друго. Имаше адрес, но не на град, а на място, което се описваше като офис, без уточнение. Имаше телефонен номер. Имаше кратка бележка: ако нещо се случи, потърси Яна.
– Коя е Яна? – попитах.
Вера повдигна рамене.
– Адвокат. Умна. Безмилостна. Точно от това имаш нужда.
– Ти я познаваш.
– Знам за нея. Никола я държеше близо. Като нож в джоба.
Това сравнение ме накара да настръхна.
Бебето се размърда. Погледнах го и внезапно ме връхлетя въпросът, който отлагам, защото ме е страх от отговора.
– А жената? – прошепнах. – Жената, с която…
Вера стана и се приближи. За първи път лицето ѝ омекна, но омекването не беше милост. Беше предупреждение.
– Не се вкопчвай в нея. Тя вече е под земята. Вкопчи се в онези, които са над земята и искат да те бутнат под нея.
– Как да го отгледам? – попитах, без да се усетя. – Аз съм сама. Имам работа, имам кредит, имам… всичко се разпада.
Вера ме изгледа дълго.
– Не си сама. Просто още не знаеш кой ще застане до теб и кой ще те продаде.
Тя си взе ръкавиците и тръгна към вратата.
– Къде отиваш? – извиках.
– Да направя това, което ти не можеш – отвърна Вера. – Да разбера кой вече знае за детето.
Вратата се затвори.
Останах в кухнята с бебето, с писмото и с усещането, че невидими очи наблюдават прозорците ми.
Тогава телефонът ми иззвъня.
Номерът беше непознат.
Вдигнах с треперещи пръсти.
– Мила? – чу се мъжки глас, спокоен, леко усмихнат, сякаш говори за дреболия. – Съжалявам за загубата ти. Трябва да се видим. Има неща, които Никола остави… и не са твои.
Преди да успея да отговоря, той добави:
– И да. Знам за бебето.
Линията прекъсна.
Аз стоях като вкаменена. Бебето въздъхна и притисна бузата си към шията ми, сякаш се криеше.
И за първи път ми мина през ума мисълта, която ме ужаси повече от всичко:
ако той знае, значи не съм единствената, която може да го отгледа.
И може би няма да ми позволят да остана такава.
Глава трета: Домът без него
През нощта не спах. Не защото бебето плачеше, макар че плака. Не защото не знаех как се държи, как се храни, как се приспива. Научих се бързо, с инстинкта на човек, който няма избор.
Не спах, защото слушах.
Слушах стъпките по стълбището. Слушах асансьора. Слушах колата, която спира за миг пред блока, без да се вижда през пердето. Слушах собственото си дишане и се чудех дали някой не го брои.
В четири сутринта седях на дивана с бебето на ръце, когато то най накрая заспа. Малката му ръчичка стискаше пръста ми така, сякаш това е единственото въже към света.
В този момент ми стана ясно, че вече съм му длъжна.
И че дългът ми няма да е само морален.
Когато се съмна, реших да действам.
Първо, трябваше да разбера името му. В писмото Никола не беше написал име. Страхът му беше толкова голям, че дори в последната си молба беше оставил празно място.
Погледнах бебето и прошепнах първото, което ми дойде наум:
– Тео.
Звукът беше мек, кратък, като въздишка. Бебето не реагира, но аз усетих как в гърдите ми се появява нещо като нишка.
Тео.
Второ, трябваше да се обадя на Яна.
Номерът от писмото беше там, студен и точен. Натиснах го, без да мисля повече, защото ако мислех, щях да се откажа.
След два сигнала се чу женски глас.
– Яна.
Само това. Без поздрав. Без въпрос. Сякаш е чакала.
Преглътнах.
– Казвам се Мила. Аз съм… съпругата на Никола.
Пауза.
– Знам.
– В писмото… той пише да ви потърся.
– Да. И не е сгрешил.
– Има… дете.
– Знам.
Тази дума, изречена толкова спокойно, ме разгневи.
– Как така знаете? Кой още знае?
– Повече хора, отколкото е безопасно – отвърна Яна. – Има ли кой да ви пази сега?
– Не.
– Тогава излизате от дома си само с причина и не казвате на никого къде сте. Включително на Вера.
Сърцето ми прескочи.
– Откъде знаете за Вера?
Тя се изсмя тихо.
– Мила, аз знам за всички. Затова ме плащат.
– Кой ви плаща?
Пауза.
– Плащаха ме. Сега зависи от вас. Можете ли да дойдете в офиса ми днес?
– Не мога да оставя детето.
– Вземете го. И си вземете всички документи за кредита ви, за брака ви, за фирмата му, ако имате. И най важното, писмото.
– А ако… ако някой ме следи?
– Не се чудете дали ви следят. Приемете, че ви следят. И направете това, което ще ги обърка.
– Какво?
– Не плачете по него пред хората. Плачете по него вътре. Навън бъдете камък.
Точно когато исках да отговоря, Яна добави нещо, което ме накара да стегна бебето по силно в прегръдката си.
– И не подписвайте нищо. Каквото и да ви дадат. Каквото и да ви обещаят. Каквото и да ви заплашат.
Линията прекъсна.
Седях и гледах телефона, сякаш той можеше да ми даде ново обяснение.
Почувствах, че нямам въздух.
Тогава на вратата се почука.
Не звънец. Почукване. Бавно. Търпеливо. Сигурно.
Студ премина по гърба ми.
Приближих се до вратата, погледнах през шпионката и видях млад мъж с папка. Облечен спретнато, с учтива усмивка, като човек, който носи новина.
Не като човек, който носи беда.
Отворих леко, оставяйки верижката.
– Добро утро – каза той. – Търся госпожа Мила.
– Аз съм.
– Идвам от банката. Има въпрос относно вашия кредит. Трябва да подпишете нещо.
Сърцето ми удари в ребрата.
– Какъв въпрос?
Усмивката му остана, но очите му станаха по внимателни.
– Промяна в условията. Също така има просрочие.
– Просрочие? – гласът ми се пречупи. – Това е невъзможно. Плащахме редовно.
– По нашите данни, последната вноска е била… – той погледна листа и произнесе дата, която не искам да запомня, защото беше твърде близо до смъртта на Никола. – След това няма плащане.
Аз пребледнях.
Бебето издаде тих звук, сякаш усети напрежението.
Мъжът наклони глава и погледът му се плъзна към детето.
– Това… вашето ли е?
В този миг разбрах, че някой вече е започнал да брои не само парите ми, но и живота ми.
Затворих вратата пред лицето му.
Чух как той въздъхна от другата страна и каза спокойно:
– Ще се върна. По закон трябва да ви уведомим.
По закон.
Думата звучеше като присъда.
И тогава за пръв път си позволих да прошепна истината, която до този момент беше само страх:
Никола не беше оставил само дете.
Никола беше оставил война.
Глава четвърта: Завещанието
Взех чантата си, натъпках в нея документи, каквито намерих, договор за кредита, извлечения, лични документи, папка с фирмени книжа, която Никола държеше в шкафа и никога не ми позволяваше да пипам.
Докато ровех, намерих ключ.
Малък метален ключ, залепен с тиксо под вътрешната страна на чекмеджето. Сякаш е искал да го скрие от мен, но не достатъчно добре, за да не го намеря, когато стане късно.
Ключът миришеше на прах и тайна.
Не знаех за какво е, но го взех.
Тео спеше в кошницата, но аз вече не се доверявах на спокойствието му. Сложих го в столчето, което бях намерила в склада от стари вещи, подарено от приятелка преди години, когато още вярвах, че и аз ще имам дете с Никола.
Иронията ме задуши.
Преди да тръгна, погледнах за последно дома. Всяка вещ сякаш ме обвиняваше, че не съм видяла истината. Снимката ни от сватбата, усмивките, чашите, които избирахме заедно, ключовете на входа, които винаги държеше в джоба си.
Излязох с Тео, с папката и с ключа.
На улицата въздухът беше сив. Не видях никого подозрителен, но именно това ме уплаши най много. Когато не виждаш врага, започваш да го измисляш.
Офисът на Яна се оказа в сграда, която не впечатляваше. Нямаше табела с големи букви. Нямаше лъскави врати. Имаше само малък звънец и камера.
Натиснах.
Вратата се отвори с бръмчене.
Вътре ме посрещна жена на около четиридесет, с тъмна коса, вързана стегнато назад, и очи, които не правят място за слабост. Беше Яна.
Погледна Тео, после мен, после папката в ръцете ми.
– Влизайте.
Седнах на стол пред бюрото ѝ. Тя не ми предложи вода. Не ми предложи нищо. Просто взе писмото и започна да чете.
Минутите минаваха като удари.
Когато свърши, Яна остави листовете и се облегна назад.
– Имате два проблема – каза тя. – Детето и дълговете.
– Това не са проблеми – изригнах аз. – Това е човек. Това е бебе.
– В този свят, Мила, бебето е най големият проблем, защото е наследник. А наследниците струват пари. Сега слушайте внимателно.
Тя извади друга папка от чекмеджето.
– Никола е оставил завещание.
Сърцето ми спря.
– Завещание?
– Да. И не е така, както си мислите. В него има условие. Има човек, който е назначен за изпълнител. И има име, което ще ви накара да не спите още много нощи.
– Кажете го.
Яна ме изгледа.
– Калин.
Името ме удари като шамар. Калин беше приятел на Никола. Партньор. Мъжът, който идваше на вечеря, смееше се високо, носеше скъпо вино и ми казваше, че съм късметлийка.
– Калин? – прошепнах. – Той е… той беше…
– Той беше този, който държеше половината фирма – отвърна Яна. – И целия апетит.
– Не вярвам.
– Не е нужно да вярвате. Нужно е да се подготвите.
Тя отвори папката и извади документ.
– Завещанието казва, че ако в рамките на определен срок се появи дете, признато като негово, част от имуществото минава към него. Но изпълнителят има право да управлява активите, докато детето стане пълнолетно.
Погледнах Тео, който спеше, и почувствах как кръвта ми кипва.
– Значи Калин ще управлява всичко?
– Ако съдът потвърди – да. И тук идва вашият втори проблем. Дълговете. Те могат да изядат всичко, преди детето да види и стотинка.
– Какви дългове?
Яна извади лист и го плъзна към мен.
На него имаше списък. Не с цифри, а с описания. Заем към частно лице. Задължения по договори. Иск за неустойка. И още нещо: съдебна покана, подадена от човек на име Марко.
– Кой е Марко?
– Бизнесмен. Обича да купува чуждото отчаяние на безценица – каза Яна. – Никола му е дължал. Или Калин твърди, че му е дължал. Истината е в документите, но документите са като ножове. Който ги държи, реже.
– А аз какво да правя?
Яна се наведе напред.
– Първо, да установим бащинството. Без това детето е просто бебе в синьо одеяло, както казват хората, които искат да го преместят от пътя си.
– Не мога да си представя да го влача по институции.
– Ще го направите – отсече тя. – Второ, да открием всички сметки и всички договори на Никола. Трето, да разберем защо банката ви е пратила човек още на следващия ден. Това е необичайно.
Аз усетих как гърлото ми пресъхва.
– Те казаха, че има просрочие.
– А има ли?
– Не знам.
– Значи има.
Тя ме погледна право в очите.
– Има нещо, което не знаете. И аз залагам, че Калин го знае.
В този момент телефонът на Яна иззвъня. Тя погледна екрана и лицето ѝ се втвърди.
– Ето го – каза тя тихо. – Започва.
Вдигна.
– Яна – чу се мъжки глас, твърде близък, твърде уверен, сякаш е в стаята. – Тя вече е при теб, нали?
Яна не отговори веднага.
– Да, Калин – каза накрая.
Аз пребледнях.
Калин се засмя през телефона.
– Кажи ѝ, че съм готов да помогна. От сърце. Само да не прави глупости. И да ми донесе детето. Нека го видя. Нали сме семейство.
Яна затвори бавно.
В стаята стана тихо.
– Няма да му дам Тео – прошепнах.
Яна кимна.
– Добре. Тогава се пригответе да ви го вземе.
Глава пета: Банката
Излязох от офиса на Яна с усещането, че нося буря в чантата си. Документите тежаха, но по тежко беше знанието, че животът ми вече е чужда сделка.
Яна ми беше дала план. Сух, точен, без съчувствие. Първо, изследване. Второ, защита. Трето, не се доверявай.
Казала ми беше още нещо, преди да си тръгна:
– Има човек, който може да ви помогне с документите, ако е на ваша страна. Млад е, учи право в университета, работи тук като стажант. Казва се Неда. Вижте дали ще ви повярва.
На излизане видях Неда. Седеше в ъгъла, над купчина папки, с очи, които не приличаха на уморени чиновнически очи. Бяха живи, любопитни, сякаш светът е загадка, която тя иска да реши.
Погледна Тео и усмивката ѝ беше топла.
– Колко е мъничък – прошепна. – И колко много може да промени.
Тогава не знаех, че тази усмивка ще стане моята спасителна нишка.
Първата ми спирка беше банката.
Не защото исках. А защото страхът от това просрочие ми гореше в стомаха. Ако загубех дома, къде щях да отида с Тео? Кой щеше да ни приюти, когато всички се страхуват от чуждото нещастие?
В банката миришеше на стерилност и спокойствие, което не е истинско. Хората седяха по столове, с номера в ръце, като в чакалня за съдба.
Когато ме извикаха, седнах срещу служителка с внимателно гримирано лице. Казваше се Даниела. Представи се любезно, но в очите ѝ имаше онзи професионален хлад, който означава, че съчувствието е само маска.
– Госпожо Мила, съболезнования за загубата ви – каза тя. – Знам, че е тежко. Но имаме спешен въпрос относно кредита ви.
– Казаха ми за просрочието – отвърнах и се опитах да звуча спокойно.
– Да. – Даниела натисна няколко клавиша. – Виждам, че вноската не е постъпила. Освен това има блокиране на една от сметките.
– Блокиране? Защо?
Тя погледна екрана, после мен.
– По сигнал.
– Какъв сигнал?
Даниела замълча, сякаш преценява дали да ми каже истината.
– Има искане за запор поради спорно вземане – произнесе тя внимателно. – Свързано е с фирмата на покойния ви съпруг.
Всичко в мен се сви.
– Това означава ли, че не можем да плащаме?
– Означава, че дори и да плащате, парите могат да бъдат задържани. Но банката очаква своето. Ако не постъпят плащания, процедурата е ясна.
– Процедурата е… – гласът ми се счупи.
– Предупреждение, срок, после изпълнение – каза тя и думите ѝ звучаха като механична песен.
Погледнах Тео, който спеше в количката до мен, без да знае, че домът му може да бъде отнет като предмет.
– Кой е подал искането за запор? – попитах.
Даниела се поколеба.
– Не мога да ви дам подробности.
– Мога да поискам извлечение. Имам право.
Тя въздъхна.
– Да. Можете. Но това ще отнеме време.
– Нямам време.
В този момент зад мен се чу познат смях. Смях, който бях чувала на вечеря.
Обърнах се.
Калин стоеше до стъклената врата на кабинета, сякаш случайно е минал. Облечен безупречно, с часовник, който блестеше, и поглед, който се преструва на приятелство.
– Мила – каза той и разтвори ръце. – Как си? Как се държиш?
Аз пребледнях.
– Какво правиш тук?
Той се приближи, погледна Тео и очите му се стесниха за миг.
– Ето го. Малкият.
– Не се приближавай.
Калин се засмя меко.
– Не се дръж така. Аз съм човекът, който може да ти помогне. Никола щеше да иска това.
– Никола искаше да не позволя детето да се чувства ненужно – изрекох през зъби. – Не да го предам на човек, който говори за него като за актив.
За миг усмивката му се спука. После се върна, още по гладка.
– Виждам, че някой те е настроил. Яна, предполагам. Тя обича драмата.
– Не говори за нея.
– Добре. Тогава да говорим за теб. За кредита ти. За запора. За това, че банката няма да чака, а ти нямаш как да се справиш сама.
Той наклони глава, сякаш е загрижен.
– Аз мога да уредя това. Мога да платя просрочието. Мога да спра запора. Мога да ти осигуря спокойствие.
– Срещу какво?
Калин се усмихна.
– Срещу разум. Донеси ми детето за един час. Искам да го видя. Искам да знам, че е добре. Искам да направим нещата правилно.
– Не.
В очите му проблесна яд.
– Не разбираш как работи светът, Мила. Светът не пита дали плачеш. Светът пита дали плащаш.
Тези думи отекнаха в мен. И тогава осъзнах: това не е предложение.
Това е заплаха, облечена като помощ.
Калин се наведе леко към мен и прошепна така, че само аз да чуя:
– Ако не ми го дадеш доброволно, ще го взема законно. А законът е много по студен от мен.
После се отдръпна, усмихна се на Даниела, сякаш е любезен клиент, и излезе.
Аз останах с ръце, които трепереха, и с едно ново чувство, което до този момент не познавах.
Омраза.
Не към Никола, не към мъртвите. А към живите, които се усмихват, докато режат.
Глава шеста: Неда
Върнах се при Яна с документите от банката и с глас, който звучеше чужд. Не плаках. Камък, беше казала тя. Навън камък.
Яна прочете извлечението и тихо подсвирна.
– Ето го – каза тя. – Запорът е поискал Марко. Не директно, а чрез фирма посредник. Това е хитро. И мръсно.
– Калин ли е?
– Вероятно. Но трябва доказателство.
– Как?
Яна плъзна папка към Неда, която току що беше влязла.
– Неда, това е твоят шанс да си полезна. Намери връзката между Марко и Калин. Искай справки, търси фирмени регистрации, договори, всичко. Използвай главата си.
Неда ме погледна и очите ѝ станаха сериозни.
– Ще го направя – каза тя. – Но трябва да ми кажете истината. Всичко.
Погледнах я. Млада, още не ожесточена от живота, но вече достатъчно умна, за да знае, че истината винаги има цена.
Разказах ѝ. За погребението. За възрастната жена. За кошницата. За писмото. За Калин. За банката. За страха, който ме държи будна.
Неда слушаше, без да ме прекъсва. Когато свърших, тя пое въздух, сякаш се готви да се хвърли в студена вода.
– Знаете ли кое е най страшното? – попита тя.
– Кое?
– Че всички тук виждат в него не бебе, а ключ. А ключовете отключват и затвори.
Тя посочи Тео.
– Този малък човек може да отвори вратата към наследството. И това значи, че някой ще се опита да го превърне в оръжие.
– Няма да го позволя.
Неда кимна.
– Тогава трябва да сте готова да изглеждате лошата в очите на хората, които обичате. И в очите на хората, които ви мразят. В съда, в банката, навсякъде.
Яна се намеси.
– Неда, по малко философия. По повече факти.
Неда се усмихна виновно.
– Да. Извинявайте.
Тя взе папката и излезе, но преди да затвори вратата, се обърна към мен.
– Мила, ако ви потрябва някой да гледа Тео за час, за да отидете на важна среща, аз мога. Знам, че не ме познавате, но…
Гласът ѝ се прекърши.
– Не обичам да гледам как силните жени се давят сами.
Тези думи ме удариха с нежност, която не бях очаквала. И за миг ми се прииска да се разплача пред нея.
Но си спомних какво беше казала Яна.
Навън камък.
Само кимнах.
– Благодаря.
Неда излезе.
Яна ме погледна остро.
– Не се привързвай бързо. Тази игра разваля хората. Понякога най чистите се чупят най лесно.
– А ти? – попитах тихо. – Ти чупена ли си?
Яна се усмихна за първи път истински, но усмивката беше като белег.
– Отдавна. Затова още стоя права.
Телефонът ѝ иззвъня отново. Тя погледна и този път очите ѝ се стесниха.
– Съдебна призовка – каза тя. – Бързи са.
Сърцето ми се сви.
– За какво?
Яна вдигна лист, който току що беше излязъл от принтера.
– Калин подава искане за временна мярка. Иска детето да бъде поставено под негов надзор, докато се изясни наследството.
Думите ми изчезнаха.
– Това е… това е кражба.
– Това е закон – отвърна Яна. – И ако не го спрем, ще го направят да изглежда като грижа.
Погледнах Тео. Той спеше спокойно, сякаш светът е добър.
А аз разбрах, че от този момент нататък сънят му зависи от моите битки.
Глава седма: Стаята със заключената врата
Тази вечер, когато се прибрах, осъзнах нещо, което досега не бях допускала.
Домът ми може би вече не е мой.
Не в смисъл на собственост, а в смисъл на сигурност.
Погледът ми се спря на вратата към малката стая, която използвахме за склад. Никола винаги я държеше заключена, обяснявайки, че там има служебни документи. Аз никога не настоявах. Бракът ни беше изграден върху доверие и удобни мълчания.
Сега мълчанията ми крещяха.
Извадих ключа, който бях намерила под чекмеджето. Ръката ми трепереше.
Преди да отключа, се огледах, сякаш някой може да стои зад мен. Глупаво, но страхът прави човека суеверен.
Ключът влезе лесно. Щракване. Вратата се отвори.
Вътре миришеше на хартия и метал. Имаше рафтове с папки, кутии, една заключена касета, и на стената, закачено като подигравка, наше общо снимка, която не бях виждала. На нея Никола държеше бебе.
Бебе.
Не Тео, вероятно, но бебе. И усмивката му беше различна. Не тази, която показваше на мен, спокойна и сигурна. Тази беше топла, мека, истинска.
Паднах на колене. Дланта ми се залепи за пода.
В този миг ми се прииска да мразя Никола. Да го изтрия от спомените си. Да го превърна в чужд.
Но не успях.
Вместо това почувствах как в мен се надига най страшната морална дилема.
Ако го мразя, ще ми е по лесно да се боря за Тео.
Ако го обичам, ще се боря и за спомена му.
А споменът му е отровен.
Взех касетата. Опитах да я отворя, но беше с код. Разочарованието ме удари, но не се отказах. Отворих една от кутиите.
Вътре имаше договори. Някои с подписи на Никола. Други с подписи, които не познавах. Имаше и писма. Неофициални, ръчно написани.
Едно от тях ме накара да застина.
Беше от жена. Почеркът беше мек, закръглен, като на човек, който се страхува да не нарани.
Пишеше, че съжалява. Че не е искала да бъде причина за болка. Че е вярвала, че Никола ще намери смелост да каже истината. Че вече е късно.
Подписът беше едно име.
Лилия.
Лилия.
Вера беше казала, че има жена, за която не знам, че съществува.
Лилия.
В този миг телефонът ми иззвъня.
Непознат номер отново.
Вдигнах, без да мисля.
– Мила – чу се женски глас, тих, но твърд. – Не се плаши. Казвам се Сия. Аз бях най близката на Лилия.
Сърцето ми спря.
– Как… откъде имате номера ми?
– Има хора, които раздават номера срещу обещания – отвърна тя. – Аз не раздавам. Аз идвам да дам. Истината.
– Каква истина?
Пауза. После:
– Лилия не почина случайно.
Светът се завъртя.
– Какво говорите?
– Говоря за това, че тя искаше да разкрие всичко. И че някой се погрижи да не успее.
Гласът ми стана лед.
– Кой?
Сия въздъхна.
– Не мога да го кажа по телефона. Но мога да ти кажа друго. Детето не е в безопасност.
Тео издаде тих звук, сякаш наистина чу думите ѝ.
– И ако искаш да го запазиш, трябва да спреш да вярваш, че враговете ти са само в документите.
Линията прекъсна.
Останах с телефона в ръка и с писмото на Лилия пред мен.
Сърцето ми биеше така силно, че ме болеше.
Това вече не беше семейна драма.
Това беше мрежа.
И аз бях в центъра ѝ, с бебе на ръце.
Глава осма: Калин
На следващия ден Калин ме чакаше пред входа, сякаш имаше право да стои там. Беше се облегнал на колата си, държеше кафе и изглеждаше като реклама за успех.
Аз излязох с Тео, количката и поглед, който се опитваше да е камък.
– Мила – каза той с мек тон. – Нека говорим спокойно. За твое добро.
– За мое добро ли? – повторих. – Или за твоето?
Той се засмя.
– Ти си умна. Затова Никола те избра. Но понякога умните хора са наивни.
– Не ме познаваш.
– Познавам достатъчно. Познавам как се държеше с него. Познавам как се усмихваше, когато той ти обещаваше сигурност. И познавам как сега се държиш, когато сигурността се разпадна.
Той се наведе към количката.
– Здравей, малки – прошепна, сякаш е мил. – Аз съм Калин. Аз ще се погрижа за теб.
Протегна ръка.
Аз отдръпнах количката.
– Не го пипай.
Лицето му за миг се втвърди.
– Добре. Тогава ще говорим за друго. За завещанието.
– Яна ми каза.
– Яна обича да преувеличава. – Калин сви рамене. – Завещанието е ясно. Аз съм изпълнител. Това е волята му.
– Волята му беше и да не казва истината – изсъсках. – Воля без чест не ме интересува.
Калин направи крачка по близо.
– Мила, не разбираш. Ако тръгнеш срещу мен, ще загубиш. Имам ресурси, имам връзки, имам хора. Ти имаш бебе и кредит.
Той се наведе и прошепна:
– И имаш тайна, която може да те направи чудовище в очите на всички.
– Каква тайна?
– Че не си истинската му майка – каза той, сякаш това е обвинение. – Че си го взела от гробището. Че го държиш без документи. Това може да звучи като отвличане, ако се разкаже правилно.
Кръвта ми изстина.
– Не смееш.
– Аз не смея? – Калин се усмихна. – Аз правя. Това ме различава от теб.
Той се изправи, оправи маншета си и каза с онзи тон, който хората използват, когато мислят, че вече са победили:
– Имаш два дни. Донеси детето доброволно и ще си запазиш дома. Ще ти помогна с кредита. Ще ти дам време да си поемеш дъх.
– А ако не?
Той се усмихна по широко.
– Тогава ще се видим в съда. И там няма да има място за сълзи.
Калин се качи в колата и потегли, оставяйки след себе си миризма на кафе и заплаха.
Аз стоях и гледах след него, докато не изчезна.
В този момент усетих, че камъкът, който се опитвах да бъда, започва да се пропуква.
Но не от слабост.
От решителност.
Глава девета: Съдебната зала
Яна организира всичко бързо. Неда работеше като буря. Донесе справки, копия, доказателства, които показваха връзки между фирмите на Марко и хора около Калин. Нищо директно, но достатъчно, за да се усети миризмата на схема.
– Това ще помогне – каза Яна, докато подреждаше документите. – Но съдът не обича миризми. Обича факти.
– Фактът е, че Тео е синът на Никола – отвърнах.
– Ще го докажем – кимна тя. – И ще поискаме временна мярка детето да остане при вас, докато тече делото. Но трябва да изглеждате стабилна.
– Аз съм стабилна.
Яна ме погледна остро.
– Вие сте жена, която вчера погреба мъжа си и днес държи бебе, за което не е знаела. Ако това е стабилност, тогава аз съм светица.
Неда се намеси тихо.
– Мила, просто дишайте. Не им давайте удоволствието да ви видят счупена.
Съдът беше студен. Коридорите миришеха на прах, на страх и на парфюм, който хората слагат, когато искат да скрият паниката си.
В залата Калин седеше с адвокат, мъж с гладка коса и поглед като нож. До Калин стоеше Вера.
Вера.
Тя не ме погледна. Стоеше изправена, като статуя, и изглеждаше така, сякаш е избрала страна.
Сърцето ми се сви.
Калин видя Тео и се усмихна. Усмивката му беше за хората наоколо, не за мен.
Когато съдията влезе, всички станаха. Аз държах Тео в ръце и усещах как той диша.
Процедурата започна. Адвокатът на Калин говори за грижа, за ред, за сигурност, за това, че аз съм в траур и не съм в състояние да се грижа за бебе. Говори за неизвестни обстоятелства, за това, че детето е намерено на обществено място, за риск.
Думите му бяха като лепкава мрежа.
Яна стана и отвърна. Говори за писмото. За волята на Никола. За факта, че Калин има пряк интерес от това детето да бъде под негов контрол. Говори за кредита, за запора, за натиска.
Съдията слушаше, без да показва нищо.
Тогава Калин поиска да говори.
Съдията му позволи.
Калин се изправи, погледна към мен и произнесе с тих, трогателен тон:
– Аз обичах Никола като брат. Той ми се доверяваше. Той ми остави задачата да пазя това, което е създал. А това дете е част от него. И аз искам да го защитя от хаоса.
Той направи пауза и добави:
– Мила е добра жена. Но тя е на ръба. Не съм сигурен, че осъзнава какво прави. Може би я води гняв.
Казано така, звучеше разумно.
Съдията погледна към мен.
– Госпожо, желаете ли да кажете нещо?
Дланите ми се изпотиха. Усетих как Яна ме гледа. Усетих как всички ме гледат.
В този миг си спомних плача на Тео. Спомних си писмото. Спомних си ключа. Спомних си усмивката на Никола на снимката с бебето. Спомних си как Калин прошепна, че ще ме направи чудовище.
И тогава станах.
– Да – казах. Гласът ми беше тих, но ясен. – Желая.
Погледнах съдията.
– Аз не съм взела това дете от каприз. Взех го, защото беше оставено. Защото нямаше кого да прегърне. Защото баща му, мой съпруг, ме помоли да не позволя синът му да порасне с усещането, че е никому ненужен.
Гласът ми трепна, но не се счупи.
– Аз имам кредит, да. Имам болка, да. Но имам и съвест. И ако законът иска да ми го вземе, законът трябва да ми докаже, че може да го обича повече от мен.
В залата стана тихо.
Калин се усмихваше, но усмивката му вече не беше спокойна. В очите му се появи нещо тъмно.
Съдията се облегна назад.
– До установяване на произхода на детето и при липса на доказателства за пряка опасност, постановявам временно детето да остане при госпожа Мила – произнесе той.
Не можех да повярвам.
Калин пребледня. За първи път.
Адвокатът му се наведе към него и прошепна нещо. Калин стисна зъби.
Съдията добави:
– В срок да се представят медицински и документални доказателства. Също така, моля страните да се въздържат от натиск и вмешателство.
Яна се усмихна едва забележимо.
Неда издиша, сякаш е държала въздуха.
Аз притиснах Тео към себе си и усетих как се разплаквам вътре, без сълзи навън.
Бях спечелила битка.
Но Калин не беше човек, който приема поражение.
Когато излизахме от залата, той се приближи и прошепна в ухото ми:
– Наслади се. Това беше най лесното.
И тогава Вера ме хвана за ръката.
Стисна силно.
– Тази вечер – каза тя тихо. – Ще дойдеш при мен. И ще чуеш нещо, което трябваше да чуеш от Никола, докато беше жив.
Очите ѝ бяха мокри.
За първи път видях в нея не враг, а майка, която също е изгубила.
Но не знаех дали да ѝ вярвам.
И страхът ми прошепна:
понякога най опасните истини идват от хората, които са най близо.
Глава десета: Вера
Апартаментът на Вера беше подреден като музей. Всичко си имаше място. Всяка вещ сякаш казваше: тук контролът е закон.
Седнах на дивана с Тео в ръце. Вера стоеше права, не седна. Донесе чай, но не ми го подаде. Остави го на масата и започна да ходи напред назад, сякаш търси думи, които не иска да намери.
– Не застанах срещу теб – каза тя най накрая. – Застанах срещу него.
– Ти беше до Калин – отвърнах.
– Бях до врага, за да чуя какво планира – изсъска тя. – Не си мисли, че го харесвам. Никога не съм го харесвала.
Това ме изненада.
– Тогава защо Никола му се доверяваше?
Вера се засмя горчиво.
– Никола не се доверяваше. Никола се страхуваше. А страхът кара мъжете да правят сделки с дявола.
Тя спря пред мен и извади от джоба си плик.
– Това е за теб.
Вътре имаше копие на договор. Ръцете ми изстинаха, когато видях подписа на Никола.
– Това е заем – прошепнах.
– Да – кимна Вера. – Но не този, за който знаеш. Този е личен.
– За какво?
Вера пое дълбоко въздух.
– За да купи мълчание.
Погледнах я, без да разбирам.
– На кого?
Тя затвори очи за миг.
– На Лилия.
Името ме удари отново.
– Лилия е искала да говори. Искала е да дойде при теб. Искала е да ти каже, че има дете. Никола се изплаши. Вместо да бъде мъж, беше… Никола.
Тя отвори очи и погледът ѝ беше остър, но и ранен.
– Плати ѝ, за да си тръгне. За да не разруши брака ти. За да не ме засрами. За да не разбие образа, който ти така обичаше.
Думите ѝ ме накараха да потръпна.
– А ти знаеше.
Вера кимна.
– Да.
– И мълча.
– Да.
Гняв се надигна в мен като огън.
– Ти си съучастник.
– Аз съм майка – прошепна Вера. – Исках да го спася от собствените му грешки. Но грешките не се спасяват. Те се плащат.
Тео се размърда и Вера погледна към него.
– Лилия не е умряла при раждането – каза тя тихо.
Светът се завъртя.
– Какво?
– Истината е по грозна – прошепна Вера. – Тя роди. Оцеля. После изчезна. И след седмица намериха тялото ѝ. Казаха, че е инцидент.
Сърцето ми се сви.
– Сия ми се обади. Тя каза, че не е било случайно.
Вера пребледня.
– Сия… значи и тя се е намесила.
– Какво значи това?
Вера се приближи и за пръв път докосна одеялцето на Тео с истинска нежност.
– Значи, че ако Сия говори, някой ще се опита да я спре. И този някой не е Марко. Не е Калин. Те са само ръце.
– Кой тогава?
Вера се поколеба.
– Човек, който стои по високо. Който държи фирми, банки, адвокати. Който не обича да губи.
– Името.
Вера прошепна:
– Радослав.
Никога не бях чувала това име. Но начинът, по който го каза, ме накара да настръхна.
– Кой е Радослав?
– Бивш приятел на Никола. После враг. После кредитор – каза Вера. – Човек, който дава пари и взима души.
Погледнах договора отново.
– Никола е взел заем от него?
– Да. И не го е върнал. А Радослав не прощава.
– И затова Лилия е умряла?
– Не знам – каза Вера, и за първи път в гласа ѝ имаше страх. – Но знам, че Никола ми каза преди да умре, че ако нещо му се случи, да пазя детето. После… после вече беше късно.
Аз се вцепених.
– Никола е знаел, че ще умре?
Вера затвори очи.
– Той се страхуваше. Казваше, че някой го следи. Че телефонът му се подслушва. Че Калин го притиска. Че Радослав го държи.
– Защо не ми каза?
Вера ме погледна с умора.
– Защото ти щеше да го накараш да избере. А той беше мъж, който цял живот избираше да не избира.
Седях и усещах как в мен се борят две чувства.
Болка за Никола.
И ярост, че ме е оставил да платя цената.
Вера се наведе към мен.
– Мила, слушай. Калин не иска детето, защото го обича. Иска го, защото Радослав го иска. А Радослав го иска, защото детето е ключ към една сметка, за която ти не знаеш.
– Каква сметка?
Вера извади от чекмеджето малка бележка.
– Никола ми я остави. Код. За касета.
Сърцето ми прескочи.
– Аз намерих касета. Но не мога да я отворя.
Вера ми подаде бележката.
– Това е кодът.
Погледнах цифрите… и после осъзнах, че не мога да ги кажа на глас, защото не искам да ги запомня. Но не беше важно да ги произнеса. Важно беше, че държа ключ към тайна, която може да ни спаси или да ни убие.
Вера прошепна:
– Отвори касетата. И ако намериш нещо, не го носи на никого. Донеси го на Яна.
– Защо на Яна?
Вера се усмихна горчиво.
– Защото тя е единствената, която не се страхува от хора като Радослав. А аз… аз вече се страхувам.
Тази признание ме разтърси.
Излязох от дома на Вера с Тео, с бележката и с усещането, че държа в ръцете си не само бебе, а взрив.
И докато вървях към колата, видях отражение в стъклото на входа.
Мъж.
Стоеше на отсрещния тротоар и гледаше към мен.
Не го познавах.
Но той ме познаваше.
Когато срещна погледа ми, не се скри. Просто се обърна и тръгна, сякаш ми показваше, че може да бъде навсякъде.
Аз се качих в колата с ръце, които трепереха.
Тео спеше.
А аз си прошепнах:
Истината винаги намира път. Но понякога по пътя оставя кръв.
И се заклех, че ако трябва, ще оставя сърцето си, но не и детето.