Нямахме много пари. Тази фраза беше като приспивна песен в нашия дом, повтаряна толкова често, че почти беше изгубила смисъла си, превръщайки се в обикновен фонов шум. Но мракът беше реален.
Нямахме ток, защото не бяхме платили сметките.
Студеният ноемврийски въздух се просмукваше през процепите на старата дограма, а единствената светлина идваше от две мъждукащи свещи, поставени в чинийки върху кухненската маса. Сянката ми, дълга и трепереща, танцуваше по олющената стена, докато се опитвах да си напиша домашното по математика. Брат ми, Самуил, беше на седем и вече спеше, завит с три одеяла в другото легло в стаята ни.
Чакахме мама. Анна.
Тя работеше на две места – чистачка в офис сграда през деня и сервитьорка в западнал бар вечер. Звукът от превъртането на ключа в бравата беше като изстрел в тишината. Вратата изскърца.
Тя влезе, обвита в облак от студен въздух и умора. Лицето ѝ, красиво дори под пластовете изтощение, беше сиво на светлината на свещите. Тя свали тънката си връхна дреха, под която носеше униформата на сервитьорка – бяла риза и черна пола.
„Мамо?“ – прошепнах аз, Мартин. Бях на дванадесет.
Тя вдигна поглед. Очите ѝ бяха празни.
„Как беше?“
Тя само поклати глава, отиде до мивката и пусна водата. Чу се съскане, после капки. Водата също спираше понякога. Тя изми ръцете си със студена вода, треперейки.
Тогава се сетих. Вълнение, което бях потискал цял ден, избухна в мен.
„Мамо! Познай какво!“
Тя се обърна бавно.
„Днес върнаха бележниците. По всички предмети…“ – замълчах, за да направя момента по-драматичен, изваждайки бележника от чантата си. – „…имам само шестици!“
Един ден, когато майка ми се прибра от работа, ѝ казах, че съм изкарал отлични оценки.
Очаквах усмивка. Може би дори прегръдка. Вместо това, раменете ѝ се свлякоха. Тя седна тежко на един от столовете и закри лицето си с ръце. В първия момент си помислих, че е ядосана. Може би хартията на бележника беше разход, който не можехме да си позволим.
Но след това чух звук. Глух, задавен, разтърсващ.
Тя плачеше.
Не беше тихият, уморен плач, с който бях свикнал. Беше ридание, идващо от дълбините на душата ѝ, пълно с отчаяние, което ме ужаси повече от тъмнината и студа.
„Мамо? Какво има? Не се ли радваш?“
Тя вдигна глава. Очите ѝ бяха червени и диви.
„Радвам се, Марти. Разбира се, че се радвам. Ти си… ти си толкова умен. А аз…“ – тя погледна към празния хладилник, към спрения електромер на стената. – „…аз не мога дори да ти купя проклета крушка, за да четеш.“
Тя скочи. Движението беше толкова рязко, че почти събори стола.
„Аз… трябва да…“ – думите ѝ се губеха.
Тя излезе.
Просто така. Грабна якето си, блъсна вратата и изчезна в тъмния коридор на блока. Остави ме сам със свещите, спящия ми брат и оценките ми.
Мина час. Свещите почти догоряха. Страхът започна да ме гризе. Къде отиде? Дали ще се върне?
Минаха два часа. Самуил се размърда в съня си и проплака. Отидох и го завих отново. Сърцето ми биеше в гърлото.
Точно когато последната свещ започна да плющи, заплашвайки да ни остави в пълен мрак, вратата отново се отвори.
Тя се върна с…
Беше преобразена. Косата ѝ беше влажна от топящия се сняг навън, но бузите ѝ бяха зачервени. В ръцете си не носеше торби с храна. Не носеше нищо. Почти.
Тя спря насред стаята, дишайки тежко. После бавно бръкна в джоба на якето си.
Извади малка, кадифена кутийка. Черна.
Подаде ми я. Ръцете ѝ трепереха толкова силно, че кутийката почти падна.
„Отвори я“ – гласът ѝ беше дрезгав.
Отворих я. Вътре, върху бял сатен, лежеше… не беше обеца. Беше висулка. Малък диамант, или поне нещо, което приличаше на диамант, обгърнат в бяло злато. Беше най-красивото и скъпо нещо, което някога бях виждал.
„Мамо… откъде…“
Тя не ми позволи да довърша.
„Това е за теб. За оценките ти.“ – каза тя, но погледът ѝ беше далечен. – „Не. Не е за теб. Тоест, заради теб е. Аз… продадох го.“
„Продаде какво?“
Тя се усмихна, но усмивката не стигна до очите ѝ. Беше по-скоро гримаса на болка.
„Не. Не го продадох. Аз… го взех.“
„Взе ли го? Откъде?“
Тя отиде до прозореца и се загледа в тъмнината навън, въпреки че отвътре не се виждаше нищо.
„Един стар приятел. Дължеше ми услуга.“ – каза тя. Но тонът ѝ беше натегнат. Лъжата беше толкова гъста, че можех да я разрежа с нож.
Тогава тя извади от другия си джоб смачкан плик. Отвори го и на масата се изсипаха пари. Не много, но достатъчно. Достатъчно за тока. Достатъчно за храна за седмица.
И извади една торта. Малка, шоколадова торта от близката сладкарница.
„За отличника“ – каза тя, гласът ѝ вече беше по-мек.
Но аз не гледах тортата. Гледах кадифената кутийка. И гледах майка си. Жената, която се върна, не беше същата, която излезе преди два часа. Нещо се беше счупило в нея. Или може би… нещо се беше родило.
Нещо опасно.
„Мамо“ – казах тихо, докато тя палеше котлона, за да стопли вода за чай на газовия котлон, който още имахме. – „Кой е този приятел?“
Тя замръзна. Ръката ѝ със запалката спря във въздуха.
„Няма значение, Марти. Хайде да ядем торта. Утре ще платя тока.“
Тази нощ заспах, стиснал кадифената кутийка. Знаех, че животът ни току-що се беше променил завинаги. И не бях сигурен дали е за добро.
Глава 2: Бизнесменът
На следващата сутрин токът беше платен. Светлината на крушката в кухнята изглеждаше неестествено ярка, болезнена за очите, свикнали с мрака. Анна беше почти весела. Тя приготви закуска – истинска закуска с яйца и сирене. Не каза нито дума повече за предната вечер, за парите или за висулката. Аз скрих кутийката под дюшека си.
Но промяната не беше само в електричеството. Тя беше във въздуха.
Минаха седмици. Анна напусна работата си в бара. Каза, че си е намерила нещо по-добро – „административна работа“, както я нарече, в „голяма фирма“. Започна да се облича различно. Старите ѝ, износени пуловери бяха заменени с елегантни блузи. Започна да носи червило.
И започна да се прибира късно. По-късно, отколкото когато беше сервитьорка.
Една вечер, около месец след нощта с висулката, седяхме със Самуил и гледахме телевизия. Чухме гласове пред вратата. Гласът на майка ми, тих и леко уплашен, и друг глас – мъжки, дълбок и уверен.
Вратата се отвори. Анна влезе, но не беше сама.
Зад нея стоеше мъж. Беше висок, облечен в скъпо палто, което изглеждаше нелепо в олющения ни коридор. Миришеше на силен, скъп парфюм, който мигновено надделя над миризмата на мухъл и зеле.
„Марти, Самуил“ – каза Анна, гласът ѝ трепереше леко. – „Това е господин Кирил. Той е… моят нов шеф.“
Кирил влезе, без да чака покана. Той огледа апартамента с изражение, което беше смесица от погнуса и любопитство, сякаш разглеждаше експонат в зоологическа градина. Очите му, студени и сиви, се спряха върху мен.
„Значи това е отличникът“ – каза той. Гласът му беше плътен и не оставяше място за възражение. – „Анна ми разказа за теб.“
Той не се усмихна. Просто ме огледа. Почувствах се гол.
„Здравейте“ – измънках аз.
„Кирил донесе подаръци“ – каза Анна бързо, твърде бързо.
Той щракна с пръсти към нея, без да откъсва поглед от мен. Тя, моята майка, се втурна към вратата и взе две големи, лъскави торби, които той беше оставил в коридора.
Вътре имаше конструктор за Самуил, от онези, които виждахме само по витрините, и дебела, тежка книга за мен – енциклопедия за динозаври. Имаше и храна – пушена сьомга, синьо сирене, неща, които не знаех как се ядат.
„Анна ми каза, че обичаш да четеш“ – каза Кирил, докато аз държах тежката книга. – „Знанието е сила, момче. Но парите са власт. Никога не забравяй това.“
Той се настани на дивана ни, който изскърца протестно под тежестта му. Анна стоеше права до него, не сядаше. Тя беше като прислужница в собствения си дом.
„Ти“ – каза той, сочейки Самуил. – „Иди си играй в другата стая. Искам да говоря с брат ти и майка ти.“
Самуил погледна към мама. Тя кимна.
Когато останахме само тримата, атмосферата в стаята се сгъсти. Кирил извади златна табакера.
„Имаш ли против?“ – попита той, но вече вадеше дълга, тънка цигара.
„Не, разбира се“ – каза Анна.
Той запали. Димът беше ароматен и тежък.
„Майка ти е много… отдадена жена, Мартин“ – каза той, издишвайки бавно дима към тавана. – „Тя е готова на всичко за вас, децата. Това е възхитително. И много рядко в днешно време.“
Той погледна към Анна. „Нали, мила?“
„Да, Кирил“ – прошепна тя.
„Аз вярвам в инвестициите“ – продължи той, връщайки погледа си към мен. – „Инвестирам в сгради, в акции, в бъдеще. И реших да инвестирам във вас. В майка ти. И в твоето образование.“
Почувствах ледени тръпки да пробягват по гърба ми.
„Какво искате да кажете?“
„Искам да кажа, че този коптор не е място за бъдещ гений.“ – Той се засмя сухо. – „Намерил съм ви нов апартамент. По-голям. В центъра. С парно. Ще се преместите следващата седмица.“
Погледнах към мама. Очите ѝ бяха приковани в пода. Тя не изглеждаше щастлива. Изглеждаше ужасена.
„Ние… ние не можем…“ – започнах аз.
„Можете“ – прекъсна ме Кирил рязко. – „Аз плащам. Това е… бонус за добрата работа на майка ти. Нали така, Анна?“
Анна само кимна, прехапвайки устна.
Кирил се изправи. Беше дори по-висок, отколкото изглеждаше седнал. Той се приближи до майка ми и докосна бузата ѝ. Тя трепна, но не се отдръпна.
„Добра си, Анна. Много си добра в работата си.“ – Той се обърна към мен. – „А ти, момче, учи. Това е твоята работа. Учи, за да не се налага един ден майка ти да… работи толкова усилено.“
Заплахата, скрита в думите му, увисна във въздуха. Това не беше шеф. Това не беше приятел.
Това беше собственик.
Той тръгна към вратата. Преди да излезе, се обърна.
„А, да. Висулката. Харесва ли ти?“ – попита той директно мен.
Сърцето ми спря. Как знаеше?
„Тя…“
„Знам, че е при теб. Пази я. Това е първият ти урок, Мартин. Всичко си има цена. Абсолютно всичко.“
Той излезе. Чухме как тежките му стъпки заглъхват по стълбите.
Майка ми се свлече на дивана и се разплака отново. Но този път не беше от отчаяние. Беше от срам.
Аз отидох в стаята си. Отворих енциклопедията. На първата страница, с елегантен, но твърд почерк, беше написано: „Собственост на Кирил. Временно предоставена.“
Той не ни даваше подаръци. Той ни взимаше назаем. И знаех, че лихвата ще бъде ужасяваща.
Глава 3: Новата къща и старата лъжа
Преместването беше сюрреалистично. Кирил беше изпратил хамали и камион. За по-малко от час, скромната ни покъщнина беше натоварена и пренесена в свят, който не ни принадлежеше.
Новият апартамент беше огромен. Намираше се на последния етаж на лъскава нова кооперация с портиер и стъклен асансьор. Имаше три спални, две бани и всекидневна, голяма колкото целия ни стар апартамент. От терасата се виждаше цялото небе, не само парчето, затиснато между съседните блокове.
И беше топло. Парното бръмчеше тихо и постоянно, разпръсквайки топлина, която ни караше да се чувстваме сънливи и лениви.
„Виж, Марти! Моя собствена стая!“ – Самуил тичаше из апартамента, а смехът му отекваше в празните стаи.
Аз обаче не можех да се зарадвам. Всичко беше обзаведено. Студени, модерни мебели от кожа и стъкло, които изглеждаха така, сякаш никой никога не ги беше ползвал. Кирил беше помислил за всичко. Имаше заредена кухня, нови чаршафи на леглата. Дори нови дрехи в гардеробите.
Анна обикаляше апартамента като призрак, докосвайки повърхностите с недоверие. Тя вече не работеше. Кирил ѝ беше „забранил“.
„Твоята работа сега е да се грижиш за децата и да си красива“ – бях го чул да ѝ казва по телефона.
Той идваше няколко пъти седмично. Винаги вечер. Идваше с колата си – черен, лъскав звяр, който мъркаше като пантера. Когато той беше там, ние със Самуил трябваше да стоим в стаите си. Трябваше да сме тихи. Чувахме гласове – неговият, дълбок и заповеден, и нейният, тих и покорен. Понякога чувахме и смях. Но по-често чувахме тишина. Напрегната, тежка тишина, която беше по-лоша от крясъци.
Една вечер Самуил се събуди от кошмар и изтича в хола, плачейки. Аз го последвах.
Вратата на спалнята на мама беше открехната. Кирил беше там. Беше само по панталон, а мама… тя носеше тънък, копринен халат, който той ѝ беше донесъл. Кирил държеше майка ми за китката, а лицето му беше гневно.
„…не мисли, че не знам, Анна! Не съм глупак!“ – съскаше той.
„Не е вярно, Кирил! Кълна се! Аз… аз съм само твоя!“ – плачеше тя.
„По-добре да е така. Защото знаеш какво ще стане, ако не е. Знаеш, че мога да ви върна в онази дупка за секунда. Разбираш ли ме?“
„Да. Разбирам.“
Тогава той я целуна. Беше груба, собственическа целуна, която накара стомаха ми да се преобърне. Самуил изхлипа.
Кирил се обърна рязко. Видя ни. Очите му се присвиха. Но след това се усмихна. Пусна майка ми и се приближи до нас.
„Кошмари, а?“ – каза той, гласът му отново беше плътен и спокоен. Той се наведе към Самуил. – „Няма страшно. Всичко е наред. Чичо Кирил се грижи за вас.“
Той потупа Самуил по главата, но погледът му беше вперен в мен. Беше предупреждение.
Майка ми избърса сълзите си и се усмихна изкуствено. „Хайде, Сами. Да те върна в леглото.“
Аз останах в коридора, вцепенен. Кирил се изправи пред мен.
„Виждаш ли, Мартин? Това е семейният живот. Сложен е. Има компромиси. Майка ти прави компромис, за да имаш ти бъдеще. За да отидеш в университет.“
„Аз не искам да ходя в университет с твоите пари“ – изсъсках аз, изненадвайки себе си със смелостта си.
Гневът проблесна в очите му, но бързо беше овладян. Той се засмя.
„О, ще искаш. Всички искат парите ми. Дори когато се преструват, че не ги искат. Ти си умен, Мартин. Ще го разбереш. А сега, лека нощ.“
Той влезе в спалнята на майка ми и затвори вратата. Чух как ключът се превърта.
Тази нощ не спах. Лежах и слушах звуците от другата стая – тихи, приглушени, по-лоши от всичко, което можех да си представя. Разбрах, че сме в капан. Златна клетка, но все пак клетка.
Минаха години. Аз пораснах, станах висок, но останах слаб и мълчалив. Самуил беше красиво, щастливо дете, което приемаше лукса за даденост. Той наричаше Кирил „чичо Кирил“ и искрено го харесваше.
Аз се потопих в книгите. Те бяха моето бягство. Учех като луд, не защото Кирил го искаше, а защото знаех, че знанието е единственото оръжие, което имам срещу него. Исках да стана адвокат. Исках да науча правилата на света, който той обитаваше, за да мога един ден да го победя.
Анна се промени. Тя напълня леко, лицето ѝ се изглади. Изглеждаше по-млада. Носеше скъпи дрехи, ходеше на фризьор, но очите ѝ останаха празни. Тя беше красива, празна кукла, която Кирил показваше на бизнес вечерите си.
Започнах да забелязвам неща. Как тя трепваше, когато телефонът звъннеше. Как понякога изчезваше за часове, „на пазар“, а се връщаше с подути очи.
Един ден, бях на седемнадесет, прибрах се по-рано от училище. Апартаментът беше тих. Мислех, че няма никой. Отидох в кухнята да си налея вода и чух глас от стаята на майка ми. Не беше Кирил.
Беше друг мъж.
Приближих се тихо до вратата. Тя беше леко открехната.
„Не може да продължава така, Анна. Аз… аз те обичам.“ – Гласът беше млад и отчаян.
„И аз те обичам, Петър. Но не мога. Моля те, тръгвай си. Ако Кирил разбере…“
„Какво? Какво ще направи той, което вече не е направил? Той те притежава!“
„Той притежава децата ми! Ако тръгна, той ще ми ги вземе. Ще ни унищожи. Ти не го познаваш.“
„Познавам теб! И знам, че това те убива. Бягай с мен, Анна. Моля те. Ще отидем далеч. Ще започнем отначало.“
Чу се звук от целувка, последван от ридание.
„Не мога. Сега си тръгвай. Моля те…“
Отдръпнах се от вратата, сърцето ми блъскаше. Изневяра. Майка ми, жертвата, имаше своя собствена тайна. Скрит живот в скрития живот. Мъжът, Петър, беше младият ѝ инструктор по тенис, когото Кирил ѝ беше наел.
Излязох от апартамента, преди да са ме усетили. Лутах се с часове из улиците.
Светът, който познавах, беше лъжа, построена върху друга лъжа. Кирил беше чудовище, но майка ми… тя не беше просто жертва. Тя беше играч. И беше изключително непредпазлива.
Знаех, че това няма да свърши добре. Кирил знаеше всичко. И усещах, че той знае и за това.
Глава 4: Университетът и заемът
Напрежението вкъщи стана почти физически осезаемо. Кирил беше по-често там, по-контролиращ, а усмивките му бяха по-ледени от всякога. Той се държеше с мама с престорена нежност, която ме караше да настръхвам. Купуваше ѝ по-скъпи подаръци, по-големи диаманти. Задушаваше я с лукс.
Петър, инструкторът по тенис, изчезна. Просто не се появи един ден. Мама прекара два дни заключена в стаята си, а официалната версия беше „мигрена“. Когато излезе, беше по-тиха, по-бледа и по-покорна от всякога.
Аз бях приет. Юридическият факултет. Най-добрият в страната.
Вечерята, на която съобщих новината, беше тържествена. Кирил беше там. Той вдигна чаша.
„За Мартин!“ – провикна се той, а кристалната чаша улови светлината на полилея. – „Бъдещият адвокат. Моят адвокат, надявам се. Семейството трябва да се държи заедно.“
Усетих как жлъчка се надига в гърлото ми.
„Няма да уча право, за да защитавам… теб“ – казах аз, гласът ми беше равен и студен.
Самуил се засмя, мислейки, че това е шега. Мама замръзна, с вилица наполовина път към устата си.
Кирил остави чашата си. Звънът беше оглушителен в настъпилата тишина.
„Какво каза?“
„Казах, че няма да бъда твой адвокат. И няма да уча с твоите пари.“
„Мартин, не!“ – извика мама.
„Това е чудесно, Мартин“ – каза Кирил, усмихвайки се. Но очите му бяха мъртви. – „Възхищавам се на принципите. Наистина. Но принципите са скъпи. А ти, както си спомням…“ – той направи жест към луксозния апартамент – „…нямаш пари.“
„Ще взема студентски заем.“
„Заем?“ – Кирил избухна в смях. Истински, гръмогласен смях. – „Заем? Ти, който си живял като принц последните пет години, ще се редиш на опашка за студентски заем? Ще живееш в общежитие? Ще ядеш боб в стола? Не ме разсмивай.“
„Ще работя. Ще направя каквото трябва.“
„Марти, моля те…“ – започна мама, сълзи напираха в очите ѝ. – „Недей да го ядосваш. Кирил само иска да ти помогне…“
„Той не помага! Той купува!“ – изкрещях аз, скачайки от стола. Чинията ми падна на пода и се счупи на хиляди парчета. – „Той купи теб, купи апартамента, купи Самуил, но мен няма да ме купи!“
За пръв път видях Кирил наистина ядосан. Той също се изправи, блъскайки стола си назад.
„Ти си неблагодарно малко…“
„Какво? Чудовище? Като теб?“
Той вдигна ръка да ме удари. Не трепнах. Стоях и го гледах в очите, предизвиквайки го.
Мама изпищя. „Не, Кирил! Моля те! Той е дете!“
Това сякаш го спря. Той бавно свали ръката си. Оправи сакото си.
„Добре“ – каза той тихо, а тихият му глас беше по-страшен от крясък. – „Добре, Мартин. Искаш да си мъж? Искаш да се справиш сам? Чудесно. Да видим колко ще издържиш.“
Той се обърна към Анна. „От днес, кранчето спира. Нито стотинка. Нито за теб, нито за него. Ще останете в апартамента. Засега. Но всички карти са блокирани. Шофьорът няма да идва. Искам да видя как този… мъж… ще плати таксата си за университета.“
Той тръгна към вратата.
„А, Мартин“ – каза той, без да се обръща. – „Относно заема. Банките проверяват доходите на семейството. А според данъчните, майка ти има много добри доходи. Аз се грижа за това. Успех с кандидатстването.“
Той излезе. Вратата се затвори с тихо, окончателно щракване.
Останахме сами. Мама плачеше на пода, опитвайки се да събере парчетата от чинията. Самуил се беше скрил в стаята си.
А аз разбрах. Той не ме беше ударил. Беше направил нещо много по-лошо. Беше ми отрязал краката и ми беше казал да бягам.
Глава 5: Сестрата
Кирил не се шегуваше. Животът, какъвто го познавахме, приключи в същата нощ. Парното спря, защото сметките не бяха платени. Топлата вода също. Храната в хладилника бързо намаля и не беше заменена. Отново се върнахме към свещите. Но този път бяхме в луксозен апартамент, което правеше иронията още по-болезнена.
Мама беше в шок. Тя прекарваше дните си на дивана, втренчена в празния екран на телевизора. Беше забравила как се живее без парите на Кирил. Беше забравила как се работи.
Аз трябваше да действам.
Таксата за университета беше непосилна. Кирил беше прав – официално бяхме „богати“ и не отговарях на условията за заем или стипендия.
Бях отчаян. И тогава се сетих за нея.
Магдалена.
Моята по-голяма сестра. Продукт от първия брак на майка ми, за който никога не се говореше. Когато Кирил се появи, Магдалена беше на осемнадесет. Тя видя какво се случва, нарече майка ни с думи, които все още горяха в паметта ми, и си тръгна.
Не я бяхме виждали от пет години.
Намерих я трудно. Беше си сменила името. Не фамилията, а малкото име. Беше станала „Мира“. Работеше като сервитьорка в денонощно заведение в другия край на града и живееше в малка стая под наем.
Когато ме видя да влизам в заведението, тя изпусна таблата.
„Мартин?“ – гласът ѝ беше дрезгав, по-дълбок, отколкото го помнех.
Тя беше променена. Слаба, с тъмни кръгове под очите, но в погледа ѝ имаше стомана, която липсваше на майка ми.
Седнахме в една от празните кабинки. Миришеше на стара мазнина и цигари.
Разказах ѝ всичко. За университета, за Кирил, за спрените пари, за празния хладилник.
Тя слушаше мълчаливо, пушейки цигара след цигара.
„Значи“ – каза тя накрая, издишвайки дим. – „Златната клетка най-накрая се оказа тясна. И малкият принц идва при Пепеляшка да иска пари.“
„Мира… Магдалена… аз…“
„Не ме наричай така. Онова момиче е мъртво.“ – Тя ме погледна студено. – „Какво очакваш от мен, Марти? Аз едва свързвам двата края. Взела съм кредит за жилище. Едностаен апартамент, който изплащам с кръв. Мислиш, че имам пари за твоите елитни такси?“
„Не искам пари. Искам… не знам. Съвет. Помощ.“
Тя се засмя горчиво. „Помощ? Аз молех нея за помощ. Молех я да не го прави. Да не ни продава. Тя избра. Тя избра теб и Самуил. Избра лукса. Е, сега си плащайте.“
„Тя не е добре, Мира. Тя… тя е счупена.“
„Добре дошла в клуба.“ – Тя смачка фаса си в пепелника. – „Виж, Марти. Съжалявам. Наистина. За теб. Ти не си виновен за това. Но аз не мога да ти помогна. Не и с пари.“
Тъкмо се канех да си тръгна, смазан от отчаяние, когато тя каза:
„Но… познавам някого. Адвокат. Млада е, но е звяр. Казва се Даниела. Работехме заедно като сервитьорки, преди тя да завърши. Понякога ми помага с документи за заема.“
Тя надраска име и телефонен номер на една салфетка.
„Кажи ѝ, че аз те пращам. Може би тя ще измисли нещо за този твой заем. Но не се надявай много.“
Взех салфетката. Беше сламка, но беше единствената, която имах.
„Благодаря ти, Миро.“
„Върви си, Марти. И не идвай повече. Аз имам свой живот. Не искам да имам нищо общо с… нейния свят.“
Тръгнах си. Навън валеше. Бях изгубил сестра си, но бях намерил име.
Срещнах се с Даниела на следващия ден. Офисът ѝ беше малък, в сутерен, но беше пълен с книги. Тя беше на моята възраст, с остри черти и още по-остър ум.
Тя изслуша историята ми, ровейки в документите, които бях донесъл.
„Кирил.“ – каза тя името, сякаш го опитваше на вкус. – „Чувала съм го. Той е голяма риба. И е мръсна риба. Мира права ли е, че той ви е настанил в апартамент, който не е ваш?“
„Да. Предполагам, че се води на негово име.“
„И майка ти е получавала пари от него, без трудов договор, предполагам?“
„Да.“
Даниела се облегна назад. „Това е лошо. Вие нямате никакви права. Но той е направил грешка.“
„Каква?“
„Като те е ядосал.“ – Тя се усмихна леко. – „Виж, за университета не мога да направя много. Той е прав за доходите. Но мога да направя друго. Можем да го съдим.“
„Да го съдим? За какво?“
„За издръжка. Въпреки че майка ти не е била женена за него, тя е била в съжителство, което е довело до раждането на… чакай, Самуил негов син ли е?“
Спрях. „Не. Не, разбира се. Баща ни…“
„Къде е баща ви?“ – попита Даниела остро.
Това беше въпросът, който никога не бяхме задавали. Мама винаги казваше, че е „заминал“.
„Не знам.“
„Е, по-добре да разбереш. Защото, ако Кирил е бил просто любовник, нещата са сложни. Но ако е прогонил баща ви…“ – Тя почука с химикалка по бюрото. – „Има един друг начин. Ти си приет право, нали? Върви и се запиши.“
„Но аз нямам пари за таксата!“
„Няма. Отиди при ректора. Отиди при декана. Разкажи им историята си. Точно както ми я разказа. Кажи им, че искаш да учиш, за да се бориш с хора като Кирил. Поискай отсрочка. Поискай да платиш на части. Поискай да работиш в библиотеката. Бъди отчаян, но бъди умен.“
Думите ѝ ми вляха кураж.
„А какво ще правиш ти?“
„Аз?“ – усмивката ѝ стана хищна. – „Аз ще започна да ровя. Ще проверя фирмата на господин Кирил. Ще видя дали всичките му „инвестиции“ са законни. Хора като него винаги оставят следи. Особено данъчни.“
Когато излязох от офиса ѝ, вече не бях отчаян. Бях бесен. И имах план.
Глава 6: Завръщането на Стоян
Успях да се уредя в университета. Сделката беше тежка – получих отсрочка за първата такса, при условие че работя вечер в университетската библиотека и поддържам отличен успех. Беше унизително, но и освобождаващо. Живеех на кафе и сухари, но бях там. Бях в системата.
Вкъщи положението беше трагично. Бяхме продали повечето от скъпите мебели, които Кирил беше купил, само за да платим сметката за тока и да купим храна. Луксозният апартамент се превърна в призрачен склад.
Една вечер се прибрах късно от библиотеката. Беше зима, валеше мокър сняг. Като влязох във входа, видях мъж, свит до радиатора. Беше слаб, с брадясало лице и носеше тънко, мръсно яке. Клошар, помислих си, и тръгнах да го подминавам.
„Марти?“ – каза той.
Спрях. Гласът беше дрезгав, но… познат.
Обърнах се. Мъжът се изправи. Беше висок, точно като мен. И имаше моите очи.
Сърцето ми спря.
„Та… татко?“
Стоян. Баща ми. Човекът, когото не бях виждал от почти шест години. Човекът, който беше изчезнал една сутрин, оставяйки само бележка, че „заминава да търси работа“.
Той се усмихна тъжно, показвайки липсващ зъб. „Пораснал си, момчето ми.“
Не знаех какво да правя. Дали да го прегърна, или да го ударя.
„Къде беше?“ – Гласът ми беше леден.
„Тук. Наоколо.“ – Той сведе поглед. – „Не беше лесно, Марти. Аз…“
„Шест години, татко! Шест години! Знаеш ли през какво минахме? Знаеш ли какво направи мама?“
„Знам. Знам за него. За Кирил.“ – В гласа му имаше отрова. – „Затова съм тук. Чух, че ви е изхвърлил.“
„Не ни е изхвърлил. Просто ни отряза парите. Как изобщо ни намери?“
„Следя ви. Отдалеч. Винаги съм ви пазил, доколкото можех.“
Това беше твърде много. Гневът, който бях потискал с години, избухна.
„Пазил си ни? Пазил си ни?! Бяхме в тъмното и студеното! Мама трябваше да… да се продаде! А ти си ни „пазил“? Къде беше, по дяволите?!“
Влязохме в апартамента. Мама беше в кухнята, опитвайки се да сготви нещо от остатъци. Когато видя Стоян, чинията, която държеше, падна от ръцете ѝ.
„Стояне?“ – прошепна тя.
Той пристъпи към нея. За миг видях старата любов в очите му. Но тя беше погребана под твърде много болка.
„Анна.“
И тогава историята се изля. Истинската история.
Стоян не беше заминал да търси работа. Той беше имал малък бизнес – автосервиз. Взел беше заем, за да го разшири. Заем от фирма за бързи кредити, която, без той да знае, била собственост на Кирил.
Кирил искал сервиза. Искал земята под него. Но по-важното – искал е Анна.
„Той те е видял с мен в парка, спомняш ли си?“ – каза Стоян, гласът му трепереше. – „Месеци преди да изчезна. Беше ме повикал в офиса си уж за заема.“
Кирил беше предложил сделка. Стоян му прехвърля сервиза и „изчезва“. В замяна, Кирил „ще се погрижи“ за семейството му. Ако Стоян откажел, Кирил щял да използва лихвите по заема, за да го вкара в затвора за дългове и да остави семейството му на улицата.
„Той ми каза: ‘Аз мога да им дам живот, който ти никога няма да можеш. А ти можеш да гниеш в затвора, знаейки, че те гладуват. Или можеш да си тръгнеш и да знаеш, че са добре.’“
„И ти избра да си тръгнеш?“ – извика мама, сълзите се стичаха по лицето ѝ. – „Ти ни остави! Ти ме остави на него!“
„Аз ти оставих избор!“ – изрева Стоян. – „Мислех, че ще се бориш! Мислех, че ще избягаш! Но ти… ти си взела парите. Ти си взела висулката.“
Мама се вцепени. „Как…“
„Аз бях там, Анна. В онази нощ. Когато ти излезе, плачейки. Видях те. Последвах те. Видях те да влизаш в колата му. Видях те да излизаш час по-късно, стиснала плика и кутийката. Мислех, че ще ги хвърлиш. Мислех, че ще дойдеш при мен, че ще избягаме заедно. Но ти се прибра. Ти запали свещите и изяде тортата.“
Тишината в стаята беше оглушителна, нарушавана само от риданията на майка ми.
„Аз трябваше да защитя децата“ – прошепна тя.
„Ти трябваше да защитиш нас!“ – каза Стоян.
Предателство. Беше се случило тогава, преди шест години. Не бяхме просто жертви на Кирил. Бяхме жертви на избора на майка ми и на страха на баща ми.
„Защо се връщаш сега?“ – попита ядосано Мартин.
„Защото той е уязвим.“ – Очите на Стоян блеснаха. – „Чух слухове. Данъчните го разследват. Някаква млада адвокатка е подала сигнали. Жена на име Даниела.“
Погледнах го.
„Той е на ръба. И аз съм тук, за да го бутна.“ – Стоян извади от джоба си смачкан лист хартия. – „Пазих всичко. Всяка заплаха. Всеки документ за онзи фалшив заем. Време е да си плати.“
В този момент разбрах. Войната не беше свършила. Тя едва започваше.
Глава 7: Съдебни дела и скрити животи
Завръщането на Стоян беше катализаторът. Апартаментът вече не беше просто студена клетка; той се превърна в щабквартира. Даниела, баща ми и аз се събирахме всяка вечер на кухненската маса, заобиколени от купчини документи и захранвани от евтино кафе и чист адреналин.
Даниела беше в стихията си. „Това е злато, Стояне! Тези документи за заема… лихвите са незаконни. Това е рекет! Можем да го съдим за изнудване, освен за данъчните измами.“
Докато те подготвяха съдебното дело срещу Кирил за бизнеса на баща ми, аз копаех в друга посока. Като студент по право и служител в библиотеката, имах достъп до архиви. Започнах да проследявам всяка фирма, свързана с Кирил.
Той беше призрачен. Всичко беше на името на офшорни компании или на далечни роднини. Но той имаше слабост. Арогантността му.
Той не просто притежаваше неща; той обичаше да ги контролира.
Открих модел. Той намираше хора в затруднено положение – точно като баща ми. Предлагаше им „помощ“, обикновено под формата на заем с невъзможни условия. И когато те се проваляха, той взимаше всичко. Но не го правеше за пари. Правеше го за власт.
Тогава открих нещо друго. Нещо лично.
Кирил имаше семейство. Истинско семейство.
Съпруга на име Жана и две деца, момичета, които живееха в луксозна къща в предградията. Те водеха тих, респектабилен живот. Жана беше известна с благотворителната си дейност. Кирил беше стълб на обществото там.
Нашата „семейна единица“ с Анна не беше единственият му скрит живот. Тя дори не беше основният. Тя беше просто… страничен проект. Едно от многото забавления.
Когато показах това на майка ми, тя се срина. Цялата ѝ идентичност, изградена върху идеята, че е била „специална“ за него, че нейната жертва е била уникална, се разпадна.
„Той ми каза… той ми каза, че жена му е болна. Че не са заедно от години. Че аз съм единствената, която го разбира…“ – ридаеше тя.
„Той е лъжец, мамо. Той е лъгал всички ни.“ – казах аз, но в гласа ми нямаше съчувствие. Само студена ярост.
Това беше повратната точка за Анна. Нейната скръб се превърна в гняв. Тя вече не беше жертва. Тя искаше отмъщение.
„Аз знам неща“ – каза тя тихо една вечер, прекъсвайки стратегическата ни среща. Тримата с Даниела и Стоян я погледнахме. – „Неща, които той ми е казвал, докато… докато беше пиян. За сметки. За номера. Имена, които не биваше да чувам.“
Тя отиде до спалнята си и се върна с малка, стара тетрадка. Същата, в която аз пишех домашните си преди години.
„Винаги съм си записвала. В случай, че…“
Даниела взе тетрадката. Ръцете ѝ трепереха, докато я прелистваше.
„Анна… това… това е…“
„Това е всичко“ – каза баща ми, поглеждайки бившата си съпруга с новооткрито уважение. – „Това е ключът към всяка врата, която той е заключил.“
Кирил усети, че го притискаме. Той опита да отвърне на удара. Един ден, докато се прибирах от университета, двама мъже ме причакаха в една тясна уличка.
„Господин Кирил ти праща поздрави“ – каза единият. – „Каза да стоиш далеч от неща, които не те засягат. Особено от правото.“
Те ме пребиха. Не лошо, но достатъчно, за да боли. Счупено ребро и насинено око.
Когато се прибрах, окуцявайки, и видях ужаса в очите на баща ми и плача на майка ми, разбрах, че вече няма връщане назад.
„Той направи грешка“ – каза Даниела, докато почистваше раните ми. – „Това вече не е гражданско дело. Това е опит за сплашване. Това е престъпление.“
Тя отиде в полицията. Но не само с моя случай. Отиде с всичко. С тетрадката на Анна. С документите на Стоян. С моите проучвания за данъчните измами.
Войната излезе на светло.
Глава 8: Свидетелската скамейка
Съдебният процес беше цирк. Медиите го бяха надушили. „Бизнесмен филантроп в центъра на скандал за рекет и измама.“ Името на Кирил беше навсякъде.
Той пристигаше в съда всеки ден в безупречен костюм, с армия от скъпи адвокати, които оспорваха всяка запетая. Той изглеждаше спокоен, дори отегчен.
От другата страна бяхме ние. Аз, със счупеното си ребро, което все още болеше. Баща ми, в единствения си костюм, взет назаем. И Даниела, която изглеждаше малка и крехка пред съдията, но чийто глас отекваше с желязна сигурност.
Най-голямото напрежение обаче беше около майка ми. Анна.
Тя беше ключовият свидетел. Нейната тетрадка беше в основата на обвинението за пране на пари, но нейната дума беше тази, която трябваше да свърже Кирил с престъпленията.
Адвокатите на Кирил я унищожиха.
„Госпожо Анна, вярно ли е, че вие сте живели в луксозен апартамент, платен от моя клиент, в продължение на пет години?“
„Да, но…“
„Вярно ли е, че той е плащал за храната ви, дрехите ви, образованието на сина ви?“
„Да.“
„Каква точно беше вашата работа, госпожо? Каква позиция заемахте във фирмата му, за да заслужавате такава щедра компенсация?“
Мама се поколеба. „Аз… аз нямах официална позиция.“
„Нямахте позиция. Разбирам. Значи сте получавали хиляди левове всеки месец, без да работите. Това не ви ли прави… съучастник? Или може би просто една много скъпо платена любовница?“
„Възражение!“ – извика Даниела. – „Адвокатът обижда свидетеля!“
„Приема се. Придържайте се към фактите, колега.“
Но щетите бяха нанесени. Те я изкараха алчна, пресметлива жена, която сега се опитваше да осребри още повече връзката си.
Кирил ме гледаше през цялото време. Не гледаше Анна. Гледаше мен. Усмихваше се.
Дойде ред на баща ми. Той беше спокоен. Разказа историята си. За заема, за заплахите. Адвокатите се опитаха да го изкарат провален бизнесмен, който търси виновник за собствените си провали.
„Господин Стоян, не е ли вярно, че вашият сервиз беше на ръба на фалита преди да срещнете господин Кирил?“
„Не е вярно. Имах работа. Просто исках да се разширя.“
„Значи сте поел риск и сте се провалил. И сега обвинявате човека, който ви е дал шанс?“
„Той не ми даде шанс. Той ми отне всичина.“
Беше дума срещу дума. И Кирил имаше по-добрите думи.
Усещах как делото се изплъзва. Тетрадката на Анна беше пълна с улики, но те бяха косвени. Имаше нужда от нещо, което да ги свърже.
Тогава Даниела ме повика. Беше моят ред да свидетелствам. Не за побоя – това беше отделно разследване. А за нощта, в която всичко започна.
„Господин Мартин“ – започна Даниела, – „разкажете ни за вечерта, в която господин Кирил влезе за пръв път в живота ви.“
Разказах. За студа, за тъмнината, за отличните ми оценки.
„И майка ви излезе и се върна. Какво донесе тя?“
„Пари. И една висулка.“
Адвокатът на Кирил скочи. „Възражение! Това е отпреди шест години! Няма отношение!“
„Има, Ваша чест“ – каза Даниела. – „Моля, позволете на свидетеля да продължи. И моля, висулката да бъде представена като доказателство А.“
Извадих кадифената кутийка. Бях я пазил през всичките тези години. Под дюшека, в дъното на чекмеджето. Беше моят талисман. Моето проклятие.
Подадох я. Съдебният служител я занесе на съдията, който я огледа.
„Това е просто бижу“ – каза адвокатът на Кирил.
„Не е“ – казах аз, гласът ми отекна в залата. – „Това е първото плащане. Това е цената, която майка ми плати за нашия ток.“
„Какво знаете вие? Бил сте дете!“
„Бях дете, което видя как майка му се продава! И знам още нещо.“ – Обърнах се към съдията. – „Той ми каза: ‘Пази я. Това е първият ти урок, Мартин. Всичко си има цена.’“
Погледнах директно към Кирил.
За пръв път видях страх в очите му. Той не очакваше да си спомням. Не очакваше да съм я запазил.
Тогава адвокатът му направи фатална грешка.
„Това е нелепо! Думите на едно дете срещу…“
„Не е само това“ – каза Даниела и хвърли бомбата. – „Ваша чест, имаме още един свидетел. Призоваваме госпожа Жана.“
Съпругата на Кирил.
Глава 9: Цената на истината
Вратата на залата се отвори. Влезе жена, облечена в скъпо, но консервативно сиво. Лицето ѝ беше бледо, но очите ѝ горяха. Това беше Жана, законната съпруга.
Кирил пребледня. Той се опита да стане, но адвокатът му го дръпна надолу.
Жана седна на свидетелската скамейка. Тя не погледна съпруга си.
„Госпожо Жана“ – започна Даниела, гласът ѝ беше необичайно мек. – „Вие тук ли сте по призовка?“
„Не. Тук съм доброволно.“
„Познавате ли господин Кирил?“
„Той е мой съпруг. От двадесет години.“
„Бяхте ли наясно с… другите му връзки? Конкретно тази с госпожа Анна?“
„Бях наясно, че той има… слабости“ – каза Жана с леден глас. – „Толерирах ги. Мислех, ги за част от цената на живота, който водехме. Докато не разбрах за децата.“
Тя вдигна поглед и погледна право към мен.
„Той не просто е имал любовница. Той е играл на ‘семейство’. Той е използвал моите пари, парите на баща ми, за да финансира този… този фарс. За да унищожи друго семейство. За да пребие сина ѝ.“
Залата избухна в шепот.
„Аз бях тази, която плати за онази висулка“ – продължи Жана. – „Беше подарък за годишнината ми. Той каза, че я е изгубил. А всъщност я е дал на любовницата си като авансово плащане.“
Тя се обърна към Кирил. За пръв път.
„Ти ме унижи, Кирил. Но това мога да го преглътна. Но ти използва парите ми, за да унищожаваш хора. Ти използва името на моето семейство, за да переш мръсните си пари. И това няма да го преглътна.“
Тя подаде на съдебния служител папка.
„Това са оригиналните документи. Банкови извлечения. Доказателства за преводи от нашите общи сметки към офшорните компании, които той използва, за да изнудва хора като господин Стоян. И да плаща на любовници като госпожа Анна.“
Адвокатите на Кирил крещяха. Съдията удряше с чукчето. Но беше твърде късно.
Жана беше донесла не просто доказателства. Тя беше донесла присъдата.
Тя не беше просто съпруга. Тя беше дъщеря на човека, чиито пари Кирил беше използвал, за да изгради империята си. И тя я събаряше.
Глава 10: Новото начало
Присъдата беше бърза. Кирил беше признат за виновен по множество обвинения – рекет, изнудване, пране на пари, данъчни измами. Получи дълга присъда.
Когато го извеждаха с белезници, той ме погледна. Усмивката я нямаше. Имаше само чиста, нефилтрирана омраза.
Но аз не се страхувах.
Последствията бяха бързи. Активите му бяха замразени. Включително и нашият апартамент. Трябваше да се изнесем в рамките на седмица.
Империята на Кирил се срина, повличайки и съпругата му Жана. Тя беше изгубила милиони, но беше запазила достойнството си.
А ние? Ние бяхме свободни. Но бяхме и бездомни.
И тогава се появи Мира. Моята сестра. Беше следила процеса по новините.
Тя ни чакаше пред блока, докато изнасяхме малкото си останали вещи в кашони.
„Значи… свърши“ – каза тя.
„Свърши“ – потвърдих аз.
„Онзи апартамент, за който ви казах…“ – тя погледна към баща ми и майка ми, които стояха неловко един до друг. – „…онзи, с ипотеката. Едностаен е. Но има голям диван.“
Майка ми избухна в сълзи и прегърна дъщеря си, която не беше виждала от години. Мира стоеше сковано за момент, преди бавно да отвърне на прегръдката.
Преместихме се там. Всичките петима. Аз, Самуил, мама, татко и Мира. Беше тясно. Беше шумно. Спяхме на смени.
Но беше истинско.
Баща ми започна работа в малък сервиз. Вече не беше собственик, но работеше това, което обичаше. Той и мама… те не се събраха. Имаше твърде много болка. Но се научиха да бъдат приятели. Научиха се да бъдат родители на Самуил.
Мама започна работа. Като чистачка. В същата офис сграда, откъдето беше започнала. Но този път беше различно. Тя се прибираше уморена, но не и победена.
Мира продължи да работи като сервитьорка, изплащайки заема си. Но вече не беше сама.
Аз завърших университета. С отличие. Даниела веднага ми предложи работа в нейната малка, но вече известна кантора. Специализирахме се. В защита на хора срещу хищници като Кирил.
Една вечер, години по-късно, седяхме в малкия апартамент на Мира. Вече не беше толкова тясно – аз и татко бяхме наели малка квартира наблизо. Но се събирахме там всяка неделя.
Токът примигна. За секунда.
Всички замръзнахме.
Погледнахме се. Спомнихме си за онази нощ, за свещите, за мрака.
После токът се върна.
Самуил, вече тийнейджър, се засмя. „Какво стана? Защо всички спряхте да дишате?“
Мама се усмихна. Истинска усмивка.
„За нищо, миличък. Просто си спомнихме нещо.“
Аз погледнах към прозореца. Навън светлините на града блестяха. Нямахме много пари. Но имахме ток. И бяхме платили сметките. Всичките.