Омъжих се повторно преди две години. Този брак беше коренно различен от първия. Първият беше импулсивен, хаотичен и приключи с очаквана катастрофа. Вторият, с Александър, беше изчислен. Беше решение. Той беше стабилен, успял бизнесмен, а аз бях амбициозна млада юристка, която най-сетне подреждаше живота си. В пакета влезе и тя. Ани. Неговата дъщеря.
Имам доведена дъщеря.
Винаги съм била мила с нея. Усмихвах ѝ се, купувах ѝ подаръци, грижех се за логистиката – училище, уроци по пиано, зъболекар. Но в сърцето си бях издигнала ясна, категорична стена, дебела колкото основите на новата ни къща, за която бяхме изтеглили непосилен кредит за жилище. Тази стена имаше надпис, който само аз виждах: не съм ѝ майка. Аз бях Лилия, партньорът на баща ѝ.
Тя си имаше майка. Ива. Жена, която така и не бях срещала, но чието присъствие беше като постоянен нисък тътен в дома ни. Жена, която според Александър беше… „непостоянна“. Това беше думата, която той използваше, докато избягваше погледа ми.
Един ден всичко се промени.
Беше вторник, а аз имах най-важната среща в кариерата си. Финализирането на едно огромно корпоративно сливане, по което работех девет месеца. От него зависеше дали ще стана младши съдружник в кантората.
Събудих се преди алармата, напрежението вече пулсираше във вените ми. Александър го нямаше. Беше в командировка. Поредната спешна командировка, която изскочи в полунощ. Къщата, която обикновено ме караше да се чувствам успяла, сега изглеждаше зловещо тиха в предзората.
Тъкмо излизах от банята, увита в халат, когато чух. Тихо, жално стенание от стаята на Ани.
Намерих я свита на топка. Лицето ѝ беше зачервено, а очите ѝ – стъклени.
„Лилия… студено ми е“, прошепна тя и се разтрепери.
Челото ѝ гореше. Висока температура.
Инстинктът ми беше да се паникьосам, но аз не се поддавам на инстинкти. Аз се поддавам на протоколи. Първо, обаждане на Ива. Биологичната ѝ майка. Телефонът даде свободно. Отново. И отново. Прехвърли се на гласова поща, пълна и неспособна да приема нови съобщения. „Непостоянна.“
Второ, обаждане на Александър. Той вдигна след петото позвъняване. Звучеше раздразнен и далечен.
„Лилия, какво има? На път съм за среща.“
„Ани е болна. Гори. Не мога да открия Ива.“
Последва дълга, напрегната тишина. Чух женски смях някъде в слушалката, преди той да го заглуши.
„Дай ѝ нещо за температурата. Ще се оправя. Трябва да тръгвам, това е… важно е за бизнеса. Наистина важно.“
Връзката прекъсна.
Стоях в коридора. Вляво беше стаята на Ани. Вдясно беше моят гардероб, където висеше перфектно изгладеният ми тъмносин костюм. В главата ми се блъскаха мисли. Ипотеката. Сметките за колата. Заемът, който бях взела, за да помогна на по-малкия ми брат Веселин да завърши право в университета. Той учеше толкова усърдно, не можех да го предам. И срещата. Моят съперник в кантората, хитрият и безскрупулен Петър, само това чакаше. Една грешна стъпка, един ден отсъствие, и той щеше да обере лаврите.
Ани простена отново.
„Не съм ѝ майка“, казах си твърдо. Ива беше нейната майка. Аз бях Лилия, която имаше среща.
Дадох ѝ от сиропа, който намерих в шкафа. Оставих чаша вода и купичка със солети на нощното ѝ шкафче.
„Ще се прибера по-рано“, излъгах аз. Повече себе си, отколкото нея.
Избрах да отида на работа.
Денят беше мъчение. Ад. Всеки имейл беше като удар с чук. Усмивката на Петър, докато влизахме в конферентната зала, беше прекалено широка.
„Надявам се всичко у дома да е наред, Лилия? Изглеждаш… разсеяна“, подхвърли той достатъчно високо, за да го чуят всички.
Стиснах зъби и изнесох презентацията на живота си. Бях брилянтна. Бях безпощадна. Бях всичко друго, но не и „майка“. Спечелихме. Сливането беше одобрено.
Шефът ми стисна ръката. „Браво, Лилия. Точно това очаквахме.“
Не изпитах триумф. Изпитах само ледена празнота.
Телефонът ми беше изключен през цялото време. Включих го в колата. Десетки пропуснати повиквания. Три от Александър. Седем от… непознат номер.
Сърцето ми започна да бие в гърлото. Забравих за ипотеката, за Петър, за брат ми. Карах към дома, нарушавайки всяко ограничение на скоростта.
Къщата беше подозрително тиха. Нямаше телевизор, нямаше музика.
„Ани?“, извиках. Тишина.
Втурнах се към стаята ѝ. Леглото беше празно. Одеялата бяха смачкани. Чашата с вода беше разлята.
„Ани!“
Паниката ме сграбчи. Тичайки към кухнята, аз се спънах в нещо на пода във всекидневната. Чифт обувки. Дамски. Кални. Не бяха мои.
Вдигнах поглед.
Когато се прибрах, бях шокирана от това, което видях.
На дивана ни, свит в едно от кашмирените одеяла на Александър, спеше не Ани, а непозната жена. Изглеждаше изтощена, мръсна, с тъмни кръгове под очите. До нея, на пода, беше Ани. Спеше дълбоко, челото ѝ беше покрито със студена кърпа.
И над двете стоеше друга жена. Висока, с тежък поглед и ръце, скръстени на гърдите. Тя ме гледаше така, сякаш бях най-отвратителното същество, което някога е виждала.
„И ти най-накрая се прибра“, изсъска тя. Гласът ѝ беше нисък и дрезгав. „Ти ли си тази, която се нарича нейна… втора майка?“
Глава 2: Появата на Магдалена
Светът ми се завъртя. Коя беше тази жена? Коя беше жената на дивана? Къде бях сбъркала в протокола?
„Кои… кои сте вие? Как влязохте?“, успях да изтръгна от себе си, опитвайки се да звуча твърдо, като юрист, а не като уплашена жена.
Високата жена се изсмя. Сух, неприятен смях. „С ключ. Ключът, който Ива винаги е имала. Аз съм Магдалена. Сестра ѝ.“
Тя посочи към спящата фигура на дивана. „А това е Ива.“
Биологичната майка.
Стоях като замръзнала. Ива. „Непостоянната“. Жената-призрак. Сега беше тук, в моята къща, спеше на моя диван, облечена в дрипи.
Магдалена пристъпи към мен. Беше с една глава по-висока и излъчваше заплаха.
„Цял ден се опитваме да се свържем с теб“, изсъска тя. „Ива се появи пред училището на Ани. Припаднала е. Детето е звъняло вкъщи, никой не е вдигнал. Звъняло е на баща си, той е ‘зает’. Накрая се е обадила на мен. На мен! Аз живея на три часа път от тук!“
Тя посочи към Ани. „Намерих ги и двете на прага. Ани се опитваше да вкара припадналата си майка вътре. Трепереше от температура. А ти къде беше? На фризьор? На маникюр?“
„Имах… имах важна среща“, опитах се да се защитя. Думите прозвучаха кухо дори в собствените ми уши.
„Среща.“ Магдалена опита думата, сякаш е нещо горчиво. „Детето можеше да умре. Сестра ми можеше да умре. Но да, разбирам, срещата.“
Тя се обърна. „Лекар идва насам. Аз го извиках. Аз платих за посещението. Ти какво направи днес, освен че си излъска костюма?“
Срамът ме удари като физически удар. Срам, толкова силен, че ме накара да се ядосам.
„Вижте какво, госпожо…“, започнах аз.
„Магдалена“, прекъсна ме тя. „И не ми говори на ‘госпожо’. Ти живееш в къщата на сестра ми. С нейния мъж. И почти остави детето ѝ да умре.“
„Това не е къщата на сестра ти! Ние я купихме! С ипотека!“, извиках аз, а гласът ми потрепери от гняв и унижение.
„Наистина ли? А знаеш ли с какви пари Александър плати първоначалната вноска?“, попита тя тихо, а очите ѝ блеснаха злобно.
Преди да успея да отговоря, Ива на дивана се раздвижи и простена. Отвори очи. Бяха същите като на Ани – големи, кафяви, но сега бяха мътни от болка и объркване.
„Маги? Къде… къде съм? Ани…“
„Тихо, Иво. Всичко е наред“, Магдалена веднага омекна. Тя седна до сестра си, бутайки краката ѝ в скута си, и започна да ги масажира. Беше жест на такава интимност, каквато аз никога не бях показвала към Ани.
Ива ме видя. Страхът, който се появи в очите ѝ, беше по-лош от омразата на Магдалена.
„Тя… тя ли е?“, прошепна Ива.
„Тя е“, отвърна Магдалена. „Адвокатката.“
В този момент на вратата се позвъни. Беше лекарят. Докато той преглеждаше Ани и Ива, аз стоях в собствената си кухня, треперейки. Магдалена беше поела контрола. Тя беше матриархът, който беше дошъл да въдвори ред. А аз бях просто… натрапникът.
Лекарят каза, че Ани е с тежък грип, но ще се оправи. Ива, обаче, беше друго нещо. Изтощение, дехидратация, недохранване. „Тази жена има нужда от болница“, каза той строго.
„Не!“, извика Ива от дивана. „Без болници! Моля те, Маги, без болници!“
Магдалена стисна устни и изпрати лекаря. „Ще се погрижа за нея. Тук.“
Тя се обърна към мен, а в погледа ѝ нямаше и следа от компромис. „Ние оставаме. Докато Ани се оправи напълно. И докато сестра ми стъпи на крака. Имаме да говорим с Александър.“
Тя извади телефона си. „Сега, ако обичаш, дай ми паролата за интернета. И ми кажи къде държиш спалното бельо. Аз ще спя на пода, до Ани. Ти… ти прави каквото правиш.“
Тя ме отпрати. От собствения ми дом.
По-късно същата нощ, докато лежах сама в огромното легло, което споделях с Александър, чух гласове от долния етаж. Магдалена и Ива си шепнеха. Не можех да разбера думите, но чувах тона. Страх. Гняв. И едно име, което се повтаряше отново и отново.
„Димитър.“
Името на съдружника на Александър.
Затворих очи, но сънят не идваше. Чувствах се като измамница. Моят перфектно изчислен живот се разпадаше и всичко започна, защото избрах работата пред детето. Но докато лежах будна, осъзнах нещо още по-страшно. Днешният ден не беше началото. Беше просто моментът, в който завесата се дръпна.
Истинската драма се беше разигравала зад гърба ми от много, много дълго време.
Глава 3: Лъжите на Александър
На сутринта къщата беше променена. Миришеше на билков чай и нещо леко загоряло. Слязох по стълбите и заварих Магдалена в кухнята, облечена в една от тениските на Александър и стар анцуг, който явно беше донесла. Тя правеше супа. От нулата. В осем сутринта.
Ани седеше на кухненския остров, увита в одеяло, и пиеше чай. Изглеждаше по-добре. Ива спеше на дивана, който очевидно вече беше нейното легитимно място.
„Добро утро“, казах аз.
Магдалена не вдигна поглед. Ани сведе очи към чашата си.
Чувствах се като призрак в собствения си дом. Отидох да си направя кафе. Нямаше.
„Изхвърлих го“, каза Магдалена, без да се обръща. „Отрова. Правиш лимонова вода, ако искаш да си полезна. Ива има нужда от витамини.“
Стиснах юмруци. „Трябва да говоря с мъжа си.“
„Нареди се на опашката“, измърмори тя.
Точно тогава телефонът ми иззвъня. Беше Александър. Излязох на терасата, въпреки студа.
„Лилия? Какво става? Телефонът ти беше изключен, по дяволите! Как е Ани?“ Гласът му беше напрегнат.
„Ани е по-добре. Имаме гости“, казах аз, а гласът ми беше равен и студен.
„Гости? Какви гости? Лилия, не мога…“
„Ива е тук. И сестра ѝ, Магдалена. Оказва се, че Ива е припаднала пред училището. Оказва се, че Ани е била с температура цял ден, докато аз… аз бях на работа.“
Последва дълга, тежка тишина. Чух го как псува под нос.
„Слушай ме“, каза той бързо. „Не говори с тях. Не им вярвай. Особено на Магдалена. Те… те искат пари. Винаги са искали пари. Ива е нестабилна. Върна ли се към… старите си навици?“
„Какви стари навици? Изглежда болна и недохранена, Александър. А сестра ѝ изглежда като единствения възрастен в тази къща в момента.“
„Лилия, просто… не прави нищо. Прибирам се. Ще хвана първия полет. Просто ги дръж далеч от документите ми. Заключи кабинета. Моля те.“
„Да заключа кабинета? От какво се страхуваш? Че ще ти откраднат химикалките ли?“
„Не е смешно! Просто го направи! Идват тежки времена, Лилия. Онзи… онзи Димитър…“
„Чух името му снощи. Какво става, Александър? Каква е тази ‘командировка’? И защо чух женски смях, когато ти звънях вчера?“
Той въздъхна тежко. „Сложно е. Бизнесът… имаме проблеми. Огромен проблем. Димитър е изчезнал. С парите от новия проект. И с парите на инвеститорите. Аз… аз съм в ужасна каша. Тази ‘командировка’ беше опит да намеря нов инвеститор, да закърпя положението, преди всичко да се срине.“
„А жената?“, попитах тихо.
„Тя е… тя беше асистентката на инвеститора. Няма нищо общо. Лилия, вярвай ми. Точно сега не мога да си позволя да се съмняваш в мен. Трябва да сме отбор. Особено сега, когато тези лешояди са в къщата ни.“
Не знаех на кого да вярвам. На мъжа си, който очевидно ме лъжеше за мащаба на финансовите си проблеми? Или на жената, която ме гледаше с чиста омраза, но се грижеше за болно дете?
Преди да успея да отговоря, Магдалена отвори вратата на терасата.
„Телефонът“, каза тя и протегна ръка. „Дай ми го.“
„Моля?“, изсмях се нервно.
„Дай ми телефона. Искам да говоря с Александър.“
„Той говори с мен…“, започнах.
Магдалена ми го изтръгна от ръката. „Александър? Слушай ме внимателно, задник такъв. Сестра ми е тук. И няма да мръдне, докато не се върнеш и не ѝ дадеш това, което ѝ дължиш. Не, не парите. Другото. И ако Димитър се обади… кажи му, че го търся. Разбра ли ме?“
Тя затвори телефона и ми го върна. „Мъжът ти е боклук. Но ти май си го знаеш, нали? Иначе защо щеше да се вкопчваш толкова в кариерата си.“
В този момент реших. Стига толкова.
„Вземам си ден отпуск“, обявих аз. „Отивам да говоря с брат си. Веселин учи право, той ще знае… той ще ми даде съвет.“
Магдалена повдигна вежда. „Право? Миличката. Ти не ти трябва адвокат. На теб ти трябва гръбнак.“
Тръгнах си. Докато карах към университета, където Веселин прекарваше дните си над дебели книги, аз плачех. Не от тъга. От ярост. И от страх. Какво беше това „друго“, което Александър дължеше на Ива? И защо Магдалена търсеше Димитър?
Моят подреден живот не просто се разпадаше. Той беше фасада. И току-що се бях блъснала челно в тухлената стена зад нея.
Глава 4: Студентска квартира и морал
Веселин живееше в малка, претрупана квартира близо до университета. Миришеше на стари книги, прегоряло кафе и младежки идеализъм. Той беше пълната ми противоположност – разхвърлян, емоционален и с болезнено силно чувство за справедливост. Бях му платила таксите и заема за тази квартира, но той винаги се държеше така, сякаш ми прави услуга, че ми позволява да му помогна.
Намерих го надвесен над „Облигационно право“, с очила, кацнали на носа му.
„Лилия? Какво правиш тук? Нали имаше… голямата среща?“
„Мина“, казах аз и седнах на единствения друг стол, който беше затрупан с дрехи. Разказах му всичко. За Ани. За Ива и Магдалена. За работата. За лъжите на Александър, за Димитър, за ипотеката. Говорих бързо, трескаво, сякаш думите можеха да подредят хаоса.
Веселин слушаше. Той имаше този рядък талант – да слуша, без да прекъсва, без да съди, докато не чуе всичко.
Когато свърших, той свали очилата си и ги протри.
„Е“, каза накрая. „Загазила си.“
„Това ли е? ‘Загазила си’? Уча те да ставаш адвокат, а ти ми даваш анализ от първи курс!“, сопнах се аз.
„Не, Лили“, каза той тихо. „Загазила си, защото си забравила защо изобщо си станала адвокат. За да помагаш? Или за да си купуш къщи с басейни?“
„Не е честно, Веско. Ти не знаеш какво е…“
„Какво е? Да си възрастен? Да имаш отговорности? Ти избра работата пред болно дете, Лили. Няма значение, че не си ѝ ‘майка’. Ти си единственият възрастен, който е бил там. Ти си я оставила.“
Думите му боляха, защото бяха истина.
„И сега“, продължи той, „имаш няколко проблема. Първо, правен. Мъжът ти е забъркан с измама. Ако Димитър е изчезнал с парите на инвеститорите, фирмата на Александър е отговорна. Като негова съпруга, в зависимост от режима на собственост, който сте избрали, може и ти да си отговорна. Могат да ви вземат къщата, за която толкова се тревожиш.“
Това ме блъсна като студен душ. Ипотеката. „Но аз… аз не съм подписвала нищо за фирмата му!“
„Няма значение. Ако той е използвал семейни активи, за да гарантира заеми… Лили, трябва ти твой собствен адвокат. Не Петър. Не някой от твоята кантора. Някой външен. Незабавно.“
Той стана и започна да крачи из тясната стая. „Второ, морален проблем. Тези жени. Ива и Магдалена. Те знаят нещо. Нещо за Александър и Димитър. Това, че Магдалена търси Димитър… това е лошо. Означава, че не става въпрос само за пари. Може да става въпрос за… изнудване. Заплахи.“
„Александър каза, че са лешояди. Че искат пари.“
„Разбира се, че е казал. А ти какво би казала, ако беше на негово място? Лили, помисли. Ива е биологичната майка. Тя е в дома ти. Болна е. Това е… това е позиция на сила, колкото и да е слаба физически. Магдалена я използва. А ти си по средата.“
„Значи какво да правя?“, попитах, чувствайки се за първи път от години малка и уплашена.
„Първо“, каза той, „прибираш се вкъщи. И не се държиш като юрист. Държиш се като човек. Приготви онази супа. Говори с Ани. Разбери какво е видяла. Разбери какво знае. И говори с Магдалена. Не като с враг, а като с… източник. Разбери какво искат. Наистина.“
Той ме погледна сериозно. „И Лили? Престани да си повтаряш, че ‘не си ѝ майка’. Защото в момента ти си единственото нещо, което прилича на родител в цялата тази бъркотия.“
Излязох от квартирата му с ясен план. Веселин беше прав. Бях забравила основното. Всички в тази история – аз, Александър, Магдалена, Петър – всички ние играехме игри. Но в центъра имаше едно дете.
Когато се прибрах, къщата беше тиха. Магдалена беше излязла. Ива спеше. А Ани седеше сама във всекидневната и гледаше през прозорека.
Седнах до нея. Дълго време мълчахме.
„Тя ще умре ли?“, попита Ани, без да ме поглежда.
„Коя? Мама Ива ли? Не, разбира се, че не. Само е… уморена.“
„Тя винаjи е уморена“, каза Ани. „Заради онзи човек. Онзи, който идваше вкъщи и викаше. Чичо Димитър.“
Сърцето ми спря. „Димитър? Съдружникът на татко?“
„Мхм“, кимна Ани. „Той викаше на мама. Казваше, че татко ѝ дължи пари. Че ще ѝ вземе… ще ѝ вземе… не помня думата. Но мама плачеше. И тогава той ѝ даде някакви хапчета. Каза, че ще ѝ помогнат да ‘забрави’.“
Стомахът ми се сви. Това не беше просто финансова криза. Това беше нещо тъмно, грозно. Димитър е давал хапчета на Ива?
„Ани“, казах внимателно, „какво друго ти е казвал чичо Димитър?“
„Каза, че татко е лъжец. И че ти… ти си виновна, че татко е взел всички пари. И че скоро всички ще си платите.“
Тя ме погледна с големите си, сериозни очи. „Аз направих ли нещо лошо, Лилия?“
Прегърнах я. За първи път от две години я прегърнах истински. Тя беше скована за секунда, а после се вкопчи в мен и се разплака. Плач, който беше задържала твърде дълго.
В този момент вратата се отвори и влезе Магдалена. Ръцете ѝ бяха празни. Лицето ѝ беше пепеляво.
„Той е изчезнал“, каза тя на въздуха. „Отидох до офиса му. Всичко е празно. Димитър е изчезнал. И Александър не си вдига телефона.“
Тя ме погледна. „А ти… ти какво правиш? Най-накрая ли реши да се държиш като човек?“
Телефонът ми иззвъня. Беше от кантората. Петър.
„Лилия“, каза той, а гласът му беше мазен от фалшиво съчувствие. „Шефът иска да те види. Веднага. Имаме… имаме проблем. Касаещ твой клиент. И съпруга ти.“
Глава 5: Кантората и предателството
Пътят до кантората беше като в мъгла. Какво знаеше Петър? Какво знаеше шефът ми? Сърцето ми биеше в ушите. Оставих Ани при Магдалена, което само преди ден би било немислимо, а сега се чувстваше като единственото правилно решение.
„Гледай я“, казах на Магдалена, а тя само кимна, стиснала устни. Имаше примирие между нас, родено от обща заплаха.
Кантората „Пенев, Костов и Партньори“ заемаше последните три етажа на стъклена сграда. Символ на успех, който сега ми изглеждаше крехък.
Петър ме чакаше пред асансьора. Усмивката му беше на място.
„Лилия, скъпа. Ужасно съжалявам за това, което се случва. Разбира се, ако има нещо, с което мога да помогна…“
„Какво знаеш, Петър?“, прекъснах го аз.
„Шефът ще ти обясни. Но… да кажем, че името на съпруга ти се появи на много неприятно място. Свързано с един от най-големите ни клиенти. Тези, за които ти водеше сливането.“
Стомахът ми се преобърна. „Невъзможно. Александър няма нищо общо с тях.“
„О, има. Оказва се, че ‘изчезналият’ му съдружник, Димитър, е имал много общо. И то с парите им.“
Кабинетът на шефа, Костов, беше огромен, с изглед към целия град. Той стоеше с гръб към мен, загледан през прозореца.
„Лилия. Седни“, каза той, без да се обръща.
Петър седна до мен. Гадняр. Искаше да гледа шоуто.
„Днес сутринта“, започна Костов, „получихме обаждане от главния юрисконсулт на ‘Титан Груп’. Това е компанията, която придобивахме, нали знаеш.“
Кимнах.
„Оказва „се, че е имало… ‘изтичане на средства’ от тяхна страна. Преди сливането. Опитвали са се да го покрият. Оказва се, че големи суми са били превеждани към фирма-бушон. А собственикът на тази фирма-бушон е… Димитър. Съдружникът на съпруга ти.“
Светът ми се наклони.
„Но това не е всичко“, продължи Костов. „Оказва се, че твоят съпруг, Александър, е бил гарант по някои от тези транзакции. Лично. С личните си активи.“
„С… нашите активи“, прошепнах аз. Къщата. Ипотеката.
„Точно така“, каза Костов. „Клиентите са бесни. Смятат, … че ние, като тяхна кантора, сме знаели. Че ти, като водещ адвокат по сделката и съпруга на Александър, си била в конфликт на интереси. Те заплашват със съдебен иск. Не само срещу Александър, но и срещу кантората.“
„Това е… това е лудост! Аз не знаех нищо! Кълна се!“, гласът ми се повиши.
„Вярвам ти, Лилия“, каза Костов, като най-накрая се обърна. „Но изглежда зле. Ужасно зле.“
„Тя е спяла с врага, шефе“, обади се Петър. „Фигуративно казано. Нейната лоялност е компрометирана. Трябва да я отстраним от случая. Всъщност, трябва да я отстраним от кантората, докато това не се изясни.“
„Петър е прав“, каза Костов. „Лилия, излизаш в ‘принудителен отпуск’. Незабавно. Върни си служебния телефон и картата за достъп.“
Беше като екзекуция. Бърза, чиста и безмилостна. Всичко, за което бях работила. Деветте месеца. Срещата от вчера. Моят триумф. Всичко изчезна.
„Вие… вие не можете“, заекнах аз.
„О, можем. И го правим. Петър, изпрати я до бюрото ѝ.“
Докато събирах нещата си – две снимки, едната от сватбата ми с Александър, другата с Веселин на дипломирането му, и една саксия с почти умряло цвете – усещах погледа на Петър върху себе си.
„Жалко, Лилия. Наистина жалко. Беше толangа добра. Почти толкова добра, колкото мен“, каза той. „И знаеш ли кое е най-забавното? Аз те предупредих. Казах ти, че изглеждаш разсеяна. Трябваше да си останеш вкъщи с болното дете.“
Искаше ми се да го ударя. Но вместо това просто взех кашона си и тръгнах.
В асансьора, сама, аз се свлякох. Не плачех. Бях отвъд сълзите. Бях уволнена. Бях измамена от мъжа си. Къщата ми беше пълна с хора, които ме мразеха. И бях на път да загубя всичко.
Когато излязох от сградата, телефонът ми (личният) иззвъня. Беше Александър.
„Къде си?“, извика той. „Трябва да се махаме! Веднага!“
„Какво? Аз… аз току-що бях уволнена. Заради теб! Заради Димитър! Какво си направил, Александър?“
„Няма време! Той е луд! Димитър е луд! Той… той ми изпрати снимка. Снимка на Ани. Пред къщата. Той знае къде сме. Той идва за нас. За парите, Лилия! Той мисли, че парите са у нас!“
„Но… парите са у него! Ти каза, че е изчезнал с тях!“
„Това си мислех! Но не е! Той ги е скрил! И сега мисли, че аз съм го измамил! Лилия, слушай ме, вземи Ани и се махнете от къщата! Отидете при брат ти! Отидете… отидете някъде! Аз… аз отивам в полицията.“
Връзката прекъсна.
Стоях на тротоара, стиснала кашона с жалкия си живот. Хората ме заобикаляха. Животът продължаваше. Но моят беше спрял.
Димитър. Той беше тук. Той беше изнудвал Ива, давал ѝ е хапчета. Той е заплашвал Ани.
И аз бях тази, която я остави сама.
Глава 6: Съдебна призовка и нови съюзи
Карах към дома, а ръцете ми трепереха върху волана. „Отидете при брат ти.“ Думите на Александър кънтяха. Но аз не можех да отида при Веселин. Не можех да забъркам и него в тази каша.
Влязох в къщата като фурия. „Магдалена! Ани!“
Магдалена беше в хола, сгъваше пране. Ани рисуваше на масата. Ива спеше, все още.
„Какво крещиш? Ще събудиш сестра ми“, изсъска Магдалена.
„Трябва да тръгваме. Веднага. Всички.“
„Да тръгваме? За къде? Полудя ли?“
„Александър се обади. Димитър… той е тук. Той е опасен. Той е заплашвал Ани. Той мисли, че имаме пари, които му дължим.“
Лицето на Магдалена пребледня. За първи път видях страх в очите ѝ.
„Димитър“, прошепна тя. „Знаех си. Онзи боклук.“ Тя се обърна към Ани. „Миличко, иди си събери раницата. Сложи си пижамата и четката за зъби. Отиваме на… екскурзия.“
Ани вдигна поглед, уплашена. „Заради чичо Димитър ли?“
„Не се тревожи за него. Леля Маги ще се погрижи“, каза Магдалена, а гласът ѝ беше стоманен. „А ти“, тя посочи към мен, „събуди сестра ми. Внимателно. Кажи ѝ… кажи ѝ, че Димитър знае къде сме. Тя ще разбере.“
Докато аз се опитвах да събудя Ива, която беше в някакъв летаргичен ступор, Магдалена действаше. Тя заключи всички врати. Спусна щорите.
„Няма да ходим никъде“, каза тя. „Това е най-сигурното място. Той очаква да избягаме. Ние ще останем тук. Ще се заключим. И ще се обадим в полицията.“
„Александър каза, че отива в полицията“, възразих аз.
„Александър!“, изплю се Магдалена. „Александър е част от проблема. Той е причината Димитър изобщо да съществува в живота ни. Не. Аз няма да бягам заради мъжете ви.“
„Той не е мой мъж“, прошепна Ива от дивана. Очите ѝ бяха отворени, ясни и пълни с ужас. „Той е… той е чудовище. И Димитър е неговият създател.“
Преди някой да успее да каже и дума повече, на вратата се позвъни.
Замръзнахме.
Беше тихо, учтиво позвъняване. Не беше блъскане. Не беше ярост.
Магдалена взе тежък чугунен тиган от кухнята. „Не мърдай“, прошепна тя.
Тя се приближи до шпионката. Погледна. И се отдръпна, объркана.
„Кой е?“, попитах аз.
„Не е Димитър“, каза тя. „Някакъв мъж. В костюм.“
Позвъняването се повтори.
„Отворете! Госпожо Лилия? Нося пратка за вас. Съдебна призовка.“
Погледнах Магдалена. Съдебна призовка? От кого? От ‘Титан Груп’? От кантората?
Отидох и отворих вратата, оставяйки веригата. Човекът отвън наистина беше в костюм. Призовкар.
„Госпожа Лилия?“, попи.
„Аз съм.“
Той ми подаде дебел плик през пролуката. „Подпишете се тук.“
Подписах с трепереща ръка. Взех плика и затворих вратата.
Разкъсах го. Очите ми прелетяха през юридическия жаргон. Ищец… Ответник…
Името на ищеца ме накара да седна.
„Ива“, прочетох на глас. „Ищец: Ива… Биологичната майка на малолетната Ани. Ответник: Лилия… настоящата съпруга на бащата.“
Погледнах към Ива, която ме гледаше с ужас.
„Това…“, заекнах аз. „Ти… ти ме съдиш? За какво?“
„Какво?“, Ива се опита да седне. „Не… аз не…“
Магдалена грабна документите от ръката ми. Тя ги прочете бързо.
„Съдебен иск“, каза тя бавно, „за пълно попечителство над Ани. На основание… ‘морална и физическа небрежност’ от страна на Лилия. Като доказателство е приложен… доклад от училището за инцидента онзи ден. И декларация от… Петър? Кой е Петър?“
„Моят… колега. Моят съперник.“
Всичко си дойде на мястото. Петър. Той не просто ме беше изместил от работа. Той ме унищожаваше. Той беше намерил Ива. Беше я убедил да подпише това.
„Аз не съм… аз не съм искала това!“, изплака Ива. „Той дойде при мен. Онзи мъж, Петър. Каза, че е… приятел. Каза, че иска да ми помогне. Каза, че Лилия е лоша за Ани. Че я е оставила болна. Аз… аз бях толкова уплашена. Той каза, че ако подпиша, ще ми даде пари. Да се скрия от Димитър. Аз… аз подписах.“
Тя се разрида. „Не исках да ти я взимам, Лилия. Исках само да я защитя.“
Магдалена стоеше като вкаменена. Всичката ѝ борбеност се беше изпарила. „Той те е използвал, Иво. Използвал те е.“
Седнах на пода. Уволнена. Съдена от жената на мъжа ми. Преследвана от луд съдружник. И единствените ми съюзници в тази къща бяха сестрата, която ме мразеше, и жената, която току-що се опита да ми отнеме… дъщеря.
Не. Не моята дъщеря. Доведената ми дъщеря.
„Лилия“, каза Ани тихо. Тя беше застанала до мен. „Ти плачеш ли?“
Вдигнах поглед. Не бях усетила сълзите.
„Ти ни мразиш, нали?“, попита Ани. „Защото сме тук. Защото мама Ива те съди.“
Погледнах я. Погледнах разбитата Ива. Погледнах Магдалена, която държеше тигана като оръжие срещу свят, който се беше сринал.
„Не“, казах, а гласът ми беше дрезгав. „Не ви мразя. Аз… аз съм уплашена.“
„И ние“, каза Магдалена и пусна тигана. Той изтрака оглушително на пода. „Добре. Значи сме четири уплашени жени и едно дете. Заключени в къща, която скоро няма да е твоя. И един луд е някъде там. А мъжът ти е в полицията.“
Тя пое дълбоко дъх. „Значи, адвокатке. Какъв е планът?“
Това беше моментът. Моментът, в който можех да се свия, да се предам. Да им кажа да се махат.
Но Веселин беше прав. Трябваше ми гръбнак.
Станах. Избърсах сълзите си.
„Планът?“, казах аз. „Планът е, че първо, никой не влиза и никой не излиза. Второ, ти“, посочих Ива, „ще ми разкажеш вси „чко. Всичко за Димитър, всичко за Александър. Всяка мръсна тайна. Трето, ти“, посочих Магдалена, „спираш да ме гледаш като враг. В момента аз съм единственият адвокат, който имате. Колкото и жалък да е.“
Отидох до телефона. „И четвърто… аз се обаждам на брат си. Той не е адвокат, но е по-умен от всички нас. И ще ни трябва храна. Много храна. Започваме обсада.“
Глава 7: Разкритията на Ива
Заключихме се. Буквално. Спуснахме всички щори. Магдалена премести един тежък скрин пред входната врата. Аз се обадих на Веселин.
„Лили? Какво става? Гласът ти…“, започна той.
„Веско, слушай ме. Няма време. В опасност сме. Александър е в полицията, аз съм уволнена, а съдружникът му, Димитър, е на свобода и е… нестабилен. И ни търси. Имам нужда от помощ. Не идвай тук. Опасно е. Но имам нужда да… да бъдеш моят човек отвън.“
Разказах му накратко за призовката, за Петър, за всичко. Веселин, за моя изненада, не се паникьоса. Студентът по право прие новината с хладнокръвие.
„Разбрано“, каза той. „Първо, заключете се. Вие сте го направили. Второ, не вярвай на полицията, докато не разберем какво точно е казал Александър. Той може да се опитва да спаси себе си. Трето, този Димитър. Трябва да разбера кой е. Ще проверя в търговския регистър, ще видя има ли криминални прояви. Четвърто… Лили, този Петър. Това, което е направил… да използва уязвима жена като Ива, за да те удари… това е не само не-етично. Това е… зло.“
„Знам, Веско. Но сега трябва да се съсредоточа.“
„Дръж телефона си зареден. Ще ти звъня на всеки час. Ако не вдигнеш, идвам. С полиция или без.“
Прекъснах връзката. В хола ме чакаха три чифта очи.
„Добре, Иво“, казах аз, сядайки на пода срещу дивана. „Разказвай.“
Ива се сви. Магдалена седна до нея, хващайки ръката ѝ.
„Всичко започна… отдавна“, прошепна Ива. „Преди теб. Преди дори Александър да срещне теб. Ние бяхме… щастливи. Или поне аз така си мислех. Той тъкмо стартираше бизнеса. С Димитър. Бяха най-добри приятели. Като братя.“
Тя си пое дъх. „После се роди Ани. Александър се промени. Искаше повече. По-голяма къща, по-бърза кола. Започна да поема рискове. А Димитър… Димитър го насърчаваше. Те започнаха да… ‘заобикалят правилата’, както казваше Александър. Некачествени материали. Фалшиви фактури. Подкупи.“
Магдалена стисна ръката ѝ.
„Аз знаех“, продължи Ива, а сълзи се стичаха по бузите ѝ. „Виждах ги. Чувах ги. Опитах се да го спра. Той ми каза да не се меся. Каза, че го прави за нас. За Ани. Но парите го промениха. Той… той започна да ме удря.“
Ахнах. Магдалена затвори очи, сякаш чуваше това за първи път.
„Не беше често. Само когато беше… стресиран. Или пиян. А Димитър беше там. Винаги там. ‘Тя не те разбира, Алекс. Трябва ти жена, която е на твоето ниво.’ Така му казваше.“
„И тогава“, продължи Ива, „се появи ти. Красивата, умна адвокатка. Ти беше всичко, което аз не бях. Той беше омагьосан. Остави ме. Толкова бързо. Просто един ден си събра багажа и каза, че иска развод.“
„Но той ти остави апартамент? Даваше ти издръжка?“, попитах тихо, спомняйки си какво ми беше казал Александър.
Ива се изсмя горчиво. „Той ми остави дългове. Всичките заеми, които бяха на мое име, защото ‘той не искаше да си разваля кредитната история’. Остави ме с празни сметки и едно дете.“
„Но… как си живяла?“, попитах аз.
„Не живеех. Оцелявах. И тогава Димитър дойде. След като Александър се ожени за теб. Дойде с… предложение. Каза, че Александър му е прецакал някаква голяма сделка. Че му дължи пари. И че аз… аз съм неговата ‘застраховка’.“
„Застраховка?“, попита Магдалена с треперещ глас.
„Той знаеше. За материалите. За подкупите. Той пазеше всички документи. Каза, че ако Александър не му плати това, което ‘му дължи’, той ще даде всичко в полицията. И ще каже, че аз съм била съучастник. Че съм подписвала документите. А аз бях! Аз подписвах! Като глупачка подписвах всичко, което ми дадеше!“
Тя се задъхваше. „Димитър ме изнудваше. Искаше пари, които нямах. А после… после започна да иска… друго. Да ‘посещава’ Ани. Да ѝ носи подаръци. Да ми казва колко е сладка и колко жалко би било, ако ‘майка ѝ отиде в затвора’.“
„Той е чудовище“, прошепнах аз.
„Да. Той ме принуди… той ме накара да взема заем. От лихвари. Да му дам парите. Но те никога не бяха достатъчно. И когато спрях да плащам на лихварите, те дойдоха. Взеха всичко. Заплашиха, че ще вземат Ани. Аз… аз се паникьосах. И тогава започнах да вземам… хапчетата. Тези, които Димитър ми даваше. Каза, че ще ми помогнат ‘да се отпусна’. Но те ме правеха… бавна. Объркана.“
Тя погледна към мен. „Онзи ден… когато Ани беше болна… аз не бях ‘непостоянна’. Аз бягах. Бягах от лихварите. Димитър ми каза, че ще се срещне с мен пред училището. Че ще ми даде пари ‘за последно’. Чаках го. Но той не дойде. И тогава… припаднах. Останалото го знаеш.“
Мълчание. Тежко, гъсто мълчание.
„Значи“, каза Магдалена, „Александър е престъпник. Димитър е изнудвач. А Петър… Петър е просто лешояд, който е надушил мърша.“
„Точно така“, казах аз. „А ние сме мършата.“
Погледнах документите за съдебния иск на масата. „Иво, този иск… това, че си го подписала… то е най-доброто, което ни се е случвало.“
„Какво?“, попита Магдалена. „Да не си полудяла и ти?“
„Не. Не разбирате ли? Това ни дава платформа. Това ни дава легитимна причина да извадим всичко това наяве. В съда. Ива не просто съди мен. Тя съди мен, за да защити Ани от среда, която бащата (Александър) и неговият съдружник (Димитър) са направили токсична и опасна.“
Очите ми блеснаха. Адвокатът в мен се събуждаше.
„Петър си мисли, че ме унищожава. Но той просто ми даде оръжие. Ние няма да се защитаваме. Ние ще атакуваме. Ще използваме този иск, за да поискаме пълна съдебна защита за Ани и Ива. Ще поискаме ограничителна заповед срещу Димитър. И ще използваме показанията на Ива, за да притиснем Александър.“
„Но той е в полицията“, каза Магдалена.
„Точно. Той е там и вероятно им разказва своята версия. Че Димитър е лошият, а той е жертва. Ние ще им дадем другата версия. Версията на Ива.“
Ива ме гледаше с почуда. „Ти… ти би ли направила това? За мен? След като аз…?“
„Аз отивам да направя кафе“, казах. „Този път истинско. Ще ни трябва. Ще стоим будни цяла нощ. Иво, ти ще ми разкажеш всичко отначало. Всяка дата. Всяка сума. Всяка заплаха. Магдалена, ти ще записваш. Ани, ти…“, погледнах към детето. „Ти ще рисуваш. Рисувай чичо Димитър. Рисувай всичко, което помниш. Това са нашите доказателства.“
Телефонът ми избръмча. Беше Веселин.
„Лили. Намерих нещо. Димитър. Той не е просто Димитър. Има досие. Две обвинения за нанасяне на телесна повреда. И едно за… отвличане. Обвиненията са паднали. ‘Липса на доказателства’. Лили, той не е просто измамник. Той е насилник.“
Погледнах към вратата, барикадирана със скрина.
„Знам, Веско“, казах тихо. „Знам. А сега… ми намери най-добрия адвокат по семейно право в града. Някой, който мрази мъже като Александър. И му кажи, че ще работи pro bono. Защото ние сме напът да взривим най-големия корпоративен скандал, който този град е виждал.“
Глава 8: Обсадата и планът
Нощта беше дълга. Превърнахме хола във военна щаб-квартира. Магдалена, с изненадваща педантичност, записваше всичко, което Ива казваше, в един от моите кожени бележници. Ани рисуваше на пода – мрачни, разкривени фигури, които приличаха на Димитър, с червени, яростни очи.
Ива, веднъж започнала, не спря. Тя изля всичко – номера на банкови сметки, дати на преводи, имена на фирми-бушони, откъслечни разговори, които беше чула. Разказа за склада, където Александър и Димитър съхраняваха „по-евтините“ материали. Разказа за един инспектор, на когото „винаги плащаха почивката в Гърция“.
Аз слушах и кръвта ми леденеше. Мъжът, за когото се бях омъжила, не беше просто амбициозен. Той беше корумпиран до дъното. Аз, адвокатката, бях живяла с престъпник и не бях забелязала нищо. Заслепена от парите, от къщата, от ипотеката, която сега изглеждаше като най-малкия ми проблем.
Веселин се обади в 3 сутринта.
„Намерих я“, прошепна той. „Казва се Жана. Желязната Жана. Бивша прокурорка. Сега има собствена кантора. Специализира в мръсни разводи и попечителства. Мрази типове като Александър и Петър повече, отколкото ти мразиш студено кафе. Срещата ви е утре в 8 сутринта. В нейната кантора. Ще ти изпратя адреса.“
„Веско, как да стигнем до там? Не можем да излезем. Димитър…“
„Вече съм се погрижил. В 7:45 пред къщата ви ще има такси. На мое име. Шофьорът е мой приятел. Доверете му се. Само вие трите – ти, Ива и Ани. Магдалена… съжалявам, но трябва някой да пази къщата.“
Погледнах към Магдалена. Тя кимна. „Няма проблем. Аз имам сметки за уреждане тук. Ако Димитър се появи, ще имам какво да му кажа.“ Тя стисна чугунения тиган.
„Добре“, казах аз. „Планът е такъв. Аз, Ива и Ани отиваме при Жана. Ще използваме иска на Петър срещу нас. Ще разкажем всичко. Магдалена, ти оставаш тук. Заключваш се. Не отваряш на никого, освен на мен или Веселин. Разбрано?“
„Разбрано.“
Когато слънцето започна да се процежда през щорите, бяхме изтощени, но обединени. За първи път от дни имахме… надежда.
В 7:40 се приготвихме. Облякох Ива в мои дрехи. Ани стискаше рисунките си в ръка.
„Готови ли сте?“, попитах.
Преди да успеят да отговорят, телефонът ми иззвъня. Беше Александър. От скрит номер.
„Лилия!“, гласът му беше панически. „Те… те ме пуснаха. Нямали достатъчно доказателства. Още. Димитър е изчезнал, никой не може да го намери. Аз… аз идвам към къщи. Трябва да… трябва да вземем документите. От сейфа. Трябва да се махаме от страната.“
„Документи? Какви документи?“, попитах студено.
„Не питай! Просто… не водете никого! Особено не Ива! Ще се видим там. Аз… аз съжалявам, Лилия. За всичко.“
Връзката прекъсна.
Погледнах Магдалена. „Той идва.“
Тя стисна устни. „Таксито е отвън.“
Имахме секунди да решим. Да се доверим на Александър? Да избягаме с него? Или да продължим с нашия план?
„Иво“, попитах, „какъв сейф? Какви документи?“
Ива пребледня. „Сейфът зад картината в кабинета. Там… там Димитър каза, че Александър пази ‘компромата’. Истинските документи. Тези, които доказват всичко. И за него, и за Димитър. Застраховка.“
„Добре“, казах аз. „Планът се променя. Магдалена, ти не оставаш. Ти идваш с нас.“
„Но къщата…“, започна тя.
„Майната ѝ на къщата! Тя е на банката. Всички отиваме при Жана. Веднага. Александър може да си седи в празната къща и да си търси документите колкото иска. Но ние ще сме тези, които ще ги използват първи.“
Избутахме скрина. Четири жени и едно дете се измъкнахме в студената утрин и се натъпкахме в чакащото такси. Когато потегляхме, видях черния джип на Александър да завива по нашата улица. Беше се изплъзнал.
„Карай!“, извиках на шофьора. „И не спирай.“
Глава 9: Желязната Жана
Кантората на Жана не беше в лъскава стъклена сграда. Беше в стара, аристократична кооперация, с високи тавани и мирис на полирано дърво и силен чай. Самата Жана беше точно както Веселин я беше описал – ниска, с остра сива коса и очи, които виждаха всичко.
Тя ни огледа една по една. Мен (адвокатката в криза), Ива (разбитата жертва), Магдалена (бодигардът с тигана, който беше оставила в таксито, за съжаление) и Ани (тихият свидетел).
„Значи“, каза тя, без да ни предлага кафе. „Вие сте бъркотията, за която Веселин ми говори. Имате един час. Започвайте.“
Аз започнах. Говорих бързо, методично. За иска на Петър. За уволнението. За ‘Титан Груп’.
После говори Ива. Тя разказа своята история. Сълзите бяха спрели. Сега имаше само студен, тих гняв. Тя извади бележника, който Магдалена беше водила.
Накрая, Ани. Жана се обърна към нея. „А ти, миличка? Ти какво ще ни кажеш?“
Ани не каза нищо. Тя просто разположи рисунките си на огромното махагоново бюро. Рисунки на Димитър. Рисунки на баща ѝ, който крещи. Рисунки на майка ѝ, която плаче. И една рисунка на нея, скрита под леглото.
Жана ги гледа дълго.
„Добре“, каза тя накрая. „Това е… впечатляващо. Имаме изнудване, корупция, финансови измами, физическо насилие, небрежност към дете, и капак на всичко – неправомерно уволнение и злоупотреба със съдебна процедура от страна на адвокат Петър.“
Тя се облегна назад. „Това е Коледа. Обичам Коледа.“
„Можете ли да ни помогнете?“, попитах.
„Да ви помогна? Мила, аз мога да ги унищожа. Всичките.“
Тя вдигна телефона. „Свържете ме с прокурор Иванов. Да, веднага. Кажете му, че Жана има подарък за него… Не, почакай. Първо друго.“
Тя набра друг номер. „Петър? Здравей, скъпи. Жана е. Да, онази Жана. Слушай ме внимателно. Имаш клиентка на име Ива, нали? И водиш дело срещу госпожа Лилия? Прекрасно. Имам предложение за теб. Или оттегляш този иск незабавно и се извиняваш публично на госпожа Лилия за непрофесионалното си поведение, и свидетелстваш срещу ‘Титан Груп’ за опит за прикриване на измама… или аз ще се погрижа да те изхвърлят от колегията толкова бързо, че костюмът ти ще остане да виси във въздуха. Разполагам с показанията на Ива. За това как си я манипулирал. Давам ти десет минути да решиш.“
Тя затвори. „Този е лесен. Страхливец.“
Тя се обърна към нас. „Сега, за съпруга ви. И неговия приятел. Това е по-сложно. Те са опасни.“
„Александър е в къщата. Търси документи“, казах аз.
„А Димитър е на свобода“, каза Ива.
„Добре. Ще ударим и двамата едновременно.“ Тя отново вдигна телефона. „Прокурор Иванов? Жана. Имам нещо за теб. Помниш ли онзи случай с ‘БулгарСтрой’? Дето се срути покривът на болницата? Имаше съмнения за материалите, но ‘нямаше доказателства’?… Е, току-що намерих доказателствата. И свидетел. Да, бившата съпруга. И да, знам къде са документите. В сейф. Зад картина. В къщата на… да, на Александър. Да, точно така. Ще ти трябва заповед за обиск. Бързо. И прати момчетата с жилетките. Защото има и един друг. Димитър… да, онзи Димитър. Вероятно също е на път натам. Става интересно, нали?“
Тя затвори. „Готово.“
„Готово?“, попитах смаяно.
„Готово. Полицията тръгва към къщата. Ще хванат Александър на местопрестъплението, докато се опитва да унищожи доказателства. Ако Димитър се появи… е, бонус.“
„А ние?“, попита Магдалена. „Какво става с нас?“
„Вие“, каза Жана, „оставате тук. Ще ви направя чай. Ива, ти си мой клиент по делото за попечителство, което аз ще водя. Лилия, ти си мой свидетел в делото срещу ‘Титан Груп’ и твоята бивша кантора. Магдалена, ти си… ти си силата. А Ани… Ани е причината да правим всичко това.“
Тя ни се усмихна за първи път. Беше страшна усмивка. „Сега… кой иска бисквити?“
Глава 10: Ново разпределение
Следващите няколко месеца бяха хаос. Но беше организиран хаос.
Александър беше арестуван в кабинета си, с ръце в отворения сейф. Беше се опитал да изгори документите, но полицията беше по-бърза. Димитър беше заловен седмица по-късно, докато се опитваше да напусне страната с фалшив паспорт. Оказа се, че е източил милиони не само от ‘Титан Груп’, но и от десетки други по-малки инвеститори.
Ива и Ани получиха пълна защита от държавата като ключови свидетели. Те заживяха в защитено жилище, докато течеше процесът.
Петър, както Жана беше предвидила, се срина. Той не само оттегли иска, но и даде показания срещу бившите си шефове. Кантората „Пенев, Костов и Партньори“ беше разследвана. Аз бях основен свидетел. Да, усещането беше сладко.
Веселин беше неотлъчно до мен. Той присъстваше на всяко изслушване, водеше си записки. „Това е по-добро от всеки учебник, Лили“, казваше той.
Аз? Аз загубих къщата. Разбира се. Банката я взе. Загубих брака си. Подадох молба за развод още същия ден. Загубих работата си, спестяванията си, репутацията си на „успяла“ жена.
И въпреки това, за първи път от години, се чувствах… лека.
Една година по-късно.
Седя в малък, но светъл апартамент под наем. Мой. Платен с първата ми заплата от новата ми работа.
Работя за Жана.
Тя ми предложи работа в деня, в който приключиха процесите. „Ти си безмилостна, Лилия“, каза тя. „Но си била безмилостна за грешните нещи. Искам да те видя какво можеш, когато си от правилната страна.“
Оказа се, че съм дяволски добра в това да съм от правилната страна.
Александър получи десет години. Димитър – петнадесет. Петър беше лишен от права за пет години. ‘Титан Груп’ платиха глоба, която можеше да финансира малка държава.
На вратата се звъни.
„Влизай, Веско! Отворено е!“
Брат ми влиза, носи торта. „Честито дипломиране… на мен!“, смее се той.
„Браво, адвокате!“, прегръщам го аз. „Сега можеш да започнеш да ми връщаш заема.“
„Първо трябва да си намеря работа“, мрънка той.
„Вече съм ти намерила. Жана те иска в екипа. Започваш от понеделник.“
Той ме гледа с огромни очи. „Шегуваш ли се?“
„Приличам ли ти на жена, която се шегува?“
Звънецът отново звъни. Този път знам кои са.
Отварям вратата. Ани се втурва вътре и ме прегръща през кръста. „Лили! Мама Ива направи курабийки!“
Ива влиза след нея. Изглежда… здрава. Напълняла е. Косата ѝ блести. Започнала е работа в една пекарна. Магдалена е с нея. Двете си отвориха малък бизнес за кетъринг. Оказва се, че Магдалена готви божествено.
„Здравейте“, казвам аз.
„Здравей“, отвръща Ива.
Странно е. Ние никога няма да бъдем… приятелки. Не и истински. Твърде много история има между нас. Твърде много болка, причинена от един и същи мъж. Но има… уважение. Примирие.
„Веселин се дипломира“, казвам аз.
„Знаем! Затова е тортата!“, казва Магдалена и плясва Веселин по гърба.
Сядаме в моята малка всекидневна. Веселин, Ива, Магдалена, Ани. И аз. Едно странно, разбито, но работещо семейство.
Докато Ани разказва на Веселин за новия си учител по пиано, аз срещам погледа на Ива.
Тя вдига чашата си с вода. „За Лилия“, казва тя тихо.
Магдалена вдига своята. „За адвокатката.“
Веселин вдига своята. „За сестра ми.“
Ани се усмихва. „За Лили.“
Вдигам чашата си. Онзи ден, когато се прибрах, бях шокирана от това, което видях. Видях началото на края на моя фалшив живот.
Днес, когато се оглеждам в тази стая, виждам нещо друго. Виждам истински живот. Труден, несъвършен, но мой.
„Не съм ѝ майка“, бях си казала. И бях права. Аз не съм майка на Ани.
Аз съм Лилия. И съм много повече.