Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Огромна мъка: В хоспис издъхна и последният приближен на Людмила Живкова
  • Новини

Огромна мъка: В хоспис издъхна и последният приближен на Людмила Живкова

Иван Димитров Пешев март 17, 2024
damqndamqnov.png

Наследникът на комунистическото величие Райко Дамянов – Дамян Дамянов, е издъхнал вчера в хоспис в столичния квартал „Лозенец“.

 

След като се разделя според него по нечестен начин с просторното жилище на родителя си на тузарската улица „Оборище“, дългогодишният кадър на Философския институт на БАН започна да живее при приятели и по квартири, докато накрая, вече със сериозно влошено здраве, бил настанен в дома за възрастни хора.

Година преди това Дамятнов бе повален от тежък инсулт и не можеше да напуска леглото. Забравен от всички, той общуваше само със стария си приятел Антон.

 

По думите на близкия до Йорданка Христова певец от Пловдив Борис Комитов Антон носел храна и лекарства на сина на Райко Дамянов и го наглеждал.

 

Самият Комитов се познавал от години с философа и когато пристигнел в София, първата му работа била да го навести в хосписа, предава България днес.

Дамян Дамянов е единственият българин, койтое бил министър на културата само за ден в правителството на Андрей Луканов в началото на 90-те.

Покойният наследник на червения функционер твърдеше приживе, че в зората на демокрацията бил репресиран от новата власт заради близките си контакти с фамилията на Тодор Живков. Не му дават работа и за да свързва двата края, Дамян разпродал семейните реликви.

Докато още бе в добро здраве, философът даде много интервюта за тиражни български издания, в които описваше куриозни случки с приближени до върховете на властта по соца известни българи, какко и спомени от сладкия живот на комунистическата номенклатура и нейните потомци.

Бил е приятел от дете със сина на Тато – Владимир Живков, ходел е на почивки с Мара Малеева и Людмила Живкова в правителствените резиденции, а след това става един от нефициалните съветници на щерката на Първия.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Андреа се сбила с шеф Ангелов и напуснала Хелс китчън
Next: Какво да правим, когато разберем, че телефонът ни следи, а не искаме да е така

Последни публикации

  • След погребението на младата съпруга на криминалния бос гробището опустя така рязко, сякаш някой дръпна завесата на света. Скъпите автомобили изчезнаха един по един. Охраната се разтвори в мрака като черни сенки. Роднините си тръгнаха, без да се обръщат, а гостите, които не познаваха никого, се качиха в колите си и отнесоха със себе си шепота и страха.
  • Гласът беше женски, премерен, сякаш тази реплика отдавна е отрепетирана и чака точния миг да се изрече.
  • След дълга и изтощителна работна смяна исках единствено уюта на дома. Мислех само за топъл душ, тишина и легло, в което да се разпадна на спокойствие. Но още щом поставих ключа в ключалката, нещо ме дръпна обратно в реалността.
  • Загубих бебето си в тридесет и втората седмица и се прибрах от болницата с празни ръце.
  • Сутринта пак ме събуди болката. Не беше остра, а упорита, сякаш някой ме дърпаше обратно към леглото, към старостта, към онова „няма смисъл“, което се промъква тихо, когато човек остане сам твърде дълго.
  • Аз съм на двадесет и шест, а съпругът ми Владо е на двадесет и седем. Женени сме от две години, а преди четири месеца се преместихме в къщата, която трябваше да бъде нашата мечта.
  • Бях още в униформа, лепнеща по гърба ми, а болката в крака ми се опитваше да изяде мислите ми една по една.
  • Ключът изстина в дланта ми още преди да го пъхна в ключалката. Металът сякаш помнеше чужди пръсти, чужда бързина, чужда вина.
  • Поех дълбоко въздух, пръстите ми трепереха над екрана на телефона. Това беше последният шанс, който им давах.
  • Пискливият звук на сърдечния монитор беше единственото, което не ме лъжеше.
  • Миналия месец татко ми каза, че е променил напълно завещанието си, така че всичко да отиде при нея. Той го каза нежно, добавяйки: „Трябва да се грижим за Лив.“ Но леката усмивка, която тя ми хвърли, ми остана в ума.
  • Никога не бях казвала на семейството на съпруга си, че разбирам испански.
  • На двадесет и седем години съм и дълго време бях убеден, че в любовта съм пълен провал. Личният ми живот се свеждаше до кратки увлечения и учтиви раздели. Нищо истинско, нищо трайно.
  • След дългото боледуване на съпруга ми тишината не беше спокойствие. Беше остатък от шум, който си беше отишъл, а в ушите ми още кънтеше. Понякога, когато стоях сама в кухнята, ми се струваше, че ще чуя отново онова равномерно писукане, от което се бях научила да разпознавам страх, надежда и безсъние само по една промяна в ритъма.
  • Ноемврийският вятър гонеше сухи листа по тротоара, а Андрей стоеше пред витрината на бижутерийния магазин и гледаше отражението си. Петдесет и две години. Сивина по слепоочията. Скъпо палто. Часовник, струващ повече от годишната заплата на обикновен човек.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • След погребението на младата съпруга на криминалния бос гробището опустя така рязко, сякаш някой дръпна завесата на света. Скъпите автомобили изчезнаха един по един. Охраната се разтвори в мрака като черни сенки. Роднините си тръгнаха, без да се обръщат, а гостите, които не познаваха никого, се качиха в колите си и отнесоха със себе си шепота и страха.
  • Гласът беше женски, премерен, сякаш тази реплика отдавна е отрепетирана и чака точния миг да се изрече.
  • След дълга и изтощителна работна смяна исках единствено уюта на дома. Мислех само за топъл душ, тишина и легло, в което да се разпадна на спокойствие. Но още щом поставих ключа в ключалката, нещо ме дръпна обратно в реалността.
  • Загубих бебето си в тридесет и втората седмица и се прибрах от болницата с празни ръце.
  • Сутринта пак ме събуди болката. Не беше остра, а упорита, сякаш някой ме дърпаше обратно към леглото, към старостта, към онова „няма смисъл“, което се промъква тихо, когато човек остане сам твърде дълго.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.